Решение № 9883 от 24.5.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 28934/2022 г.

Предявени са искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на „•••••“ ЕООД да заплати на П. С. ••• сумата от 3000.00 лева, представляваща неизплатена част от брутно трудово възнаграждение, дължимо на ищеца за периода от 18.05.2020г. до 16.11.2020г. съгласно сключен между страните трудов договор, по силата на който П. П. заема длъжността „специалист контрол приходи“ в отдел „••“ в „•••••“ ЕООД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.06.2022г. до окончателно изплащане на задължението, както и сумата от 100.00 лева, представляваща обезщетение за забава върху претендираната сума за периода от 01.06.2020г. до 01.06.2022г. Ищецът твърди, че с ответника са страни по трудово правоотношение, по силата на което заема длъжността „специалист контрол приходи“ в отдел „••“ в „•••••“ ЕООД, като съгласно уговореното в трудовия му договор следва да полага труд при 5- дневна работна седмица по 8 часа на ден. Твърди, че в периода от 18.05.2020г. до 16.11.2020г. за служителите в отдела, в който работи, било въведено непълно работно време по силата на последователно издавани от работодателя заповеди на основание чл. 138а, ал. 1 КТ- поради намаляване обема на работата, респ. на основание чл. 138а, ал. 2 КТ- поради установени в страната извънредно положение, респ. извънредна епидемична обстановка. Счита въвеждането на непълно работно време за незаконосъобразно, доколкото не било спазено изискването за провеждане на съгласуване с представителите на синдикалната организация в предприятието и с представителите на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 КТ, като не бил спазен и въведеният с нормата на чл. 9 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските период от 10 работни дни между издаването на съответната заповед за въвеждане на непълно работно време до фактическото му установяване. Наред с това, ищецът счита, че в случая не било налице намаляване на обема на работата, а напротив- било констатирано увеличаване на същия, свидетелство за което било обявяването на свободни позиции за периода на извънредното положение, поради което поддържа, че в случая, въвеждайки намалено работно време, работодателят злоупотребил с правото си по чл. 138а, ал. 2 КТ, възползвайки се от факта на обявено извънредно положение. Счита, че въвеждайки намалено работно време само за определени служители в рамките на съответните структурни звена, работодателят проявил дискриминационно отношение към тях, вкл. към самия него. Изтъква, че през част от включените в исковия период времеви интервали действали паралелно две заповеди, с които се установявало непълно работно време на две различни основания. По изложените съображения счита, че незаконосъобразното намаляване на работното му време довело до необосновано незаплащане на пълния дължим размер на уговореното месечно трудово възнаграждение от 1617.00 лева, поради което претендира заплащане на неплатения остстък, законна лихва, обезщетение за забава, както и разноски. В законоустановения едномесечен срок е постъпил отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, с който ответникът оспорва исковете с довод, че съгласно закона и установената по приложението му съдебна практика трудово възнаграждение се дължи за действително положен труд, поради което и доколкото в случая ищецът не бил полагал труд при пълно работно време през процесния период предявените от него искове следвало да бъдат отхвърлени само на това основание. Независимо от това излага подробни съображения, поради които счита въвеждането на намалено работно време за законосъобразно, като поддържа, че обемът на работа в отдел „••“, в който е зает ищецът, намалял през релвантния за спора период, тъй като клиентът, в полза на който се предоставяли съответните аутосорсинг услуги от страна на ответното дружество, заявил изрично искане за намаляване обема на същите, като счита освен това, че ищецът не е представил доказателства за увеличаване обема на работа в отдела му. Поддържа, че при издаване на заповедите по чл. 138а, ал. 1 КТ спазил и нормата на чл. 9 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, както и изискването да проведе съгласуване на предстоящото въвеждане на непълно работно време с представителите на синдикалната организация в предприятието, като изяснява, че съгласуване с представителите на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 КТ не било проведено, тъй като в предприятието нямало такива. Независимо от това счита, че евентуалното непровеждане на процедурата по съгласуване не води до незаконосъобразност на процесните заповеди. Счита, че по отношение на основанието за установяване на непълно