Определение № 309 от 13.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2222/2019 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците М. А. Т. чрез адв. Г. А. Н. и М. М. Т. чрез адв. Г. И. Гурлевски срещу решение № 120 от 23.05.2019г. по в. гр. дело № 337/2018г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решение № 96 от 11.05.2018г. по гр. дело № 107/2018г. на Ловешки окръжен съд, граждански състав. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е признато за установено по предявения от „УниКредит Булбанк“ АД против М. А. Т. и М. М. Т. иск с правно основание чл. 135 ЗЗД относителна недействителност спрямо „УниКредит Булбанк“ АД на дарение, обективирано в нотариален акт № 99, рег. № 4875, т. IV, н. дело № 569/2013г. на Нотариус Д. К. № 525 с район на действие Районен съд Троян, вписан в Служба по вписванията – Т. с вх. рег. № 3445/17.12.2013г., акт № 79, том X., дело № 1925/2013г., по отношение на Ѕ ид. част от описания недвижим имот. С първоинстанционното решение ответниците са осъдени да заплатят на ищеца съдебно-деловодни разноски в размер 1 658,70 лв.

Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 84/03.06.2013г. по т. д. № 1300/2011г. на ВКС, решение № 42/05.03.2014г. по гр. д. № 5488/2013г. на ВКС, решение № 341/02.07.2010г. по гр. д. № 177/2010г. на ВКС, решение № 72/09.07.2012г. по т. д. № 398/2011г. на ВКС, решение № 224/02.07.2010г. по гр. д. № 177/2010г. на ВКС, II г. о., решение № 16/07.02.2014г. по т. д. № 1187/2013г. на ВКС и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС:

1. Какви са предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК и следва ли въззивният съд да прояви активност, с оглед задълженията си по чл. 7, ал. 1 и чл. 10 ГПК и да събере сочени, но несъбрани от първоинстанционния съд доказателства?

2. При наличие на допуснати от първоинстанционния съд нарушения, свързани с доклада по делото, длъжен ли е въззивният съд да допусне събирането на доказателства на основание чл. 266, ал. 3 ГПК?

Ответникът „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За да направи извод за основателност на предявения на основание чл. 135 ЗЗД иск, въззивният съд се е аргументирал с наличието на необходимите предпоставки: 1/ ищецът да е кредитор; 2/ с процесната сделка длъжникът уврежда ищцовото дружество; 3/ поради това, че дарението е безвъзмездна сделка, не е необходимо лицето, с което длъжникът е договарял, да е знаело за увреждането.

Относно първата предпоставка съдебният състав е приел, че между ищеца „УниКредит Булбанк“ АД и ответника М. А. Т. /настоящ касатор/ са сключени няколко договора за кредит с кредитодател Банката и съдлъжник М. Т., а именно: договор за банков револвиращ кредит № 1367/28.05.2012г., пет анекса към него, договор за заместване и встъпване в дълг; договор за банков кредит № 1366/28.05.2012г., четири анекса към него и допълнително споразумение; договор за кредит № 1368/28.05.2012г. и анекси към него. Посочил е, че кредитополучатели са „М + Н“ ООД, „Т. Транс“ ЕООД, „МН Машинери“ ЕООД, а съдлъжници - М. А. Т. и А. М. Т.. Поради просрочие в погасяването на кредитите Банката ги е обявила за предсрочно изискуеми и се е снабдила с три заповеди за изпълнение за конкретно посочени суми, представляващи главници, възнаградителна лихва, обезщетение за забава, законна лихва и разноски, въз основа на които са издадени три изпълнителни листа - от 09.09.2015г., издаден от Районен съд Троян, от 19.08.2016г., издаден от Софийски районен съд, и от 15.08.2016г., издаден от Софийски районен съд. Въззивната инстанция е констатирала, че с решение от 12.07.2017г. по т. д. № 7/2017г. на Ловешки окръжен съд е уважен предявеният от „УниКредит Булбанк“ АД против М. Т. иск по чл. 422 ГПК, като е прието за установено, че Банката има вземане спрямо М. Т. по договор за банков кредит № 1368/28.05.2012г. и анексите към него в размер на 478 107,73 лв. - главница, заедно със законната лихва от 21.07.2016г. до изплащането й; договорна лихва 36 707,67 лв.; лихва в размер на 41 134,68 лв.; лихва 126 954,80 лв.; такса 4 781,08 лв.; разходи 588 лв.; държавна такса 24 619,65 лв. и юрисконсултско възнаграждение 10 854,13 лв., за които са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист на 15.08.2016г. по ч. гр. д. № 40869/2016г. на Софийски районен съд.

Съдебният състав е установил, че с нотариален акт № 67/23.11.2012г., том III, рег. № 4830, дело № 385/2012г. на нотариус от района на Районен съд Троян за отпуснат кредит в размер на 52 100 евро е учредена в полза на МКБ Юнионбанк АД от кредитополучателя М. А. Т. и съпругата му В. М. Й. договорна ипотека върху процесния недвижим имот: поземлен имот с посочен идентификатор с площ 387 кв. м., намиращ се в [населено място], [улица], заедно с 1 етаж от построената в него триетажна сграда, мазанско помещение, 1/3 идеална част от общите части на сградата, селскостопанска сграда и сграда-хале, хангар и гараж, а с нотариален акт № 67/16.12.2013г., том V, рег. № 5901, дело № 686/2013г. на нотариус от района на Районен съд Троян е учредена договорна ипотека върху същия недвижим имот в полза на МКБ Юнионбанк АД за обезпечаване на договор за кредит в размер на 94 000 лв.

По делото е установено, че са образувани изп. д. № 3496/2015г. на ЧСИ Ст. Я. от района на СГС, изп.д. № 578/2016г. по описа на ЧСИ Р. Д. от района на Л., изп. д. № 830/2015г. на ЧСИ Р. Д. от района на Л., а по изп. д. № 1027/2015г. на ЧСИ В. П. от района на Л. банката е присъединен кредитор. По посочените изпълнителни дела са извършени публични продажби на трите ипотекирани недвижими имота, но с получените суми не е погасено изцяло задължението на кредитополучателите и съдлъжниците. Прието е, че ответникът М. А. Т. /настоящ касатор/ е останал задължен към ищеца и към момента на постановяване на въззивното решение. Въз основа на протокола за опис на движими вещи от 15.11.2016г. по изп. д. № 578/2016г. на ЧСИ Р. Д. съдебният състав е посочил, че вещите, върху които е учреден особен залог, не са установени и длъжниците не са предоставили данни за тяхното местонахождение.

Относно втората предпоставка въззивният съд е приел, че с процесния договор за дарение, оформен с нотариален акт № 99/17.12.2013г. на нотариус Д. Канчевски от района на Районен съд Троян, с който М. А. Т. и съпругата му В. М. Й. даряват на сина си М. М. Т. процесния недвижим имот, представляващ поземлен имот с посочен идентификатор с площ 387 кв. м., намиращ се в [населено място], [улица], заедно с 1 етаж от построената в него триетажна сграда, мазанско помещение, 1/3 идеална част от общите части на сградата, селскостопанска сграда и постройка - хале, хангар и гараж, са увредени интересите на кредитора – ищцовата банка поради това, че със сключената сделка /до размер на Ѕ идеална част, тъй като имотът е СИО между М. Т. и съпругата му/ се намалява имуществото на длъжника, а всяко намаление на имуществото на длъжника затруднява кредитора да се удовлетвори за вземането си.

Въззивната инстанция е посочила, че не е необходимо знание на надарения М. Т. за задължението на дарилия го негов баща М. Т., тъй като дарението е безвъзмездна сделка.

Възражението на ответниците по иска, че няма увреждане поради това, че дарението е извършено на 17.12.2013г. след като вече е била учредена ипотека върху имотите в полза на друга банка /на 23.11.2012г. и на 16.12.2013г./, е прието за неоснователно по следните съображения: 1/ договорната ипотека в полза на „Юнионбанк“ АД е учредена на 16.12.2013г., а договорите с ищеца за отпускане на кредит № 1366, № 1367 и № 1368 са сключени на 28.05.2012г., т. е. към момента на учредяване на ипотеката върху имотите - 16.12.2013г. и извършеното на другия ден дарение - 17.12.2013г. ищецът е имал качеството на кредитор и имуществото на длъжника е било намалено чрез даряването на имота; 2/ относителната недействителност на сделката – дарение произтича от намаляване на имуществото на длъжника, което обезпечава вземането на кредитора и то винаги е налице при разпореждане с имотите; евентуалното развитие на изпълнителното производство в полза на обезпечения кредитор е без значение, тъй като основателността на иска по чл. 135 ЗЗД не зависи от последващо развитие на изпълнителните производства, а зависи от това дали към датата на сделката – в случая 17.12.2013г., са налице предпоставките на чл. 135 ЗЗД.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касаторите процесуалноправни въпроси се отнасят до правомощията на въззивната инстанция при допускане на доказателства в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК и са релевантни, тъй като са от значение за спора, предвид оставеното от въззивния съд без уважение доказателствено искане, заявено от въззивниците /настоящи касатори/ в открито заседание на 30.10.2018г. във въззивното производство.

Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата страна на спора. Второинстанционното производство по действащия ГПК е уредено като ограничено въззивно обжалване поради съдържащата се в чл. 266, ал. 1 ГПК забрана за страните да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. Това ограничение не се отнася до хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, когато непълнотата на доказателствата не се дължи на процесуално бездействие на страните, а на допуснато нарушение на процесуалните правила от първоинстанционния съд.

В посоченото Тълкувателно решение е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, ако е въведено оплакване във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, направени в първоинстанционното решение, т. е. при въведено оплакване във въззивната жалба за неизясненост на делото от фактическа страна или необоснованост на решението, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.

В посочените от касаторите и други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. Прието е, че въведеното с чл. 7, ал. 1 ГПК служебно начало и установеният в чл. 10, ал. 1 ГПК принцип за установяване на истината изискват от съда да съдейства на страните за пълното изясняване на делото от фактическа страна и за попълването му с всички нужни за целта доказателства. Служебното начало и принципът за дирене на истината налагат изследване на предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и в случаите, когато страната е основала искането си за допускане на ангажирани пред първата инстанция доказателства на хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, но не е обосновала в достатъчна степен конкретните процесуални нарушения, препятствали тяхното събиране в производството пред първата инстанция. Липсата на достатъчна аргументация във въззивната жалба не освобождава въззивния съд от задължението да извърши самостоятелна преценка за относимостта и допустимостта на доказателствата и да се произнесе относно основанието на чл. 266, ал. 3 ГПК при направени във въззивната жалба и отговора доказателствени искания. Неизпълнението на посоченото задължение съставлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство.

Видно от съдържанието на въззивната жалба, ответниците по иска и настоящи касатори са се позовали само на несъобразяване с конкретно посочени събрани в първоинстанционното производство писмени доказателства. Във въззивната жалба липсва оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада на делото по чл. 146 ГПК, в резултат на които делото е останало неизяснено от фактическа страна, нито има оплакване за неправилно недопускане на поискани в първоинстанционното производство доказателствени средства. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/, а когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, респективно да допусне относимите, необходими и допустими доказателства, поискани от страната на основание чл. 266, ал. 3 ГПК.

Заявените от касаторите пред въззивния съд в открито съдебно заседание искания за допускане на гласни доказателствени средства и писмени доказателства са обосновани с оплакването, че Ловешки окръжен съд неправилно в противоречие с чл. 156, ал. ГПК не е допуснал гласни доказателства и в противоречие с чл. 146, ал. 2 ГПК не е указал на страната /ответниците по иска/ за кои от твърдените факти не сочи доказателства. За да остави без уважение искането на въззивниците /настоящи касатори/ за допускане на двама свидетели и искането за приемане като писмени доказателства на предварителен договор за покупко-продажба от 23.09.2013г. и обратен документ от 17.12.2013г., въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че доказателствените искания не са направени с въззивната жалба, както и с обстоятелството, че писмените доказателства не са представени с отговора на исковата молба. В настоящия случай касаторите не са сезирали въззивния съд във въззивната жалба с оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада на делото по чл. 146 ГПК, в резултат на които делото да е останало неизяснено от фактическа страна, нито с оплакване за неправилно недопускане на поискани в първоинстанционното производство доказателствени средства, нито са поискали допускане на определени доказателства с въззивната жалба. При тези данни и предвид ограниченията в обсега на въззивната дейност, относими към установяване на фактическата страна на спора, въззивният съд не е процедирал в противоречие с константната практика на ВКС при недопускане на поисканите в откритото съдебно заседание във въззивното производство писмени и гласни доказателствени средства.

Въз основа на изложените съображени и поради липса на твърдените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Т.. С оглед изхода на спора разноски на касаторите не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение