Определение № 1356 от 23.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2732/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по повод на касационна жалба от „Търговска банка Д“АД против решение № 570/08.08.2022 г. по в.т.д. № 302/2022 г. на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 748/06.12.2023 г. по същото в.т.д., в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 260096/28.10.2021 г. по т. д. № 35/2021 г. на Софийски окръжен съд, като краен резултат са отхвърлени исковете на касатора срещу Община Елин Пелин: 1/с правно основание чл.79, ал.1, вр. с чл. 99, ал.1 от ЗЗДза заплащане на сумата 63 853,85 лв., представляваща вземане на „Окта лайт България“ ЕАД прехвърлено на „Търговска банка Д“ АД с договор за цесия № 4411.0620 от 07.07.2020 г., съставляващо незаплатени 7 погасителни вноски, дължими по договор с гарантиран резултат № ДГ - 4433 от 17.05.2019 г., с падежи както следва: на 20.07.2020г., на 20.09.2020 г., на 20.10.2020 г., на 20.11.2020 г., на 20.12.2020 г., 20.01.2021г. и на 20.02.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 1.03.2021 г. до окончателното й изплащане, и 2/ с правно основание чл.92 от ЗЗД за заплащане на сумата 15 101,95 лв., представляваща вземане на „Окта лайт България“ ЕАД, прехвърлено на „Търговска банка Д“ АД с договор за цесия № 4411.0620 от 7.07.2020 г., съставляващо неустойка за забава по чл.38 от договора с гарантиран резултат от 17.05.2019 г. В касационната жалба се поддържа становище, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията Община Елин Пелин в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба и наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел по иска с правно осн. чл. 99, ал.1, вр.с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 72 от Закона за енергийната ефективност, че е основан на твърдението за съществуването в полза на ищеца на вземане срещу ответника, придобито по силата на договор за цесия, сключен с изпълнителя по договор с гарантиран резултат. Изложил е съображения, че в полза на изпълнителя по договора с гарантиран резултат е възникнало вземане за сумата на вложената от него инвестиция, който факт е бил изрично признат от възложителя, предвид подписването на анекса от 14.05.2020 г. и погасителния план към него и с изявлението към цесионера, обективирано в декларацията - потвърждение от 10.07.2020 г. Изтъкнал е, че уговорката за начина на плащане на дължимата сума не прави вземането бъдещо, тъй като произтича от правната характеристика на договора от 17.05.2019 г., сключен между ответника, като възложител и цедента по договора за прехвърляне на вземане, като изпълнител. Спрял се е на легалната дефиниция в чл. 72, ал.1 ЗЕЕ (в редакцията след изменението в ДВ, бр. 83 от 9.10.2018 г.), че договорите с гарантиран резултат (ЕСКО договори) имат за предмет изпълнението на мерки за повишаване на енергийната ефективност в сгради, предприятия, промишлени системи и системи за външно изкуствено осветление, като възстановяването на направените инвестиции и изплащането на дължимото на изпълнителя възнаграждение се извършват за сметка на реализираните икономии на енергия. Акцентирал е, че същественото и определящото в спецификата на договора, е дефинираната в правната норма специална цел, свързана с постигането на конкретен резултат - спестяване на енергия за крайния потребител, както и в начина на възстановяване на вложената от изпълнителя инвестиция и възнаграждението му за извършената работа, който е обвързан с реализираните икономии на енергия. В настоящия случай, според САС обвързването на изплащането на вложената от изпълнителя инвестиция с постигнатия енергоефективен резултат, е било регламентирано изрично в чл. 12, ал.1 от договора. Направил е извод, че разсрочването във времето на изпълнението на възникналото за възложителя задължение за плащане на стойността на вложената от изпълнителя инвестиция по уговорения в договора начин, не може да бъде приравнявано на бъдещо вземане, поради което и възражението за недействителност на договора за цесия е счел за неоснователно. При този извод и предвид неоспорването от ответника, че не е извършил плащания на сумите на претендираните в молбата вноски по погасителния план - факт, който се потвърждава и от заключението на счетоводната експертиза, въззивният съд е обсъдил въпроса за размера на сумата, дължима за исковия период. Констатирал е, че на осн. чл. 12, ал. 1 от договора за гарантиран резултат възложителят е следвал да изплаща дължимата цена ежегодно, съгласно погасителния план „до размера на постигнатия гарантиран резултат, съобразно стойността на постигнатия „коефициент на ефективност“, размерът на който, както и изпълнението на гарантирания резултат за обектите, е следвало да се установи от страните ежегодно, с двустранно подписан протокол, съгласно „Методика за отчитане на гарантирания резултат“. Според САС стойността на плащанията за обектите е трябвало да се определя по следния начин: 1) отрицателната финансова стойност на разликата между стойността на гарантираното годишно