Определение № 4865 от 28.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3702/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Миг инженеринг“ ЕООД, ЕИК 115109387, чрез пълномощника му адв. Ю. Д., против Решение №475 от 11.04.2023г. по в. гр. д. №363/2023г. на Окръжен съд- Пловдив, с което е било потвърдено Решение №260459 от 29.09.2022г., постановено по гр.д.№5015/2019г. по описа на Районен съд- Пловдив, с което „Миг инженеринг“ ЕООД е осъдено да заплати следните суми, съставляващи неимуществени вреди, претърпени от лицата вследствие на смъртта на Г. К. З., настъпила на 23.08.2016г. в резултат на трудова злополука: 100 000лв. на П. Д. З.; 100 000лв. на Н. Г. З.; 100 000лв. на К. Г. З.; 100 000лв. на Р. Г. З., ведно със законната лихва от датата на злополуката- 23.08.2016г. до окончателното плащане на дължимите суми. В касационната жалба жалбоподателят развива доводи за недопустимост на въззивното решение в частта му, с която е било потвърдено първоинстанционното Решение №260459 от 29.09.2022г. по гр.д.№5015/2019г. по описа на Районен съд- Пловдив в частите му, с които „Миг инженеринг“ ЕООД е било осъдено да заплати на всеки от ищците П. Д. З., Н. Г. З. и К. Г. З. обезщетение за неимуществени вреди до размера от 40273,44 лв., а на Р. Д. З.- до размера от 60000 лв. Твърди, че първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила в посочените части, поради което иска обезсилване на въззивното решение, с което същото е било потвърдено в тези му части. В частта му, с която е било потвърдено първоинстанционното Решение №260459 от 29.09.2022г. по гр.д.№5015/2019г. по описа на Районен съд- Пловдив в частите му, с които „Миг инженеринг“ ЕООД е било осъдено да заплати на всеки от ищците П. Д. З., Н. Г. З. и К. Г. З. обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 40273,44 лв. до 100000 лв., а на Р. Д. З.- над сумата от 60000 лв. до 100000 лв., жалбоподателят обжалва решението като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост и иска отмяната му и отхвърляне на исковите претенции за посочените суми. Към касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2 от ГПК. Ответните страни П. Д. З., ЕГН [ЕГН], Н. Г. З., ЕГН [ЕГН], К. Г. З., ЕГН [ЕГН], и Р. Г. З., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника си адв. Й. Й., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Третите лица- помагачи на страната на жалбоподателя- Г. Д. М., ЕГН [ЕГН], и ЗК „Олимпик“- гр. Никозия, чрез клона й в Република България, не са взели становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 23.08.2016г. в резултат на трудова злополука, призната за такава със съответното разпореждане на ТП на НОИ- Пловдив, е настъпила смъртта на Г. К. З.- съпруг на ищцата П. Д. З., баща на ищците К. Г. З. и Н. Г. З., и син на ищцата Р. Г. З.. Към датата на злополуката е било налице трудово правоотношение между починалия и ответното дружество „Миг инженеринг“ ЕООД. С влязла в сила присъда по НОХД№544/2017г. по описа на Окръжен съд- Пловдив третото лице-помагач на страната на ответника Г. Д. М. е бил признат за виновен и осъден за причиняване на пътно- транспортното произшествие, от което е настъпила смъртта на Г. К. З.. Съдът е приел, че отговорността на работодателя по чл.200 от КТ за причинената при трудова злополука смърт на работника е обективна и възниква даже и работодателят да няма никакъв каузален принос за настъпването й. При определяне на размера на претендираното от ищците обезщетение за причинените им неимуществени вреди съдът е съобразил, че към датата на злополуката починалият е бил мъж в разцвета на силите си- на 53 години, в добро здравословно състояние, ползващ се с много добро име в обществото, опора за семейството си и близките си. Съпругата му П. Д. З. е била на 50 години, като помежду им е съществува семейна връзка над 30 години, като двамата са били сплотено и задружно семейство, с множество изградени приятелски отношения, и съпругата е получавала пълната грижа и внимание от съпруга си. След смъртта на съпруга си П. се затворила в себе си, била отчаяна и близките й приятели трябвало да я посещават, за да й вдъхват кураж и насочват мирогледа й към бъдещето и към някакви нови цели в живота. Съдът е посочил, че предвид възрастта й и обстоятелството, че е отгледала децата си, за нея чувството на пустота, самота и безнадежност след загубата на съпруга й се явява най-силно изразено. По отношение на двамата низходящи на починалия съдът е отчел, че синът му К. е бил на 32 години към датата на инцидента, а дъщерята Н.- на 29 години, като от събраните свидетелски показания се установява наличие на емоционална близост с покойния им баща, както и че изживяват тежко загубата му. Независимо, че и двамата са създали свои семейства, живеят в друго населено място и са изградили свой самостоятелен живот, те са съхранили връзката с родителите си и често им гостували. За дъщерята травмата от загубата на баща й била толкова силна, че дори се наложило да посещава психолог, за да я преодолее. По отношение на майката на починалия съдът е отчел, че е била на 80г. към момента на злополуката, както и че синът й се е грижил за нея, макар и да са живеели в отделни домакинства. Предвид възрастта й и установения факт, че синът й е бил опора в живота, при определяне размера на обезщетението за нея съдът е съобразил, че с неговата смърт тя е загубила възможността да получава грижи, морална, емоционална и материална подкрепа в старините си. С оглед на тези конкретно установени фактически отношения между починалия и близките му, както и при съобразяване с обществено икономическите условия в страната към момента на злополуката- 2016г., и при съблюдаване на ориентировъчния размер на обезщетенията, присъждан от съдилищата при сходни случаи, съдът е приел, че справедливият размер, който следва да бъде определен за всеки един от ищците е както следва: за П. З.- 119 726,56лв., за Н. З.- 119 726,56лв., за К. З.- 119726,56лв.; за Р. З.- 100 000лв. От така определеното обезщетение е приел, че следва да се приспадне изплатеното по сключен от работодателя застрахователен договор обезщетение от по 19 726,56лв. на ищците П., Н. и К. З.., За неоснователно е прието възражението на ответното дружество, че починалият е допринесъл за настъпване на трудовата злополука, тъй като е допуснал груба небрежност, доколкото към момента на злополуката е бил без поставен обезопасителен колан. Съдът е посочил, че от изготвените и приети по делото две комплексни съдебно-медицински и автотехнически експертизи /СМАЕ/ непротиворечиво се установява, че процесното ПТП, при което е починал Г. К. З., е настъпило в резултат на сблъсък между автомобила, управляван от третото лице Г. Д. М., който се е движил със скорост от 105км./ч., която е много над разрешената за пътния участък от 50км./ч., и автомобила, в който е пътувал З., движещ се със скорост от 31км./ч.. Същите установяват непротиворечиво, че причината за смъртта е разкъсване на сърцето и на аортата на З., като няма спор и по въпроса, че той е бил без поставен обезопасителен колан, както и че при поставяне на такъв не би се стигнало до травми по тялото, тъй като то ще е фиксирано към седалката. По основния спорен въпрос дали при поставяне на обезопасителен колан биха се получили травматичните увреждания, довели до смъртта на пострадалия- разкъсване на сърцето и на аортата, първата СМАЕ е на становище, че ползването на колан би предотвратило леталния край, като черпи доводи от факта, че в автомобила, в който е пътувал З., е имало още четирима човека, които са били с поставен предпазен колан, като само той е получил точно тези вътрешни увреждания. Втората експертиза е разгледала сблъсъка между превозните средства на етапи, като първи етап е съприкосновението между автомобилите, при което деформирането на детайлите поема част от удара; втори етап е човешкият сблъсък, при който пътниците се движат към точката на сблъсъка със скоростта на автомобила преди сблъсъка, като ако са без предпазен колан, то те ще се ударят в части от автомобила, които срещат по пътя към точката на сблъсъка, а третият етап /вътрешен сблъсък/ е този, при който дори тялото на пътника да е спряло напълно, вътрешните му органи продължават да се движат към точката на сблъсъка, при което се удрят в други органи или в скелетната система, като при този сблъсък се получават тежки или фатални вътрешни наранявания. Според заключението на втората СМАЕ предпазният колан по принцип предпазва при челен сблъсък и намалява смъртността два пъти, но при удар с висока скорост е почти без значение за настъпване на травмите от третия етап- вътрешния сблъсък. Според втората експертиза, тялото на пострадалия е било подложено на натоварване над 20,6 пъти над нормалното, като е действала инерционна сила напред и наляво и именно тя е довела до травматичните увреждания- външни и вътрешни, като не може със сигурност да се твърди, че при правилно поставен предпазен колан пострадалият не би получил инерционни увреждания и не би настъпил летален изход. Основанията да се направи този извод вещите лица черпят от световната медицинска теория и практика, според които последиците на инерционния травматизъм