Определение № 50175 от 04.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3331/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. М. И. чрез адв. Д. против решение № 151 от 15.06.2022 г. по гр. д. № 196/2022 г. на Окръжен съд – Сливен.

Ответната страна „Туроисма контракт“ ООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] не е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

При проверка допустимостта на настоящото производство този състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното:

Касационната жалба срещу въззивното решение, с което е потвърдено решение № 208 от 28.03.2022 г. по гр. д. № 4973/2021 г. на Районен съд – Сливен в отхвърлителната част на предявените от касатора против дружеството искове с правно основание чл. 128 КТ - за заплащане на трудово възнаграждение за м. февруари 2020 г. и м. юни 2020 г. над присъдените съответно 353. 68 лв. за първия месец и над 1 371. 01 лв. за втория, до пълните им предявени размери от по 2 347 лв. всяка и с правно основание чл. 215 КТ - за заплащане на обезщетение при командировка през 2019 г., общо за 46 дни, в размер на 3 148. 70 лв., е недопустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ и по искове за трудови възнаграждения и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв. По силата пък на правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК размерът на цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума. Когато са предявени няколко обективно съединени иска, както е в разглеждания случай – визираната претенция по чл. 128 КТ не е една, доколкото се търси трудово възнаграждение за отделен месец (за м. февруари и за м. юни 2020 г.) и той формира периода на вземането - от значение е цената на всеки един от тях, а не общият им сбор (дори и този сбор обаче тук не надхвърля 5 000 лв.). Ето защо, решението на въззивния съд, предмет на тази част от касационната жалба, е постановено по въззивно дело по трудов спор с цена на всеки от исковете (за трудово възнаграждение и обезщетение по трудово правоотношение - при командировки) под 5 000 лв. и попада в категорията съдебни актове, по отношение на които касационният контрол е изключен. Производството по тези искове е предвидено като двуинстанционно и е приключило с постановяване на въззивното решение по тях. Същото не подлежи на касационно обжалване, поради което подадената срещу него касационна жалба е недопустима и не може да бъде разгледана по същество. Образуваното по тази жалба производство пред ВКС пък следва да бъде прекратено.

Касационната жалба в останалата й част – срещу въззивното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл. 128 КТ в общ размер на 12 908. 44 лв., съставляващи дължимо трудово възнаграждение за периода м. юли 2019 г. - м. декември 2019 г., е допустима (предявеният иск с правно основание чл. 128 КТ тук е един, обхваща период от няколко месеца и е с цена над 5 000 лв.) като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационен контрол по жалбата в допустимата й част, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на тази жалба е посоченото въззивно решение, с което като е потвърдено цитираното по – горе решение на първостепенния (районен) съд е отхвърлен предявения от В. М. И. против „Туроисма контракт“ ООД иск по чл. 128, вр. чл. 242 и чл. 269 КТ за заплащане на дължимо трудово възнаграждение за периода м. юли 2019 г. - м. декември 2019 г. в общ размер на 12 908. 44 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че ищецът, комуто е доказателствената тежест в процеса, не е установил при условията на пълно и главно доказване правнорелевантния факт на съществуващо между страните трудово правоотношение в твърдяните периоди от време, по силата на което да е работел като „водач на товарен автомобил“. Посочил е, че трудов договор в изискуемата писмена форма (чл. 62, ал. 1 КТ) като основание за възникване на трудово правоотношение в исковия период, не е представен по делото, такъв не е регистриран в НАП и не се съдържа в трудовото досие на ищеца при ответника. Установил е, че последният е бил работодател на ищеца с регистриран в НАП трудов договор, извършвал е начисления във ведомостите си на името на ищеца и е заплащал осигуровки за периода от 27.12.2019 г. до 03.07.2020 г., но не и за периода от м. юли 2019 г. до 22.12.2019 г. Поради това съдът е намерил, че за този период между страните не е съществувало трудово правоотношение като източник на претендираното вземане за трудово възнаграждение. В обжалваното решение са мотивирани съображения, че съществуването между страните на правна връзка по трудов договор в исковия период не може да се изведе и от данните на персоналната дигитална карта на ищеца като водач и от справката за използвани от него автомобили. Прието е, че от тези документи не може да се установи за кой работодател е полагал труд водача, тъй като те не съдържат данни за работодател, спедитор, превозвач, собственик на товара или превозните средства. Според решаващия състав от тях не се установява дори и по косвен път извършването на дейност от работника в исковия период по възлагане на ответното дружество, както и същото да е собственик на товарните автомобили, управлявани от ищеца през този период. Фактът на управляване на автомобил не е равнозначен и води до извод за извършване на трудова или друга дейност в полза на ответното дружество. Изтъкнато е, че подобен извод се разколебава и от данните, че ищецът е управлявал един и същ автомобил както през процесния период на 2019 г., както и преди това – през м. май 2019 г., когато е бил в трудовоправни отношения с друг работодател – „Логтранс БГ“ ЕООД (арг. заключението на СИЕ). Направено е съждение, че с оглед приложените към исковата молба писмени доказателства – справки от НАП, в периода от 15.07.2019г. (когато е прекратен трудов договор с „Логтранс БГ“ ЕООД) до 23.12.2019 г. (когато е сключен трудов договор с настоящия ответник) ищецът не е сключвал трудови договори, не е бил в трудовоправни отношения с работодател, още по - малко с ответното дружество. В обжалваното решение са обсъдени оплакванията във въззивната жалба на ищеца и мотивирано са приети за неоснователни, а като резултат от това е отречено съществуването на трудово правоотношение между страните за процесния период, възникнало на основание трудов договор, което да е източник на вземането на работника за трудово възнаграждение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросите имат следното съдържание:

1. „Дали работникът, който доказано е упражнявал трудова дейност при съответния работодател, като същият умишлено не е представял подписан трудов договор в съответните институции с цел да избегне заплащане на осигурителни и други вноски, има право да претендира за незаплатеното си трудово възнаграждение и съответните осигуровки и командировъчни?“

2. „В какви случаи настъпва преклузия по отношение на новите доказателства?“

Иска се достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с довод за очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото мотивите на съда за недължимост на част от претендираните суми, противоречат на правилата на формалната логика.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставените въпроси нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Питанията са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешени и не удовлетворяват общо основание. Те представляват изложение на тезата на касатора за недобросъвестност на ответника като негов работодател при фактическа обстановка, която е резултат от интерпретация на страната за осъществилите се по делото факти и обстоятелства, а не изхожда от фактическите установявания на решаващия състав. В обжалваното решение не са излагани съображения за умишлено поведение на ответника, осуетило представянето на подписан между страните трудов договор в исковия период, още по – малко е прието, че това е сторено с оглед избягване заплащанeто на задължения към фиска. Липсват и конкретни твърдения за допуснати от инстанциите по същество нарушения на установените в ГПК преклузии за сочене на нови обстоятелства и искане на нови доказателства – в частност, събирането на кои доказателства и за какви обстоятелства е преклудирано. Питанията са привързани към оплакванията на касатора за неправилна оценка на фактите и доказателствата по делото и чрез тях се изрязва несъгласието му с извода за частична неоснователност на исковите претенции. Те, по своето естество съставляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК ), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията й (по чл. 288 ГПК ). При нея, касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Ето защо, непоставянето на правен въпрос, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт.

Вън от изложеното, по питанията липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка – значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквато хипотеза се поддържа от жалбоподателя. В този смисъл, изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Според тях искането за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да съдържа обосновка на необходимостта от разглеждане на поставения правен въпрос от касационния съд с оглед промяна на формирана при неточно тълкуване на конкретна правна норма съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Подобна аргументация в случая няма. Нито се представят доказателства за съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона – чрез дадено неправилно според страната тълкуване на конкретни разпоредби и в резултат на това са обективирани правни разрешения, съвпадащи с приетите от въззивния съд, нито пък са ангажирани доказателства за съдебна практика, която касаторът счита, че следва да се актуализира.

Липсва и предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация – сочената от страната очевидна неправилност на обжалваното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, наличието на разглежданото селективно основание не се мотивира, а това е в задължение на касатора.

В заключение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в частта за отхвърляне на иска по чл. 128 КТ за сумата от 12 908. 44 лв.

Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е взела становище по жалбата и няма искане за присъждане на такива.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.