потребление на енергия от обекта и стойността на достигнатото годишно потребление на енергия от обекта била за сметка на изпълнителя, като сумата представлявала уговорената в чл. 6 от договора компенсация за възложителя; 2) положителната финансова стойност на разликата между стойността на гарантираното годишно потребление на енергия от обекта и стойността на достигнатото годишно потребление на енергия от обекта се предоставяла от възложителя на изпълнителя, като сумата представлявала заплащане по договора като авансова вноска за следващата година. В съответствие с правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК е приел, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване фактите, на които основава своята претенция, както и размера на претендираното вземане. Констатирал е, че в обявения на страните окончателен доклад първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест, като е възложил на ищеца доказването на „размера на цедираното вземане - главница и неустойка“, но в нарушение на процесуалните правила е игнорирал изцяло релевираното в отговора на исковата молба възражение на ответника, че заплащането се основава на постигнатото ниво на повишаване на енергийната ефективност. САС е установил, че според приетия с анекс № 2 от 14.05.2020 г. към договора погасителен план общият размер на главницата - 789 105,07 лв. и на лихвите - 62 279,38 лв., е трябвало да бъде платен на 42 вноски с падеж на първата вноска 20.05.2020 г. и на последната вноска - 20.10.2023 г. Възприел е заключението на счетоводна експертиза относно установения общ размер на просрочените вноски - с падеж 20.07.2020 г. и тези с падежи от 20.09.2020 г. до 01.03.2021 г., които са предмет на исковата претенция, а именно 141 897,45 лв., от които 131 517,53 лв. главница и 10 379,92 лв. договорна лихва. Отделно съдът е счел, че следва да се съобразят и уговорките в договора относно това дали е постигнат целеният енергоефективен резултат, което не е било установено от техническата експертиза. Подробно съдът е отразил обясненията на вещото лице, че е получило от служителите на общината счетоводни данни от фактури за потребена електрическа енергия само и единствено за улично осветление, като при включване на още данни и за други консуматори потребената енергия би била многократно по-голяма. Изисканите от общината документи са били достатъчни за да отговори на поставената задача. Поради липсата на протоколи, които да установяват промяна в режима на осветителната инсталация, вещото лице е приело за база посоченото в доклада - обследване за енергийната ефективност 4 500 часа годишно потребление. С оглед на което САС е намерил за неоснователно възражението на ищеца, основано на неизискването на документи от изпълнителя. Въззивната инстанция е посочила, че в доклада по делото първоинстанционният съд е обявил на страните, че тежестта да докаже размера на претендираната сума е на ищеца, т.е. последният е следвало да прояви нужната активност за да посочи или да потърси съдействие от съда за изискването на онези документи, които биха способствали за установяването на релевантния за спора факт. САС е изложил съображения, че експертизата е била допусната с определение на въззивния съд от 11.04.2022 г. и до деня на приемането й са изтекли повече от два месеца - време, което е било напълно достатъчно за да може ищецът да поиска от своя праводател (цедента на вземането) да изпълни задължението си по чл. 10, ал. 2 от договора за цесия от 7.07.2020 г. и му предаде (в случай че ги има) и всички документи, които имат отношение към въпросите, поставени на експерта. При липсата както на твърдения, така и на данни за проявена от ответника недобросъвестност, решаващият състав е приел, че общината е изпълнила точно указанията на съда да предостави на експерта всички документи, съставени във връзка с изпълнението на договора с гарантиран резултат и не е създала пречки за събирането на допуснатото доказателство- заключението на техническата експертиза. САС е счел, че няма основания да бъде поставена под съмнение и квалификацията на вещото лице, на което е било възложено изпълнението на задачата, и на поставените въпроси е било отговорено професионално и без предубеждение, отговорите му са били в достатъчна степен убедително мотивирани, за да бъдат възприети и обсъдени заедно с другите доказателства по делото. В обобщение на изложеното и в съответствие с констатациите в заключението на техническата експертиза САС е приел, че коефициентът на ефективност, като величина, която е определяща за размера на постигнатия гарантиран резултат, има стойност 0.55 - по- ниска от референтната стойност, която е единица. Заключил е, че на основание чл. 12, ал. 1 от договора за гарантиран резултат възложителят дължи плащане на падежиралите вноски по погасителния план „до размера на постигнатия гарантиран резултат, съобразно стойността на постигнатия „коефициент на ефективност“, което означава, че при установен в заключението на счетоводната експертиза общ размер на претендираните с исковата молба просрочени вноски 141 897,45 лв. (131 517,53 лв. главница и 10 379,92 лв. договорни лихви) и коефициент на ефективност 0.55, ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата 78 043,60 лв., като за разликата до пълния предявен размер искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. По отношение иска по чл.92 ЗЗД САС е намерил, че неустойката, уговорена в чл. 38, се изразяват в невъзможността да ползва дължимата сума или като я предостави на влог срещу възнаграждение, или за купуването на оборотни средства, свързани с дейността на дружеството, или за влагането й в бъдеща инвестиция. Въззивният съд е констатирал, че уговореният размер на неустойката е 0.5 % на ден, или 182.5 % на година и е надхвърлял с около 15 пъти законната лихва, дължима при забавената парична престация на длъжника, чийто размер, определен по чл. 86, ал. 2 от ЗЗД, е бил в рамките на 11 % - 12 % годишно. Съобразен с евентуалните вреди за ищеца, които се съизмерват със средния годишен лихвен процент по депозити в търговски банки към датата на сключване на договора - 17.05. 2019 г., който е под 2 % годишно, размерът на неустойката според САС е очевидно несъизмерим като стойност, и в крайна сметка реализирането на тази уговорка би довело до неоснователно обогатяване на изпълнителя по договора. Затова е заключил, че в този си размер уговорената между страните мораторна неустойка не отговаря на присъщите й цели - да обезпечи изпълнението на поетото от наемателя задължение и да обезщети кредитора за вредите от виновното неизпълнение на длъжника, нито на придадената й от договарящите санкционна функция, целяща да накаже неизправната страна по договора, а води до създадена още при сключването на наемния договор възможност за несправедливо обогатяване на кредитора и като накърняваща добрите нрави клаузата е нищожна, съгласно чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Ако длъжникът по цесията я е приел, т.е. отказал се е изрично от възможността да прави правопогасяващи и правоотлагащи възражения на цесионера, той може ли да противопоставя възражения за компенсация съобразно стойността на „коефициента на ефективност“ по договор за гарантиран резултат ?; 2/ Противоречи ли на добрите нрави уговорка за неустойка за забава с краен размер от 10 на сто от стойността на неизвършените плащания? Противоречи ли на добрите нрави уговорка за неустойка за забава, която може да е по-малка по размер от стойността на законната лихва?; 3/ Следва ли да се тълкува волята на страните относно размера на неустойка за забава, съгласно която неизправната страна дължи неустойка в размер на 0,5% на ден от стойността на неизплатената сума за всеки просрочен ден, но не повече от 10 % от нея- че рзамерът на неустойката е без краен предел или че има краен предел и той е 10 %?; 4.1/Длъжен ли е въззивният съд, ако констатира, че в доклада си първоинстанционният съд не е указал на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, да даде указания на страните по посочване на относими за делото доказателства?; 4.2/ Длъжен ли е въззивният съд, ако констатира значим за делото правнорелевантен факт, въведен с възражение от една от страните, който е бил пренебрегнат от първоинстанционния съд, да допълни доклада си и да разпредели доказателствената тежест по отношение доказването на този факт?; 5/ Длъжен ли е въззивният съд да извърши съвкупна преценка на всички доказателства и на доводите на страните и да не обсъжда превратно доказателствата, които са от значение за решаване на спора?; 6/ Следва ли съдът да обсъди експертизата заедно с другите доказателства по делото?; 7/Допустимо ли е въззивният съд да основава изводите си на документи, които не са част от доказателствения материал по делото? Допустимо ли е съдът да основе решението си на доказателства, които не са събрани с участието на страните?; 8/ Допустимо ли е въззивният съд да допусне изготвяне на заключение на експертиза въз основа на писмени доказателства, които не се намират в държане на страната, по чието искане е допусната експертизата и с които доказателства тя е разполагала още в първата инстанция, но не ги е посочила и представила в срок пред първа инстанция? Допустимо ли е вещото лице при изготвяне на заключението си да събира доказателства не по надлежния ред с участието на двете страни и които не са част от доказателствения материал по делото?; 9/ При неяснота и необоснованост на заключението на съдебна експертиза и при направено оспорване на така изготвеното заключение, следва ли въззивният съд по свой почин да допусне повторна или тройна елспертиза? Касаторът въвеждат допълнителни основания за селекция на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като твърди противоречие на въззивното решение със задължителна практиката на ВКС и практика, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК: решение № 114/10.10.2018 г. по т.д. № 2704/2018 г. на ВКС, II т.о. – по първи въпрос; решение № 478/11.02.2014 г. по гр.д. № 2670/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 188/11.01.2016 г. по т.