Решение № 173 от 10.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 9342/2023 г.

Производството е по чл.258 и следв. ГПК. Образувано е по въззивна жалба от Д. М. Т., ищец пред СРС, срещу решение № 1115 от 05.05. 2023 г. по гр.д.№ 12643 по описа за 2022 г. на СРС, 141 състав, с което са отхвърлени, предявените от него искове по чл.128, т. 2 КТ вр. с чл.13, ал.1, т.1 НСОРЗ и по чл.86, ал.1 ЗЗД, като неоснователни. Решението се обжалва изцяло. Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение. Същото било постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Счита, че претендираното от него трудово възнаграждение /бонус/ за несъстоялата се в Мексико почивка в периода от 29.03.-02.04.2020 г., за дължимо от работодателя. Твърди, че допълнителните трудови възнаграждения били уговорени между страните. Ищецът отговарял на всички изисквания за получаване на паричната равностойност на процесната почивка до Мексико, а именно: ищецът бил част от отдел продажби „Ядро А“, ръководено от г-н Г.К. на някоя от посочените в електронното писмо позиции; достигнал бил 100 % от годишната си квота и отговарял на т.нар. Кръг на служители с отлични постижения; бил в трудово правоотношение с ответника-работодател към 01.06.2019 г., както и към момента на осъществяване на пътуването – 29.02.2020 г.- 02.04.2020 г.; бил сред служителите, които следвало да са обвързали поне 50 % от компенсационния си план FY 19 за 2019 г. към компонент, базиран на квоти. Сочи, че бил избран, защото отговарял на изискванията за получаване на бонуса. Работодателят бил изплатил през м.04.2021 г. допълнителни възнагражденията на служителите, които били имали право да присъстват на събитието, което трябвало да се състои през 2019 г., с изключение на ищеца. Ответникът считал, че на ищеца не се следва заплащане на допълнително възнаграждение, тъй като трудовото му правоотношение било прекратено със заповед № 38/03.11.2020 г. Намира това за неправилно. Касаело се до даване вместо изпълнение. Счита за неправилен извода на съда, който се базирал на писмото на Г.К., който оповестявал, че „събитието няма парична стойност и ако не можете да присъствате по някаква причина, няма да има възможност за компенсиране на пътуването“. Това била друга хипотеза. В случая пътуването било отменено поради Ковид пандемията. Неоснователен бил мотива на съда, че работодателя може да измени по-късно критериите на които следва да отговарят служителите, за да бъдат компенсирани парично за непроведеното пътуване. Това представлявало едностранно и незаконосъобразно определяне на нови условия и водело до произвол, както и недобросъвестно упражняване на права в трудовото правоотношение. Действително, съдебната практика приемала, че определянето на допълнителни трудови възнаграждения не подлежи на съдебен контрол, но в случая такова било определено и затова на ищеца следвало да се престира. Позовава се на чл.368 ЗЗД, тъй като се касаело до публично обещание за награда и затова обещателя следвало да заплати наградата. Това било така и защото зададените цели стимулирали ищеца да преизпълнява своите собствени цели, което несъмнено било довело до благоприятни финансови резултати. Следвало да се има предвид и, че в случая обещаната награда не била за извършване на определена работа в бъдещ период, а за конкретно постигнати резултати. Намира, че е недопустимо вече породено задължение за заплащане на награда да бъде отменяно или изменяно едностранно. Намира, че притезателното право на ищеца да получи наградата съществува и след прекратяване на трудовия договор. В този смисъл действията на работодателя следвало да се квалифицират като злоупотреба с право по арг. от чл.8, ал.1 и ал.2 КТ. Неправилно СРС бил определил и характера на бонуса като не бил оценил всички събрани по делото писмени и гласни доказателства. От последните се установило, че критериите за получаване на този бонус касаят само и единствено постигнатите от служителите резултати преди обявяването на бонуса. Това се установявало от поздравителното писмо на г-н К. до ищеца от 08.01.2020 г. СРС изобщо не бил коментирал показанията на свидетеля М.. Затова неправилно СРС бил достигнал до извода, че бонуса цели служителите да останат на работа в дружеството, а не представлява поощрение за отдадеността им към каузата и целите на работодателя. Показателен бил факта, че почивката в Мексико била предвидена за периода 29.03.2020 г.