не могат категорично да се свържат с поставянето или липсата на предпазен колан на пътника, както и че в практиката съществуват случаи на подобна травма и при поставен колан. Според тях значение оказват и други фактори- индивидуалното тегло на пострадалия, развитието на атеросклероза на съдовете, значение на някои заболявания. В случая според експертите от втората експертиза голямата кинетична енергия на удара и сериозните инерционни сили в купето са причина за процесните травми. Въз основа на посочените експертни заключения, съдът е приел, че по делото не е доказано при условията на пълно доказване от страна на работодателя, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на работника. Посочил е, че предвид заключението на втората експертиза, която е изследвала по-задълбочено и на база теория и световна медицинска практика механизма на получаване на двете увреждания- разкъсване на сърцето и на аортата, които са причина за настъпилата смърт, по делото не е установено по категоричен и безспорен начин, че непоставянето на предпазен колан е допринесло за настъпването им. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът иска допускането на въззивното решение до касационно обжалване при условията на чл.280, ал.2 от ГПК поради недопустимостта му в частта, с която въззивният съд е потвърдил Решение №260459 от 29.09.2022г. по гр.д.№5015/2019г. по описа на Районен съд- Пловдив в частите му, с които „Миг инженеринг“ ЕООД е било осъдено да заплати на всеки от ищците П. Д. З., Н. Г. З. и К. Г. З. обезщетение за неимуществени вреди до размера от 40273,44 лв., а на Р. Д. З.- до размера от 60000 лв. Излага доводи за наличието на хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е било потвърдено първоинстанционното Решение №260459 от 29.09.2022г. по гр.д.№5015/2019г. по описа на Районен съд- Пловдив в частите му, с които „Миг инженеринг“ ЕООД е било осъдено да заплати на всеки от ищците П. Д. З., Н. Г. З. и К. Г. З. обезщетение за неимуществени вреди над сумата от 40273,44 лв. до 100000 лв., а на Р. Д. З.- над сумата от 60000 лв. до 100000 лв. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:1. Относно наличието на „груба небрежност“ по чл.201, ал.2 от КТ: 1.1. Кога поведението на увредения работник представлява проява на „груба небрежност“, която следва да бъде съобразена от съда при определяне на дължимото обезщетение? 1.2. Може ли да съставлява проява на такава груба небрежност непоставянето на обезопасителен колан от работника? 2. Относно подлежащите на доказване обстоятелства при направено възражение за намаляване на обезщетението по чл. 201, ал. 2 КТ: 2.1. Кои обстоятелства подлежат на преценка при решаването на въпроса проявена ли е „груба небрежност” за вредоносния резултат като степен, за да се намали съответно обезщетението за причинени вреди? 2.2. Какви обстоятелства следва да бъдат установени от работодателя по възражението за проявена груба небрежност? 2.3. Следва ли работодателят-ответник да установи, че без проявената от работника груба небрежност вредоносният резултат не би настъпил или е достатъчно да се установи, че с поведението си той е допринесъл за (улеснил е) настъпването му? 3. Как следва да се извърши приспадането на платената сума от застрахователното обезщетение по чл. 201 КТ? 4. Относно приложението на чл. 52 от ЗЗД при определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретно установени по делото релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. 5. За задължението на съда да изложи мотиви, в които да обсъди всички обстоятелства по делото, да посочи кои правно релевантни факти счита за установени, както и да даде отговор на всички твърдения и възражения на страните. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която въззивният съд е потвърдил Решение №260459 от 29.09.2022г. по гр.д.№5015/2019г. по описа на Районен съд- Пловдив в частите му, с които „Миг инженеринг“ ЕООД е било осъдено да заплати на всеки от ищците П. Д. З., Н. Г. З. и К. Г. З. обезщетение за неимуществени вреди до размера от 40273,44 лв., а на Р. Д. З.