Определение № 720 от 16.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4159/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Община Варна и Б. А. Я.-А. срещу решение №.700/26.06.25 по г.д.№.1002/ 25 на ОС Варна, Vс., с което, след частична отмяна на реш.№.574/ 21.02.25 по г.д.№.7021/24 на РС Варна, предявените от Б.Я. искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.3 КТ за отмяна на Заповед №.008/ 17.01.24 за уволнение на основание чл.325 ал.1 т.5 КТ и за заплащане на 23775лв. обезщетение за оставане без работа за периода 15.05.24-15.11.24 са уважени, а искът по чл.344 ал.1 т.2 КТ е отхвърлен, със съответно произнасяне по разноските. Община Варна атакува решението в частта, с която исковете са уважени, а Б.А.-в отхвърлителната му част. Община Варна оспорва жалбата на Б. А.; последната не взема становище по жалбата на общината. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че страните са били обвързани от срочно трудово правоотношение – със срок до завършването на проект № BG161PO001-1.5.03-0002 „Интегриран градски транспорт на Варна“ /срочността е била ясно и точно уговорена - изрично е посочено в т.4 от споразумение №.00021/27.02.13, че срокът на същото е срокът за изпълнение на проекта/, което е било прекратено на основание чл.325 ал.1 т.4 КТ /със завършване на определената работа/; последното предполага завършване на всички трудови дейности по работата, за която е сключен договора, и прекратяването му настъпва по силата на факта на завършването й-издаваната от работодателя заповед има само констативен характер /реш.№.101/6.10.23 по г.д.№.4781/22 ІV ГО/. В разглеждания случай за да се прекрати трудовия договор с ищцата, следва проект „Интегриран градски транспорт на Варна“ да е окончателно приключен. По делото е безспорно доказано, че към момента на издаване на заповед №.008/17.01.24, с която трудовото правоотношение е обявено за прекратено, не са били завършени всички дейности по проекта-след издаването на заповедта са били извършени редица плащания, като последното е било на 20.11.24 – възстановяване на гаранция по договорите за одит и публичност; въпросните дейности са включени в компетентността на ищцата да осъществява цялостен контрол по изпълнение на договорите, да подписва информация за изпълнение на договорите. При тези обстоятелства уволнителната заповед е издадена незаконосъобразно и следва да бъде отменена, а уволнението – да бъде признато за незаконно. Претенцията по чл.344 ал.2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, обаче, е намерена за неоснователна. Съдът се е позовал на постановките на ТР №.2/12 на ОСГК на ВКС, съгласно които в случай, когато уволнението е признато за незаконно, но междувременно - докато трае съдебния процес и преди постановяване на решението, срокът на трудовия договор е изтекъл, искът за възстановяване на работа се отхвърля; приема се, че материалното потестативно право на възстановяване на предишната работа на незаконно уволнения работник или служител не съществува, а възстановяването на работа предпоставя трудово правоотношение, което би съществувало, ако не беше незаконното уволнение. Приел е, че към настоящия момент проект №.BG161PO001-1.5.030002 „Интегриран градски транспорт на Варна“ е завършен-приключил е на 20.11.24, на която дата е изпратена информация за това на Агенцията на обществените поръчки; безспорно е доказано, че задължението към „Градски транспорт“ ЕАД е платено. Въззивната инстанция не е приела за основателен довода, че договорите за публичност и одит не са завършени и по тях предстоят плащания. Посочила е, че от искането за възстановяване на гаранция и възстановяването на същата може да се направи недвусмислен извод, че страните считат отношенията си по договорите за окончателно приключили; допълнителен аргумент за това е и факта, че по счетоводните партиди на страните по двата договора салдото е нула-което представлява признание, че те нямат претенции един към друг; от 2015г. по договорите за публичност и одит няма извършвани плащания, както и данни страните да имат някакви претенции по тях, същите са с изтекъл срок. От тези обстоятелства може да се направи категоричен извод, че договорите за публичност и одит са прекратени и няма да бъдат изпълнени на 100%-за което и няма желание от страните по тях; несъмнено всичките дейности по проекта са приключили, той е архивиран и по него няма работа за вършене към момента. Същевременно, предвид незаконността на уволнението и обстоятелството, че периодът на претенцията по чл.344 ал.1 т.3 КТ е 15.05.24-15.11.24, а проектът е приключил на 20.11.24, предявеният иск за заплащане на обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа поради уволнението, в общ размер на 23 775.00лв. е намерен за основателен. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът Община Варна се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Дали преценката за завършване на определената работа по едно срочно трудово правоотношение, възникнало на основание чл.68 ал.1 т.2 от КТ, се прави въз основа на трудовия договор и съответно длъжностната характеристика, в която са определени задълженията за длъжността, или преценката излиза извън правопораждащите трудовото правоотношение основания и може да обхване и правата, дадени с пълномощно от работодателя /в качество на възложител по договор за обществена поръчка/ на същото физическо лице?“; 2. „С кой акт, с извършването на кое действие се приема за приключен проект по Оперативна програма?“; 3.“За преценката дали един проект е приключен относим ли е сключеният договор за безвъзмездна финансова помощ за реализацията на проекта и волята на страните по него -МРРБ-управляващ орган и Община Варна-бенефициент?“; 4.“В компетентността на управляващия орган на Оперативната програма регионално развитие ли е да констатира приключване на проекта?“; 5. “Възможно ли е да се приеме за действащ проект по Оперативна програма Регионално развитие 2007-2013, която е затворена и по която има изпратен окончателен доклад за изпълнение към ЕК от Управляващия орган МРРБ?“. Касаторът Б. А. Я. се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Следва ли съдът да уважи иск по чл.344 ал.1 т.2 КТ /възстановяване на работа/, когато вече е важен искът по чл.344 ал.1 т.1 КТ, с който уволнението е признато за незаконно и отменено, ако в хода на процеса са настъпили нови факти, които възпрепятстват реалното му връщане на работа?“ /реш.№.85/3.02.10 по г.д.№.4969/08, реш.№.234/13.10.14 по г.д.№.2470/14, ІІІ ГО, реш.№.21/ 25.02.22 по г.д.№.2213/21, ІІІ ГО/; 2.“Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване пределите на въззивното производство, и да изложи свои собствени решаващи мотиви съгласно чл.236 ал.2 от ГПК?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди отново и изцяло всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, установените факти, както и да отговори на всички доводи възражения на страните, свързани с предмета на спора с оглед нормите на чл.235 ал.2, чл.236 ал.2 и чл.12 ГПК?“ /реш.№.44/10.07.20 по г.д.№.1963/19, ІІ ГО, ТР 1/9.12.13 па г.д.№.1/13, ОСГТК, реш.№.69/26.07.19 по т.д.№.2556/ 18, І ТО, реш.№.37/30.03.20 по т.д.№.2216/18, ІІ ТО, реш.№.8/15.02.19 по г.д.№.1953/18, ІІІ ГО, реш.№.8/5.06.19 по г.д.№.1295/18, І ГО, реш.№.112/ 23.10.18 по г.д.№.486/18, ІІ ГО, реш.№.376/11.02.19 по т.д.№.3180/17, ІІ ТО, реш.№.253/15.02.19 по г.д.№.5011/17, ІV ГО, реш.№.115/17.09.18 по г.д. №.2150/17, ІV ГО, реш.№.147/31.07.18 по т.д.№.1715/17, ІІ ТО/; 4. „Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички искания на страните, вкл. за предварително изпълнение на решението, когато от е поискано изрично и е относимо към предмета на делото?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. По касационната жалба на Община Варна: Изложението на касатора не съдържа правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая първият въпрос не е бил предмет на изрично обсъждане и въззивната инстанция не е излагала мотиви във връзка с него; вторият въпрос е общотеоретичен, а останалите - конкретни и фактически, като отговорът им следва да се даде след обсъждане на събраните по делото доказателства, фактите и обстоятелствата по делото, с акта по същество – решението, а не в настоящата фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ГПК. Предвид изложеното въпросите не са свързани с решаващата воля на съда, не съставляват годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не могат да обусловят допускане до касационно обжалване на въззивното решение. По касационната жалба на Б. А. Я.-А.: Според цитираната във връзка с първия въпрос практика, искът по чл.344 ал.1 т.2 КТ следва да се уважи, дори и в хода на процеса да са настъпили нови факти, които да възпрепятстват реалното връщане на работа на работника, чието уволнение е признато за незаконно с решение на съда по реда на чл.344 ал.1 т.1 КТ, предвид обуславящия характер на иска по чл. 344 ал.1 т.1 КТ за основателността на претенцията по чл.344 ал.1 т.2 КТ и възможността на работника да се възползва от благоприятните последици на възстановяването /ново уволнение с предизвестие или обезщетение по чл.220 и чл.221 ал.1 КТ, разглеждани като реална правна защита за същия/. Тази практика, обаче, е относима само към случаи, в които не се касае за хипотези, които, въпреки изпълнението на горните условия, обуславят неоснователност на иска - срочен характер на трудовото правоотношение или хипотезата, на която е даден отговор с ТР №.2/12 от 23.10.12 по тълк.д. №.2/12, ОСГК /в този смисъл е и изричното пояснения в третото посочено от касатора решение - №.21/25.02.22 по г.д.№.2213/21, ІІІ ГО/. В настоящото производство се касае именно за срочно правоотношение, като съдът е приел, че изтичането на срока му е настъпило в хода на съдебното производство. Съгласно трайно установената и безпротиворечива практика на ВКС при предявени искове за защита срещу незаконно уволнение по срочен трудов договор, когато уволнението е признато за незаконно, но междувременно - докато трае съдебния процес и преди постановяване на решението, срокът на трудовия договор е изтекъл, искът за възстановяване на работа се отхвърля; това е така, доколкото с отмяната на уволнението трудовото правоотношение се възстановява такова, каквото е съществувало между страните преди уволнението-в неговата пълна идентичност, която обхваща всички права и задължения, произтичащи от него преди прекратяването му; след отмяната на уволнението, при констатиране в хода на съдебния процес, че срокът на трудовото правоотношение е изтекъл, възстановяване на работа на работника или служителя не може да бъде постановено, тъй като то предпоставя трудово правоотношение, което би съществувало, ако не беше незаконното уволнение; при това положение материалното потестативно право на възстановяване на предишната работа на незаконно уволнения работник или служител не съществува и със съдебно решение не може да се възстанови на работа работник или служител, ако междувременно е изтекъл срокът, за който е бил сключен трудовият му договор-предявеният иск по чл.344 ал.1 т.2КТ е неоснователен /ТР №.2/12 от 23.10.12 по тълк.д.№.2/12, ОСГК и мн.др./. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика – напротив, сама се е позовала на нея. При това положение не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС и хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Останалите въпроси касаят задължението на съда да обсъди доказателствата, доводите и възраженията на страните. Безспорно съгласно практиката на ВКС, вкл. цитираната, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, и да изложи мотиви; те трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като фактическите и правни изводи по съществото на спора следва да бъдат направени при самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Въззивната инстанция е изложила собствени мотиви по съществото на спора, като е обсъдила релевантните за изхода му доказателства, доводи и възражения на страните. На база събраните по делото доказателства, в това число писмени и ССЕ, е посочила защо приема, че проектът е завършен, и кога е станало това. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствен изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Доколкото четвъртият въпрос се задава в контекста на искане за предварително изпълнение, същият не съответства на фактите и обстоятелствата по делото. На първо място искане за допускане на такова въобще не е правено своевременно пред въззивния съд – до приключване на устните състезания /за първи път се заявява с писмените бележки, които не съставляват продължение на устните състезания – т.2, т.11, ТР 6/13, ОСГТК/. Същевременно в случая не се касае за първоинстанционно решение, по отношение на което би могло да се иска предварително изпълнение, а за въззивно такова - съгласно чл.404 т.1 пр.2 ГПК осъдителните решение на въззивните съдилища подлежат на принудително изпълнение без значение дали са влезли в законна сила или не; с тази разпоредба законът допуска предварително изпълнение на осъдителните решения на въззивните съдилища, подобно на това по чл.242 ГПК, като изпълнителен лист се издава по писмена молба въз основа на някой от посочените в чл. 404 ГПК актове-сред които са въззивните решения /чл.405 ал.1 ГПК/. В случая, обаче, по искане на ищцата, с разп.№.27151/1.07.25 по г.д.№.7021/24 на РС Варна, предвид допуснато предварително изпълнение, вече е разпоредено издаване на изпълнителен лист за присъденото обезщетение. С оглед всичко изложено по-горе не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторите се позовават на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, те не са обосновали оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са ясни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,