работно време, предвидено в нормата на чл. 138а, ал. 2 КТ, са неприложими изискванията по ал. 1 да е намалял обемът на работа, както и заповедта да бъде издадена поне 10 работни дни преди датата на въвеждане на намаленото работно време, доколкото единственото предвидено в нормата условие било да е обявено извънредно положение или извънредна епидемична обстановка, което в случая безспорно било налице. Оспорва издавайки процесните заповеди да е проявил дискриминационно отношение спрямо ищеца, основано на който и да е от предвидените в ЗЗДискр белези, както и да е злоупотребил с правото си да въведе непълно работно време, като подчертава във връзка с последното, че в интерес на служителите си и съобразно принципа за добросъвестно упражняване на трудовите права намалил установената за отдела продължителност на работното време, за да запази числеността на заетите в него. Претендира разноски. Съдът, като съобрази наведените от страните конкретни доводи, събраните по делото относими доказателства- поотделно и в тяхната съвкупност, и при спазване на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна страна: По предявения иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ процесуално задължение на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да установи, че през исковия период е бил страна по трудово правоотношение с ответника, че през този период реално, фактически е предоставил работната си сила в полза/на разположение на работодателя през пълната уговорена продължителност на работното му време от по 8 часа на ден, както и размера на следващото му се при пълно работно време месечно брутно трудово възнаграждение. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е пълно и главно съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК да докаже, че в изпълнение на разпоредбите на чл. 138а, ал. 1 КТ и чл. 9 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските е установил непълно работно време за исковия период, като е издал писмени заповеди не по- късно от 10 работни дни преди датата на преминаването към непълно работно време, в които е посочил изрично срокът и работните места, за които се въвежда непълно работно време, продължителността на работното време и данни за проведеното съгласуване с представителите на синдикалните организации и представителите на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 КТ, както и действителното осъществяване в обективната действителност на материалната предпоставка за законосъобразно установяване на непълно работно време на посоченото правно основание, а именно намаляване обема на работа в звеното, в което ищецът е полагат труд през исковия период. Законосъобразното упражняване на потестативното право на работодателя да намали работното време на служители в предприятието си по реда на чл. 138а, ал. 2 КТ предполага издаване на писмена заповед, съдържаща гореописаните данни, както и обявено в страната извънредно положение или извънредна епидемична обстановка за периода на установено непълно работно време, каквито в случая са били въведени с решение на Народното събрание, респ. на Министерския съвет съответно за периода 13.03.2020 г. – 13.5.2020 г. и 14.05.2020 г. – 04.01.2021 г., последното от които обстоятелства е безспорно между страните, а и общоизвестно. С оглед конкретно наведения в исковата молба довод за злоупотреба с право от страна на работодателя при упражняване на преобразуващото му право едностранно да измени съдържанието на трудовото правоотношение с ищеца, като въведе непълно работно време на основание чл. 138а, ал. 2 КТ, в тежест на ищеца е да докаже конкретните фактически обстоятелства, с които обосновава съждението си за недобросъвестно упражняване на правото от страна на ответника, в частност увеличаването на обема на работата в отдела, в който работи, през исковия период. Между страните не са спорни, поради което и на основание разпоредбите на чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК с доклада по делото като безспорни и поради това ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства с правно значение: съществуването през исковия период на трудово правоотношение между страните, по силата на което ищецът е заемал длъжността „специалист контрол приходи“ в отдел „••“ в „•••••“ ЕООД, че за целия сочен от ищеца период- от 18.05.2020г. до 16.11.2020г., за служителите от звеното, в което е работел, в т. ч. за него, е било установено непълно работно време по силата на издавани от субекта на работодателска власт писмени заповеди, както и че неизплатената част от трудовото му възнаграждение за този период при пълно работно време възлиза на претендираната с исковата молба сума от общо 3000.00 лева. Независимо от това, тези обстоятелства се установяват и от надлежно приобщените и неоспорени писмени доказателства: трудов договор № 147/012008 от 03.01.2008г., служебна бележка от „Ксерокс Бизнес сървисиз България“ ЕООД, уведомление № 104/19.03.2019г., съгласно което правата и задълженията на работодател по процесното индивидуално трудово правоотношение с ищеца ще се поемат и изпълняват от ответното дружество на основание нормата на чл. 123, ал. 2 КТ, както и заповеди от 30.04.2020г., 29.05.2020г., 28.07.2020г., 07.08.2020г., както и от 30.10.2020г. на субекта на работодателска власт за въвеждане на непълно работно време, вкл. за служителите в отдел „••“, в т. ч. за ищеца. Между страните не е спорно, че в периода, в който в звеното, в което ищецът е полагал труд, е било въведено непълно работно време- от 18.05.2020г. до 16.11.2020г., същият е престирал работната си сила съобразно намалената продължителност на работното време, като е получавал пропорционална част от уговореното с индивидуалния му трудов договор възнаграждение. В последния смисъл е изричното изявление от името на ищеца в исковата молба, че е получавал намалено трудово възнаграждение, пропорционално на отработените часове, тъй като е бил в невъзможност да работи на пълен работен ден. С оглед на това и въпреки указаната му с доклада по делото доказателствена тежест за това служителят не е ангажирал доказателства за установяване, че в периода на въведеното от работодателя намалено работно време реално е полагал труд с по- голяма от едностранно установената от ответника продължителност, респ. с продължителност от по 8 часа на ден съгласно уговорката в индивидуалния трудов договор. В практиката на ВКС- така, решение № 171 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 843/2012 г., IV г. о., ГК, се приема, че трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него - от страна на работника/служителя – да предоставя работната си сила, от страна на работодателя – да заплаща трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила. „Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно /чл. 124 и чл. 125 КТ/, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение /чл. 128 КТ/ за извършената работа. При непрестиране на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно: при неизпълнение на трудовите норми /чл. 266, ал. 1 КТ /, при престой и производствена необходимост /чл. 267 КТ/, при производство на некачествена продукция /чл. 268, ал. 3 КТ/. Ищецът не е полагал труд по трудовото му правоотношение с ответника, като той не е въвел твърдения /не е основал претенцията си/ това да се дължи на престой по вина на работодателя или на производствена необходимост /в какъвто случай основанието на иска би било различно“. Приема се следователно, че за времето, през което не е полагал труд, служителят няма право на заплащане на трудово възнаграждение- в този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 376 от 21.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 329/2011 г., III г. о., ГК. Следователно, основателността на разглеждания иск се предпоставя от реалното, фактическо престиране на работна сила на разположение/в полза на работодателя с нормалната продължителност, първоначална уговорена между страните при учредяване на процесното трудово правоотношение. След като в случая ищецът не доказва, а и не твърди да е престирал труд в полза на ответното дружество през пълната уговорена продължителност на работното му време, в негова полза не се следва трудово възнаграждение, каквото би било дължимо при полагане на труд при пълно работно време. В тази връзка следва да се изясни, че когато законодателят предвижда дължимост на трудово възнаграждение в пълен размер, без реално да е положен труд от служителя в пълен обем, това е изрично предвидено в закона- арг. от нормите на чл. 266, ал. 1 КТ, чл. 267 КТ и чл. 268, ал. 3 КТ, а настоящият случай не е сред пососчените. Още повече, че според настоящия съдебен състав в хипотезата на евентуално незаконосъобразно установено непълно работно време, по причина на което служителят обективно не е престирал труд в полза на работодателя през пълната уговорена продължителност на работния ден, в полза на служителя възниква правото да иска на основание чл. 213, ал. 2 КТ обезщетение за незаконно недопускане на работа, каквато претенция, обаче, в случая не е заявявана. В горния смисъл са Решение № 5768 от 13.11.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 8544/2022 г., Решение № 4485 от 21.08.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 15263/2021 г., Решение № 17277 от 8.10.2014 г. на СГС по в. гр. д. № 6418/2014 г. С оглед на така изложените фактически и правни съображения правно ирелвантно е в случая дали работодателят законосъобразно е упражнил правото си едностранно да измени трудовото правоотношение на служителите си, в частност на ищеца, като въведе намалено работно време. Независимо от това и за пълнота и прецизност следва да се изясни, че според настоящия съдебен състав в случая не се установява, въвеждайки непълно работно време за исковия период- 18.05.2020г.- 16.11.2020г., ответното дружество да е действало незаконосъобразно или недобросъвестно. Това е така, доколкото за целия период на установено непълно работно време са издадени писмени заповеди с посочване в същите на отделите и екипите, които касаят, продължителността на намаленото работно време- 5 часа и 30 минути, респ. 5 часа и 36 минути, което е съответно на изискването на нормата на чл. 138а, ал. 3 КТ, както и период, за който се въвежда промяната. Същевременно, между издаването на първата заповед, с която е въведено намалено работно време- Заповед № Н34/30.04.2020г., поради намаляване обема на работата, т. е. на основание чл. 138а, ал. 1 КТ, до фактическото въвеждане на същото- 18.05.2020г., е изминал изискуемият съгласно чл. 9 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските срок от поне 10 работни дни. С оглед на това и доколкото с последващите заповеди на практика се удължава периодът на намаленото работно време, без между периодите по заповедите да има времеви интервал, през който да е било установено полагане на труд при пълната продължителност на работното време, съдът намира, че не е необходимо изминаването на нов период от 10 работни дни преди произвеждане на действието на всяка следваща заповед. Това е така, тъй като след като служителите вече веднъж са преминали на непълно работно време за определен с първата заповед период- до 18.08.2020г., и значително преди изтичането му същият се продължава, респ. формалното основание за въвеждане на непълното работно време се изменя, интересът на служителите, чиято защита се цели с коментираната норма на чл. 9 НРВПО- да организират и обезпечат трудовата си заетост през периода, за който се въвежда непълно работно време, е в достатъчна степен защитен. Още повече, че повечето от впоследствие издадените заповеди са с правно основание чл. 138а, ал. 2 КТ, в която хипотеза законът, както и подзаконовите нормативни актове по приложението му, вкл. НРВПО, не предвиждат като задължително условие за въвеждане на непълното работно време изтичането на минимум 10 дни от издаването на акта на работодателя до настъпване на правното му действие. Наред с това, от съвкупната преценка на приобщените писмени доказателства- указания за изменение и искания за намаляване обема на предоставените от ответното дружество към „Ейч Си Ел Технолоджис“, респ. към „Ксерокс Корпорейшън“, аутсорсинг услуги съответно от 30.04.2022г. и от 27.07.2020г., и покани за среща до синдикалната секция към Националната федерация „Техническа индустрия, Наука, Информатика“- член на КТ „Подкрепа“, учредена в ответното дружество, както и от гласните доказателства, вкл. показанията на разпитания по искане на ищеца свидетел, се установява и намаляване на обема на работа за отдела, в който ищецът е полагал труд през исковия период, обслужващ именно клиента „Ксерокс“, както и предприета от работодателя инициатива да съгласува предстоящите промени в работното време на служителите с представителните на синдикалната организация в предприятието. Независимо от това следва да се подчертае, че само по себе си евентуалното неизпълнение на задължението на работодателя по чл. 138а, ал. 1 КТ да проведе процедура по предварително съгласуване с представителите на синдикалните организации и на представителите на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2, не е от естество да доведе до незаконосъобразност на въведената промяна в работното време. Настоящият съдебен състав намира, че изискването за намаляване на обема на работа като предпоставка за въвеждане на непълно работно време от работодателя е приложимо единствено в хипотезата на чл. 138а, ал. 1 КТ, в която е и изрично предвидено, но не и в тази по чл. 138а, ал. 2 КТ, в която като единствена обективна предпоставка за установяване на намалено работно време е предвидено обявяването на извънредно положение или на извънредна епидемична обстановка, каквито през исковия период са били установени- общоизвестен факт, обявен като такъв и поради това ненуждаещ се от доказване с доклада по делото. Противното- въвеждането като изискване, наред с установеното извънредно положение, респ. извънредна епидемична обстановка, и за намален обем на работа в предприятието на работодателя, респ. в негови звена, би направило приемането, считано от 13.03.2020г. на нормата на чл. 138а, ал. 2 КТ безпредметно при вече съществуващата разпоредба на ал. 1 на същия член. В тази връзка следва да се изясни, че приемането на нормата на чл. 138а, ал. 2 КТ е с цел предотвратяване на значителни и непреодолими финансови затруднения на работодателите през време на извънредното положение и на извънредната епидемична обстановка, установени в страната във връзка със световното разпространение на коронавирусната болест в края на 2019г. и през 2020г., а зедно с това и с цел запазване на трудовата заетост на работниците и служителите, както и на източника на техните трудови доходи през същия този период. Следователно, цитирната норма е въведена с идеята да бъде постигнат баланс между интересите на страните по трудовото правоотношение, а с това да бъде и разпределен рискът от евентуалния спад в приходите на рабодателя, който закономерно и неминуемо би намерил отражение и върху броя заети служители в предприятието. По този начин по същество се цели да се постигне частично решаване на проблемите на безработицата при създалата се в резултат от пандемията особена икономическа обстановка в страната и в световен мащаб. Аргумент в подкрепа на това са мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на Кодекса на труда, според които законодателната воля е била да уреди едностранното установяване на непълно работно време в хипотезата на чл. 138 а КТ като способ за запазване заетостта на работниците и служителите през периода на извънредното положение и извънредната епидемична обстановка посредством намаляване разходите за запащане на труда от страна на работодателя, т. е. с оглед особената обстановка на настъпила световна пандемия законодателно се е търсил баланс между интересите на работниците/служителите и тези на работодателя с цел насърчаване на последния да съхрани заетостта, без това да води до финансов колапс на предприятието му при стесняване на икономическата му дейност в рамките на намаленото работно време. Идеята на законодателната промяна е да се постигне споделяне на неблагоприятните икономически последици между страните по трудовото правоотношение, настъпили в резултат на извънредната ситуация. Следва да се посочи, че въвеждането на такова непълно работно време не зависи от обема на работата, нито е обвързано от съгласуване със синдикалните организации или с получаване на съгласие от работниците именно по изложените по – горе съображения на законодателя. Идеята е в условията на извъндредна епидемична обстановка, която безспорно е съществувала в страната през процесния период, да се предприемат най - бързите възможни мерки за запазване на работните места и намаляване финансовата тежест на предприятията- - в този смисъл и решение № 4485 от 21.08.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 15263/2021 г., Решение № 5768 от 13.11.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 8544/2022 г. Що се отнася до довода на ищеца за недобросъвестно упражняване от страна работодателя на потестативното му право по чл. 138а, ал. 2 КТ, следва да се изясни, че в случая не се установиха конкретни обстоятелства, които да обосноват извод за злоупотреба с право от страна на ответника, като в тази връзка от значение е и вече изясненото относно предпоставките за въвеждане на непълно работно време по реда на ал. 2, а именно единствено обективният факт на обявени извънредно положение или извънредна епидемична обстановка, установяването на които не зависи от волята на работодателя. Поради това и доколкото именно законодателят е допуснал възможност работодателят да се възползва от коментираната мярка за запазване на трудовата заетост в предприятието си, като едностранно измени работното време, а с това и трудовото възнаграждение на служителите си през посочения период, решението му да стори това не би могло да бъде преценявано като взето в противоречие с принципна по чл. 8, ал. 1 КТ. При така изложените фактически и правни съображения и при липсата на спор, че през целия исков период ищецът е полагал труд с продължителност съобразно установеното намалено работно време, за което му е заплащано пропорционално трудово възнаграждение, предявеният иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, както и обусловеният от неговата основателност иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъдат изцяло отхвърлени. При този изход на спора по правило разноски се следват единствено на ответника, комуто в случая такива не следва да бъдат присъждани, доколкото не се установява реалното извършване за негова сметка на разходи за настоящото производство. Сторените от ищеца разноски следва да останат за негова сметка- така, както са извършени. По арг. от нормата на чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на СРС не следва да бъде присъждана държавна такса за разглеждане на исковете. Така мотивиран, съдът