д. № 3378/2014 г. на ВКС, II т.о. и др. – по трети въпрос; ТР № 1/2013г. – по четвърти въпрос; ППВС №1/1985 г., ППВС № 7/1965 г. – по пети въпрос; ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 14/02.03.2022 г. по гр.д. № 997/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 38/25.02.2021 г. по гр.д. № 2049/2020 г. на ВКС, IV г.о. и мн. други - по шести въпрос; решение № 228/11.01.2013 г. по гр.д. № 388/2012 г. на ВКС– по седми въпрос и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 542/07.02.2012 г. по гр.д. № 1083/2010 г. на ВКС – по девети въпрос. При условията на евентуалност по всички въпроси е въведено и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът се позовава и на хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора първи въпрос не отчита изцяло възприетата от въззивния съд фактическа обстановка. Действително САС е констатирал изявлението на възложителя–длъжник в анекс № 2 от 14.05.2020 г. и погасителния план към него и изявлението му спрямо цесионера в декларацията - потвърждение от 10.07.2020 г., но едновременно с това е отчел уговорката по чл.12, ал.1 от процесния договор за гарантиран резултат, че цената ще се изплаща ежегодно до размера на постигнатия гарантиран /от изпълнителя/ резултат съобразно стойността на постигнатия „коефициент на ефективност“, като по ал.3 ежегодно с двустранно подписан протокол е следвало да се установи съгласно одобрената Методика стойността на този коефициент и необходимостта от извършване на компенсационно или авансово плащане. Достигнал е до извод, че съгласието е за погасителния план и вноските по него като размери и срокове, но не и с достигнатия „коефициент на ефективност“, който според уговорките в договора със специфична цел – с гарантиран резултат позволява цялостно или частично изплащане на инвестицията, направена от изпълнителя. Следователно спорен е въпросът за начина на тълкуване на изявената воля, но такъв не се поставя от касатора. Следователно първият въпрос не отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл280, ал.1 ГПК. Групата въпроси под № 4 са обосновани от касатора с доводи, че след като САС е констатирал, че първоинстанционният съд не е обсъдил възражението на общината за обвързване на плащането по договора с достигнатото ниво на енергийна ефективност, не е допълнил доклада по делото и не е дал указания за нобходимостта да бъде доказан този релевантен според него факт, като не е разпределил доказателствената тежест за установяването му. Съставът на ВКС намира, че не е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В т.2 от цитираното от касатора ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В случая въззивният съд е констатирал, че в окончателния доклад по делото /л.143 от т.д. № 35/2021 г. на СОС/ първоинстанционният съд изрично е указал на ищеца, че следва да установи твърденията си по исковата молба, вкл. размера на цедираното вземане – главница и неустойка. Същото указание е във връзка с отразеното в доклада възражение на ответника по иска, направено с отговора на исковата молба, че цената на инвестицията и възнаграждението на изпълнителя се изплаща от възложителя само при постигане на договорения гарантиран резултат на реализирани икономии, а това ниво на енергийна ефективност не е било достигнато. Следователно въззивният съд се е произнесъл по така въведено в процеса възражение, след като за релевантните по него факти е била разпределена доказателствената тежест още с доклада по чл.146, ал.1 ГПК от първоинстанционния съд. Петият въпрос е поставен в контекста на твърдение за липса на обсъждане на представената декларация-потвърждение от 10.07.2020 г. ведно с твърденията на ищеца по исковата молба и отговора на въззивната жалба за наличие на съгласие по чл.99, ал.3 ЗЗД от страна на общината със прехвърленото вземане, както и с необсъждане в цялост на подписаните от ответника фактури, приемо-предавателни протоколи, анекси. Доводите не отговарят на произнасянето на САС. В обжалваното решение въззивният съд е изложил съображения относно уведомлението от цесионера и декларацията – потвърждение от длъжника, като по отношение на последната изрично е отразил изявлението на общината, че е потвърдила погасителния план по анекс № 2 и че ще извърши плащания съобразно същия до предвидения по него краен срок – 20.10.2023 г. Отчел е, че след уведомлението длъжникът е заплатил една вноска – лихва и главница. С оглед на което е направил извод, че в полза на изпълнителя по договора с гарантиран резултат вложената от него сума е била установена от доказателствата по делото. Акцентирал е на спецификата на договора с гарантиран резултат, при който с оглед конкретните клаузи и приложимия специален закон – ЗЕЕ, възстановяването на направените инвестиции от изпълнителя и изплащането на дължимото му възнаграждение се извършва за сметка на реализираните икономии. Ето защо САС е счел, че доказана съобразно горепосочените доказателства /включително признанието на възложителя/ е само вложената сума и възнаграждението на изпълнителя, но конкретният размер