Определение № 5405 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2549/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 70/06.03.2024 г. по гр.д. № 69/2024 г. в частта, с която Окръжен съд – Пазарджик, изменяйки решение № 1096/17.10.2023 г. по гр.д. 877/2023 г. на Районен съд – Пазарджик, е отхвърлил иска на И. С. М. срещу Областна дирекция на МВР – Пазарджик по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ за сумата 6 998.25 лв. – обезщетение за оставане без работа в 6-месечния период след незаконното уволнение на ищеца със заповед № 3123-65/12.01.2023 г. на директора на Областната дирекция. Решението се обжалва от И. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по материалноправни въпроси, които обобщени и конкретизирани според разясненията в т. 1 ТР № 1/19.02.2009 г. по тълк.д. № 1/2010 г. ОСГТК на ВКС се свеждат до това дали фактическият състав по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ изисква причинно-следствена връзка на пропуснатия доход с незаконното уволнение. Касаторът счита, че въпросът е включен в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд му е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ – касационното основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК. Претендира разноски. Ответникът Областна дирекция на МВР – Пазарджик, ответник и по касация, възразява, че повдигнатият въпрос няма претендираното значение и решението е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение. За да уважи иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, въззивният съд е приел, че ищецът е подал молба по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, че към момента, в който работодателят е получил молбата, е бил осъществен фактическият състав на това основание, поради което ищецът/работникът без предизвестие е прекратил трудовото правоотношение, но впоследствие е бил незаконно уволнен със заповедта по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. За да отхвърли иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ въззивният съд е приел, че вземането за обезщетение изисква причинно-следствена връзка на незаконното уволнение с пропуснатия от работника/служителя доход от труд и че такава връзка в случая не няма. Ищецът не може да очаква да продължи да престира труд за работодателя след момента, в който е прекратил трудовото правоотношение с едностранното си изявление по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ. След този момент работодателят не му дължи възнаграждение, респ. обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, а му дължи обезщетението по чл. 221, ал. 1 КТ, какъвто иск обаче не е предявен. При тези мотиви на въззивния съд повдигнатия въпрос обуславя решението, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил, съответства на практиката на Върховния касационен съд по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Тя еднозначно и последователно провежда условието/материалноправната предпоставка за възникване на вземането за обезщетение. И само от буквалния прочит на разпоредбата се налага извод, че разпоредбата изисква причинно-следствена връзка на незаконното уволнение с пропуснатия от работника/служителя доход от труд. Практиката на Върховния касационен съд изяснява също, че такава връзка липсва, когато трудовото правоотношение е прекратено с едностранно изявление на работника/служителя и на основание, предвидено в Кодекса на труда, а не поради незаконното уволнение. В тези хипотези работникът/служителят няма право на възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ) нито на обезщетение поради оставането си без работа (чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ) – така решение № 136/24.10.2018 г. по гр.д. № 5070/2017 г. III-то ГО и цитираните в него. Настоящият състав споделя тази практика, не съзира основание да я променя, а не й противоречат решенията на Върховния касационен съд (решение № 163/19.12.2017 г. по гр.д. № 802/2017 г., III-то ГО, решение № 144/08.06.2018 г. по гр.д. № 4603/2017 г., IV-то ГО и решение № 854/30.05.2006 г. по гр.д. № 2670/2003 г. III-то ГО), на които касаторът се позовава. Негодни са да я осъществят и двете цитирани от него определения. Те са постановени по реда на чл. 288 ГПК и не са „практика на Върховния касационен съд“ в смисъла по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, изяснен с т. 2 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. При този изход на делото и съгласно чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК касаторът дължи възнаграждение за представителството на ответника от юрисконсулт. Като остойности труда по защитата в представения отговор на касационната жалба, ниската степен на фактическа и правна сложност на делото и съобрази предвиденото в чл. 23, т. 1, пр. 3 НЗПП, настоящият състав го определя в размер на 100.00 лв. При тези мотиви, съдът