Определение № 2565 от 21.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 30/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор А. П., която, видно от обстоятелствената част, подаденото допълнение към нея и заявеното искане, е насочена срещу въззивно решение № 1018 от 14.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 877/2024 г. по описа на Апелативен съд – С., в частта, с която е потвърдено решение № 854 от 14.02.2024 г., постановено по гр. д. № 3359/2023 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на А. Г. Я., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 219, ал. 4, вр. ал. 3, вр. ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК, по което е била оправдана с присъда № 11/22.06.2021 г. по в.н.о.х.д. № 515/2020 г. по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, влязла в сила на 03.02.2022 г., както и сумата от 44 400 лева, представляваща претърпени имуществени вреди от незаконното обвинение като разноски за адвокатско възнаграждение, ведно със законната лихва върху главното вземане за обезщетения, считано от 03.02.2022 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба и приложеното към нея допълнение са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че ищцата не е положила дължимата грижа да получи адвокатска защита в наказателното производство срещу разумно възнаграждение. Сочи се, че е релевирано в срок възражение за прекомерност на заплатения в наказателното производство адвокатски хонорар, което не е било взето предвид от въззивния съд. В допълнението към касационната жалба се твърди, че при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е нарушил принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД; че в обжалваното решение не са изложени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка, като присъденото обезщетение в размер на 20 000 лева е изключително завишено спрямо установените обстоятелства. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните правни въпроси: 1/„Може ли при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, да се намали поради прекомерност адвокатското възнаграждение в наказателния процес и при какви обстоятелства е възможно да стане това?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 332 от 04.01.2016 г. по гр. д. № 2807/2015 г. на III г.о., решение № 255 от 02.11.2015 г. по гр. д. № 1011/2015 г. на III г.о. и решение № 143 от 29.03.2021 г. по гр. д. № 3662/2019 г. на IV г.о.; 2/ „за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ – твърди се противоречие с приетото в т. 2 от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 3/ „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?“ – твърди се наличието на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 92 от 03.05.2022 г. по гр. д. № 3119/2021 г., решение № 79 от 06.02.2024 г. по гр. д. № 4853/2022 г. и решение № 79 от 09.08.2023 г. по гр. д. № 3564/2022 г., всички на IV г.о. Ответната страна по жалбата А. Г. Я., в писмен отговор, подаден чрез адв. И. В., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за безспорно установено: че с постановление от 06.08.2018 г. ищцата била привлечена като обвиняем по досъдебно производство № 90/2018 г. на СО – СП за престъпление по чл. 219, ал. 4, във връзка с ал. 3, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, извършено през 2007 г. в качеството ѝ на заместник-министър на икономиката и енергетиката, като в последствие обвинението е прецизирано по чл. 219, ал. 4, във връзка с ал. 3 и ал. 2, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК и с две последващи постановления, съответно от 16.10.2018 г. и 11.12.2018 г., ищцата е привличана като обвиняем по конкретизираните обвинения; че през месец април 2019 г. делото е било внесено в съда с обвинителен акт, за което е образувано н. о. х. д. № 1635/2019 г. по описа на Специализирания наказателен съд, като в рамките на наказателното производство, е приет за разглеждане и граждански иск срещу ищцата от „Мини Б. дол“ ЕАД за сумата от 28 174 082, 08 лв.; че пред първоинстанционния съд са проведени общо 13 заседания, на които ищцата се е явила и с присъда от 31.07.2020 г. последната е призната за невиновна и оправдана по повдигнатото обвинение, а предявеният граждански иск – отхвърлен; че въз основа на внесен от ответника протест и жалба от гражданския ищец е образувано в. н. о. х. д. № 515/2020 г. на Апелативния специализиран наказателен съд, по което са проведени шест съдебни заседания; че с присъда от 22.06.2021 г. ищцата е оправдана по повдигнатите ѝ обвинения, а гражданският иск изцяло отхвърлен; че срещу така постановената присъда отново са внесени протест и жалба, като касационното производство спрямо ищцата е продължило само по отношение на предявения граждански иск, а оправдателната присъда окончателно влиза в сила на 03.02.2022 г. Като краен резултат е отхвърлен и гражданският иск. Въззивният състав е кредитирал свидетелските показания на Р. Я. – дъщеря на ищцата и на Д. К. – неин колега, въз основа на които е преценил, че последната е установила факта на причинените ѝ в пряка причинна връзка от незаконосъобразно повдигнатото обвинение обичайни за ситуацията неимуществени вреди. При тези фактически данни въззивната инстанция е намерила от правна страна, че с ангажираните по делото писмени доказателства ищцата е доказала материалноправна легитимация на ответника и правопораждащите субективното право на ищцата факти, а именно: 1. субекта на извършеното деяние – надлежен правозащитен орган и 2. факта на деянието – обвинение в извършване на престъпление, за което ищцата е оправдана – приела е за установено по делото, че процесното наказателно производство е продължило от 06.08.2018 г., когато ищцата е била привлечен в качеството на обвиняем, до 03.02.2022 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда; 3. причинно-следствена връзка между вредите и неправомерните актове на държавния орган. Съобразявайки разясненията в ППВС № 4/1968 г. и трайно установената съдебна практика, въззивният съд е посочил правно релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Взел е предвид, че същото се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, като съдът е длъжен да посочи значението на обстоятелствата за определения от него размер на обезщетението. При тези съображения е приел за установени следните обстоятелства, от значение за справедливия размер на обезщетението: ищцата е била привлечена като обвиняем за извършено престъпление, наказуемо с лишаване от свобода от три до дванадесет години, т. е. тежко умишлено престъпление от общ характер по смисъла на чл. 93, т. 7 от ДР на НК, както и с лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност, респ. с лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност; спрямо ищцата не са взети мерки за неотклонение; същата е с чисто съдебно минало, като към момента, когато е образувано воденото срещу нея наказателно производство е била на 63 години; наказателното производство срещу нея е продължило около три години и шест месеца; ползвала се е с добро име в обществото, била изключителен професионалист, икономист, който работи много добре, заемала е високи държавни (заместник министър на икономиката и енергетиката в периода от 05.12.2005 г. до 14.07.2009 г.) и обществени (ръководен пост в Българската социалистическа партия) постове; повдигнатото ѝ обвинение е свързано с нейната професионална реализация, като осъдителна присъда би довела до невъзможност ищцата да заема тези длъжности и постове; обвинението срещу ищцата е било публично разгласено в правните и други интернет сайтове и то по съобщения от Специализираната прокуратура, като в резултат на повдигнатото обвинение срещу нея е предявен и граждански иск за много голяма парична сума. Във връзка с последните обстоятелства и възраженията на ответника, въззивната инстанция е намерила, че както публичното разгласяване, така и предявяването на гражданския иск, са в пряка причинна връзка с повдигнатото незаконно обвинение. Изтъкнала е, че ако Прокуратурата не беше повдигнала такова обвинение, то нямаше да бъде разгласено, съответно няма как да бъде предявен граждански иск, доколкото именно Прокуратурата с повдигането на обвинение сочи и извършителя – делинквента, от действията на който са произтекли вреди за пострадалото лице, доколкото целта на наказателното производство е да се осигури разкриване на престъпленията и разобличаване на виновните. От друга страна въззивният състав е формирал решаващи мотиви, че ищцата не доказва обем и интензитет на вреди, оправдаващ от гледна точка на справедливостта присъждане на обезщетение в претендирания размер от 30 000 лева. Изложил е съображения, че не е доказана пряката причинна връзка между воденото наказателно производство и твърдяното влошено здравословно състояние; че въпреки воденото срещу ищцата наказателно производство, същата е продължила през цялото време да бъде член на Комисията за защита на конкуренцията, като не е прекратила и политическата си кариера. При тези мотиви е обосновал извод, че дължимото справедливо обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди е в размер на 20 000 лева. По иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд е съобразил практика на ВКС, съгласно която НПК урежда отговорността за разноски в наказателното производство, които съдът определя по реда на чл. 301, т. 12 от НПК, без обаче да предвижда възможност за лицето, което е признато за невинно или наказателното производство срещу него е прекратено, да претендира направените в хода на наказателното преследване съдебни разноски. Констатирал е, че липсващата процесуална възможност да се упражни претенцията за разноски в наказателния процес обуславя извода, че разходваните средства в хода на наказателното преследване, приключило с оправдателна присъда или прекратено в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, се явяват за лицето, подложено на неоправдана наказателна репресия, имуществена вреда, за която държавата дължи обезщетение на основание чл. 4 ЗОДОВ. Взел е предвид също така, че ответникът своевременно с отговора си е заявил възражение за прекомерност на претендираните от ищцата разноски за адвокатско възнаграждение, което възражение е поддържал и с въззивната си жалба. Позовал се е и на разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГК, ВКС, съгласно които при иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. Въззивната инстанция е преценила като неоснователно възражението на ответника за прекомерност. От представените по делото писмени доказателства (договори, фактури, фискални бонове, извлечения от сметки) е установила заплащането от ищцата на адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лв. с ДДС на досъдебното производство, 36 000 лв. с ДДС за защита и процесуално представителство пред първата инстанция и 6 000 лв. с ДДС за втора инстанция. Съобразявайки вида и тежестта на обвинението и очакваните усилия и труд по защитата, предвид изключителната фактическа сложност на делото, е намерила, че заплатените адвокатски възнаграждения за процесуално представителство пред всяка инстанция, не са прекомерни. Предвид обема на материалите по наказателното производство е констатирала, че проучването им безспорно е свързано с полагането на много усилия и труд и отнема много часове, положен от защитниците труд. Липсата на прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения, въззивният състав е обосновал и с големия залог за ищцата по делото, която е била обвинена за тежко умишлено престъпление; заеманите от нея постове, както и големия брой проведени съдебни заседания в наказателното производство. Предвид горното въззивният съд е намерил, че обжалваното решение в частта, с която на ищцата е присъдена сумата от 44 400 лева, следва да бъде потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Първият формулиран от касатора въпрос относно възможността при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, адвокатското възнаграждение в наказателния процес да се намали поради прекомерност и при какви обстоятелства е възможно да стане това, обуславя обжалваното решение в частта относно претенцията за имуществени вреди, но не е налице допълнителната предпоставка по поддържаното от страната основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По така наведения въпрос има формирана последователна, а и задължителна практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи. Съгласно даденото с Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС правно разрешение, при иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. Посочено е още, че изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на това производство. Когато ответникът възрази, че изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело, в правомощията на съда по иска за обезщетение за вреди е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение. В процесния случай въззивният съд е съобразил изложените по-горе разяснения, поради което не е налице допълнителната предпоставка на посоченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният състав не е отрекъл възможността платеното в наказателния процес адвокатско възнаграждение да бъде намалено поради прекомерност. В съответствие с посочената задължителна практика, формираният в решението извод, че в случая заплатените адвокатски възнаграждения пред всяка инстанция в наказателния процес не са прекомерни, е обоснован след анализ и преценка на всички относими доказателства и правнорелевантни факти. В случая въззивният съд е изложил ясни мотиви за липсата на прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения, съобразявайки вида и тежестта на повдигнатото обвинение; положените усилия и труд по защитата, предвид фактическата сложност на делото; обемът на материалите по делото, който предполага полагането на много усилия, труд и време, положен от защитниците; залогът за ищцата от изхода на делото, предвид вида и тежестта на повдигнатото обвинение, както и броят на проведените съдебни заседания. Следва да се посочи, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. По изложените съображения настоящият състав намира, че отсъства основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, в частта му касаеща произнасянето на съда по иска за обезщетение за имуществени вреди. Останалите поставени в изложението въпроси касаят произнасянето по претенцията за неимуществени вреди и се свеждат до обобщения от съда въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че „отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът, съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното, не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли е причинно-следствена връзка между повдигнатото обвинение и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред; не е даден справедлив стойностен израз на действително причинените на ищцата вреди. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В случая въззивното решение е мотивирано като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Следва да се посочи, че не е налице противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. В процесния случай въззивното решение е в пълно съответствие с възприетите постановки в трайната съдебна практика (в това число и цитираните от касатора съдебни решения), съгласно която е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, притеснение и несигурност, но когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, или други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба и да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца. Това е така, тъй като размерът на обезщетението не следва да се превръща в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Взел е предвид вида и тежестта на повдигнатото обвинение, което в случая е за тежко умишлено престъпление, наказуемо с лишаване от свобода от три до дванадесет години, както и с лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност, респ. да се упражнява определена професия или дейност; продължителността на наказателното производство срещу ищцата от около три години и половина; нейната възраст към момента на образуване на наказателното производство от 63 години и чистото ѝ съдебно минало; обстоятелството, че обвинението е за престъпление в областта на професионалната реализация на ищцата и осъдителната присъда би довела до невъзможност същата да заема обществени длъжности и постове; публичното разгласяване на обвинението по съобщения на прокуратурата и предявяването на граждански иск срещу ищцата и то за много голяма парична сума. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на незаконното обвинение. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Предвид изхода разноски за касатора не се следват. В настоящия случай ответната страна е защитавана при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ ЗАдв. Следователно в тежест на касатора е да заплати на адв. И. В. сумата 1 200 лева – определено от съда адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. на ответната страна. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,