на вземането се определя по уговорения в чл.12, ал.1-4 от процесния договор начин. Предвид изложеното, като е преценявал събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, САС не се е отклонил от задължителната практика, обективирана в ППВС № 1/1985 г., ППВС № 7/1965 г. Във връзка с констатациите по предходния въпрос са и съображенията на състава на ВКС да приеме за неотговарящ на соченото от касатора допълнително основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въпрос № 6. По процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди заключението на вещото лице заедно с всички останали доказателства по делото, като оцени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и да изложи мотиви защо го кредитира или не го приема е налице константна съдебна практика: решение № 118/15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г., III г.о.; решение № 241/23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г., I г.o.; решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г., IV г.о.; решение № 248/16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г., III г.о., решение № 57/08.05.2014 г. по гр. д. № 7493/ 2013 г., II г.о. и др., която приема, че заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, дори и страната да не е направила възражение срещу него (чл. 202 ГПК), но дължи да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и съответствието му с установени с други доказателствени средства правнорелевантни факти. Независимо дали съдът възприема, или не възприема експертното заключение, той следва да изложи мотиви за преценката си за доказателствената му сила, респективно защо счита същото за достатъчно или недостатъчно аргументирано. Съдът може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, но само след обсъждането поотделно и в съвкупност на всички обстоятелства по делото. САС е преценил заключението на вещото лице именно с оглед отразената по погасителен план към анекс №2 воля на подписалите го страни, както и с оглед декларацията-потвърждение относно установяване на общите суми на вложените средства и дължимото на изпълнителя възнаграждение. Но прилагането на изчисления от вещото лице коефициент на ефективност не е поради необсъждане на горните доказателства, а поради достигане до различни от поддържаните от касатора фактически и правни изводи от въззивния съд. Следователно не е налице соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Седми и осми въпрос поставят общ проблем, касаещ доказателствата, въз основа на които вещото лице изготвя заключението си. Следва да се съобрази, че по въпросите е налице създадена съдебна практика, обективирана в решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, № 48/23.07.2020 г. по т. д.№199 по описа за 2019 г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че съгласно задължителни разяснения в т.10 от ТР №1 от 04.01.2001г. на ОСГТК на ВКС допускането на експертиза може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда, когато за изясняване на възникнали по делото въпроси са нужни специални знания и се налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението, тъй като вещото лице субсумира фактите, установени по делото към тези правила на практиката и научната теория, за да направи фактически изводи, релевантни за изхода на спора. Посредством експертните заключения се установява значението на определени факти и процеси за спорното правоотношение, механизмът на протичане на тези процеси и други, което дава възможност на съда да разреши конкретния правен спор, макар да не разполага със специални знания в определена област. Съгласно чл.6 ал.2 от Наредба №10 за съдебните и арбитражните експертизи при назначаване на експертизата съдът е длъжен да посочи обекта и задачата на експертизата и материалите, които се предоставят на вещото лице. В решение №356/30.03.1955г. по гр.д.№1208/1955 г. на ВС, І г.о., решение №1072/ 06.07.1956г. по гр.д. № 4267/1956 г. на ВС, ІІ г.о., решение №174/ 13.01.2016г. по т.д. № 3122/2014 г. на ВКС, ТК, І т.о се приема, че вещото лице трябва да изготви заключението си само на база на собствените си знания и опит, както и въз основа на събрания по делото доказателствен материал и на предоставените му от страните писмени доказателства, но не и на база на странични данни или предположения. При изпълнение на своята задача вещите лица работят както с приети по делото писмени и веществени доказателства, така и с документи и вещи, които се съхраняват в държавни учреждения или се намират в трети, неучастващи в спора лица /проверки в счетоводството на търговци, проверки на документация, съхранявана в архиви или нотариални кантори, проверки на регулационни или други благоустройствени актове и документи в техническата служба на общината и др./. Когато към материалите за експертизата са включени документи, чертежи или други вещи, които не са представени като доказателства по делото, съдът задължава страната или третото лице, в държане на които са тези материали да предоставят достъп на вещото лице до тях. Прегледаните материали могат да не бъдат представени в оригинал или копие пред съда, но по искане на някоя от страните съдът може да изиска документите, за да може да бъде оспорена тяхната истинност. Ако истинността на документите не се оспорва, представянето им пред съда не е задължително /решение №131 от 12.07.2018г. по гр.