Определение № 2260 от 14.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 359/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответниците по делото Ц. В. Т. и А. С. Т. срещу решение № 1259/10.11.2023г. по в.гр.д. № 1522/2023г. на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 26357/23.11.2022г. по гр.д. № 8907/2020г. на Софийски градски съд в частта, с която са уважени, предявените по чл.124, вр. чл.422 ГПК, вр. чл.430 ТЗ и чл.86 ЗЗД искове от „Юробанк България” АД срещу касаторите за следните суми: договорна лихва в размер на 4485,56 евро за периода от 10.10.2017г. до 21.03.2019г., такси в размер на 488,81 евро за периода от 10.05.2016г. до 31.03.2019г., както и разноски за исковото производство в размер на 1483,15 лева и 361,41 лева - възнаграждение за вещо лице. Касаторите считат въззивното решение в атакуваната му част за неправилно, тъй е като постановено при съществено нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържат, че клаузите на чл.3, ал.1, ал.3 и 5, чл.6, ал.3, чл.12, ал. 1 от договора за кредит, както и клаузите на чл.7 и чл.13 от допълнителното споразумение от 22.11.2011г. и чл.5 и чл.12 от допълнително споразумение от 27.06.2013г., противоречат на изискването за добросъвестност и равнопоставеност, поради което са неравноправни. Правилно първоинстанционният съд е приел за нищожни клаузите на чл.12, ал.1 и чл.6, ал.3 от договора за кредит, но неправилно въззивният съд е отказал да обяви за нищожни клаузите на чл.3, ал.1 и ал.5 от договора за кредит, както и клаузите на чл.7 и чл.13 от допълнителното споразумение от 22.11.2011г. и чл.5 и чл.12 от допълнително споразумение от 27.06.2013г. Неправилно въззивният съд е отказал да приеме, че процесният договор за кредит, както и допълнително споразумение от 22.12.2011г. и допълнително споразумение от 27.06.2013г., са нищожни на основание чл. 38, вр. чл. 25, ал. 3 от ЗКНИП. Неоснователно въззивният съд е отказал да отхвърли иска поради неравноправност на клаузите относно промяната в лихвения процент в основния договор и анатоцизъм в допълнителните споразумения. Твърдят, че въззивният съд е следвало да обяви договора за кредит и допълнителните споразумения към тях за нищожни, като в този случай дължат връщане само на сума, равняваща се на общия размер на кредита /чистата стойност на кредита/, но не дължат лихва или други разходи по кредита. Поради това въззивният съд е следвало да отхвърли иска по отношение на договорната лихва в размер на 4485,56 евро за периода от 10.10.2017г. до 21.03.2019г., такси в размер на 488,81 евро за периода от 10.05.2016г. до 31.03.2019г., както и разноските в исковото производство. Претендират всички разноски по делото, включително разноските за първа, въззивна и касационна инстанция. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане в частта, с която се атакува въззивното решение, с която е уважен искът за такса в размер на 488.81 евро. Същевременно излага статновище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска за договорна лихва за периода от 10.10.2017г. до 21.03.2019г, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В останалата част, с която се обжалва въззивния акт в частта относно иска за такси, предвид цената на този иск от 505,91 евро, с левова равностойност от 989,48 лева, жалбата е недопустима, на основание чл.280, ал.3 ГПК, тъй като цената на иска е под законоустановения праг от 5000 лева за допустимост на касационното обжалване, като в тази част жалбата следва да се остави без раглеждане. По заявление на „Юробанк България“ АД е образувано ч.гр.д.№ 25863/2019г. на Районен съд -София, по което е издадена заповед за изпълнение от 19.06.2019г. по чл.417 ГПК, с което жалбоподателите са осъдени да заплатят солидарно 36036,19 евро неизплатена главница по договор за кредит НЬ 38588/20.08.2008г. ведно със законната лихва от 10.05.2019г. до плащането, част от дължима договорна лихва в размер на 4485,56 евро за периода 10.10.2017 - 21.03.2019г., която в пълен размер е 13402,72 евро, част от дължима мораторна лихва в размер на 627,36 евро за периода от 05.04.2019г. до 07.05.2019г., която в пълен размер е 2542,72 евро, част от дължимите такси в размер на 505,91 евро за периода 10.05.2016 г. до 07.05.2019г., които в пълен размер са 601,46 евро, застраховка в размер на 42,51 евро за периода 26.04.2017г. до 07.05.2019г., нотариалните застраховки в размер на 504,12 лева за периода от 10.08.2018г. до 07.05.2019г. и 3754,18 разноски по делото. Заповедта за изпълнение заедно с покани за доброволно изпълнение са връчени на длъжниците на 27.01.2020г. по изп.д. № 20209210400032 на ЧСИ С. П.. На 03.02.2020г. са депозирани възражения по чл. 414 ГПК. С разпореждане от 20.07.2020г., връчено на 30.07.2020г., е указано на заявителя, че може в едномесечен срок да предяви иск за вземанията си, което той е сторил на 24.08.2020г. С решение от 23.11.2022г. по гр.д.№ 8907/2020 на Софийски градски съд е прието за установено по предявените от „Юробанк България“ АД срещу А. Т. и Ц. Т. обективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1, вр. чл.422 ГПК, във вр. чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ и чл.86 ЗЗД, че А. Т. и Ц. Т. дължат солидарно на „Юробанк България“ АД следните суми: -34 293,48 евро главница към 10.05.2019г., ведно със законната лихва от 10.05.2019г. до окончателното й плащане; - 6858,63 евро договорна лихва, дължима към 10.05.2019г.; -505,91 евро такси за периода 10.05.2016г. до 07.05.2019г.; -42,51 евро застраховки за периода от 26.04.2017г. до 07.05.2019г.; -504,12 лева нотариални разноски за периода от 10.08.2018г. до 07.05.2019г. Пред въззивната инстанция първоинстанционното решението не е обжалвано само в частта за главницата. В частта, в която е присъдена договорна лихва, дължима към 10.05.2019г. в размер на 6858.63 евро, въззивният състав е намерил решението за частично недопустимо и частично неправилно. В мотивната си част е изложил, че заповедният съд е осъдил длъжниците да платят част от дължима договорна лихва в размер на 4485,56 евро за периода 10.10.2017 - 21.03.2019г. и част от дължима мораторна лихва в размер на 627,36 евро за периода от 05.04.2019г. до 07.05.2019г. Мораторната лихва от 627,36 евро за периода от 05.04.2019г. до 07.05.2019г. е наречена в исковата молба договорна лихва за просрочен кредит, а по същество представлява мораторна лихва (неустойка), уговорена предварително между страните в размер на възнаградителната лихва + 10 пункта (чл.3, ал.3 от договора). Констатирал е, че СГС е събрал в едно перо търсените възнаградителна лихва от 4485,56 евро за периода 10.10.2017 - 21.03.2019г. и мораторна лихва от 627,36 евро за периода от 05.04.2019г. до 07.05.2019г., но сборът от претенциите за двете лихви от 5112, 92 евро е по- малък от присъдения от СГС. Порида изложеното е заключил, че решението в частта между 5112, 92 евро и 6858,63 евро е недопустимо и следва да се обезсили. По повод търсената мораторна лихва от 627,36 евро за периода от 05.04.2019г. до 07.05.2019г. решаващият състав се е позовал на дадените с ТР 3/2017 по т.д.№ 3/2017 на ОСГТК на ВКС указания, че размерът на вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. В тази връзка е кредитирал заключението на Р. С., депозирано на 20.01.2022г., че към март 2019г. ответниците са имали значителни непогасени задължения и във вариант, при който същите са изчислени по първоначалния погасителен план и първоначално договорения лихвен процент (отговор на задача 8, л. 19 от заключението и приложение 2 към него, л. 175, 178 от делото). Въпреки това Банката се е възползвала от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем чак през март 2019г. и макар в основанието за това да е посочена вноска с падеж 10.11.2014г., към март 2019г. не са били платени вноски за главница в размер на 30 389,30 евро. Нотариалните покани за обявяване на предсрочната изискуемост са връчени на 21.03.2019г., поради което е счел, че от 21.03.2019г. върху присъдената необжалвана главница се дължи само законна лихва. Съответно е заключил, че мораторна лихва от 627,36 евро за периода от 05.04.2019г. до 07.05.2019г. не се дължи. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответниците за нищожност на чл.3, ал.3 от договора за банков кредит, в който е уговорена наказателната лихва. В този текст се уговаря размер на наказателната лихва равен на възнаградителната лихва плюс 10 пункта. Счел е, че в случая уговорената неустойка не излиза извън присъщите й функции и не води до неоснователно обогатяване (така и Решение № 89/02.10.2019г. по т.д. № 1214/2018г. на ВКС, II т.о., където същото е прието при надбавка 15%). Съобразил е критериите в ТР 1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк.д. 1/2009г. на ОСТК на ВКС и че преценката за това дали страните при сключване на договора са нарушили добрите нрави, се прави към момента на сключване на договора. В мотивната си част е изложил в случая редовната възнаградителна лихва върху главницата за ползване на заетата сума по договора за кредит към момента на сключване е 8 % годишно (чл.3, ал.1 от договора и заключения на вещото лице С.). Страните са се съгласили, че при неизпълнение на задължението за връщане на главницата се дължат 18 % годишно. Изчислил е, че дневно при просрочие на задължението за заплащане на главница съгласно погасителния план, размерът на уговорената лихва с наказателна надбавка по т.9.2 е 0,05 % на ден. Констатирал е, че в конкретния случай уговорената неустойка е за забава изпълнението на задължения за връщане на главница и възнаградителна лихва с настъпил падеж, целта е да се обезщетят вредите от неизпълнение на паричното задължение в срок. Предвид горевъзприетото е заключил, че в случая няма накърняване на добрите нрави като основание за нищожност на тази клауза в т.9.2. от договора. Размерът, който е формиран при сключване на договора действително е над действащия размер на законната лихва за задължения в конвертируема валута (евро), който е равна на тримесечният EURIBOR плюс 10 пункта, съгласно действащото към момента на сключване на договора ПМС 72 от 8.4.2014г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Но неустойката освен обезщетителна функция има и други функции - обезпечителна и санкционна, като целта е да се стимулира изпълнението и да се предотврати неизпълнението. Относно възраженията за нищожност на чл.3, ал.1 от договора въззивният състав е посочил, че съгласно разпоредбата е посочен по ясен и разбираем начин лихвеният процент на годишната лихва - 7,2 + надбавка от 0,8, т.е. 8 % годишна лихва. Апелативният състав е намерил за неоснователни доводите за нищожност на целия договор поради неравноправност на клаузите относно промяната в лихвения процент в договора за кредит и анатоцизъм съгласно допълнителните споразумения, приети от СГС. Възприел е приетото от СГС за нищожни чл.4, ал.2 от допълнителното споразумение от 22.12.2011г. и чл.3, ал.1 от допълнителното споразумение от 27.06.2013г., но като е съобразил, че без прилагането им и при първоначалния лихвен процент, дължимите възнаградителни лихви за периода 10.10.2017 -21.03.2019г. съобразно заключението на ССЕ са по-големи, е приел дължимостта на сумата от 4485,56 евро. Счел е, че крайната дата на периода, за който се търси лихвата, е съобразена с деня на връчване на нотариалните покани, т.е. настъпване на предсрочната изискуемост, а началната дата е съобразена с частичното погасяване по давност. За да отхвърли искането за обяваване нищожността на целия договор, съдът е констатирал, че договорът може да се изпълни и след премахването на неравноправната клауза, като длъжникът дължи връщане на заетата сума ведно с лихвите, които не са неравноправни, съобразно първоначалния размер на анюитетните вноски. Счел е, че извода за действителност на целия договор без нищожните клаузи е съобразен с практиката на СЕС, според която националните съдилища не са овластени да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи, договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът, тъй като ако на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13 относно неравноправните клаузи понеже би способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя. Цитира дело C-618/10, C-488/11, C-397/11 и C-117/2023. Същевременно съдът е приел, че договорът за банков кредит не е нищожен в своята цялост поради нарушаване на чл. 6, ал. 1 ЗПК (Обн., ДВ, бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 1.10.2006 г., изм. и доп., бр. 105 от 22.12.2006г., в сила от 1.01.2007 г., бр. 110 от 30.12.2008 г., изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила от 16.10.2009 г., отм., бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) поради неприложимост на този закон към настоящия случай, тъй като за обезпечаване на задълженията по процесния договор е учредена ипотека върху недвижим имот на ответниците. Намерил е за неоснователни доводите, че липсата на погасителен план и на посочен падеж в чл.7 от договора прави нищожен целия договор. Счел е, че към процесния договор не е приложим ЗПК , тъй като законът не се прилага за кредит, чийто размер е на стойност на стойност над 40 000 лв. Също така е намерил за не приложим и законът за кредитите за недвижими имоти на потребители (Обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016г.) Чл. 3, ал. 3, т. 5 от ЗПК , според § 4. ПЗР на който, този закон не се прилага за договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на влизането му в сила, с изключение на чл. 41, посветен на предсрочното погасяване на кредита, каквото в случая не е налице. Въз основа на гореприетото съдът е заключил, че в настоящия случай няма изискване да има като отделно приложение погасителен план към договора. Също така съдът е констатирал, че процесният договор отговаря на изискванията посочени в чл.58 от Закона за кредитните институции (редакция от 05.08.2008г.) обн., ДВ, бр.59 от 21.07.2006г., в сила от деня на влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз - 1.01.2007г., доп., бр.105 от 22.12.2006г., в сила от 1.01.2007г., изм. и доп., бр.52 от 29.06.2007г., в сила от 1.11.2007г., изм., бр.59 от 20.07.2007г., в сила от 1.03.2008г., бр.109 от 20.12.2007г., в сила от 1.01.2008г., бр.69 от 5.08.2008г., а именно при отпускане на кредит банката предоставя безплатно и в писмена форма на клиента своите условия по кредитите, които съдържат най-малко: 1.данни за общите разходи по кредита (такси, комисиони и други разходи, пряко свързани с договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят; 2.лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; 3.допълнителните задължения, свързани с разплащанията; 4.условията и разходите при предсрочно погасяване на кредита. Същевременно след анализа на чл.7 и чл.5 от процесния договор е приел за установено между страните, че длъжниците следва да погасяват всеки месец определената в чл.6 анюитетна вноска в размер на 278,24 евро. Също така е констатирал, че в допълнителното споразумение от 22.12.2011г. има приложен подписан от потребителя погасителен план и посочване на първо число на месеца като падеж. Въззивният състав е намерил оплакванията за погасяване по давност на претенцията за лихви за допустими, но неоснователни, тъй като претенцията за лихва е за период по-малък от три години преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК. По изложените съображения е намерил претенцията за 4485,56 евро договорна лихва за периода 10.10.2017- 21.03.2019г. за основателна и решението в тази част - за правилно. Относно претенцията за 505,91 евро - такси за периода 10.05.2016г. до 07.05.2019г. е посочил, че същите са уговорени ясно и клаузите, които ги обективират (чл.4, т.2 от договора), не са неравноправни. Счел е обаче, че са дължими до март 2019г., когато е обявена предсрочна изискуемост, като за месеците април и май 2019г. не се дължат. Въз основа на заключението /л.2 и 3, л.192 и 193 от делото/ е определил, че размерът до месец март 2019г. е 488,81 евро. Предвид приетото, решаващият състав е отменил първоинстанционното решение за сумата от 17, 1 евро, представляваща разликата от 488,81 евро до 505,91 евро за периода от 01.04.2019г. до 07.05.2019г. Апелативният състав е достигнал до извода, че първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която е уважена претенцията за разноски в размер на 504,12 лева, тъй като липсват доказателства за извършването им, като представените с молба от 01.06.2021г. извлечение от сметка на А. С. Т. от 01.06.2021г. и фактура за изготвяне на два броя нотариални покани не доказват плащането на търсените разноски. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Неравноправни ли са клаузите в договор за кредит, които не са уговорени индивидуално с потребителя, предвиждащи възможност за кредитора да променя едностранно и без съгласието на кредитополучателя размера на лихвения процент, таксите и комисионните?; 2/ В случай че съдът приеме за неравноправни клаузите, предвиждащи възможност за кредитора да променя едностранно и без съгласието на кредитополучателя размера на лихвения процент, таксите и комисионните, следва ли съдът да обяви за нищожен целия договор за кредит и да осъди кредитополучателя да върне само чистата стойност на кредита, без лихви или други разходи по кредита, като вземе предвид извършените плащания?“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т. 2 ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение № 76/22.07.2020г. по т.д.№ 1011/2019г. на I т.о. на ВКС, решение № 76/15.07.2016г. по т.д. № 888/2015г. на I т.о. на ВКС, решение № 72/02.08.2016г. по т.д. № 686/2015г. на II т.о. на ВКС, решение № 77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на III г.о. на ВКС, решение № 424/02.12.2015г. по гр. д. № 1899/2015г. на IV г.о. на ВКС, решение № 51/04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на II т.о. на ВКС, решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на I т.о. на ВКС, решение № 95/13.09.2016г. по т. д. № 240/2015г. на II т.о. на ВКС, решение № 165/02.12.2016г. по т.д.№ 1777/2015г. на I т.о. на ВКС, решение № 144/08.11.2017г. по т.д.№ 2155/2016г. на II т.о. на ВКС, решение № 50174/26.10.2022г. по гр.д.№ 3855/2021г. на IV г.о. на ВКС, решение по дело C-191/15, решение по дело C-147/16, решение по дело C-488/11, решение по дело C-110/14, решение по дело C-154/15, C-307/15 и C-308/15, решение по дело C-26/13, решение по дело C-618/10, решение по дело С-421/14, решение по дело C-488/11, решение по дело C-224/19 и C-259/19, решение по дело С-260/18, решение по дело C-70/17 и C-179/17, решение по съединени дела C-96/16 и C-94/17, решение по дело C-169/14, решение по дело C-186/16, решения по дела C-92/11, решение по дело C-226/12, решение по дело C-415/11, решение по дело C-118/17. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Първи въпрос, свързан с възможността за последващо едностранно изменение от банката на лихвения процент, е неотносим към спора и не осъществява общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като дължимата възнаградителна лихва е изчислена и присъдена по първоначалния погасителен план и първоначално договорения лихвен процент. Решението на първоинстанционния съд в частта за присъдената и то на договорно основание главница по процесния договор не е обжалвано и е влязло в сила, поради което с оглед формиралата се сила на пресъдено нещо относно правопораждащия факт – договора за кредит, сключен между страните, въпросът за валидността на договора не може да бъде пререшаван. Ето защо, втори въпрос, касаещ нищожността на договора, не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол в частта за присъдената договорна лихва в размер на 4485,56 евро за периода от 10.10.2017г. до 21.03.2019г. Предвид липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на навените от касаторите допълнителни селективни критерии по чл.280, ал.1 т.1 и т.2 ГПК – Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното, въззивното решение в обжалваната част за договорната лихва не може да бъде допуснато до касационно обжалване, като жалбата в частта, с която се обжалва решението по иска за дължимите такси следва да се остави без разглеждане, на основание чл.280, ал.3 ГПК, като недопустима. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд