Решение № 419 от 21.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 13172/2024 г.

дело № 20241100513172 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК. С решение № 20121600 от 26.04.2024 г., постановено по гр. дело № 11486/2020 г. по описа на СРС, 170-ти състав, е признато за установено на основание чл. 357 КТ във вр. чл. 124 ГПК съществуването на трудово правоотношение между Т. А.С. – Н. и Руски културноинформационен център, в периода 21.01.2019 г. – 27.02.2020 г., по силата на което същата е заемала длъжността “технически организатор, при трудово възнаграждение за периода 21.01.2019 г. – 28.02.2019 г. в размер на 560 лв., за м. март 2019 г. в размер на 935 лв., за периода м. април – м. февруари 2020 г. в размер на 982 лв. /месечно, при условията на пълно работно време – 8 часов работен ден, при петдневна работна седмица и платен отпуск в размер на 20 работни дни годишно, със срок на предизвестие за двете страни при прекратяване на договора от един месец. Със същото решение е отхвърлен предявеният от Т. А.С. – Н. срещу Руски културноинформационен център осъдителен иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ за заплащане на сумата от 1964 лв., представляваща обезщетение за недопускане до работа за периода 03.01.2020 г. – 28.02.2020 г. Ответникът Руски културно-информационен център е осъден да заплати на Т. А.С. – Н. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 266, 67 лв., представляваща разноски в производството пред СРС, съразмерно на уважената част на исковете, както и да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СРС сумата от 80 лв., представляваща държавна такса върху уважената част от исковете и сумата от 723, 33 лв., представляваща направени в първоинстанционното производство съразмерно на уважената част на исковете. Ищецът Т. А.С. – Н. е осъдена да заплати на Руски културно-информационен център на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1183, 57 лв., представляваща разноски в производството пред СРС, съразмерно с отхвърлената част на исковете и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата от 1065, 70 лв., представляваща направени в първоинстанционното производство разноски съразмерно с прекратената част на исковете. С определение № 20129059 от 10.09.2024 г., постановено по гр. дело № 11486/2020 г. по описа на СРС, 170-ти състав, е оставено без уважение искането на Т. А.С. – Н. за изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК. Срещу така постановено решение в частта, с която предявеният иск за прогласяване съществуването на трудово правоотношение е уважен, е подадена въззивна жалба от ответника Руски културно-информационен център, чрез пълномощника му – адв. Д. В., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за недопустимост, а при условията на евентуалност и за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Излага съображения, че съдебното решение е постановено като е определено различно от поисканото с исковата молба на ищцата възнаграждение по трудовото правоотношение – съгласно утвърденото щатно разписание или /евентуално, договореното по първоначалния трудов договор/, поради което и в така посочената част решението е недопустимо, доколкото съдът се е произнесъл по непредявен иск. Наред с това сочи, за неправилен извода на съда за наличие на трудов договор между страните, доколкото не са налице присъщите му елементи: между страните не е уговаряно място на работа и ищцата не е имала работно място, като липсва и регламентирано работно време. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част, като предявеният установителен иск бъде отхвърлен. Претендира разноски за въззивното производство. Ищцата Т. А.С. – Н., чрез пълномощника си – адв. В. В., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва по подробно изложени съображения и моли същата да бъде оставена без уважение, като решението бъде потвърдено в обжалваната част. Срещу решението в частта, с която предявеният осъдителен иск е отхвърлен е подадена въззивна жалба от ищцата Т. А.С. – Н., с оплаквания за неправилност поради допусанти от СРС нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Счита за неправилен извода на съда относно обстоятелството, че нито веднъж не се е явила на работа през 2020 г., като поддържа, че в началото на 2020 г. почти ежедневно е посещавала културния център и е отправяла и писмени молби до работодателя, респективно до Инспекцията по труда за връщането й на работа, за което по делото са представени доказателства. Поддържа, че е налице противоречие в мотивите на решението, доколкото съдът се е ограничил да признаване единствено съществуваването на трудовото правоотношение за периода 21.01.2019 г. – 27.02.2020 г. при липса на яснота какво се е случило с него за този период, с оглед на