Определение № 60557 от 12.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1255/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Трънчев“ ООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Ю. Н. Трънчев, чрез адв. И. Т., против решение № 260034 от 30 ноември 2020 г., постановено по в.гр.д. № 257/2020 г. по описа на окръжния съд в [населено място], в частта му, с който е потвърдено решение № 260059 от 6 август 2020 г., постановено по гр.д. № 146/2020 г. по описа на районния съд в [населено място], в частта му за осъждането на дружеството на основание чл. 200 КТ да заплати на Ш. М. А. сумата от 8000 лева обезщетение за неимуществени вреди от претърпени от нея болки и страдания, неудобство, дискомфорт, предизвикани от счупване на петната кост, закрито в дясно, в следствие на трудова злополука на 29.12.2009 г., ведно със законната лихва от датата на увреждането. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора, от събраните по делото доказателства по никакъв начин не се установява отговорността и вината на работодателя – дружеството е взело и спазва всички мерки по отношение на здравословните и безопасни условия на труд на своите работници, няма допуснати нарушения и няма налагани наказания в тази насока; по отношение на работниците и служителите е провеждан първоначален и периодичен инструктаж, включително по отношение на ищцата; мястото на инцидента е било достатъчно обезопасено, почистено, без счупени и напукани стъпала, без замърсяване и заледяване. Вината за настъпване на инцидента е на ищцата, с допусната от нейна страна небрежност и невнимание, при положение, че работи в обекта от 2014 г. и достатъчно добре познава мястото и неговите специфики. По делото се било доказало наличието на предпоставките по чл. 201 КТ, които обуславят възможността работодателят да се освободи от отговорност или да му се намали отговорността. По размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди се сочи, че претърпяната операция е била кратка, преминала е без усложнения и ищцата към момента се възстановява по план и спрямо медицинските прогнози, няма настъпили допълнителни усложнения в здравословното й състояние, в него има подобрения; присъденият от съда размер от 8000 лева обезщетение е прекомерен. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се и че обжалваното решение е очевидно неправилно. Ответницата Ш. М. А., с адрес в [населено място], обл. Търговище, представлявана от адв. Г. Х., в отговор на касационната жалба поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а посочените аргументи за неправилността на въззивното решение са неоснователни. Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която се потвърждава първоинстанционното решение в частта му, с която искът по чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над присъдения размер от 8000 лева до претендирания размер от 20000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането, е предявена насрещна касационна жалба от Ш. М. А., представлявана от адв. Г. Х.. В насрещната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изтъкнати са съображения за несъобразяване с указанията на ВС според т. II на ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД и невземане предвид на икономическата конюнктура в страната. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика и практиката на ВКС. Ответникът по насрещната касационна жалба „Трънчев“ ООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез адв. С. К., в отговор излага съображения за липса на основание за допускане на касационното обжалване. В обжалваното решение въззивният съд взема предвид настъпилата на 29.12.2019 г. трудова злополука (призната за такава с разпореждане на НОИ), претърпяна от ищцата по време на работата й в хранителен магазин на дружеството при изхвърляне на отпадъци – тя паднала и получила счупване на петата на десния крак, наложило се оперативно лечение за открито наместване на фрактурата с вътрешна фиксация с два винта, престоят на ищцата в болница десет дни, продължилото носене на ортезна шина без натоварване на долния крайник при домашното лечение. Счетено е, че съответното счупване е тежка травма, с продължителност на лечението до една година, след което следва оперативно отстраняване на винтовете. Съобразено е, че първоначалните болки са силни, с постепенно отшумяване, затруднено придвижване, стоенето прав и самообслужването, което е потвърдено със свидетелски показания. Предвид събраните по делото доказателства е прието, че получената травма е със значителна тежест в рамките на средните телесни повреди, необходимата продължителност на възстановяването от шест месеца до една година, възрастта на ищцата (53 години), степента на болките, затрудненията при придвижването, необходимостта от предпазване на крака от натоварване, рехабилитация, дискомфорт от отстраняване на импланта, битовите неудобства, притесненията, че се налага помощ от близки, които негативни изживявания справедливо трябва да бъдат оценени на сумата 8000 лева. По доводите за съпричиняване от страна на ищцата съдът приема, че липсва каквото и да е неправомерно поведение от страна на ищцата, което да е в причинна връзка с полученото телесно увреждане и липсват каквито и да е доказателства, установяващи по категоричен и несъмнен начин тя да не е проявила елементарно старание за избягване на опасността. Затова е отречено тя да е проявила груба небрежност и да е допринесла за размера на неимуществените вреди. Препратено е и към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК. Касационният съд приема, че поставените въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. По заявените питания е налице изобилна и последователна практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав и не е налице причина същата да се изменя или изоставя, поради което отговори в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се дължат. Тъй като касационната жалба не се допуска до касационно обжалване, по силата на чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба няма да бъде разгледана. По първите два въпроса: следва ли при доказана липса на виновно поведение от страна на работодателя, респективно представляващия го, да се търси отговорност от същия и да му се налага плащането на обезщетение по КТ за претърпяно от работник или служител увреждане, и следва ли при доказано спазване на всички изисквания по безопасност на труда и създаване на безопасни условия на труд от страна на работодателя, на същия да се търси отговорност и да му се налага плащането на обезщетение по КТ за претърпяно от работник или служител увреждане, не се сочи съдебна практика по поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В чл. 200 КТ е уредено задължението на работодателя за обезвреда, възникващо независимо от това дали той или негов орган, или друг негов работник, е виновен за настъпило увреждане на работник или служител. Трудовата злополука, какъвто е разглежданият случай, се разглежда от закона като основание за ангажиране на безвиновната отговорност на работодателя само доколкото е станала във връзка или по повод на работата по трудово правоотношение, във времетраенето на което да е настъпило съответното увреждане. Работодателят отговаря имуществено пред пострадалия работник или служител за всички действително претърпени имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Задължението на работодателя за обезвреда не е санкционна последица от виновно противоправно неизпълнение на правни задължения, а представлява законно прехвърляне върху работодателя на професионалния риск от увреждането на работника или служителя. Даденото от въззивния съд разрешение в случая е съответно на посоченото константно разбиране на съдебната практика, поради което по тези въпроси не се налага допускането на касационното обжалване. По втората група въпроси: следва ли при доказано виновно поведение и невнимателно изпълнение на трудовите задължения от страна на работник или служител и при неспазване на създадените безопасни условия на труд от негова страна да търси отговорност от работодателя и да му се налага плащането на обезщетение по КТ за претърпяно от работника или служителя увреждане; следва ли при доказано наличие на предпоставките и основанията, предвидени в чл. 201 КТ, относими към работника или служителя, да се търси отговорност от работодателя и да му се налага плащането на обезщетение по КТ за претърпяно от същия работник или служител увреждане; и правилно ли е приложен принципът на справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД при доказано наличие и доказване на обстоятелствата, отразени и посочени в предходните точки от настоящия раздел – липса на виновно поведение от страна на работодателя, респективно представляващия, спазване на всички изисквания по безопасност на труда и създаване на безопасни условия на труд от страна на работодателя, доказано виновно поведение и невнимателно изпълнение на трудовите задължения от страна на работник или служител и при неспазване на създадените безопасни условия на труд от негова страна и други, като е отсъдено осъждането на работодателя да заплати обезщетение в посочените размери, се поддържа допуснато противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 127 по гр.д. № 3724/2017 г., IV г.о., решение № 178 по гр.д. № 4597/2017 г., III г.о., решение № 94 по гр.д. № 2649/2018 г., IV г.о., решение № 186 по гр.д. № 246/2019 г., III г.о., решение № 41 по гр.д. № 2679/2019 г., IV г.о., решение № 307 по гр.д. № 1974/2019 г., IV г.о., решение № 208 по гр.д. № 4494/2018 г., IV г.о. Поставените въпроси не са годни да обусловят допускането на касационното обжалване, доколкото като предпоставка за отговора им е установяването по спора на виновно поведение, респективно невнимателно изпълнение на трудови задължения от работника или служителя. В сочената от касатора съдебна практика съдът е разглеждал случаи, в които е установено съпричиняване, съответно увреждането е осъществено при допусната от работника или служителя груба небрежност. Процесният случай не е такъв – съдът е отрекъл да е налице каквото и да е съпричиняване, още по-малко допусната от ищцата груба небрежност за конкретната трудова злополука, поради което въпросите изначално не могат да станат основа за допускане на касационното обжалване. Преценката за наличието на уредените в чл. 201 КТ хипотези е извън обхвата на поставените въпроси, поради което, дори и такъв въпрос да е обусловил изхода на спора, неговата липса според задължителните разяснения на ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, препятства допускането на касационното обжалване. Посочва се от касатора, че принципът на служебното начало е нарушен, когато съдът не е съдействал на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна и не е указал на страните за кои от релевантните факти и обстоятелства не са посочени доказателства. Заявеният проблем, освен че не е подкрепен с довод за наличие на допълнително основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, не е заявен и като касационно оплакване в касационната жалба – не са излагани съображения за допуснато от съда съществено процесуално нарушение в тази връзка, кои са релевантните факти и обстоятелства, които в следствие на нарушаване на процесуалните правила, не са били включени в доказателствения материал по делото. При това положение последният поставен въпрос е неотносим към изложените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение, поради което не налага допускането на касационното обжалване. Произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт не е и очевидно неправилно. Не се установява неправилност до степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, и преценка по твърденията в жалбата за нейното наличие да се установяват от материалите по делото. При този изход на спора е основателно искането на ответницата за присъждане на сторените по договор за правна защита и съдействие разноски от 870 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,