Решение № 4770 от 18.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 2230/2024 г.

Софийски градски съд18.07.2025 г.докладчик Нели Савчева Маринова

Диспозитив

ПОТВЪРЖДАВА решение № 16480/12.10.2023 г., постановено по гр. д. № 58493/22 г. по описа на СРС, 168 състав. ОСЪЖДА С. Б. Т., ЕГН: ••••••••••, с адрес: гр. София, ул. ••••, да заплати на Университет за национално и световно стопанство, ЕИК: 000670602, с адрес: гр. София, район „Студентски“, ул. „Осми декември“ № 19, на основА.е чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК сумата от 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в 1 – месечен срок от връчването му на стрА.те.

Мотиви

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 16480/12.10.2023 г., постановено по гр. д. № 58493/22 г. по описа на СРС, 168 състав, С. Б. Т. е осъдена да заплати на Университет за национално и световно стопанство на основА.е чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 15 182, 00 лв., представляваща получено без основА.е авансово обезщетение за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст за 4 месеца, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 28.10.2022 г., на основА.е чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 839, 23 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 13.04.2022 г. до 28.10.2022 г., както и на основА.е чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 640, 85 лв. – държавна такса и сумата от 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Подадена е въззивна жалба от С. Б. Т. срещу решение № 16480/12.10.2023 г., постановено по гр. д. № 58493/22 г. по описа на СРС, 168 състав. Твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поосочва, че първоинстанционният съд не е обсъдил представените от ответницата писмени доказателства, които обосновават защитната й теза, свързана с основателността на полученото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в увеличен размер, от които се установява, че ответницата е заемала различни академични длъжности като преподавател в УНСС, работейки непрекъснато при един и същи работодател повече от 10 години за периода от 2004 г. до 2020 г. Твърди, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение при постановяване на решението по делото, изразяваща се в несъответствие между правната квалификация на спора, дадена с доклада по делото /чл. 55, ал. 1 ЗЗД/, и тази, дадена с решението /чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД/. Посочва, че освен това по делото са въведени твърдения и са представени доказателства, че сумата от 15 182, 00 лв. е платена на основА.е заповед на ректора на УНСС, в изпълнение на протокол за извършена проверка от ИА „ГИТ“, което сочи на неоснователно обогатяване при условията на третия фактически състав по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като получено при наличието на отпаднало основА.е. Твърди, че в нарушение на процесуалния закон съдът не е обсъдил и представените от ищеца писмени доказателства, които сочат на неоснователност на иска, и от които се установява основателността на възраженията на ответницата, че е получила правомерно процесната сума от УНСС, а именно – че заповед № ЧР – 631/23.04.2021 г., с която ищецът е наредил да се плати разликата до пълния размер на дължимото обезщетение за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и стаж не е отменена. Поддържа, че съдът не е обсъдил и събрА.те като доказателства по делото - фишове за м. 06.2020 г. и м. 05.2021 г., в които се съдържало изрично признА.е за основателността на извършеното плащане. Твърди, че първоинстанционният съд е допуснал и нарушение на материалния закон – чл. 222, ал. 3 КТ, тъй като е основал изводите си дали ответницата е формирала последните 10 години от трудовия си стаж в УНСС единствено на записите в трудовата книжка на ответницата, както и на оспореното от ответницата заключение на съдебно – счетоводната експертиза. Поддържа, че съдът не е обсъдил обстоятелството, че при разпита на вещото лице в о. с. з. същото е заявило, че със заповедта от 08.06.2020 г. се прекратява трудовия договор от 22.01.2012 г. в противоречие с доказателствата по делото, като не е съобразено и обстоятелството, че в допълнителното споразумение от 19.01.2012 г. се съдържа изричен запис, че същото е неразделна част от трудов договор № ЛС – 188/17.03.2004 г., както и че ищецът не е представил заповед за