обстоятелството, че така признатото трудовото правоотношение не е било прекратено. Моли съда да задължи ответника да бъде допусната до работа и да й бъде заплатено трудово възнаграждение за периода от 02.01.2020 г. до действителното й допускане до работа, заедно с дължимия отпуск и осигуровки за 2019 г., както и да уважи иска за претендираното обезщетение. Ответникът Руски културно-информационен център, чрез пълномощника си – адв. Д. В., е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в който излага подробни съображения за нейната неоснователност. Поддържа, че исканията на ищцата да бъде допусната до работа, както да й бъдат заплатени дължимите обезщетения за отпуск и осигуровки, не следва да бъдат разглеждани, доколкото представляват по същността си искане за изменение на предявения иск, което е недопустимо във въззивното производство. Сочи, че съществуващото между страните трудово правоотношение е прекратено със заповед № 88 от 18.01.2019 г., като с наведените във въззивната жалба твърдения по отношение съществуването на трудово правоотношение и за по-късен период също представлява по характера си искане за изменение на предмета на производството, което също е недопустимо. Поддържа, че по делото не са събрани доказателства ищцата да са е явила на работа поне един път през 2020 г., поради което и искът по чл. 213, ал. 2 КТ е изцяло неоснователен. Моли въззивната жалба на ищцата да бъде оставена без уважение, като решението бъде потвърдено в обжалваната от нея част. Ищцата Ищцата Т. А.С. – Н. е подала и частна въззивна жалба срещу Определение № 20129059 от 10.09.2024 г., постановено по гр. дело № 11486/2020 г. по описа на СРС, 170-ти състав, с което е оставено без уважение искането й за изменение на решението в частта за разноските. Счита, че доколкото производството по делото е образувано първоначално по предявени три кумулативно съединени иска, при оттегляне в последствие на иска за възстановяване на работа, по определено за по процесния оттеглен иск адвокатско възнаграждение се явява прекомерно. Излага съображения, че ако бъде възприета тезата за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. за всеки от трите предявени иска, и доколкото за оттегления иск е определено възнаграждение в размер на 1065, 70 лв., то следвало, че за останалите два иска, за които производството е изцяло проведено, е дължимо възнаграждение в размер от по 667, 15 лв., към което следва да се прибави и възнаграждението в размер на 444, 77 лв. за наведеното от ответника възражение за неподведомственост на спора. Сочи, че доколкото предявеният установителен иск е уважен, то в полза на ответника следва да се присъди само възнаграждение за отхвърления осъдителен иск. Моли определението да бъде отменено, като размерът на дължимото в полза на ответника адвокатско възнаграждение бъде намален. Ответникът Руски културно-информационен център в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 е подал отговор на частната въззивна жалба, с който я оспорва по подробно изложени съображения, като поддържа, че присъдените в полза на ответника разноски за адвокатско възнаграждение са под предвидения в наредбата минимум. Моли определението да бъде потвърдено. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите. Решението е валидно и допустимо като постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. С оглед на наведеното от ответника в срока по чл. 131 ГПК възражение за неподведомственост на спора на българския съд и при съобразяване на служебно предвиденото за съда задължение да следи за допустимостта на предявения иск, следва да бъде посочено, че в съответствие с разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от КМЧП делата по трудови спорове са подведомствени на българските съдилища, когато работникът или служителят обичайно полага своя труд в Република България, както и в случаите по чл. 4. Съгласно изложените от ищцата фактически твърдения същата твърди да е полагала труд по трудово правоотношение с ответника на територията на Република България, като ответникът независимо от правноорганизационната форма, под която осъществява дейността на територията на страната, представлява по същността си работодател по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ, с оглед на което и спорът по така предявените искове е подведомствен на гражданския съд. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от ищцата Т. А.С. – Н. срещу ответника Руски културно-информационен център обективни кумулативно съединени искове както следва: 1/. устано-вителен иск с правно основание чл. 357 КТ вр. чл. 124 ГПК за признаване установено съществуването на трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността “технически секретар“, на пълно работно време – при 8 часов работен ден, с място на работа: гр. София, ул. “Шипка“ № 34, за неопределен срок, при възнаграждение съгласно утвърдено щатно разписание /евентуално, договорено по първоначалния трудов договор/, което трудово правоотношение се твърди, че съществува и към момента на предявяване на иска; 2/. Осъдителен иск, с който ответникът да бъде задължен да допусна ищцата до работното й място; 3/. Осъдителен иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ сумата от 1964, 00 лв., представлява обезщетение за недопускане до работа за периода от 03.01.2020 г. до датата на подаване на исковата молба – 28.02.2020 г., заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 28.02.2020 г. до окончателното плащане. С молба от 29.10.2021 г. /л. 175 от делото пред СРС/ ищцата е оттеглила иска за задължаване на ответника да я допусне до работното място за изпълнение на трудовите й задължения, като с протоколно определение от 25.02.2022 г., постановено по гр. д. № 11486/2020 г. по описа на СРС производството по делото е прекратено в частта, по предявения иск по т.2 от петитума на исковата молба, а именно задължаване на ответника да допусне ищцата на работното й място за изпълнение на трудовите задължения. Определението относно прекратяване на производството не е обжалвано от страните, поради което и е влязло в сила. С молба от 25.02.2022 г. ответникът Руски културно-информационен център е направил искане за присъждане на разноски в негова полза във връзка с оттеглянето на иска на ищцата, позовавайки се на разпоредбата на чл. 78, ал. 4 КТ (л. 191 от делото пред СРС), като е представил доказателства за извършени разноски. Първоинстанционният съд е уважил предявения установителен иск, като е признал за съществуващо трудово правоотношение между страните при трудово възнаграждение за периода 21.01.2019 г. – 28.02.2019 г. в размер на 560, 00 лв. /съответстващо на размера на минималната работна заплата за страната/, 935, 00 лв. за месец март 2019 г. и 982, 00 лв. за периода месец април – месец февруари 2020 г. Условията при които се прогласява за съществуващо трудово правоотношение представляват въпрос по основателността на предявения иск, респективно несъответствието им с установената по делото фактическа обстановка и определянето им в противоречие с материалния закон би обусловило неправилност на постановеното решение. Неоснователно в тази връзка е наведеното във въззивнака жалба на ответника оплакване за недопустимост на решението в тази част, тъй като въпросът относно размера на трудовото възнаграждение, при условията на което е съществувало трудово правоотношение между страните, е по същество на спора. По конкретно наведените оплаквания за неправилност, настоящият състав на съда намира следното: По иска с правно основание чл. 357 КТ вр. чл. 124 ГПК. Не е спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства, се установява, че помежду ми е съществувало валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор № 61/03.07.2017 г. и въз основа на който ищцата е заемала при ответника длъжносттта “технически организатор“ с шифър по НКПД 41102007 , което трудово правоотношение е прекратено със заповед № 88/18.01.2019 г. на основание чл. 325, т. 1 КТ – по взаимно съгласие на страните. Не е спорно и че страните са сключили договор № 0001222019/21.01.2019 г. и договор № 0001232019/01.03.2019 г. По силата на договор № 0001222019/21.01.2019 г. между ищцата, в качеството на изпълнител и ответника – в качеството на възложител, е уговорено ищцата да извършва срещу заплащане организация и контрол на хигиенните условия при провеждане на мероприятия, като е предвиден срок за изпълнение на поетото задължение - от 21.01.2019 г. до 03.02.2019 г. и е уговорена цена за изпълнение на договорените работи в размер на 477, 00 лв., като е предвидено, че плащането се извършва в брой или по банков път в 7-дневен срок след приемане на работите по договора. По силата на чл. 3 от процесния договор изпълнителят е поел задължение да извърша договорените работи качествено и в срок, да предостави на възложителя резултата от извършеното във вида на договореното. Предвидено е, че ако в процеса на изпълнение възникнат непредвидени обстоятелства, в следствие на които изпълнението стане невъзможно в определените вече условия, то изпълнителят следва да уведоми за това възложителя, като договори с него новите условия. По силата на договор № 0001232019/01.03.2019 г., между ищцата, в качеството на изпълнител и ответника – в качеството на възложител, е уговорено, че възложителят възлага, а изпълнителят приема да извърши срещу заплащане следните услуги: 1.1. Месечно изготвя отчети за потреблението на М3; 1.2. Оформя заявите на канцелярски материали, приема доставката им, проверява наличността по документите и ги распределя между служителите; предава счетоводните документи в счетоводството; 