- до размера от 60000 лв., поради вероятната му недопустимост. Действително с диспозитива на постановеното от въззивния съд Решение №475 от 11.04.2023г. въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение изцяло, включително и в посочените части, в които то не е било обжалвано от страните. С постановено в производство по чл.247 от ГПК Решение №794 от 18.06.2024г. обаче въззивният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка /несъответствие между мотивите и диспозитива/ в Решение №475 от 11.04.2023г., като е уточнил в диспозитива, че първоинстанционното решение се потвърждава в обжалваните му от страните части и е посочил същите. Така постановеното решение за поправка на допуснатата очевидна фактическа грешка не е било обжалвано от страните и е влязло в сила, като със същото е премахнато несъответствието между формираната воля на съда и нейния външен израз в първоначалното решение и последното се смята за постановено с това съдържание от датата на обявяването му. Предвид горното като неоснователни следва да се преценят доводите на касатора в касационната жалба и изложението, че въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение и в необжалваните му части и че в тези му части въззивното решение е вероятно недопустимо. Не е налице твърдяното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 от КТ за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените от него въпроси, отнасящи се до наличието на „груба небрежност“ при непоставен от пострадалия обезопасителен колан и подлежащите на доказване обстоятелства по направеното от ответника възражение за намаляване на отговорността му съгласно чл.201, ал.2, т.1 от КТ, посочени по- горе под №1.1, 1.2, 2.1, 2.2 и 2.3. По същите е налице формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която „груба небрежност“ по смисъла на чл.201, ал.2, т.1 от КТ е налице, когато при настъпване на трудовата злополука работникът не е положил грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия и е проявил липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. В съдебната практика последователно се приема и че неизпълнението от страна на работника или служителя на задължението му за поставяне на обезопасителен колан при пътуване в моторно превозно средство съставлява проява на груба небрежност и е основание за намаляване на отговорността на работодателя при настъпила трудова злополука в случаите, когато е налице причинна връзка между допуснатото нарушение и настъпилата смърт или увреждане на работника или служителя. Изводът за наличие на съпричиняване не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване, като доказателствената тежест за установяването им е на работодателя, който е направил възражение за намаляване на отговорността си. Налице е формирана съдебна практика и по въпроса, че само обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил без поставен предпазен колан, не е достатъчно, за да се приеме за доказано наличието на съпричиняване на увреждането. В тази хипотеза намаляване на обезщетението за вреди е допустимо, само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан /Решение №169 от 02.10.2013г. на ВКС по т. д. №1643/2013г., второ т.о.; Решение №99 от 08.10.2013г. на ВКС по т. д. №44/2012г., второ т.о.; Решение №134 от 19.11.2015г. на ВКС по т.д.№3495/2014г., второ т.о.; Решение №205 от 30.03.2015г. на ВКС по т. д. №2976/2013г.; Решение №117 от 29.07.2016г. на ВКС по т. д. 3806/2014г., второ т.о.; Решение №71 от 14.07.2016г. на ВКС по т. д. №1241/2015г., първо т.о.; Решение №97 от 29.06.2016г. на ВКС по т. д. №1084/2015г., второ т.о., и много други/. Обжалваното въззивно решение съответства на така формираната съдебна практика. Видно от същото, въззивният съд е приел за безспорно установено, че пострадалият Г. К. З. е допуснал нарушение на разпоредбите на ЗДвП, като е пътувал в моторно превозно средство без поставен обезопасителен колан, като не е отрекъл възможността поведението му да се квалифицира като „груба небрежност“ по смисъла на чл.201, ал.2, т.1 от КТ. За да приеме за неоснователно възражението на ответното дружество, че пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите, въззивният съд е приел, че по делото не е било доказано по безспорен начин наличието на причинна връзка между допуснатото от него нарушение и настъпилата смърт, тъй като от заключението на втората СМАЕ, което въззивният съд е приел за по- обосновано и е кредитирал, се установява, че уврежданията, довели до смъртта му, биха могли да настъпят даже и същият да е бил с поставен обезопасителен колан. Липсват основания за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос от изложението, свързан с приспадане от присъдените суми на получените от част от ищците застрахователни обезщетения. Доводи за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон при приспадане на застрахователните обезщетения не са изложени в касационната жалба, поради което този въпрос не е от значение за изхода на спора и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че липсва противоречие между обжалваното решение и цитираната от касатора съдебна практика, която се отнася до приспадане на полученото от пострадалия застрахователно обезщетение от дължимото обезщетение от работодателя в случаите, когато последното е определено при условията на съпричиняване от страна на работника. В настоящия случай въззивният съд не е приемал, че пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите, поради което и не е имал основания първо да намалява дължимото от работодателя обезщетение с приноса на пострадалия и след това да извършва приспадане на получените от ищците застрахователни обезщетения. Според настоящия състав на съда не може да се допусне касационно обжалване и по четвъртия въпрос от изложението, свързан с прилагането на принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Същият е от значение за формиране на решаващата воля на съда и обуславя изхода на делото, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче специалното условие на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като така поставеният въпрос не е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, които в случай на смърт са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между него и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, както и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД, съгласно която при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат степента и продължителността на болките и страданията, понесени от увредения, конкретните социално- икономически условия и стандартът на живот в страната към момента на увреждането, както и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, намерили израз в съдебната практика при сходни хипотези. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетенията за понесените от ищците неимуществени вреди въззивният съд е съобразил посочените в цитираната практика критерии и е взел предвид фактите и обстоятелствата, които са от значение за определянето им, включително икономическите условия в страната към момента на увреждането. Във въззивното решение са изложени подробни съображения защо съдът определя съответния размер на обезщетението на всеки от пострадалите. Несъгласието на касатора с определените от въззивния съд суми и оплакванията му в тази връзка се отнасят до правилността на решението и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл.288 от ГПК, а само при постановяване на решение от касационната инстанция по чл.293 от ГПК след евентуално допускане на касационно обжалване. Не е налице и соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване и по петия въпрос от изложението. По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, да обсъди доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС- т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, включително посочените от касатора. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения- за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая въззивният съд е постановил решението си, след като е обсъдил всички релевантни за изхода на делото доказателства и поддържаните от страните доводи и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора. При установяване на фактите от значение за правния спор съдът е подложил на изискуемата преценка заключенията на приетите по делото комплексни съдебно-медицински и авто- технически експертизи и е посочил кои факти приема за установени от тях, като е изложил съответните мотиви в решението си. Не могат да бъдат споделени доводите на касатора в изложението, че въззивният съд не е обсъдил заключението на кредитираната от него втора СМАЕ във връзка с установения по делото факт, че останалите пътници в автомобила, които са били с поставени предпазни колани, са оцелели. Това обстоятелство е било взето предвид от вещите лица от втората СМАЕ при изготвяне на заключението им, на което въззивният съд е приел, че следва да даде вяра, за което е изложил съответните съображения. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато и при условията на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно приетото в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая по въпросите, поставени от касатора, е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, и с която обжалваното решение е съобразено, което изключва наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По така изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на всяка от ответните страни по касационната жалба направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство съгласно представения списък. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,