д.№131/2018г. на ВКС, ГК, IV г.о./. В съответствие с горното разрешение САС в определението си по чл.267 ГПК от 11.04.2022 г. след констатация по оплакване във въззивната жалба на общината за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с неуважено относимо към спора доказателство – СТЕ, е назначил същата и изрично е указал на този въззивник да представи на вещото лице всички документи, които се съхраняват при него и са били съставени във връзка с изпълнение на договора с гарантиран резултат, включително и доклада на „Софена“ЕООД от извършено обследване за енергийна ефективност на системата за улично осветление на шест населени места в община Елин Пелин. Касаторът е подал отговор на въззивната жалба на общината и в него изрично се е противопоставил на искането за СТЕ, единствено обосновано с основната му защитна линия в целия процес, че е налице съгласие от страна на длъжника с цесията и възражения въз основа на договора с гарантиран резултат на цесионера първият не може да прави, както и че осъществяването на резултата не е условие за извършване на плащанията по плана. Не е изложил евентуални защитни възражения относно доказване на размера на претенцията предвид договорния начин на изчисляване на окончателните плащания съобразно достигнатия „коефициент на ефективност“, не е и искал събиране на доказателства в тази връзка, въпреки изрично възложената му доказателствена тежест в доклада на СОС по чл.146, ал.1 ГПК. Следователно посочените въпроси не изпълняват изискването към основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Последният девети въпрос също не отговаря на горепосочения селективен критерий. Съгласно разясненията в т.3 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Необходимо и достатъчно е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт. Отделно в решение №72/11.05.2016г. по гр.д. №5936/2015 г. на ВКС, ГК, решение №13/29.05.2015 г. по гр.д.№7298/2014 г. на ВКС, ГК и др., се приема, че вещото лице подпомага съдията, който няма необходимите специални знания и който сам би извършил тази дейност по доказването, ако ги притежаваше. При положение, че необходимост от отговор на такива въпроси възникне, след като е вече прието по делото заключение на вещо лице, съдът би следвало да допусне нова експертиза - в това число и служебно, на която да формулира изрично задачата с оглед конкретно възникналата нужда. Следователно назначаването на повторна или тройна експертиза не е обусловено само от оспорване на заключението на вещото лице. Нова експертиза следва да се допусне, ако заключението на вещото лице е непълно, неясно и необосновано, и когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи, като преценката на тези предпоставки принадлежи на въззивния съд. В случая доводите на касатора, обективирани в протокола от съдебно заседание при приемане на заключението на СТЕ и обсъдени във въззивното решение са били насочени към събиране на нови доказателства, които страната е могла своевременно да представи и за които, както вече беше посочено, е имало разпределена още от първата инстанция тежест на доказване. Не е налице по поставените правни въпроси и соченото при условията на евентуалност допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по всички тях е формирана константна съдебна практика, която не се нуждае от промяна поради неточно тълкуване или поради нужда от осъвременяване на тълкуването. Не е налице и сочената хипотеза на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Тълкуване на волята на длъжника по декларация-потвърждение не може да се извърши без да се обсъди същото доказателство, при това ведно със свързаните с него договор, анекси и погасителни планове. Касае се за конкретни оплаквания по правилността на въззивното решение и те не отговарят на обхвата на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Предвид изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато да касационно обжалване в частта по иска с правно осн. чл.99, ал.1 вр. чл.79, ал.1 ЗЗД. Влизането в сила на въззивното решение в тази част, препятства възможността самостоятелно да бъде разгледана касационната жалба срещу въззивното решение в частта по иска с правно осн. чл.92 ЗЗД, доколкото същият е с цена от 15 101,95 лв., т.е. под прага от 20 000 лв. за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.3 ГПК за търговски дела. Въпроси № 2 и 3 от изложението касаят именно произнасянето на САС по иска с правно осн. чл.92 ЗЗД. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. В полза на ответника по касационната жалба се дължи заплащане на сумата от 300 лв., представляваща сторените от него разноски за касационна инстанция, на осн. чл.78, ал.8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд