Определение № 50016 от 13.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 2679/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, уточнена и допълнена в срока по чл. 283 ГПК с молба с вх. № 12739 от 19.07.2021 г., подадена от „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, и касационна жалба на Ф. Н. А., чрез процесуалния й пълномощник, срещу решение № 618 от 08.06.2021 г. по в. гр. д. № 3720/2020 г. по описа на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, четвърти състав. „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение № 260050 от 16.09.2020 г., постановено по гр. дело № 11672/2017 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-19 състав е потвърдено в неговата осъдителна част, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, на Ф. Н. А. сумата от 500 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата в резултат на ПТП, реализирано на 15.02.2017 г. на АМ М 43 в Република Унгария, ведно със законната лихва от 13.09.2017 г. до окончателното ѝ изплащане. Касационната жалбоподателка Ф. Н. А. обжалва въззивното решение в частта, с която e потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата над 500 000 лв. до 850 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от същото ПТП, ведно със законната лихва от 13.09.2017 г. В касационната жалба на „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се съображения, че при постановяване на решението си въззивният съд е нарушил разпоредбите на чл. 43 и чл. 44 КМЧП, както и чл. 15, б. „в“ от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“), защото не е изпълнил задължението си да установи служебно съдържанието на чуждото право, в резултат на което неправилно е приложил относимите към случая чужди материалноправни норми на унгарското право относно застрахователното правоотношение по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и се е произнесъл при неизяснени критерии за определяне на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, съпричиняването на вредоносния резултат, дължимата законна лихва и съдебните разноски. Твърди, че липсата на критерии за определяне размера на обезщетението съгласно приложимото материално право на Република Унгария е довела до неправилно прилагане от съда по аналогия на критериите за определяне на застрахователното обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Счита, че присъденото обезщетение е силно завишено, както и че въззивният съд неправилно не е определил принос от страна на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат. Навежда и твърдения за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила – чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, доколкото съдът не е указал на страните възможността да участват в процеса на установяване на приложимото право; не е установил служебно съдебната практика по приложението на относимите правни норми на унгарското право и в тази връзка неправилно е оставил без уважение искането на застрахователя за отправяне на нова съдебна поръчка по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация за изискване на информация от Министерство на правосъдието на Република Унгария относно приложимата унгарска съдебна практика. Моли за касиране на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който служебно да установи съдържанието на приложимото чуждо право, критериите и начините за определяне на размера на компенсацията на неимуществените вреди, в това число и съдебната практика по приложението на материалното право, евентуално – за постановяване от ВКС на решение по съществото на спора, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените от ищцата искове или обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено по размер. Претендира присъждане на разноските по делото. Искането за допускане на касационното обжалване е основано на следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да установи служебно (ех officio) съдържанието на приложимото чуждо право, относимо към фактическата обстановка, което има обуславящо значение за изхода на спора, в частта, в която въззивният съд се е произнесъл по същество; 2. Следва ли съдът, в случай на приложимост на чуждо материално право по отношение на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликтен иск, респективно – на застрахователното обезщетение при пряк иск срещу застрахователя, да мотивира този размер и да приложи по analogia legis разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съобразно правилото на чл. 46, ал. 2 ЗНА; 3. Следва ли съдът, в случай на приложимост на чуждо материално право по отношение на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликтен иск, респективно – на застрахователното обезщетение при пряк иск срещу застрахователя, освен позитивното право и действащите правни норми на това чуждо право, да установи също така тълкуването им и прилагането им в създалата ги държава и 4. Разпоредбата на чл. 44, ал. 2 КМЧП изключва ли селективното производство по чл. 280, ал. 