1.3. Участва в провеждането на инвентаризации на стоково-материални ценности; 1.4. Изпълнява на служебните заявки за извършване на мероприятие в РКИЦ, включително: организира коктейли и кафе-паузи, доставка на венци и цветя, прибори и друг инвентар.;1.5. Следи за качественого провеждане на мероприятията и хигиената; 1.6. Контролира состоянието и хигиената на «апартите за гости» и оборудването им с необходимия инвентар. Води книга за отчитане на гостуване; 1.7. Осьществява контрол на почистване на сервизни помещения, коридори, стлбища, санитарни помещения както и прилижащите територии до сградата на РКИЦ;1.8. Организира на работа хигиените работници и работники и им предоставя необходимите материали и почистващи препарати. Ежедневно проверя и приема работата на всяка хигиенистка. Контролира спазването на санитарните норми; 1.9. Осигурява взаимодействие с организации-доставчици нa професионални услуги, включително своевременно сключване и промяна на съществьващи договори и тяхното изпълнение; 1.10. Оформя заявки за закупуване консумативи, ремонти и придобиването на оборудване, в рамките на своята компетентност; 1.11. Упражнява на контрол и отговорност за опазване в добро състояние на имота. Предвидено е, че услугите ще бъдат извършени в периода от 05.03.2019 г. до 31.12.2019 г., при уговорена цена на услугите в размер на 935, 00 лв. за месец март 2019 г., от април 2019 г. до декември 2019 г. включително 982, 00 лв. Съгласно чл. 4 от процесния договор изпълнителят е поел задължение да предостави на възложителя отчет за извършените услуги във вид на Акт за извършени услуги, не по-късно на последен работен ден на текущия месец. Предвиденото е, че плащането на уговорената парична сума следва да бъде извършено, в брой или по банков път, в 7 дневен срок след подписване на Акта за извършени услуги. По делото са представени актове за предоставени услуги /така л. 431 – 440 от делото пред СРС/, в които са описани дейностите, извършени от ищцата във връзка с процесните договори за периода 31.03.2019 г. до 31.12.2019 г. Авторството на последните по отношение на подписите, положени за изпълнител, е оспорено от ответника с оглед на което е открито производство по чл. 193 ГПК за оспорване истинността на документите, във връзка с което в първоинстанционното производство са назначени съдебно-графически експертизи. От заключенията на вещите лица, които настоящият състав на съда намира за обективно и компетентно дадени и кредитира с доверие, се установява, че подписите за изпълнител в процесните документи са положени от ищцата. Представено е копие от отговор от председателя на руския клуб, както и писмо до председателя на сдружение Руски клуб /л.511 – 513 от делото пред СРС/, от което се установява, че по запитване от страна на председателя на руския клуб относно възможността за предоставяне на зала за провеждане на мероприятие, както и да бъде осигурено участието на Т. С., от представител на ответника е отговорено, че предвиждането на последната към организиране на мероприятието се разрешава само след работно време и след съгласие на работадателя. За установяване на съществуващите между страни правоотношение по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетели /л.491 – 494 от делото пред СРС/. Съгласно показанията на свидетеля Н.Д. (представител на Руския клуб в гр. София) ищцата се е занимавала с административно-стопанска дейност, като след прекратяване на трудовия й договор, с ответника били сключени граждански такива, по които тя продължила да изпълняла същите задължения, в същата стая и със същото работно място. Свидетелят Н.Р. (член на руския клуб) е споделила личните си впечатления относно изпълняваната от ищцата дейност, като съгласно заявеното същата отговаряла за всички, свързано с мероприятията, с чистачките и работниците. Съгласно показанията на свидетеля С.Щ. (служител при ответника) ищцата изпълнявала функции, когато имало необходимост от това –при извършване на мероприятия или доставки й се звъняло, за да се яви и да извърши съответната дейност. Изслушани са показанията и на свидетеля Р.А. (също служител при ответника). На свидетеля не били известно ищцата да е отговаряла за изготвянето на молби за предоставяне на помещение, на същата било позвънявано при доставяне на стока, след което следвало да се яви в центъра и да прибере стоката. Съгласно заявеното от свидетеля през времето, в което не е имало мероприятия в центъра ищцата не правила нищо, а към момента на провеждането им отговаряла за подреждането на коктейлните маси, на закуските, след което ги събирала. Във връзка с оплакванията в жалбата следва да се отбележи, че трудовите правоотношения и гражданските правоотношения, при които се полага труд, са различни. Те се отличават по своя предмет. Най-общо тази разлика е в това, че при трудовото правоотношение се дължи престиране на работната сила на работника или служителя в рамките на определено работно време и при спазване на трудовата дисциплина, а при гражданското правоотношение се дължи престиране на конкретен резултат от труда. Съгласно чл. 61, ал. 1 КТ трудовият договор се сключва между работника или служителя и работодателя. Съдържанието на трудовият договор се състои от две части законово и договорно. Законово е съдържанието на трудовия договор, което следва пряко от закона и се включва в договора по силата на закона. Със сключването на индивидуалния трудов договор страните се присъединяват към законовите разпореждания, без да могат да ги изменят или отменят. Минималното необходимо договорно съдържание на трудовия договор е определено в чл. 66, ал. 1 КТ. Съдържанието на понятието трудов договор се извлича от тълкуването и съпоставянето на редица нормативни разпоредби, основните от които се съдържат в глава пета, раздел I от Кодекса на труда. Така съгласно чл. 66, ал. 1 КТ трудовият договор съдържа данни за страните и определя мястото на работа, наименованието на длъжността и характера на работата, датата на сключването му и началото на неговото изпълнение, времетраенето на трудовия договор, размера на основния и удължения платен годишен отпуск и на допълнителните платени годишни отпуски, еднакъв срок на предизвестие и за двете страни, при прекратяване на трудовия договор, основното и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане, продължителността на работния ден или седмица. Във връзка с трудовия договор за работника или служителя възникват и редица права - правото на трудово възнаграждение, правото на почивка, на отпуска, на обезщетения и пр. Предметът на трудовия договор е самото предоставяне на работна сила. Рискът се носи от работодателя, а работникът е подчинен на и зависим от работодателя. При договора за изработка или поръчка по Закона за задълженията и договорите се дължи определен резултат. Страните по този договор са равнопоставени и независими. Втората основна част от съдържанието на трудовия договор е договорна. Тя се включва изрично в трудовия договор и се определя от волята на страните и постигнатото съгласие между тях. Твърденията на ищцата, че сключените между нея и ответника договори от 21.01.2019 г. и 01.03.2019 г. са трудови, са неоснователни, като неоснователността на това твърдение произтича, както от основанието за сключване на договорите, така и от съдържанието на самия договор. В процесните договори липсва определено работно време, което е един от основните, съществени елементи от задължителното съдържание на трудовия договор - чл. 66 КТ. Липсва и основната характеристика на трудовия договор, регламентирана от разпоредбата на чл. 66, т. 2 КТ - "длъжност" и характер на "работа". С договора от 21.01.2019 г. на ищцата е било възложено да извършва организация и контрол на хигиенните условия при провеждане на мероприятия, а с договора от 01.03.2019 г. изрично предвидените в него услуги. Така описаните дейности, вменени по силата на процесните договори като задължения за ищцата се характеризират с определен резултат, а не установяват трудови функции, като без значение е продължителността на извършваната от ищцата дейност, с оглед на което в договорите не е предвидено работно време, съответно не е установена продължителност на времето за полагане на труд. Така от изложеното може да се направи извод, че упражняваната от ищеца дейност по естеството си е по гражданско правоотношение. Изявлението в представеното по делото писмо, съгласно което предвиждането на ищцата към организиране на мероприятието се разрешава само след работно време и след съгласие на работодателя, също не представлява само по себе си доказателство за възникването и съществуването на трудово правоотношение, което е строго формално. Съществуването на трудово правоотношение между страните не се установява и от събраните по делото гласни доказателства, които по начало са допустимо доказателствено средство по аргумент от разпоредбата на чл. 165, ал. 2, изр. 1 ГПК. Изложеното от свидетелите Н.Д. и Н.Р. относно липсата на промяна във функциите и дейностите, които е изпълнявала ищцата след прекратяване на трудовия й договор и след сключване на следващите го гражданскоправни договори не кореспондира със показанията на свидетелите С.Щ. и Р.А., на които по начало съдът дава вяра, доколкото последните са служители при ответника, от където следва и че същите са били непосредствено запознати в по-голяма степен имат сведения за организацията на работа при ответника за разлика от свидетелите Н.Д. и Н.Р., които са имали единствено периодични и спорадични наблюдения относно извършваните от ищцата дейности. При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, настоящият състав на съда намира, че страните са били обвързани от т.нар. договори за изработка, доколкото по делото не е доказано, при условията на пълно и главно доказване наличието на съществуващо между страните трудово правоотношение, поради което и предявеният установителен иск за установяване съществуването на трудово правоотношение в периода 21.01.2019 г. – 27.02.2020 г. следва да бъде отхвърлен като неоснователен. По иска с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ. За да възникне правото на обезщетение на работника или служителя по чл. 213, ал. 1 КТ следва да бъде установено, при условията на пълно и главно доказване, наличието на валидно трудово правоотношение между страните, както и незаконно недопускане от страна на работодателя работникът или служителят да изпълнява работата по трудовия договор за времето, докато трае трудовото му правоотношение. Доколкото по делото не се установява наличието на съществуващо трудово правоотношение между страните, то не е налице първата предпоставка за уважаване на предявения иск. Наред с това следва да бъде посочено и че не е налице и втората предпоставка от фактическия състав на основанието по чл. 213, ал. 1 КТ - работникът да не е допуснат незаконно да изпълнява работата по трудовото правоотношение, доколкото ищцата не е ангажирала доказателства за установяване на този факт, поради което и с оглед прилагане на правилата за доказателствената тежест, съдът е длъжен да го приеме за неосъществил се. В тази връзка следва да бъде посочено и че не би могъл да бъде направен извод за явяване на ищцата за изпълнение на твърдяната от нея трудова дейност само въз основа на наличието на подадени от нея сигнали до инспекцията по труда, доколкото същото обстоятелство не би могло да бъде разглеждано като индиция за действително фактическо явяване от ищцата за престиране на труд в процесния период, който факт представлява елемент от фактическия състав за уважаване на иска по чл. 213, ал. 2 КТ. С оглед на което искът с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ за заплащане на сумата от 1964 лв., представляваща обезщетение за недопускане до работа за периода от 03.01.2020 г. до 28.02.2020 г. е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. При този изход на спора, решението следва да бъде отменено в частта, с която предявеният установителен иск за прогласяване съществуването на трудово правоотношение между страните е уважен, като същият бъде отхвърлен. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която Руски културно-информационен център е осъден да заплати на Т. А.С. – Н. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 266, 67 лв., представляваща разноски в производството пред СРС, съзармерно на уважената част на исковете, както и в частта, с която е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на СРС сумата от 80 лв., представляваща държавна такса върху уважената част на исковете и сумата от 723, 33 лв., представляваща направени в първоинстанционното производство съразмерно на уважената част на исковете. Решението следва да бъде потвърдено в частта, с която предявеният осъдителен иск за заплащане на сумата от 1964 лв., е отхвърлен, както и в частта, с която Т. А.С. – Н. е осъдена да заплати на Руски културно-информационен център на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1183, 57 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство. Т. А.С. – Н. следва да бъде осъдена да заплати на Руски културно-информационен център на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от още 1183,57 лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство. Този размер на адвокатско възнаграждение за отхвърлените спрямо ответника установителен и осъдителен иск, съдът определя при съобразяване на предвидените в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. минимални размер на възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.) при съобразяване на разпоредбата на чл. 7, ал. 9 от Наредбата /проведени 15 съдебни заседания и с оглед на фактическата и правна сложност на делото. Ето защо възражението за прекомерност направено от процесуалния представител на ищеца в производството пред СРС е неосновтелно. По частна жалба с вх. №25021077/01.10.2024 г. на ищцата Т. А.С. – Н. срещу Определение № 20129059 от 10.09.2024 г., постановено по гр. дело № 11486/2020 г. по описа на СРС, 170-ти състав, с което е оставено без уважение искането й за изменение на решението в частта за разноските. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от ищцата Т. А.С. – Н. срещу ответника Руски културно-информационен център обективни кумулативно съединени искове както следва: 1/. устано-вителен иск с правно основание чл. 357 КТ вр. чл. 124 ГПК за признаване установено съществуването на трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността “технически секретар“, на пълно работно време – при 8 часов работен ден, с място на работа: гр. София, ул. “Шипка“ № 34, за неопределен срок, при възнаграждение съгласно утвърдено щатно разписание /евентуално, договорено по първоначалния трудов договор/, което трудово правоотношение се твърди, че съществува и към момента на предявяване на иска; 2/. Осъдителен иск, с който ответникът да бъде задължен да допусна ищцата до работното й място; 3/. Осъдителен иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ сумата от 1964, 00 лв., представлява обезщетение за недопускане до работа за периода от 03.01.2020 г. до датата на подаване на исковата молба – 28.02.2020 г., заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 28.02.2020 г. до окончателното плащане. След провеждане на второто по делото открито съдебно заседание с молба от 29.10.2021 г. /л. 175 от делото пред СРС/ ищцата е оттеглила иска за задължаване на ответника да я допусне до работното място за изпълнение на трудовите й задължения. С молба от 25.02.2022 г. ответникът Руски културно-информационен център е направил искане за присъждане на разноски в негова полза във връзка с оттеглянето на иска на ищцата, позовавайки се на разпоредбата на чл. 78, ал. 4 КТ /л. 191 от делото пред СРС/, като е представил доказателства за извършени разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 2400, 00 лв. (или в размер на 800, 23 лв. за всеки един от трите предявени иска). С протоколно определение от 25.02.2022 г., постановено по гр. д. № 11486/2020 г. по описа на СРС производството по делото е прекратено в частта по предявения иск по т.2 от петитума на исковата молба, а именно задължаване на ответника да допусне ищцата на работното й място за изпълнение на трудовите задължения. Определението относно прекратяване на производството не е обжалвано от страните, поради което и е влязло в сила. С представен по делото преди приключване на устните състезания списък на разноските /л. 653 от делото пред СРС/ ответникът е направил искане за присъждане на разноски в общ размер на 3350, 70 лв., както следва: 2400, 00 лв. – разноски за заплащане на адвокатско хонорар за един адвокат; 0,70 лв. – деловодни разноски; 1150, 00 лв. – доплащане на адвокатски хонорар за множество открити съдебни заседания. Изложени са съображения за дължимост на адвокатско възнаграждение за оттегления иск в размер на 1065, 70 лв. С решение № 20121600 от 26.04.2024 г., постановено по гр. дело № 11486/2020 г. по описа на СРС, 170-ти състав, ищцата е осъдена да заплати да заплати на Руски културноинформационен център на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1183, 57 лв., представляваща разноски в производството пред СРС, съразмерно с отхвърлената част на искове и на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата от 1065, 70 лв., представляваща направени в първоинстанционното производство разноски съразмерно с прекратената част на исковете. В подадената от ищцата въззивна жалба е обективирана молба до първоинстанционния съд за изменение на решението в частта за разноските, като са наведени твърдения за недължимост на 1/3 от заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение по отношение на оттегления иск, доколкото същият е оттеглен своевременно и във връзка с него не са събирани доказателства, с оглед на което така определеното адвокатското възнаграждение следвало да бъде намалено в тази част. С обжалваното определение от 10.09.2024 г., молбата на ищцата за изменение на решението в частта за разноските е оставена без уважение. При съобразяване на обстоятелството, че в хода на въззивното производство съдът достигна до извод за неоснователност на предявените от ищцата искове, то въпросът за дължимостта на разноски по така предявените искове в полза на ответника беше разгледан при произнасяне по същество на спора, поради което и предмет на обсъждане по повод на подадената частна жалба е единствено определения от съда размер на дължимо адвокатско възнаграждение по предявения от ищцата и оттеглен в последствие осъдителен иск за осъждане на ответника да допусне ищцата до работа, предмет на обжалваното определение. С оглед на конкретно наведените от ищеца оплаквания и при съобразяване на характера на предявения от него и в последствие отхвърлен осъдителен иск следва да бъде посочено, че осъдителен иск срещу работодателя за допускане на работника или служителя до работа е по начало е недопустим. Това е така, тъй като КТ не е предвидил възможност за защита правото на упражняване на трудовата функция с такъв осъдителен иск, а такава защита се дава с разпоредбата на чл. 213,ал.1 КТ , която предвижда при незаконно недопускане на работа, работникът или служителят да предяви иск срещу работодателя и виновните длъжностни лица за солидарно заплащане на брутното трудово възнаграждение за длъжността, за периода на недопускане до работа. С иска по чл. 213 КТ защитата е поинтензивна и съответстваща на интереса на работника или служителя, доколкото целта на трудовото правоотношение не се изразява в самоцелна престация на труд чрез допускане до работа , а получаване на трудово възнаграждение срещу престиран труд (в този смисъл е и практиката, обективирана в Определение № 217 от 26.03.2012 г., постановено по ч. гр.д. №7/2012 г., по описа на ВКС, III г.о.). По така предявения от ищцата иск е образувано исково производство, като доколкото същият е оттеглен едва след подаване на отговор на исковата молби и дори след провеждане на второто по делото открито съдебно заседание, ответникът е осъществил защита, поради което и в съответствие с разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК в негова полза са дължими разноски за адвокатско възнаграждение. Съгласно представения списък на разноски ответникът е изложил съображения за дължимост за оттегления иск за разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1065, 70 лв. По начало дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде съобразено с материалния интерес на предявения иск, като доколкото предявеният от ищцата иск е недопустим, то минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение по така предявения иск следва да бъде определен по аналогия от разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г., предвиждаща, че за други неоценяеми искове е дължимо адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. Следва обаче да бъде съобразено и че с Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която: - от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Даденото разрешение с решението по преюдициалното запитване (задължително за всички съдилища - чл. 633 ГПК) означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1.2.0024 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение/ виж изрично в този смисъл Определение № 474 от 28.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 961/2023 г., I т. о., ТК/. В Определение № 343 от 15.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1990/2023 г., II т. о., ТК примерно са изброени критериите от които следва да се ръководи съда при определяне размера на адвокатското възнаграждение. Те са фактическата и правна сложност на делото; качеството на защитата; минималната часова ставка в Република България. По предявения от ищцата недопустим иск е образувано исково производство, с оглед на което ответникът е ангажирал защита с подаване на писмен отговор и явяване на процесуален представител в проведени две открити съдебни заседания, към който момент производството по предявения иск не се е характеризирало с голяма правна и фактическа сложност. Поради което и настоящият състав на съда намира, че с оглед на дадените критерии предвидените в Наредбата минимум от 1000,00 лв. се явява прекомерно завишен с оглед на предмета на исковото производство, като намира възнаграждение в размер на 500, 00 лв. съобразено с фактическата и правна сложност на делото и факта, че производството по него е прекратено след отговора на исковата молба и едва след първото съдебно заседание. С оглед на изложеното, настоящият състав на съда намира, че определението следва да бъде отменено, като решението бъде изменено в частта за разноските, с която в полза на ответника е присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 4 ГПК за разликата над 500, 00 лв. до 1065, 70 лв., представляваща направени в първоинстанционното производство разноски съразмерно с прекратената част на исковете. При този изход на спора пред въззивната инстанция, право на разноски има ответника. С оглед на конкретно наведеното от ищцата възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение и при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото пред въззивната инстанция, то настоящият съдебен състав намира, че същото следва да се присъди в полза на ответника в минималния размер по Наредба № от 09.7.2004 г., като ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника – Руски културно-информационен център на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 273 ГПК, вр. чл. 7, ал. 1, т. 4 и чл. 7, ал. 2, т. 2 от НАРЕДБА № 1 ОТ 9 ЮЛИ 2004 Г. ЗА ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ ЗА АДВОКАТСКА РАБОТА (ЗАГЛ. ИЗМ. - ДВ, БР. 14 ОТ 2025 Г.) сумата от общо сумата от общо 1795, 68 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство, както и сумата от 40, 00 лв., представляваща държавна такса за въззивното производство. С оглед на цената на исковете въззивното решение не подлежи на касационно обжалване – арг. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. Така мотивиран, Софийският градски съд