прекратяване на същия, нито е представен нов договор от 22.01.2012 г. Твърди, че първоинстанционният съд в противоречие с трайната съдебна практика не е взел предвид обстоятелството, че при договор по чл. 111 КТ /в случай, че се приеме, че в процесния случай се касае за външно съвместителство/, ако продължи своите отношения с лицето – служител, то трябва да сключи нов трудов договор, който да бъде вписан в трудовата книжка. Поддържа, че при липса на данни за нов трудов договор съдът е следвало да направи извод, че вписването в трудовата книжка на ответницата относно трудовия й стаж е невярно отразено и да допусне допълнителната задача към съдебно – счетоводната експертиза. Счита, че доколкото решението в частта, в която е уважен искът за главница, е неправилно, и следва да бъде отменено, и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърли искът за главница, то следва да се отмени същото и в частта, в която е уважен искът за обезщетение за забава. При условията на евентуалност твърди, че началната дата, от която следва да се начислява лихва за забава е 22.07.2022 г., тъй като това е датата, на която е изтекъл срокът за плащане, посочен в писмо с изх. № РД 706/07.06.2022 г. от УНСС. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалваното решение като неправилно, и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли исковете, а при условията на евентуалност, ако съдът приеме, че искът за главница е основателен, то да отмени решението в частта, в която е уважен искът за обезщетение за забава за сумата от 421, 72 лв. и за периода от 13.04.2022 г. до 22.07.2022 г., и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли иска в тази му част. Претендира разноски. Въззиваемата страна – Университет за национално и световно стопанство е подала отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че първоинстанционният съд е обсъдил всички относими към правния спор доказателства. Счита, че не е налице и противоречие и по отношение на правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд, с доклада по делото и в решението. Посочва, че правилно съдът е приел, че предпоставки за придобиване на правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ е да е налице прекратяване на трудовото правоотношение, към момента на прекратяването служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като критерий за правото на увеличен размер на обезщетението е придобиването на последните 10 години трудов стаж при един и същи работодател. Счита, че последната предпоставка не е налице, тъй като не се установява последните 10 години от трудовия стаж на ответницата да са придобити в УНСС. От завереното копие от трудовата книжка на ответницата и от заключението на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че в периода от 15.03.2004 г. до 22.01.2012 г. трудовият й стаж не е придобит в УНСС, а в Администрацията на Президента, а за периода от 22.01.2012 г.. до 16.06.2020 г. трудовият й стаж, придобит в УНС, се равнява на 8 г., 4 м. и 27 дни. Ето защо, не е налице основА.е за получаване на сумата от 15 182, 00 лв., равняваща се на 4 брутни трудови възнаграждения. Посочва, че в подкрепа на извода, че трудов договор № ЛС – 188 от 17.03.2004 г. е договор за външно съвместителство, е обстоятелството, че със заповед № ЛС – 187/17.03.2004 г., с която е прекратено трудовото правоотношение с ответницата, считано от 15.03.2004 г., на същата е изплатено обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск, съответно за 1998 г., 1999 г., 2000 г., 2001 г., 2002 г., 2003 г. и за 2004 г., което се изплаща на служителя само при прекратяване на трудовото правоотношение. В тази връзка счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че със заповед № ЛС – 187 от 17.03.2004 г. е прекратено основното трудово правоотношение с ответницата, а три дни след прекратяването му е сключен трудов договор за допълнително трудово правоотношение, т. е. касае се за различни трудови договори. Посочва, че от представените към отговора писмени доказателства не се установява, че ответницата е изпълнявала длъжност по основно трудово правоотношение по КТ в УНСС за посочения период от време, а длъжност по договор за допълнителен труд. Следователно не е било спазено изискването служителят да е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж, за да му бъде изплатено обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от шест месеца. Посочва, че от представените по делото фишове за изплатени парични суми на ответницата за м. май 2021 г. и за м. юни 2020 г. не може да се направи извод, че работодателят е направил едностранно изявление за дължимост на изплатените парични суми, нито признА.е за основателност на плащането, тъй като сумата от 15 182, 00 лв. е изплатена в изпълнение на предписА.е, дадено с Протокол за извършена проверка с вх. № 551/23.04.2021 г. на ИА „Главна инспекция по труда“, което впоследствие е отменено като незаконосъобразен административен акт с влязло в сила на 11.02.2022 г. решение № 252/17.01.2022 г. по адм. дело № 4483/21 г. на АССГ. Поддържа, че обосновано и правилно е прието, че основА.е за прекратяване на договора в заповед № ЧР – 1475/08.06.2020 г. е посочен трудов договор № ЛС – 187/17.03.2004 г. Със заповед № ЛС – 187 от 17.03.2004 г., считано от 15.03.2004 г., договорът между УНСС и ответницата е прекратен, поради постъпването й на длъжност в Администрацията на Президента на РБ. На 17.03.2004 г. ответницата е сключила с УНСС нов трудов договор № ЛС – 188/17.03.2004 г. на основА.е чл. 111 КТ. Впоследствие след прекратяването на основното й трудово правоотношение като началник на кабинета на вицепрезидента, считано от 22.01.2012 г., трудовото правоотношение между УНСС и ответницата от допълнително се трансформира в основно – на пълно работно време, за неопределен срок, с допълнително споразумение № ОП – 126/19.01.2012 г., считано от 22.01.2012 г., към трудов договор № ЛС – 188/17.03.2004 г. Посочва, че обстоятелството, че ответницата е била член на Общото събрА.е на УНСС в периодите, посочени в отговора на исковата молба, не доказва твърдението, че е работила по основен трудов договор по см. на КТ и че има право на обезщетение в размер на БТВ за срок от шест месеца. Счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че ответницата е изпаднала в забава, считано от 13.04.2022 г. Моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът, след като взе предвид доводите на въззивницата, становището на въззиваемата страна и събрА.те по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Предявени са обективно съединени искове с правно основА.е чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът Университет за национално и световно стопанство твърди, че ответницата С. Б. Т. е била назначена на работа в УНСС на 25.12.1982 г., като със заповед № ЛС - 187/17.03.2004 г. трудовото й правоотношение е прекратено, считано от 15.03.2004 г., на основА.е чл. 328, т. 1 КТ. На 15.03.2004 г. ответницата сключила основен трудов договор с Администрацията на Президента на Република България. Същевременно ответницата сключила с УНСС нов трудов договор № ЛС – 188/17.03.2004 г. за външно съвместителство, считано от 18.03.2004 г. По договора по чл. 111 КТ ответницата работила в УНСС, считано от 18.03.2004 г. до 22.01.2012 г. На 22.01.2012 г. ответницата прекратила основното си трудово правоотношение като началник на кабинета на вицепрезидента и се върнала на основен трудов договор по чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ в УНСС, обективиран в допълнително споразумение към трудов договор № ЛС – 188/17.03.2004 г. Със заповед № ЧР – 1475/08.06.2020 г. на ректора на УНСС било прекратено трудовото правоотношение с ответницата на основА.е чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, като считано от 16.06.2020 г. на ответницата било изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на БТВ за срок от 2 месеца. Обезщетението било определено в този размер с оглед на това, че ответницата е имала 8 години, 4 месеца и 24 дни при този работодател към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. След извършена на 21.04.2021 г. проверка при ищеца от ИА „Главна инспекция по труда“ било дадено предписА.е, обективирано в Протокол за извършена проверка № 5551/23.04.2021 г., на С. Б. Т. да се изплати разликата до пълния размер на дължимото й обезщетение за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на БТВ за срок от още 4 месеца. На 05.05.2021 г. със заповед на работодателя на ответницата била заплатена сумата от 15 182, 00 лв. с основА.е – обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. С влязло в сила решение № 252/17.01.2022 г. по адм. дело № 4483/21 г. по описа на АССГ било отменено предписА.ето на ИА „Главна инспекция по труда“. Посочва, че получената от ответницата сума подлежи на връщане като получена без основА.е. С писмо от 18.03.2022 г., получено от ответницата на 29.03.2022 г., същата била поканена да върне в 14 – дневен срок от поканата получената без основА.е сума, но сумата не била възстановена. Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответницата да заплати на ищеца сумата от 15 182, 00 лв., представляваща получено без основА.е обезщетение за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст за 4 месеца, ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 28.10.2022 г. до окончателното плащане, както и мораторна лихва в размер на 839, 23 лв. за периода от 13.04.2022 г. до 28.10.2022 г. Претендира разноски. Ответницата С. Б. Т. е подала отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, с който оспорва исковете като неоснователни. Оспорва, че с подписването на допълнително споразумение № ОП – 126/19.01.2012 г. към трудов договор № 187/17.03.2004 г., в сила от 22.01.2012 г., е възникнал нов трудов договор. Твърди, че отношенията между стрА.те се основават на сключения между тях на 17.03.2004 г. трудов договр, което се установява и от заповед № ЧР – 1475/08.06.2020 г., с която работодателят е прекратил именно този договор. Поддържа, че при ищеца има повече от 16 години непрекъснат трудов стаж, поради което следва да получи обезщетение в увеличен размер – за шест месеца. Твърди, че за целия срок на договора е била член на ОС на УНСС, което съгласно чл. 27 ЗВО се състои само от представители на академичния състав на основен трудов договор. Поддържа, че предписА.ето, дадено от ИА „Главна инспекция по труда“, е отменено не поради недължимост на обезщетението, а поради наличието на трудов спор между стрА.те. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Не се спори между стрА.те по делото, че със заповед № 4 от 04.01.1982 г. на ректора на ВИИ „Карл Маркс“ С. Б. Т. е назначена длъжността „асистент“ в катедра „История на икономическите учения“, считано от 25.12.1981 г. Със заповед № ЛС – 187/17.03.2004 г., издадена от ректора на УНСС, трудовото правоотношение със С. Б. Т. е прекратено, считано от 15.03.2004 г., на основА.е чл. 325, т. 1 КТ. Не се спори между стрА.те, че с Указ № 75/15.03.2004 г. на Президента на Република България С. Б. Т. е назначена на длъжност „началник на кабинета на вицепрезидента на Република България“, считано от 15.03.2004 г. С трудов договор № ЛС – 188/17.03.2004 г. С. Б. Т. е назначена на основА.е чл. 111 КТ, вр. чл. 260 КТ на длъжността „доцент по съвместителство“ на ½ длъжност в катедра „Социално – икономически теории“ в УНСС, считано от 18.03.2004 г., за срок до 01.01.2005 г., а с допълнително споразумение за изменение на трудовото правоотношение № ОП – 1556/22.12.2004 г., считано от 01.01.2005 г. – за неопределено време. Не се спори между стрА.те, че трудовото правоотношение на С. Б. Т. с Администрацията на Президента на Република България е прекратено с Указ № 268/15.12.2012 г., считано от 22.01.2012 г. Видно от допълнително споразумение № ОП – 126/19.01.2012 г. към трудов договор № ЛС – 188/17.03.2004 г., считано от 22.01.2012 г., С. Б. Т. е назначена на академична длъжност „Професор на пълно работно време – 8 часа“ в катедра „Политическа икономия“ на УНСС. Като безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото е отделено обстоятелството, че в периода от 18.03.2004 г. до 16.06.2020 г. С. Б. Т. е била член на Общото събрА.е на УНСС. Със заповед № ЧР – 1475/08.06.2020 г. на ректора на УНСС е прекратено трудовото правоотношение на С. Б. Т., считано от 16.06.2020 г., на основА.е чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ – поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В заповедта е посочено, че на служителя следва да се изплати обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на БТВ за 2 месеца. С протокол за извършена проверка с изх. № ПР2113439/21.04.2021 г., издаден от ИА „Главна инспекция по труда“, е предписано на УНСС, в качеството му на работодател по см. на § 1, т. 1 от ДР на КТ, да изплати на С. Б. Т. разликата до пълния размер на дължимото й обезщетение за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, а именно – брутното й трудово възнаграждение за срок от четири месеца. Не се спори между стрА.те, че със заповед от 23.04.2021 г., издадена от ректора на УНСС, е наредено да се изплати на С. Б. Т. разликата до пълния размер на дължимото й обезщетение за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на БТВ за срок от четири месеца, на основА.е чл. 222, ал. 3 КТ, както и че с платежно нареждане през м. май 2021 г. на въззивницата е изплатена сумата от 15 182, 00 лв. Видно от влязлото в сила на 11.02.2022 г. решение № 252 от 17.01.2022 г., постановено по адм. дело № 4483/21 г. по описа на АССГ, е отменено предписА.ето, дадено с протокол за извършена проверка с изх. № ПР2113439/21.04.2021 г., издаден от ИА „Главна инспекция по труда“. С покана за доброволно плащане с изх. № РД 21 – 03 – 362 от 18.03.2022 г., връчена на въззивницата с известие за доставяне на 29.03.2022 г., същата е поканена в 14 – дневен срок от получаването й да възстанови на УНСС недължимо платената й сума в размер на 15 182, 00 лв., представляваща обезщетение за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст за срок от 4 месеца. От заключението на съдебно – счетоводната експертиза, което съдът кредитира като компетентно изготвено и обосновано, се установява, че според отразеното в трудовата книжка на С. Б. Т. общият й трудов стаж възлиза на 41 години, 10 месеца и 8 дни, от които: в УНСС – от 01.03.1976 г. до 15.03.2004 г. – 23 години, 7 месеца и 13 дни; от 22.01.2012 г. до 16.06.2020 г. – 8 години, 4 месеца и 24 дни; в Администрацията на Президентството – от 15.03.2004 г. до 22.01.2012 г. – 7 години, 10 месеца и 7 дни; в Министерство на транспорта – от 23.02.1995 г. до 17.02.1997 г. – 1 година, 11 месеца и 24 дни. Вещото лице дава заключение, че положеният труд в УНСС по чл. 111 КТ /допълнителен труд/ няма характер на трудов стаж, не се вписва в трудовата книжка, като за него се издават образци УП 2 и УП 3. От заключението се установява, че със заповед № ЧР – 1475 от 08.06.2020 г., издадена от ректора на УНСС, трудовото правоотношение на въззивницата е прекратено, считано от 16.06.2020 г., на основА.е чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, както и че същата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст към 16.10.2012 г., при възраст – 60 години и 4 месеца, трудов стаж – 34 години и 4 месеца. Според заключението на съдебно – счетоводната експертиза, тъй като непрекъснатият трудов стаж на С. Б. Т. в УНСС преди датата на пенсионирането й /16.06.2020 г./ е 8 г. 4 м. и 27 дни, то същата има право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на две брутни месечни възнаграждения, възлизащи на 7 591, 00 лв. От представените като доказателства по делото във въззивното производство по реда на чл. 190, ал. 1 ГПК доклад с вх. № 405/16.03.2011 г. на декана на Общоикономическия факултет, протокол № 1/15.03.2011 г. от заседА.е на Факултетния съвет на Общоикономическия факултет за проведен избор за ръководител катедра „Политическа икономия“, е видно, че на 15.03.2011 г. е взето решение за избор на проф. Т. за ръководител катедра „Политическа икономия“. При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е огрА.чен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението, настоящият съдебен състав намира следното: Неоснователни са доводите на въззивницата, че е налице разминаване между правната квалификация на предявения иск, дадена с доклада по делото /чл. 55, ал. 1 ЗЗД/, и тази, дадена с първоинстанционното решение /чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД/. В доклада по делото е дадена правна квалификация на иска, като е посочена разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, докато в решението правната квалификация на иска е прецизирана, като е посочено, че процесната сума се претендира при начална липса на основА.е – т. е. при правна квалификация на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, която съответства на заявените с исковата молба фактически твърдения. Това е така, тъй като в исковата молба са изложени твърдения, че процесната сума е заплатена при липса на основА.е за плащането й, тъй като ответницата не е имала повече от 10 години непрекъснат трудов стаж при ищеца, към момента на придобиване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. С доклада по делото, изготвен от първоинстанционния съд, е указано, че по така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже плащане на процесната сума, а в тежест на ответницата е да докаже наличието на основА.е за получаване на сумата, в т. ч. че процесното трудово правоотношение е прекратено, след като ответницата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; времето, през което е работила при същия работодател, както и размера на обезщетението. Във въззивното производство не са спорни между стрА.те следните обстоятелства: че трудовото правоотношение на въззивницата с въззиваемата страна УНСС е прекратено със заповед № ЧР – 1475 от 08.06.2020 г. на ректора на УНСС, считано от 16.06.2020 г., като основА.ето за прекратяването му е чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ – придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, както и че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение въззивницата е имала изискуемия трудов и осигурителен стаж за придобиване на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Съгласно разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ /в редакцията към ДВ, бр. 25/2001 г./ при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основА.ето за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Обезщетение по тази алинея може да се изплаща само веднъж. Анализът на посочената по – горе нормативна уредба води до извода, че за да се придобие право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в увеличен размер, следва последните 10 години от трудовия стаж на лицето да са при един и същи работодател. Според практиката на ВКС, обективирана в Решение № 60324/31.03.2022 г. по гр. д. № 763/32 г., IV г. о., работникът/служителят не би имал право да получи заплащане на увеличения размер на гратификацията, ако през този период от време трудовият стаж при работодателя е прекъснат, само ако по време на прекъсването е придобил трудов стаж при друг работодател. Когато не е налице смяна на работодателя, прекъсването на трудовия стаж не е от значение. Спорното обстоятелство във въззивното производство е дали последните 10 години от трудовия стаж на въззивницата са придобити в УНСС. Съгласно разпоредбата на чл. 12 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж /с ново заглавие Наредба за трудовия стаж/ трудовият стаж по Кодекса на труда се установява с трудова, осигурителна и занаятчийско- ученическа книжка или с удостоверение, издадено въз основа на изплащателни ведомости или партидни книги или други документи, удостоверяващи време, което се признава за трудов стаж по чл. 354 от Кодекса на труда. От представеното по делото заверено копие от трудовата книжка на въззивницата и от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, което съдът кредитира като компетентно изготвено и обосновано, се установява, че в периода от 15.03.2004 г. до 22.01.2012 г. трудовият стаж на въззивницата не е придобит в УНСС, а в Администрацията на Президента на Република България. Установява се също така, че придобитият от въззивницата трудов стаж в УНСС в периода от 22.01.2012 г. до 16.06.2020 г. се равнява на 8 г., 4 м. и 27 дни. Следователно за периода от 15.03.2004 г. до 22.01.2012 г. трудовият стаж на въззивницата в УНСС е прекъснат с трудов стаж при друг работодател – Администрацията на Президента на Република България. Това е така, тъй като трудов договор № ЛС – 188/17.03.2004 г., който въззивницата е сключила с УНСС, за длъжността „доцент по съвместителство“ на ½ длъжност в катедра „Социално – икономически теории“ в УНСС, считано от 18.03.2004 г., е такъв за допълнителен труд по чл. 111 КТ /договор за съвместителство/. Работата по договор за външно съвместителство, който е допълнителен трудов договор, се изпълнява извън установеното за служителя работно време по основното трудово правоотношение. Същият не се вписва в трудовата книжа, като се него се издават УП 2 и УП 3 /отговор на задача № 3 от заключението на съдебно - счетоводната експертиза/. В подкрепа на извода, че трудов договор № ЛС – 188/17.03.2004 г. е договор за външно съвместителство е обстоятелството, че със заповед № ЛС – 187/17.03.2004 г., с която е прекратено трудовото правоотношение със С. Б. Т., считано от 15.03.2004 г., на същата е изплатено обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск, съответно за 1998 г., 1999 г., 2000 г., 2001 г., 2002 г., 2003 г. и за 2004 г., което се изплаща на служителя само при прекратяване на трудовото правоотношение. Тъй като не се установява, че въззивницата е изпълнявала длъжност по основно трудово правоотношение по КТ в УНСС за посочения по – горе период от време, а длъжност по договор за допълнителен труд, в случая не е спазено изискването служителят да е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж, за да му бъде изплатено обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от шест месеца. Неоснователни са доводите на въззивницата, че от представените по делото фишове за изплатени парични суми за м. май 2021 г. и за м. юни 2020 г. може да се направи извод, че работодателят е направил едностранно изявление за дължимост на изплатените парични суми, и признА.е за основателност на плащането, тъй като сумата от 15 182, 00 лв. е изплатена в изпълнение на предписА.е, дадено с Протокол за извършена проверка с вх. № 551/23.04.2021 г. на ИА „Главна инспекция по труда“, което впоследствие е отменено като незаконосъобразен административен акт, с влязло в сила на 11.02.2022 г. решение № 252/17.01.2022 г. по адм. дело № 4483/21 г. на АССГ. В подкрепа на извода, че преди 22.01.2012 г. въззивницата е изпълнявала трудова функция в УНСС по допълнителен трудов договор по чл. 111 КТ е и представеното като доказателство по делото заявление от 20.12.2011 г. от С. Т. до ректора на УНСС, в което е обективирано изричното й искане да премине на работа от непълен на пълен работен ден, считано от 22.01.2012 г. Не се спори между стрА.те по делото, че въззивницата С. Т. е заемала длъжността „ръководител катедра“ в УНСС, считано от 15.03.2011 г., за срок от четири години. Съгласно разпоредбата на чл. 26д, ал. 4 от ЗВО /ред., ДВ, бр. 41 от 2007 г./ ръководителят на катедра е лице, хабилитирано в съответното научно направление на катедрата, което се избира с тайно гласуване за срок четири години от катедрения съвет, като изборът се утвърждава от съвета на основното звено на филиала или на самостоятелния колеж. Длъжността се заема по основен трудов договор, сключен с ректора на висшето училище. Съгласно § 4 д, т. 1 от ДР на ЗВО понятието „основен трудов договор“ по смисъла на този закон е трудовият договор, сключен на основА.е чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ, а за академичната длъжност „асистент“ – и трудовият договор, сключен на основА.е чл. 67, ал. 1, т. 2 КТ. Тъй като длъжността „ръководител катедра“ е мандатна длъжност, то допълнителното споразумение от 23.03.2011 г. към трудов договор № 188/17.03.2004 г. е сключено за срок от четири години, считано от 15.03.2011 г. Това обстоятелство обаче не променя вида на трудовото правоотношение на С. Т. с УНСС в периода от 18.03.2004 г. до 22.01.2012 г. от такова за външно съвместителство в основно трудово правоотношение по см. на КТ. Предвид изложеното по – горе, съдът намира, че не е налице основА.е за получаване на сумата от 15 182, 00 лв., представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на четири брутни трудови възнаграждения. Ето защо, искът с правно основА.е чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва да се уважи като основателен. За основателността на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се установи наличието на главен дълг и забава в погасяването. По делото е формиран извод за наличието на главен дълг. От представената като доказателство по делото покана за доброволно плащане с изх. № РД 21 – 03 – 362 от 18.03.2022 г., връчена с известие за доставяне на 29.03.2022 г., се установява, че въззивницата е поканена да върне процесната сума за главница в 14 – дневен срок, считано от връчване на поканата, който е изтекъл на 12.04.2022 г. Следователно, считано от 13.04.2022 г. въззивницата е изпаднала в забава в погасяването на процесната сума. Във въззивната жалба не се съдържат конкретни доводи за неправилност на първоинстанционното решение по отношение на размера на мораторната лихва за процесния период, поради което съдът приема, че същият възлиза на сумата от 839, 23 лв. Предвид изложеното по – горе, искът с правно основА.е чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се уважи за сумата от 839, 23 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 13.04.2022 г. до 28.10.2022 г. Тъй като крайните изводи на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния съд решение № 16480/12.10.2023 г., постановено по гр. д. № 58493/22 г. по описа на СРС, 168 състав, следва да бъде потвърдено като правилно. По разноските: Предвид изхода на спора въззивницата следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна на основА.е чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК сумата от 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Воден от горното, съдът

Цитирани разпоредби

26