1 ГПК по начин, аналогичен на хипотезите, посочени в нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК. В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с която счита, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 426 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 74/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 115 от 15.08.2016 г. по т. д. № 3428/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 205 от 20.10.2015 г. по гр. д. № 412/2015 г. на ВКС, III г. о. – по въпроси №№ 1 и 3, и решение № 233 от 11.12.2012 г. по т. д. № 914/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 426 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 74/2011 г. на ВКС, I г. о. – по въпрос № 2. По отношение на четвъртия поставен от този касатор въпрос се поддържа наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Релевира се и самостоятелното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована с твърдението, че същото е постановено в разрез с основните начала на гражданския процес, както и че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е приложил чл. 52 ЗЗД, въпреки че в конкретния случай е приел, че относно начина на определяне на обезщетението е приложимо унгарското материално право. Касационната жалбоподателка – ищца Ф. Н. А. поддържа, че решението в обжалваната от нея част е неправилно, като се позовава на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излага подробни съображения, че като не е изследвал задълбочено и не е оценил в достатъчна степен всички доказани по делото правнорелевантни факти, имащи значение за справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е присъдил обезщетение за действително претърпените морални вреди в занижен размер. В жалбата се акцентира, че е приложима разпоредбата на чл.52 ЗЗД, тъй като Регламент Рим II не ограничава прилагането на правните норми на държавата на съда в случаите, когато те са повелителни, независимо от приложимото към извъндоговорното задължение право. Освен това се сочи, че съдът не е изпълнил задълженията си, вменени му от Гражданския кодекс на Република Унгария, да разследва обстоятелствата по случая при определяне на размера на компенсацията и по-специално не е изследвал: тежестта на нарушението, степента на отговорност, въздействието на нарушението върху пострадалата – § 2:52, ал. 3 от Закон V от 2013 г. за Гражданския кодекс на Република Унгария, в сила от 15.03.2014 г. Излага и доводи за допуснати от Апелативен съд – София процесуални нарушения, довели до препятстване на правото на ищцата да докаже в пълна степен и обем твърдените неимуществени вреди – недопускане до разпит на още един (втори) свидетел за установяване тежестта на неимуществените вреди, както и отхвърляне на исканията за допускане на съдебнопсихологична експертиза и на допълнителна съдебномедицинска експертиза. Моли за касиране на въззивното решение и връщане на делото на друг състав на въззивния съд за събиране на доказателства, евентуално – за постановяване на решение от ВКС по съществото на спора, като предявеният иск бъде уважен за разликата над 500 000 лв. до 850 000 лв., или допълнително за сумата от 350 000 лв., ведно със законната лихва от 13.09.2017 г. до окончателното плащане. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ. В изложението към жалбата касационната жалбоподателка е формулирала следните въпроси: 1. Разпоредбите на регламент Рим II ограничават ли прилагането на повелителните правни норми на държавата на съда, в която се разглежда делото, независимо от приложимото към извъндоговорното задължение право; 2. Следва ли при определяне размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди да е приложим предвиденият в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливо обезщетяване на вредите, което предполага намиране от страна на съда на точния паричен еквивалент на болките и страданията, емоционалните, физическите и психически сътресения, нанесени на пострадалото лице, в случай че се приложи чуждо материално право за настъпилия деликт; 3. Кои са критериите за приложение на принципа за справедливото възмездяване на претърпените болки и страдания, пряка и непосредствена последица от настъпилия деликт, който принцип е интегриран в чл. 52 ЗЗД. Какво включва справедливото обезщетяване на неимуществените вреди: само преживяването на самото страдание или и понасянето му; 4. Длъжен ли е решаващият съд да извърши задълбочена и всестранна преценка на всички онези обстоятелства и доказателства, които имат значение за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди, както и да изложи съображения при определяне на размера на дължимото обезщетение, който въпрос включва и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото; 5. Кои обективно съществуващи обстоятелства следва да бъдат взети в предвид при определяне на компенсация за неимуществени последици при предявен пряк иск по § 2:52, ал. 1 от Закон V от 2013 г. за Гражданския кодекс на Република Унгария срещу застраховател; 6. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение (компенсация) да вземе предвид указаните в ППВС № 4/1968 г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, както и икономическата конюнктура в страната, съобразена с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените; 7. Налице ли е процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 ГПК, ако въззивният съд не допусне поискан с въззивната жалба свидетел, който в нарушение на процесуалните правила не е бил допуснат до разпит и изслушан от първоинстанционния съд и 8. Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ако въззивният съд не допусне поискани с въззивната жалба съдебнопсихологична и съдебномедицинска експертизи, обосновавайки се, че ищцата се намира в друга държава член на ЕС, поради което е невъзможно да бъде изготвена експертиза от български вещи лица, въпреки че е налице възможност същата да бъде транспортирана за прегледи и освидетелстване от експертите. Налице ли е отказ от правосъдие на основата на дискриминационен принцип – местожителство. Касационната жалбоподателка се позовава на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение от 11.05.2015 г. по гр. д. № 5189/2013 г. по описа на Софийси градски съд, което е било потвърдено с решение № 266 от 30.01.2018 г. по в. гр. д. № 317/2016 г. на Софийски апелативен съд, последното недопуснато до касация с определение № 13 от 10.01.2019 г. по т. д. № 1476/2018 г. на ВКС, I т. о. – по въпроси №№ 1 и 2; т. 2 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 17 от 27.02.2013 г. по т. д. № 266/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 144 от 01.10.2012 г. по т. д. № 196/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 3; т. 2 и т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 95 от 24.06.2013 г. по т. д. № 220/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 144 от 01.10.2012 г. по т. д. № 196/2012 г. на ВКС, II т. о. и решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 на ВКС, I т. о. – по въпрос № 4; решение № 31 от 25.03.2014 г. по т. д. № 1203/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 217 от 20.12.2017 г. по т. д. № 990/2017 г. на ВКС, II т. о. и решение № 15 от 12.02.2018 г. по т. д. № 1423/2017 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 6; По петия въпрос от изложението към жалбата, и в условията на евентуалност - по третия въпрос се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се още, че по формулираните въпроси е налице и евентуална очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. В писмени отговори, депозирани от насрещните по жалбите страни, са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационен контрол в съответните обжалвани части, а по същество – за неоснователност на касационните оплаквания. Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал.2, пр.3 ГПК, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания краен резултат, съдебният състав на Апелативен съд – София, при съобразяване пределите на въззивното производство, както и на: представения превод от решение на Апелативния съд в [населено място] – Унгария, с което е потвърдена присъдата на първоинстанционния съд в [населено място], постановена на 17.06.2019 г., с която Е. Е. - водач на микробуса, в който е пътувала ищцата е бил признат за виновен и осъден на две години лишаване от свобода /условно/ за причиняването на произшествието; заключенията на допуснатите в първата инстанция автотехническа експертиза, единична медицинска експертиза, изготвена от вещо лице ортопед-травматолог, и комплексна медицинска експертиза, изготвена от вещи лица неврохирург и специалист УНГ; уточненията и поясненията на експертите при приемане на заключенията, и показанията на свиделеля М. А., е приел, че и двете въззивни жалби са неоснователни и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. По въпроса за приложимото право въззивният съд е посочил, че с оглед разпоредбата на чл. 4, §1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 г. за извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, приложимо е правото на държавата, в която е настъпила вредата – в случая правото на Република Унгария, поради което по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация от Министерство на правосъдието на Република Унгария е изискана информация относно приложимото унгарско право. Според въззивния съдебен състав, видно от постъпилия отговор, уредбата на непозволеното увреждане и съпричиняването е във висока степен сходна с тази в българското право. Относно компенсацията на неимуществените вреди е посочено, че съдът следва да разследва обстоятелствата по случая при определяне на размера ѝ. Компенсацията означава еднократна репарация на неимуществени вреди, като изрично се изключва определянето на рента. Съдът е констатирал липсата на информация за законово определени лимити на дължимото обезщетение. Относно размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди решаващият състав на въззивния съд е приел, че ищцата е родена през 1976 г. и към датата на ПТП е била на 41 години, а при определяне на обезщетението първоинстанционният съд е съобразил всички обстоятелства, относими към справедливия размер на дължимата компенсация – съобразена е тежестта на уврежданията, продължителността на лечебния период, трайната загуба на подвижност на долните крайници, както и загубата на говорната способност; взета е предвид и неблагоприятната прогноза за състоянието на ищцата в бъдеще. Съобразявайки тези обстоятелства и получената информация за приложимото унгарско право, съставът на Апелативен съд – София е счел, че не са налице основания за промяна размера на присъденото обезщетение. С оглед решаващите правни изводи на въззивния съд, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното от страните решение. По изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /основно и допълнително/ към жалбата на „ЗАД Армеец“ АД: Първият и третият въпроси, обосновани със задължението на съда да установи служебно съдържанието на приложимото чуждо право при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди при деликтен иск, респ. на застрахователно обезщетение при предявен срещу застрахователя на делинквента пряк иск, са абстрактно формулирани, при неотчитане на конкретните процесуални действия на апелативния съд, обективирани в определение № 2603 от проведено на 23.11.2020 г. подготвително заседание по чл.267 ГПК. С посоченото определение, въззивният съдебен състав, позовавайки се на чл.4, §1 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения, е счел за напълно основателно искането на застрахователното дружество за изискване на информация за унгарското материално право по всички поставени въпроси във въззивната жалба на дружеството. Информацията е изискана от Министерство на правосъдието на Република Унгария, чрез Министерство на правосъдието на Република България, по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави. В отговор на заявката, по делото е постъпила информация за всички правни норми от унгарското законодателство по отношение на отговорността за произшествия, причинени от моторни превозни средства, и гражданската отговорност във връзка с използването на МПС, съгласно Закон V от 2013 г. за Гражданския кодекс /ГК/, валидни към момента на процесното ПТП. Подробно са отразени всички разпоредби, касаещи експлоатацията на превозно средство, като дейност свързана с повишен риск, както и компенсацията за санкциониране на неимуществените последици от лични нарушения, третирана от ГК като институт за защита на правата на личността – нарушаването на живота, физическата цялост и здравето. Подробно са разяснени и разтълкувани: функцията на компенсацията, като еднократна репарация на неимущесдтвените вреди; разликите с предходни правила в унгарското законодателство за присъждане на неимуществени вреди; критериите за обосноваване на компенсацията: физическа болка, психическа болка, инвалидност, трайно увреждане на здравето, влошаване на здравето и промяна в начина на живот, както и процесуалните права и задължения на съда и на лицето, претендиращо компенсация. В отговора е налице и позоваване на съдебна практика по поставени от застрахователя въпроси, възпроизведени от САС в заявката до Министерство на правосъдието на Унгария, Отдел „Международно частно право“. При така извършените от въззивния съдебен състав процесуални действия по установяване съдържанието на приложимите материалноправни норми и тяхното тълкуване /което не е било сторено от първата инстанция/, посочените въпроси не попадат в обхвата по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответстват на конкретните данни по делото и на изведените от САС правни изводи, въз основа на приобщената информация за съдържанието на чуждото право. Дори и тези въпроси да бъдат преценени като свързани с обективирания, в протокола от открито съдебно заседание на 19.04.2021 г., отказ на решаващия съд да изготви нова заявка – за допълнително изясняване на критериите за определяне на размера на исканата компенсация, и за изискване на съдебна практика при аналогични телесни увреждания, то те са изцяло относими към поддържаната от този касатор процесуална незаконосъобразност на решението. Касационната проверка за евентуално наличие на такъв порок е недопустима в селективното производство, както е разяснено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Необходимо е и да се отбележи, че заявеното от застрахователното дружество искане за нова, допълнителна съдебна поръчка не е било аргументирано с ясни доводи за приложимост на различни правни норми от тези, съдържащи се в приетия във въззивното производство превод от унгарския ГК. Независимо от липсата на общата предпоставка за достъп до касация по първия и третия въпрос, не се установява твърдяното от касатора отклонение от практиката на ВКС по приложение на чл.43 и чл.44, ал.1 и ал.2 КМЧП – не само от цитираните в изложението към жалбата решения, но и от служебно известните на настоящия състав решения по т.д. № 605/2015 г. на II т.о., решение по гр.д. № 336/2019 г II г.о. и др. Поставеният от застрахователното дружество въпрос, в частта относно задължението на съда да мотивира становището си за размера на обезщетението за неимуществени вреди, обективира несъгласието на този касатор с определената от САС сума от 500 000 лева, в какъвто смисъл е и първоинстанционното решение. Въпросът не съответства на изискванията на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, съгласно постановките на цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване. Освен това, видно от мотивите към решението, въззивната инстанция е преценила в необходимата степен всички получени от ищцата изключително тежки травматични увреждания, проведените оперативни лечения и продължителна рехабилитация в специализирана клиника в Ротердам, интензивните болки и страдания, неблагоприятните последици, изразяващи се в трайна загуба на подвижност на долните крайници и загубата на говорна способност, както и необходимостта ищцата да живее в специален, пригоден за нея дом, с ползване на чужда помощ в бита. Изцяло са съобразени разпоредбите на унгарското законодателство относно компенсацията на неимуществените вреди. Втората част от въпроса – доколко съдът следва да приложи по аналогия чл.52 ЗЗД, не съответства на обективираните в решението изводи на САС, тъй като от тях не се установява да е приложено българското материално право. Становището на въззивния състав, че уредбата на непозволеното увреждане и съпричиняването, съгласно приложимото право на държавата, в която е настъпила вредата – в случая Република Унгария, е във висока степен сходна с тази в българското право, не може да се възприема в смисъла, сочен от застрахователното дружество. От друга страна, застъпеното становище не е и обуславящо за изхода на делото. Последният въпрос е хипотетичен, доколкото въззивният съд не е указал на страните възможността за касационно обжалване на постановеното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, във вр. с чл.44, ал.2 КМЧП. Настоящият състав не възприема твърдението на касатора, че буквалното тълкуване на процесуалната разпоредба чл. 44, ал.2 КМЧП, според която, „неприлагането на чуждо право, както и неправилното му тълкуване и прилагане, са основания за обжалване“, води до извод за наличие на самостоятелно и специфично основание за касационно обжалване. В тази част от изложението не са отчетени различията между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране по чл.281 т.3 ГПК. От друга страна, разпоредбата на чл.44, ал.2 КМЧП е достатъчно ясна и тя би могла да се прилага само във връзка с чл.281 ГПК, но не и като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, аналогично на очевидната неправилност. Дори и при евентуално нарушение, обусловено от ненадлежно прилагане на чуждо право, то не би могло да се квалифицира като очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Хипотезите, при които е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК са изяснени в практиката на ВКС. Това самостоятелно основание ще е налице, когато от съдържанието на обжалвания акт се констатира, че съдът е приложил закона в обратен смисъл или е приложил отменена правна норма, или при грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Поддържаните доводи за неправилно прилагане на чуждото материално право не са годни да обосноват допускане на касационен контрол на посоченото основание. По искането на касационната жалбоподателка Ф. А. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от нея отхвърлителна част: Формулираните от касаторката въпроси под №№ 1- 4, вкл., и въпрос № 6, са основани на поддържаната в хода на инстанционното производство, а и в касационната жалба, теза за приложимост на предвидения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливо обезщетяване на неимуществените вреди, за обема на подлежащите на обезщетяване вреди и за релевантните критерии за определяне на размера на обезщетението, както и на твърдението, че се касае за повелителна правна норма на държавата на съда, в която се разглежда делото, чието прилагане не е ограничено от разпоредбите на Регламент Рим II. Посочените твърдения и доводи не са възприети от решаващия състав на Апелативен съд – София, което сочи, че въпросите не притежават характеристиката на правни по см. на чл.280, ал.1 ГПК, а съставляват оплаквания за материална незаконосъобразност, които дори и да са допуснати от въззивния съд, не могат да заместят изискването за формулиране и обосноваване на общата предпоставка за допускане на касационен контрол. Неустановяването на общата селективна предпоставка по предходно посочените въпроси, не предпоставя задължение на ВКС за произнасяне по поддържаните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване / съгласно задължителните указания, дадени в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Независимо от това, следва да се посочи, че отговор на основния въпрос, чийто акцент е разпоредбата на чл.16 от Регламент /ЕО/ № 864/2007 г. на Европейския парламент и на Съвета относно приложимото право към извъндоговорни задължения /Рим II/, е даден в практиката на СЕС – така напр. Решение на Съда от 31.01.2019 г. по дело С-149/2018 г. и цитираните в него предходни Решения на СЕС. Съгласно общото правило, съдържащо се в чл.4, §1 от Регламент „Рим II“ приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт. Изключение от общото правило по чл.4, §1 от Регламента е правилото, съдържащо се в следващия, § 2, според който, когато делинквентът и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата, се прилага правото на тази държава. Разпоредбата на чл. 4, §3 дерогира предходните два параграфа, тъй като предвижда, че ако от всички обстоятелства следва, че непозволеното увреждане е явно по-тясно свързано с държава, различна от тази, чието право е определено според правилата на § 1 и §2, прилага се правото на тази друга държава. Предходните норми са възпроизведени и в чл.105 ал.1 – ал. 3 КМЧП. При постановяване на атакувания акт въззивният съд е приложил общото правило, съдържащо се в чл.4, §1 от Регламента, като в съобразителната част на решението не са изложени мотиви за наличие на особени повелителни норми на държавата на съда, независимо от приетото за приложимо към извъндоговорното задължение унгарско право. Понятието „особени повелителни норми“ не е определено в Регламент „Рим II“, но то е тълкувано в практиката на СЕС, вкл. и в цитираното по-горе Решение, с позоваване на чл.9, §1 от Регламент „Рим I“, а именно тези норми, чието зачитане дадена държава смята, че е от решаващо значение за гарантиране на нейните обществени интереси, такива като политическа, социална или икономическа организация, до такава степен, че те да са приложими към всяка ситуация, попадаща в обхвата им, независимо от приложимото към договора право. Позоваването, от страна на касационната жалбоподателка, на влязло в сила въззивно решение по гр.д. № 317/2016 г. на Апелативен съд – София, в което нормата на чл.52 ЗЗД е счетена за повелителна по см. на чл.16 от Регламента, недопуснато до касационнен контрол с определение № 13 от 10.01.2019 г. по т.д. № 1476/2018 г. на ВКС, I т.о., е неоснователно, т.к. влезлият в сила въззивен акт не формира практика, попадаща в обхвата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По поставения пети въпрос – относно обективните обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне на компенсация за неимуществени вреди при предявен иск по § 2:52, ал.1 от Закон V от 2013 г. за Гражданския кодекс на Република Унгария срещу застраховател, не е налице сочената допълнителна селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В т.4 от ТР № 1/2009 г. са дадени разяснения, че това допълнително основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително поради липса на съдебна практика или при наличие на неправилна практика, която следва да бъде изоставена. В случая не е осъществена нито една от тези хипотези, още повече, че съдържанието на относимите чужди материалноправни норми, вкл. и релевантните за размера на компенсацията обстоятелства, са изяснени от въззивния съд по начин, предвиден в чл.43, ал.1 КМЧП, като извън правомощията на ВКС е да тълкува приложимото чуждо право. Седмият и осмият въпроси съставляват оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствени правила при отказа на въззивния съд да допусне нови доказателства в хипотезите на чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК – допускане на втори свидетел, назначаване на допълнителна съдебномедицинска експертиза, и на съдебнопсихологична експертиза. Посочените касационни оплаквания не могат да обосноват достъп до обжалване, а произнасянето по тях не попада в предмета на селективното производство по чл.288 ГПК. При формулиране на тези въпроси не е отчетена липсата на тъждество между основанията по чл.280, ал.1 ГПК и визираните в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на решението поради материална или процесуална незаконосъобразност, или необоснованост. Касационно обжалване не следва да се допусне и на поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Преди всичко, в изложението към жалбата на ищцата, очевидната неправилност не се сочи като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол /както е въведено от законодателя и изяснено в практиката на ВКС/, а като евентуално допълнително селективно основание /извън чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК/ по всички поставени въпроси. Независимо от това, от цялостното съдържание на въззивния акт не се установява превратно прилагане на правна норма или прилагане на отменена норма, нито явна необоснованост на изводите на съда. При този изход на делото и с оглед обжалваемия интерес, в полза на адвокат Н. Д. следва да се присъди, на основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 5436 лв., с вкл. ДДС. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение