Определение № 190 от 28.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1060/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 271152/14.12.2020 г., подадена от Община Варна срещу решение № 260665 от 4.11.2020 г. по гр. д. № 1361/2020 г., с което е отменено решение № 5934/20.12.2019 г. по гр. д. № 67 52/2019 г. на Районен съд – Варна и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от Община Варна срещу Ж. С. Т. и С. С. Т. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено между страните, че Община Варна е собственик на ПИ с идентификатор *** по КККР на *, административен район „М.“, с. о. „С.“, целият с площ от 770 кв. м, одобрени със заповед № РД-18-64/16.05.2008 г. на изп. директор на АГКК, последно изменение със заповед № КД-14-03-471/16.02.2012 г. на началника на СГКК – Варна, с трайно предназначение на територията: „урбанизирана“, начин на трайно ползване: „ниско застрояване“, с номер по предходен план - *, при съседи: имоти с идентификатори *, *, * и *.

Въззивният съд е посочил в решението си, че в исковата молба на Община Варна са изложени твърдения, че имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-64/16.05.2008 г. на изп. директор на АГКК, изменена със заповед № КД-14-03-471/16.02.2012 г. на началника на СГКК - В., с номер по предходен план - *, попада в територия по § 4, ал. 2 ПЗРЗСПЗЗ и е в границите на с. о. „С.“. Съгласно ПКП на м. „С.“, землище [населено място] към ПНИ на м. „С.“ новообразуван ПИ № * попада в част от имот № *, записан на Община Варна и в част от имот № *, записан на неидентифициран собственик. Сочи се, че стар имот № * е с площ от 4 548 кв. м, а имот № * е с площ от 3 656 в. м. Стар имот № * е записан на Община Варна, като в границите му попада част от ПИ № *, записан на Н. С. Б., с площ на частта в размер на 8.54 кв. м. Имот № * е записан на Н. Б. без посочен документ за собственост. След изготвен план за улична регулация, част от ПИ № *, с площ от 20 кв. м, попада в регулацията. След влизането в сила на решението на ОС - Варна за създаване на нови селищни образувания, територията на имота е загубила земеделския си характер и е станала урбанизирана. Одобрен е ПНИ, в който за собственик на ПИ № *, с площ от 769.24 кв. м, е вписано лицето Б., без да е посочен документ за собственост. Твърди се, че на Б. е предоставено безвъзмездно правото на ползване върху пустееща земя от ТКЗС. С молба през 1992 г. Б. е направила искане за закупуване на имота по реда на § 4а ПЗРЗСПЗЗ, след което е направила отказ от изготвяне на оценка на имота и закупуване, поради което и правото на ползване не е трансформирано в право на собственост. След влизане в сила на ПНИ няма данни за подадено искане от правоимащо лице за откриване на производство за издаване на заповед по реда на чл. 4к, ал. 7 ПЗРЗСПЗЗ за имот № *. През 2018 г. е подадено искане от С. Т. за обстоятелствена проверка за признаване правото на собственост за ПИ № *, с площ от 770 кв. м, и сграда с идентификатор **. На 15.05.2018 г. е съставен акт за частна общинска собственост за ПИ № *, с площ 20/770 кв. м. В графа „съсобственици“ е вписан неидентифициран собственик за 750/770 кв. м. АОС е вписан в СВ - Варна. По силата на нотариален акт ответниците били признати за собственици по давностно владение на процесния имот. Началникът на СГКК - [населено място] уведомил Община Варна, че е подадено заявление от Ж. Т., с което се иска изменение на кадастралните данни. Сочи се, че община Варна е придобила правото на собственост върху имота по силата на закона. Излага се, че по силата на чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ земеделска земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Отправеното до съда искане е да бъде установено по отношение на ответниците, че Община Варна е собственик на недвижим имот с идентификатор ***.

Ответниците са оспорили иска с твърденията, че са собственици на процесния имот на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност. Към момента на съставяне на констативния нотариален акт - 15.05.2018 г., липсвал издаден акт за общинска собственост за имота. Сочат, че липсва правно основание за съставения АОС за 20 кв. м. ид. ч. от имота. Твърдят, че упражняват фактическа власт върху процесния имот явно и несъмнено, без прекъсване и смущаване на владението, с намерение за своене, като е изтекъл 10-годишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. Същите са вписани като собственици в КР към КК преди ищецът да издаде АОС.

Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна:

Съгласно скица № 15-180362-23.03.2018 г., издадена от СГКК - [населено място], процесният имот е заснет по кадастралната карта с идентификатор *, с площ от 770 кв. м, стар идентификатор *, а по предходен план - № *, като е посочено, че няма данни за собственици.

Между страните не се спори и се установява по делото, че в полза на Ж. С. Т. и С. С. Т. (съпрузи) е издаден констативен нотариален акт за удостоверяване правото на собственост върху недвижим имот с идентификатор ***, целият с площ от 770 кв. м, на основание изтекла придобивна давност.

От представеното по делото препис-извлечение № 3953 се установява, че въз основа на 21-во ПМС и Протокол № 59, Решение № 32/21.08.1968 г., на 26.11.1968 г. на Н. С. Б. е предоставено ползване върху пустееща земя от ДЗС (ТКЗС) в землището на [населено място], в местността „Т.“, с площ от 0.8 дка, при граници: В. В., Д. Д. и път.

По делото е представено заверено копие от молба, подадена от Н. Б. на 10.06.1992 г. до община Варна, за започване на процедура по придобиване на предоставения за ползване имот, като на 20.09.1994 г. молителката изрично се е отказала от изготвяне на оценка на имота, като е посочила, че не желае да закупи предоставеното й за ползване място.

От приложеното по делото писмо на АГКК се установява, че по подадено заявление от Ж. С. Т. е започнало административно производство за изменение на кадастралните данни в КРНИ относно процесния имот.

Съгласно удостоверение, издадено от кмета на Община Варна, към 17.04.2018 г. за имот ***, целият с площ от 770 кв. м, няма извършвано отчуждаване и възстановяване по ЗВСВНОИ, ЗПИНМ, ЗТСУ и др., няма съставен АДС; открита е процедура за съставяне на АОС за имота. В удостоверението е посочено, че в ОСЗ – [населено място] няма данни за постановени решения по реда на ЗСПЗЗ.

Представен е акт за частна общинска собственост № 9837/15.05.2018 г., съставен на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, във вр. с § 7, ал. 1, т. 4 ПЗРЗМСМА, относно 20 кв. м. ид. ч. от процесния имот с идентификатор ***.

От заключението по допуснатата пред първата инстанция съдебно- техническа експертиза се установява, че относимите и действали за територията, в която се намира имотът, кадастрални, регулационни и устройствени планове са: КП от 1983 г., изработен за територията, северно от[жк], за който липсват данни да е одобрен с конкретна заповед, но е бил технически приет и ползван от администрацията до изработване на последващ план за същата територия; ПСИГ/1997 г. за територията на с. о. „С. - план за стари имотни граници за територията на с. о. „С.“; КП от 1999 г., ПКП/1999 г.; КККР/2008 г. за [населено място], район „М.“, с. о. „С.“; ПНИ/2011 г., който е интегриран в КККР със заповед № КД-14-03- 47/16.02.2012 г. на началника на СГКК - В.; изменение на КККР, извършено без конкретна заповед; ПУП 2011 г. за с. о. „С.“; ДкВрП/2000 г.; ОУП, одобрен със заповед № РД-02-14-2197/3.09.2012 г. и № РД-02-14-2200/3.09.2012 г. на министъра на РРБ. Съгласно КП от 1983 г. имот с кад. № 1816, с площ от 872 кв. м, е записан в разписната книга като собственост на Н. Б., като между този имот и процесния ПИ ** е налице съвпадение по местоположение и приблизително съответствие по граници и площ. ПКП от м. ноември 1997 г., изработен за старите имотни граници за сегашната територия на с. о. „С.“, отразява старите имотни граници, съществували преди образуването на ТКЗС, и собствеността им на бившите собственици. Имот със стар № * е с площ от 4 548 кв. м, като в регистъра е посочено, че собственикът е неустановен. Вещото лице е посочило, че между стар имот № * и процесния ПИ № * е налице съвпадение по местоположение, но е налице различие по граници и площ. Площта на припокриване между имотите е 764 кв. м, т.е. почти цялата площ на имот № * Само 6 кв. м попадат в ПИ със стар № * (дере). Съгласно КП от 1999 г. за с. о. „С.“ имот № * е с площ от 794 кв. м, като в регистъра за собственик е записана Н. Б.. Между ПИ № * по КП от 1999 г. и процесния имот ПИ ** е налице съвпадение по местоположение и приблизително съответствие по граници и площ. Съгласно ПНИ на с. о. „С.“, имот № * е с площ от 770 кв. м, като в регистъра за собственик е посочена Н. Б.; налице е пълно съвпадение по граници и площ между ПИ и процесния ПИ Съгласно КККР за поземлените имоти в район „М.“ на [населено място], с. о. „С.“, одобрен със заповед на изп. директор на АГКК от 2008 г., имот с кад. № , с площ от 770 кв. м, е записан на неустановен собственик; между ПИ и ПИ е налице съвпадение по граници и площ. За имота е налице влязъл в сила ПУП-ПУР от м. юни 2011 г. Имот * попада в кв. 39, за който е въведена чисто жилищна зона; 20 кв. м от имота попада в част, предвидена за регулация.

Отразяването в КККР на процесния имот № * съвпада с отразяването му в КККР след интегрирането на ПНИ, с изключение на променената му собственост в кадастралния регистър. Имотът е бил записан с неустановен собственик, като по действащия КР, имотът е записан като съсобствен на Община Варна, С. Т. и Ж. Т..

От заключението се установява още, че между имота по констативния нотариален акт № 111/15.05.2018 г., с който ответниците се легитимират като собственици, и процесния имот *** по КККР е налице пълна идентичност по отношение на граници и площ. Преди 21.07.2000 г. територията, в която е попадал имотът, е била със земеделски характер и включена в ТКЗС. Към настоящия момент имотът попада в урбанизирана територия. Липсва проведена реституционна процедура за имота. Не е налице и трансформиране на правото на ползване в право на собственост върху имота. Към момента процесният имот се ползва за вилни нужди.

Въззивният съд е кредитирал показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели А. С. и Я. Г., съгласно които от около 1996 – 1997 г. С. Т. докарал пчелните си кошери в имота, разчистил мястото и го облагородил. Оградил имота и го обработвал и поддържал чист.

Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е направил следните правни изводи:

Предявеният положителен установителен иск е допустим. Негов предмет е установяване правото на собственост на ищеца на въведеното от него в исковата молба придобивно основание. В тежест на ищцовата страна е да установи по безспорен начин обстоятелството, че се легитимира като собственик на имота на твърдяното придобивно основание - по силата на закона - чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, във вр. с § 7, ал. 1, т. 4 ПЗРЗМСМА, което му е дало основание и да състави АЧОС № 9837/15.05.2018 г., като е придобил собствеността върху имота на основание чл. 25 ЗСПЗЗ.

Съдът е визирал, че съгласно чл. 5, ал. 2 ЗОС актът за общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени от закона, и като такъв има обвързваща за съда доказателствена сила относно изложеното в него, т.е. има качеството на официален свидетелстващ документ. Същевременно, без да има правопораждащо действие, той единствено констатира собствеността на общината, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание, при наличие на което на акта следва да се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното. Затова, при спор за собственост, оспореният АЧОС не е годно доказателство за установяване правото на собственост и легитимиращият се с него следва да установи основанието, на което е издаден, т.е. общината следва да установи в процеса пълно и главно, че са настъпили конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ.

Окръжен съд – Варна е приел, че в конкретния казус не може да се обоснове извод, че с издаването на АЧОС Община Варна е валидирала своите права. Позоваването на общо нормативно основание - чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, за трансформиране на собствеността в общинска, не сочи на удостоверяване на конкретно фактическо основание. Ищецът е изложил твърдения, че е придобил собствеността върху имота на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ, а посоченото основание за съставяне на АЧОС е § 7, т. 4 ЗМСМА. От ангажираните по делото доказателства не се установява осъществяването на сочените от ищеца основания за придобиването на собствеността върху имота. Съгласно разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ държавата запазва собствеността си върху земеделските земи, заварени от този закон, с изключение на земите, чиято собственост подлежи на възстановяване. В конкретния случай, от представените по делото доказателства се установява, а и не се спори между страните, че липсват данни за проведени отчуждителни мероприятия относно процесния имот в периода преди включването на същия в ТКЗС. Имотът е записан с неустановен собственик при образуването на ТКЗС и ДЗС, поради което и на основание чл. 6 ЗС (отм.) към датата на влизане в сила на ЗС през 1951 г. той е бил собственост на държавата. Не са ангажирани доказателства за предоставяне на имота на Община Варна или за проведено отчуждаване. Безспорно е, че имотът е бил със статут на земеделска земя и е попадал в територия по § 4 ЗСПЗЗ. Съгласно разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ държавата запазва собствеността си върху земеделските земи, заварени от този закон, с изключение на земите, чиято собственост подлежи на възстановяване. Безспорно от доказателствата по делото се установява, че процесният имот попада в границите на стар имот, който не е отчуждаван и по отношение на който не са предявявани реституционни претенции. Имотът не е заплатен от лицето, на което е бил предоставен за ползване, поради което не е налице и трансформиране на правото на ползване в право на собственост. Поради това и имотът не попада в приложното поле на § 7 ПЗРЗСПЗЗ. По делото не са ангажирани доказателства, от които да се установява, че процесният имот е предоставен и преотстъпен безвъзмездно от държавата на Община Варна. Не се установява собствеността да е прехвърлена на Община Варна по друг законоустановен способ. Липсват и доказателства, че процесния имот е включен и в списъка на земите по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. В този фонд влизат само земите, които подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове. А процесният имот, доколкото не е установено да е бил отнеман, не е подлежал на възстановяване.

Ето защо въззивният съд е заключил, че по делото не се установява да са били налице предпоставките за възстановяване на собствеността върху процесния имот, респективно за включването му във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. Съответно, Община Варна не е доказала твърдяното право на собственост върху имота на посоченото основание. Липсват ангажирани доказателства собствеността върху имота да е била придобита от общината и чрез отчуждително производство. Не се установява и хипотезата на § 42 ПЗРЗОС, съгласно който застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на закона подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините. Не са представени доказателства, че към датата на влизане в сила на ЗМСМА - 17.09.1991 г., имотът е представлявал незастроен парцел или имот в селищна територия; че предназначението му е било за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство, с изключение на подлежащите на връщане на предишните им собственици.

По изложените съображения Окръжен съд – Варна е счел предявения иск за неоснователен.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл с решението си по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК):

1. За земите, в това число и тези, находящи се в територия по § 4 ПЗРЗСПЗЗ, и върху които държавата запазва правото си на собственост съгласно чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ, произтича ли същото по силата на самия закон, или правото на собственост за държавата се поражда от момента на произнасяне с решение на ОСЗ по чл. 45, ал. 1, във вр. с чл. 18ж, ал. 1 и чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ;

2. Допустимо ли е придобиването по давност на имот, собствеността върху който се възстановява по реда на ЗСПЗЗ - при призната с ПКП „неидентифицирана собственост“, и след влизане в сила на ПНИ - при неприключила административна процедура по възстановяване на собствеността на земеделската земя;

3. При какви обстоятелства физическо лице, което не е било ползвател, нито пък собственик на имот преди възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, може да стане собственик на поземлен имот, попадащ в територия по § 4 ПЗРЗСПЗЗ;

4. От кой момент започва да тече придобивна давност за имоти, находящи се в терен по § 4 ПЗРЗСПЗЗ, предвид разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, и допустимо ли е имот в предметния обхват на тази законова разпоредба да бъде придобит по давност на основание чл. 79 ЗС.

Излага се, че с определение № 429/7.08.2019 г. по гр. д. № 1012/2019 г. на ВКС, І г. о. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 1986/22.11.2018 г. по гр. д. № 2097/2018 г. на Окръжен съд - Варна на основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като с решение № 184/20.01.2020 г. по гр. д. № 1012/2019 г. визираното въззивно решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане на друг състав на въззивния съд съобразно дадените указания.

Ответниците по касационната жалба са подали отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въззивното решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

Първият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обсъждан в атакуваното решение. Ако обаче същият се приеме за относим към решаващите мотиви на въззивния съд, по него е налице практика на ВКС по чл. 290 ГПК, на която въззивното решение не противоречи. Така, например, в решение № 430/17.05.2016 г. по гр. д. № 7408/2014 г. на ВКС, ІV г. о. е прието, че държавата не възстановява право на собственост по ЗСПЗЗ, а запазва собствеността си върху земеделски земи (чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ) и придобива собственост по силата на закона върху негодни за земеделско ползване земи. Право на възстановяване на собственост е предвидено на граждани (чл. 10), на общини (чл. 25, ал. 2), на Българската православна църква и на други религиозни общности, на кооперации и други организации (чл. 29). Различната характеристика на имотите на държавата обосновава и предвидената различна процедура по установяването им, като за заварените от ЗСПЗЗ земеделски земи, които са били собственост на държавата преди образуване на ТКЗС и ДЗС и другите образувани въз основа на тях селскостопански организации и са били включени в тях, съгласно чл. 45, ал. 1 ППЗСПЗЗ се постановяват решения по чл. 18ж, ал. 1 или чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ, които имат конститутивен характер. В този смисъл е и решение № 104/4.09.2017 г. по гр. д. № 4269/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о. и др.

От изложеното, че държавата не възстановява правото си на собственост върху земите по чл. 24, ал. 1 ЗПЗЗ, а запазва собствеността си и установява тези земи по предвидения в закона ред, следва и че разпоредбата на чл. 25, ал. 1, изр. първо ЗСПЗЗ не може да намери приложение, когато имотът към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ е земеделска земя, собственост на държавата. Той остава държавна собственост, докато не бъде придобит от друг субект на валидно правно основание. Такъв е и изводът на въззивния съд в атакуваното решение.

Останалите въпроси не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като имат отношение към евентуално признаване от страна на въззивния съд на правата на ответниците върху имота по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност. Видно от решението, Окръжен съд – Варна въобще не е обсъждал дали Ж. Т. и С. Т. се легитимират като собственици на спорния имот на соченото от тях основание – чл. 79, ал. 1 ЗС. Същият е отхвърлил иска единствено поради недоказване от страна на Община Варна, че тя е собственик.

По отношение на въпросите от изложението не е обосновано и защо жалбоподателят намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т.4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,