- 02.04.2020 г., а служителите били обезщетени за непровеждането й едва след цяла година. СРС не бил взел предвид и дадените от ищеца разяснения в първото по делото публично съдебно заседание досежно характера на работата, която изпълнява. Твърденията на ищеца били логически обосновани и следвало да бъдат зачетени от съда. По никакъв начин по делото не се доказало, че се касае до „бонус за задържане“, а не за поощрение. Това се установявало от поздравителната кореспонденция до ищеца. Изводите на съда били в противоречие с чл.48, ал.3 КРБ и чл.8, ал.4 КТ, тъй като, ако бонусът бил за задържане на работника, то това щяло да доведе до ограничаване на правото на бъдещо престиране на труд, което било нищожно. Материалното стимулиране на служител в тази хипотеза щяло да преследва незаконни цели. Дори бонусът да бил предвиден „за задържане“ на служителя, то и тази цел щяло да бъде изпълнена и съответно ищецът да придобие право да получи заместваща облага, защото бил работил при ответника до м.11.2020 г. Правилно СРС бил приел, че определянето на допълнително материално стимулира е в дискрецията на работодателя, но почивката в Мексико била различна от определяните ежемесечни бонуси, които ищецът бил получавал. Това било така, защото почивката се „спечелвала“; ищецът бил селектиран между „най-добрите от най-добрите“. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което исковете да бъдат уважени изцяло като доказани и основателни. Претендират се разноски. По въззивната жалба е постъпил отговор от „П.С.“ ЕАД, ответник пред СРС, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Счита, че съдът не е допуснал сочените от въззивника процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата. Правилно СРС бил достигнал до извода, че се касае до „бонус за задържане“. Неоснователен бил довода на въззивника за злоупотреба с право, тъй като такова не било налице във връзка с прекратяването на ТПО с ищеца. Прекратяването на ТПО било на 03.11.2020 г., а решението на работодателя за заплащане на паричната равностойност на пътуването до Мексико било взето през април 2021 г., т.е пет месеца след прекратяването на ТПО. Сочи, че никъде в мотивите си СРС не приемал, че работодателя може да променя критериите за получаване на бонус в по-късен етап- след обявяване на лицата, които ще се ползват от него. Противно на соченото от въззивника, СРС бил приел, че критериите за получаване на бонуса са обявени преди началото на промяната и се прилагали в целия процес, до изплащането на паричната равностойност, като през цялото това време критерий бил наличието на действащо трудово правоотношение. Противно на соченото от въззивника, нямало никакви нови условия, които да са едностранно и незаконосъобразно определяни от работодателя. Правилно СРС не се бил позовал на показанията на свидетеля М.Т., тъй като той бил един от получателите на бонуса в предходната година и не бил вземал решения относно бонуса, критериите за получаване, размер и получатели, т.е. свидетелят нямал преки и непосредствени възприятия относно характера на предоставения бонус. Всъщност поведението на свидетеля доказвало характера на бонуса, а именно, че се касае до бонус за служител, който продължава да е в ТПО с ответника. Намира за неправилни доводите на въззивника, че определянето на процесния бонус като такъв за задържане като противоречащ на българското право. Цитираната от въззивника практика касаела ограниченията при извършване на дейност след прекратяване на ТПО във връзка с осъществяване на конкурентна дейност. Счита, че бонуса за задържане не ограничава служителя от възможността да прекрати ТПО. Този бонус касаел задържане на служителя в ТПО, а не за задържане на финансови резултати. Намира, че в случая не се касае до публично обещание за награда, уредено в чл.368 ЗЗД; отношенията между страните се уреждали по реда на КТ. Споделя извода на СРС, както и на въззивника, че претендирания бонус се различава от ежемесечното допълнително трудово възнаграждение. По делото не се спорело, а и се установило, че въззивника е получил за периода от м.02.-м.12.2019 г. ежемесечни допълнителни трудови възнаграждения в общ размер на 33 203 лв. тези допълнителни трудови възнаграждения били заплащани на ищеца за постигнатите от него добри резултати във връзка с продажбите. Непаричната награда – пътуване в Мексико не била за извършени продажби по чл.13 НСОРЗ, касаело се за друг стимул, а именно- бонус за задържане. Претендират се разноски. По допустимостта на въззивната жалба: За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 18.05. 2023 г. Въззивната жалба е подадена на 01.06.2023 г., т.е. същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Налице е правен интерес от обжалване. Следователно въззивната жалба е допустима. По основателността на въззивната жалба: Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата. След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес. По доводите във въззивната жалба: За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че по иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 13, ал. 1, т. 1 НСОРЗ в тежест на ищеца е да установи, че по съществуващо между страните трудово правоотношение е било уговорено допълнително трудово възнаграждение /за постигнати резултати/, като част от съдържанието на трудовото правоотношение, че са настъпили предпоставките за неговото изплащане, както и неговия размер. Спорен по делото бил въпросът дали в правната сфера на ищеца се е породило правото да изисква и получи определеното му допълнително възнаграждение, а именно паричната равностойност на несъстояла се в периода 29.03 - 02.04.2020 г. почивка в Мексико. Допълнителните трудови възнаграждения за разлика от основната заплата се изплащали за специфични страни на полагания труд, установени от КТ или от НСОРЗ. Те били различни видове и всяко от тях се дълж ало, доколкото б и л о налице съответното основание, на което конкретното допълнително възнаграждение се дължи от работодателя - чл. 13, ал. 2 НСОРЗ. Една част от тези основания били изрично предвидени в КТ и НСОРЗ, като с колективен трудов договор, вътрешните правила за работната заплата в предприятието или с индивидуалния трудов договор, съгласно чл. 13 НСОРЗ можело да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения. Допълнителните трудови възнаграждения не б и л и изчерпателно установени и страните можели да ги договарят свободно /за разлика от задължителните възнаграждения с постоянен характер/. В този смисъл, условията, при които възниквало правото за тяхното получаване, както и реда, начина и сроковете за тяхното заплащане, били изцяло в рамките на договорната свобода. Доколкото работодателят и работникът не били ограничени от императивни правни норми, същите можели да договорят различни видове допълнителни възнаграждения, в това число и поставени под определени условия, както и да изменят размера и начина им на плащане впоследствие. Сумите за допълнително материално стимулиране не представлявали постоянен елемент от трудовото възнаграждение и такива суми се дължали на работника само доколкото съответният ръководител ги бил определил по размер и изявлението за определяне на размера б и л о достигнало до работника, но сумите не били изплатени. Определянето на тези суми било в изключителна компетентност, която била дискреционна и не подлежала на съдебен контрол, относно това кои служители и за какви периоди за получат допълнително материално стимулиране, т. е. това не било задължение на компетентния орган, на което да кореспондира притезателното право на служителя да получи определено възнаграждение. Преценката относно механизма за изчисляване на размера на допълнителното възнаграждение била обусловена от уговореното между страните, т. е. от действителната им воля. При неясни договорни клаузи и при възникнал спор между страните относно съдържанието на конкретни уговорки в договора, съдът бил длъжен да извърши тълкуване на договора; тълкуването следвало да се извърши съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите страни. Прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполагало отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхождало от целта на договора, обичаите в практика и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите - в този смисъл били Решение № 38 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1227/2011 г., II г. о., ГК, Решение № 80 от 8.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1315/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 89 от 17.07.2009 г. На ВКС по т. д. № 523/2008 г., II т. о., ТК, Решение № 81 от 7.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 761/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 856/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 16 от 28.02.2013 г. на ВКС по т. д. № 218/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 100 от 10.08.2015 г. на ВКС по т. д. № 1191/2014 г., II т. о., ТК и др. При осъщественото по горепосочения начин на тълкуване на клаузата на т. 5.3 от процесния трудов договор и приложената имейл кореспонденция между страните, СРС е достигнал до извода, че са касае за бонус, който се предоставя от работодателя изцяло по негова преценка, като израз на дискреционната му компетентност, тъй като от съдържанието на имейла от 02.06.2019 г., препратен до ищеца на 27.09.2019 г. било видно, че само "най- добрите от най-добрите" ще бъдат избрани да присъстват поради фиксирания брой участници, поради което всички се насърчават да продават колкото могат повече от 100 %. В този смисъл процесният бонус не бил само бонус за свършена работа, тъй като се установявало, че служителите, които успяват да преизпълнят квотата си са повече от тези, които ще бъдат наградени, респективно наградата имала за цел да поощри не всички служители с изпълнени в пълен обем цели, а само най-добрите, като им се осигури стимул да останат в дружеството. Това било видно от начина, по който наградата била обявена; работодателят бил оставил на собствената си преценка на кого от отговарящите на критериите да предостави наградата. От тук следвал извод, че целта на това бонифициране от работодателя, е свързано с постигане на някакви вътрешни корпоративни цели за дружеството, които безспорно предполагали и задържане на "най-добрите от най-добрите". Изрично било посочено, че пътуването няма парична равностойност и няма компенсационно пътуване. Освен това било въдено изискването лицето да е служител на „Прогрес“ към датата на пътуването, за да може да присъства, доколкото на този етап не се предвиждала паричната му равностойност. Поради това, при взеМ.е на решение на по-късен етап за изплащането му, работодателят бил поставил като условие, лицата да са все още служители на Прогрес, към момента на изплащането му. Не можело да бъде възприета тезата на ищеца, че това е бонус изцяло за свършена работа и доколкото е уведомен, че той е награден, за него било възникнало правото да иска да му се изплати неговата парична равностойност. И това било така, тъй като такава работодателска воля не била намерила външен израз в приложените по делото писмени доказателства. Отделно от това от приложената Справка от експерт труд и работна заплата в "Прогрес Софтуер" ЕАД се установявало, че за периода м.02.2019 г. - м.12.2019 г. на ищеца били изплатени за всеки месец допълнителни трудови възнаграждения в общ размер на 33 203, 00 лв., респ. той бил бонифициран от работодателя за постигнатите високи постижения, с т.нар. "performanse" бонус, ежемесечно през годината. В този смисъл за него не било възникнало изобщо правото да получи парично обезщетение за несъстоялата се в Мексико почивка в периода 29.03 - 02.04.2020 г., която било отменена поради обективни причини, а именно обявената пандемия във връзка с Covid - 19. В случая ищецът аргументирал защитната си теза, че и на него му се следва паричната равностойност на пътуването, от факта, че на останалите служители тя била изплатена. Но той не бил в същото положение, като останалите наградени с почивка в Мексико през 2020 г., тъй като те и към м.април 2021 г. се намирали в трудово правоотношение с Прогрес. Поради това СРС е приел, че по-късното решението на работодателя да обезщети парично служители в дружеството, за несъстоялата се почивка в Мексико през 2020 г., е изцяло обусловено от факта, че те все още са служители на Прогрес и било израз на неговата работодателска власт по собствена преценка да награди определени служители. И това б и л о така, защото в първоначалното писмо, сведено до знанието на ищеца изрично било указано, че пътуването няма парична стойност и ако служителят не може да присъства по някаква причина, няма да има възможност за компенсиране на пътуването. Решението на работодателя, сведено до знанието на неговите служители с имейл кореспонденция от 02.04.2021 г., че тези от тях с отлични постижения през 2019 г. ще получат паричен бонус, като награда вместо пътуване било израз на неговата работодателска власт еднолично и по субективна преценка да бонифицира своите служители, което при всички случаи включвало и идеята тези служители да бъдат задържани при същия работодател. Сумата била увеличена и размерът й възлизал на 12 500 щатски долара, а всеки служител получавал сумата еднократно през м. април, заедно с месечното трудово възнаграждение. В писмото било посочено, че лицата следва да са служители на Progress към датата, на която се извършва плащането, за да отговарят на условията за получаването на сумата. От аргумент за противното, в случай, че работодателят не бил взел решението за парична компенсация на несъстоялото се пътуване, нито един от служителите нямало да има право да търси парична компенсация, доколкото такава изобщо не се следвала. За пълнота на изложението СРС е приел, че следва да се посочи, че е налице установена съдебна практика, намерила израз в решение № 762/22.11.2010 година, постановено по гр. д. № 1412/2009 година, решение № 847/14.01.2011 година, постановено по гр. д. № 1558/2009 година, решение № 55/12.03.2014 година, постановено по гр. д. № 4256/2013 година, решение № 176//10.01.2019 година, постановено по гр. д. № 3658/2017 година и решение № 100/08.07.2020 година, постановено по гр. д. № 4564/2019 година, всичките по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и в решение № 814/08.09.2010 година, постановено по гр. д. № 473/2010 година и решение № 1037/15.09.1993 година, постановено по гр. д. № 638/1993 година, двете по описа на ВС, ГК, ІІІ г. о. В същата насока е и определение № 882/15.11.2018 година, постановено по гр. д. № 3116/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съгласно тази практика премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати индивидуални или общи, било включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато заплащането на премията било регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването й бил извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касаело за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното-по чл. 17, ал. 1, т. 2 от НСОРЗ. То се дължало само доколкото работодателят бил определил условията и размера, в който ще се плаща. Те пък следвали от договорите и вътрешните правила по чл. 13, ал. 1 от НСОРЗ. Съдът нямал правомощие да контролира преценката на работодателя да включи или не, евентуално до какъв размер, определено с вътрешните правила или договори допълнително премиално възнаграждение. С такива правомощия съдът разполагал, когато плащането било уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависел от количеството и качеството на вложения труд, но не от приеМ.ето и изпълнението на определени политики от работодателя. Когато целевия бонус не бил с постоянен характер и неговото изплащане не било безусловно. Сумите за допълнително материално стимулиране не представлявали постоянен елемент от трудовото възнаграждение и такива суми се дължали на работника само доколкото съответният ръководител ги е определил по размер и изявлението за определяне на размера било достигнало до работника, но сумите не били изплатени. При тези си мотиви СРС е достигнал до извода, че за ищеца не е възниквало право да получи парично обезщетение за несъстоялата се в Мексико почивка в периода 29.03 - 02.04.2020 г., поради което предявеният иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 13, ал. 1, т. 1 НСОРЗ се явявал неоснователен и е отхвърлен изцяло. По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, СРС е приел, че мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Обезщетението в размер на законната лихва било функционално обусловено от главния дълг, поради което същото се присъждало върху признатата за основателна претенция за главницата. Предвид изложеното и с оглед изхода на спора по иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 13, ал. 1, т. 1 НСОРЗ, акцесорната претенция на ищеца за мораторна лихва също се явявала неоснователна и следвало да бъде отхвърлена. Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното: Не се спори по делото, че страните са били обвързани от трудово правоотношение до прекратяването му на 03.11.2020 г. Не се спори по делото, че ищеца е бил определен като един от служителите с най-високи постижения в работата да получи почивка в Мексико за периода от 29.03.2020 г. до 02.04.2020 г. Не се спори по делото, че ищеца не се е възползвал от тази почивка поради обявената Ковид пандемия; същата е била отменена от работодателя. Не се спори и, че на останалите /5-ма/ „най-добри от най-добрите“ е било заплатен паричен бонус до равностойността на 12 500 щатски долар. Видно от заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза /л.82/ на четирима служители е била изплатена сумата в размер на по 20 184 лв. с трудовото възнаграждение за м.04.2021 г., а на един – с това за м.05.2021 г. Не се спори по делото, а и от данните по него, вкл. горекоментираното заключение, се установява, че служителите на които е заплатено това допълнително възнаграждение от 20 184 лв. са служители на работодателя /ответник към датата на която е извършено плащането. Видно от имейла от 02.04.2021 г. изискването за заплащане на сумата до 12 500 щатски долара е било служителите да са в трудово правоотношение с Прогрес /работодателя, ответник/ към датата на която се извършва плащането, „за да отговарят на условията за получаване на плащане“. При съвкупната преценка на представената по делото електронна кореспонденция настоящата инстанция достига до извода, че не е налице „нововъведено“ от работадателя изискване служителите да са в трудово правоотношение към момента на получаване на процесния „бонус“. Такова изискване съществува през целия процес на овъзмездяване, а именно: наличие на активно съществуващо трудово правоотношение се изисква първоначално към датата на участие в самото състезание за определяне на печелившите, впоследствие такова ТПО се изисква към датата на пътуването и накрая към датата на получаване на паричната равностойност на сумата до 12 500 щатски долара. Настоящата инстанция намира за необходимо да отбележи и, че видно от представената по делото /пред СРС/ електронна кореспонденция, навсякъде относно т.нар. от ищеца „почивка“ / а и относно другите пътувания, вкл. Мароко, Мексико и т.н. за други служители/ се говори, че се касае до „фирмено събитие“ „от момента, в който напуснете дома си до завръщането си, вие сте на фирмено събитие“. Всичко това обосновава извода, че лицата „спечелили“ това събитие следва да са в трудово правоотношение с работодателя „П.С.“ ЕАД. Следователно неоснователен се явява довода на въззивника, че се касае до едностранно изменение на правилата от страна на работодателя. От друга страна, в случая се касае до „бонус“, получаването на който се определя по правилата, определени от работодателя, т.е. е в дискрецията на работодателя. Това е така, защото: Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници, за времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя извън територията на предприятието и др. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 НСОРЗ - за по-висока професионална квалификация (работник или служител, притежаващ образователна и научна степен "доктор" или научна степен "доктор на науките") и по чл. 12 НСОРЗ - за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане (вж. 6, ал. 1, т. 1 НСОРЗ), когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Премиалното възнаграждение (бонус) за постигнати резултати - индивиуални или общи, е включено в заплатата над основното трудово възнаграждение. Когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното - по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. То се дължи само доколкото работодателят е определил условията и размера, в който ще се плаща. Те пък следват от договорите и вътрешните правила по чл. 13, ал. 1 от НСОРЗ. Както е изяснено в решение № 176/10.01.2019 г. по гр. д. № 3658/2017 г. на ВКС, III г.о., съдът няма правомощие да контролира преценката на работодателя да включи или не, евентуално до какъв размер, определено с вътрешните правила или договори допълнително премиално възнаграждение. С такива правомощия съдът разполага, когато плащането е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приеМ.ето и изпълнението на определени политики от работодателя. Когато целевия бонус не е с постоянен характер и неговото изплащане не е безусловно задължение на работодателя, а се следва след извършване на автономна преценка на предварително определен от работодателя орган (служител), определянето на такъв и конкретният му размер, не подлежи на съдебен контрол. Следователно съдът в производството по предявени искове по чл.357 КТ не може да контролира преценката на работодателя да включи, или не, и евентуално в какъв размер, определено допълнително възнаграждение, което не е постоянен елемент от трудовото възнаграждение. С такива правомощия съдът разполага, когато плащането е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приеМ.ето и изпълнението на определени политики от работодателя. След като в правомощията на работодателя е да реши предоставянето на съответното допълнително възнаграждение /чл. 13 НСОРЗ/, както и да определи неговия размер, това решение е в пределите на договорната свобода и не противоречи нито на закона, нито на принципите за възмездност на труда. В случая става въпрос за решения в кръга на работодателската целесъобразност и част от управленската функция на трудовия процес, поради което те не подлежат на съдебен контрол, така и в РЕШЕНИЕ № 176 ОТ 10.01.2019 Г. ПО ГР. Д. № 3658/2017 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС, ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 292 ОТ 15.04.2021 Г. ПО ГР. Д. № 2891/2020 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС. Ще отбележим и, че към момента на „спечелването“ от страна на ищеца на пътуването до Мексико работодателят изрично е посочил, че наградата няма парично равностойност. Настоящата инстанция намира, че СРС не е допуснал соченото от въззивника нарушение във връзка с възприеМ.ето на покаданията на свидетеля М.. Видно от отразеното в същите свидетелят няма преки и непосредствени възприятия относно характера на предоставения бонус. Самият свидетел не участва при определяне на критериите, респ. при определяне на тези, които получават бонуса и неговия размер, виж л.70 от делото пред СРС. От страна на работодателя не е било публично оповестено кои са наградените, а всеки получава индивидуален имейл, както самият свидетел е посочил: „ако някой сподели“. Свидетелят, обаче, е категоричен, че всички които са получили бонуса са служители на Прогрес, т.е. на ответника. Относно въведения с въззивната жалба довод за приложение на чл.368 ЗЗД: Действително, съгласно чл. 368 от ЗЗД публичното обещание за награда за извършване на определена работа, дадено в писмена форма или обявено чрез печата или по друг начин, задължава обещателя да заплати наградата. Когато работата се извърши от две или повече лица, наградата се разделя между тях съобразно участието им в извършената работа, а ако това не може да се определи, тя се разделя между тях по равно. Безспорно е, че публичното обещание за награда представлява едностранна правна сделка, по силата на която нейният извършител - обещателят, се задължава да предостави обявената от него награда в полза на този, който извършва посочената в публично обещание работа първи във времето или по най-добрия начин в сравнение с останалите кандидати. От направеното волеизявление възникват задължения единствено в тежест на обещателя, да приеме първата предоставена му работа, отговаряща на поставените от него изисквания /хипотеза на чл. 368/, респ. да приеме всички предоставени работи в рамките на обявен краен срок и да извърши класирането им /чл. 369 ЗЗД/. Едва след това, ако извършената работа отговаря на условията в тежест на обещателя възниква задължение за заплащане на обещаната от него награда. В конкретният случай, обаче, страните са били обвързани от трудово праваотношение поради което настоящата инстанция намира, че са приложими правилата на КТ, респ. подзаконовите нормативни актове по приложението му и по-конкретно НСОРЗ. Относно даването вместо изпълнение: Действително, разпоредбата на чл.65, ал.2 ЗЗД допуска „даване вместо изпълнение“. Тази разпоредба изисква съгласие на кредитора за такова изпълнение. В конкретния случай, обаче, се касае до трудово правоотношение и както вече посочихме, се прилагат правилата на КТ. Съгласно чл. 118, ал.1 КТ работодателят или работникът или служителят не могат да променят едностранно съдържанието на трудовото правоотношение освен в случаите и по реда, установени в закона. Трайно установена е съдебната практика, че в трудовите правоотношения е установено изискване за писмена форма. В конкретния случай липсва писмено съгласие за „даване вместо изпълнение“. А такова обективно невъзможно е да бъде дадено, тъй като към 02.04.2021 г., когато е взето решението за овъзмездяване на 5-мата служители със сумата в размер на по 20 184 лв., страните не са били обвързани от трудово правоотношение. От друга страна, съдът намира, че изплатеното от страна на работодателя възнаграждение в размер на 20 184 лв. на 5-мата служители не е идентично с това, за което ищеца е бил възнаграден, първо защото е определено парично, както и защото сумата е в друг размер, виж писмото от 02.04.2021 г.7 „сумата на бонуса се е увеличила до равностойността на 12 500 щатски долара“. Не се спори по делото, а и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че въззивника е получил „бонус“ за постигнати резултати в общ размер на 33 203 лв. за спорната 2019 г. Страните не спорят и, че процесния „бонус“ е различен от тези, за които на ищеца е била изплатена сумата в размер на 33 203 лв. за спорната 2019 г., а това се установява и от данните по делото, вкл. изслушаната съдебно- счетоводна експертиза, както и от показанията на свидетеля М.. Относно нарушението на чл.8 от КТ и твърдяната злоупотреба с право: Твърдения за нарушение на принципа за добросъвестност по чл.8 от КТ и злоупотреба с право от страна на работодателя във връзка с прекратяването на процесното ТПО преди да бъде взето решението за заплащане на паричната равностойност на почивката в Мексико няма изобщо въведени в исковата молба, която очертава предмета на иска, като е недопустимо съдът да излиза извън него. Ищецът е господар на исковия процес и той, ако е имало проявени такива нарушения от работодателя, е следвало да посочи в какво се изразяват те, о щ е в исковата си молба. Подобни фактически твърдения, съставляващи основание на иска, няма. За първи път, и то само като правен довод, твърдение за нарушение на чл. 8, ал. 3 КТ и злоупотреба с право е въведено в едва с писмената защита след приключване на устните състезания пред СРС. Затова и въззивната инстанция намира, че този довод на ищеца е преклудиран и съгласно трайно установената съдебна практика, така например РЕШЕНИЕ № 100 ОТ 08.07.2020 Г. ПО ГР. Д. № 4564/2019 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, не следва да се произнася. Само за пълнота на изложението ще посочим, че решението за парично овъзмездяване заради отменената почивка в Мексико е взето пет месеца след прекратяване на ТПО с ищеца поради което настоящата инстанция не намира основание за допуснато нарушение на чл.8 КТ, респ. злоупотреба с право от страна на работодателя. Не се спори по делото, а и се установява, че от страна на въззивника /ищец/ не е било оспорено прекратяването на ТПО по реда на чл.344, ал.1 КТ. По иска по чл.86, ал.1 ЗЗД: При този изход на спора относно претенцията по чл.128, т.2 КТ, неоснователен се оказва и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, който е акцесорен и обусловен от първия. Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено. По разноските: Пред първата съдебна инстанция: При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските. Пред въззивната инстанция: При това положение на въззивника разноски не се следват. Въззиваемата страна претендира разноски и такива са сторени в размер на 4224, 59 лв. /с ДДС/ за адв.възнаграждение поради което се присъждат. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД