Решение № 392 от 20.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5527/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба: 1. подадена от В. Г. И. срещу решение 12.01.2014г. постановено по гр.д. № 5117/2011г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 73 състав, в частта, с което е отхвърлен предявения от него срещу „К.Г.“ЕООД иск с правно основание чл.224 ал.1 от ГПК за сумата над 1841, 04 лв. до предявения размер от 2723, 00 лв.

В жалбата се посочва, че решението в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно. Излага доводи, че първонистанционният съд необосновано е приел вариант № 1 от даденото заключение по ССчЕ, без да изложи мотиви защо счита, че именно присъдения размер съответства на дължимото обезщетение за неоползван платен годишен отпуск за процесния период. Посочва, че районният съд не е взел предвид, че правоотношението е прекратено на 15.01.2009г. и до който момент следва да бъде изчислен размера на полагащия се на ищеца платен годишен отпуск респективно размера на обезщетението за неизползването му. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което иска се уважи в пълния му предявен размер. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „К.Г.“ЕООД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че решението в обжалваната от ищеца част е недопустимо на основание чл.299 от ГПК, доколкото вече е налице влязло сила решение по гр.д. № 10668/2009г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 57 състав, с което е разгледана претенцията на ищеца.

При условията на евентуалност, излага съображения, че в жалбата се съдържат неоснователни оплаквания, доколкото е безспорно, че след 26.11.2008г. до 15.01.2009г. ищецът не е полагал труд при ответника.

2. подадена от „К.Г.“ЕООД срещу решение 12.01.2014г. постановено по гр.д. № 5117/2011г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 73 състав, в частта, с което е осъден да заплати на В. Г. И., както следва/ -на основание чл.225 ал.1 от ГПК сумата от 8035, 16лв. – обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение извършено със заповед № РД-7/26.11.2008г. на законния представител на „К.Г.“ЕООД и за периода 17.03.2008г. – 15.01.2009г., ведно със законната лихва върху главницата считано от24.11.2011г. до окончателното й изплащане;

-на основание чл.224 ал.1 от КТ сумата от 1841, 04 лв. представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 17.03.2008г. – 15.01.20109г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 24.11.2011г. до окончателното й изплащане;

-на основание чл.78 ал.1 от ГПК разноски по делото в размер на 1664, 44 лв.

В жалбата се твърди, че решението в обжалваната му част е недопустимо, тъй като съдът неправилно е преценил, че не е налице основание за прекратяване на производството на основание чл.229 ал.2 от ГПК. Счита, че по отношение на претенциите е налице влязло в сила съдебно решение, поради което и обжалваното решение е недопустимо. Моли обжалваното първоинстанционно решение да бъде обезсилено и производството по делото прекратено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Относно допустимостта на обжалваното решение. От приложеното по делото съдебно решение от 20.11.2009г. постановено по гр.д. № 10668/2009г. по описа на СРС, ГО, 57 състав – л.

3-7 от делото на СРС, за което няма спор, че е влязло в законна сила се установява, че: -на основание чл.344 ал.1т.1 от КТ уволнението на В. Г. И. със заповед № РД- 7/26.11.2008г. на „К.Г.“ЕООД е признато за незаконно и заповедта отменена;

-на основание чл.344 ал.1 т.2 от КТ В. И. е възстановен на длъжността заемал преди незаконното уволнение;

-на основание чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 от КТ „К.Г.“ЕООД е осъден да заплати на В. И. сумата от 19761, 00 лв. – обезщетение за оставането му без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 15.01.2009г. – 20.05.2009г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 18.02.2009г. до окончателното й изплащане, като иска за разликата над 19761, 00 лв. до пълния предявен размер от 24756, 00 лв. е отхвърлен като неоснователен;

-на основание чл.128 от КТ, „К.Г.“ЕООД е осъден да заплати на В. И. сумата от 3577, 05 лв. – неплатено трудово възнаграждение за периода 01.11.2008г. – 26.011.2008г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 18.02.2009г. до окончателното й изпащане, като иска е отхвърлен за разликата до пълния размер от 10315, 00 лв. и за времето 27.11.2008г. – 15.01.2009г., както и за сумата от 5494, 00 лв. –допълнително трудово възнаграждение за периода 17.03.2008г. – 15.01.2009г.

С искова молба с вх. № 51061/54.11.2011г., по която е образувано гр.д. № 51177/20111г. по описа на СРС, ГО, 73 състав, В. Г. И. е предявил срещу „К.Г.“ЕООД обективно кумулативно съединени искови претенции, както следва: -с правно основание чл.224 ал.1 от КТ за сумата от 2825, 00 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен отпуск за периода 17.03.2008г. -15.01.2009г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане;

• с правно основание чл.128 т.2 от КТ за сумата от 5494, 00 лв. - допълнително трудово възнаграждение за периода 17.03.2008г. – 15.01.2009г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане;

-с правно основание чл.225 ал.1 от КТ за сумата от 8521, 50 лв. – обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение със заповед № РД-7/26.11.2008г. на „К.Г.“ЕООД за периода 20.05.2009г. – 15.07.2009г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Производството по гр.д. № 51177/2011г. по описа на СРС, ГО, 73 състав в частта относно предявения иск с правно основание чл.128т.2 от КТ за сумата от 5494, 00 лв. - допълнително трудово възнаграждение за периода 17.03.2008г. – 15.01.2009г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, е прекратено на основание чл.299 ал.2 от КТ с решение /имащо характер на определение/ от 12.01.2015г. и което е влязло в законна сила на 18.08.2020г.

Настоящият състав констатира, че обжалваното решение е допустимо, като не са налице пречките по чл.299 ал.2 от ГПК респективно основание за обезсилване на решението и прекратяване на производството по делото.

Това е така, тъй като с цитираното решение гр.д. № 10668/2009г. по описа на СРС, ГО, 57 състав, влязло в законна сила – съдът не се е произнесъл и съответно страните не са обвързани от сила на присъдено нещо относно иск с правно основание чл.224 ал.1 от КТ, а произнасянето му по иска с правно основание чл.225 ал.1 от КТ касае друг период - 15.01.2019г. – 20.05.2009г., в настоящото производство ищецът претендира обезщетение за оставане без работа за разликата над 4 месечния период до законоустановения 6 месечен такъв – 21.05.2009г. – 15.07.2009г., както правилно е преценил първоинстанционният съд и е изрично посочил в мотивите на обжалваното решение. В диспозитива на първоинстанционното решение обаче, районният съд е допуснал очевидна фактическа грешка като е посочил друг период, за който присъжда обезщетение по чл.225 ал.1 от КТ – 17.08.2008г. – 15.01.2009г. /периода на съществуване на трудово правоотношение между страните/, а не този, по който е разгледал и за който е формирал волята си – 21.05.2009г. - 15.07.2009г. и която очевидна фактическа грешка следва да бъде поправена по реда на чл.247 от ГПК.

Следователно обжалваното първоинстанционно решение е допустимо, а по същество - правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

По иска с правно основание чл.344 ал.1 т.1 вр.чл.225 ал.1 от КТ.

Основателността на иска за обезщетение поради незаконно уволнение пък се предпоставя от продължителността на периода, в който правото на обезщетение съществува - от датата на незаконното уволнение до обявяването на недействителността от съда, но не повече от 6 месеца. В 6-месечния срок по чл. 225, ал. 1 КТ работникът има право на обезщетение, защото отношенията между него и работодателя се уреждат като при действителен трудов договор. Уволнението е незаконно поради допуснати нарушения на императивни правни норми.

В настоящият случай ищецът претендира обезщетение за част от целия период – 21.05.2009г. – 15.07.2009г.

Разпоредбата на чл. 225 ал. 1 и ал.2 КТ предоставя причинна връзка между правонарушението (незаконното уволнение) и вредата (оставането без работа или работа на по – ниско трудово възнаграждение, като разликата с получаването преди уволнението е размера на вредата). Обстоятелството, че ищецът е работил при друг работодател на по – ниско платена длъжност се установява от копието на трудовата книжка, както и от заключението по ССчЕ, ценено от съда като обективно и компетентно и неоспорено от страните и от което се устаноявва, че разликата между трудовото възнаграждение получавано при ответника и това по възникналото след процесното незаконно уволнение за периода 21.05.2009г. – 15.07.2009г. е в размера на брутната сума от 8035, 16 лв. и което правилно е присъдена от първоинстанционният съд.

По иска с правно основание чл.224 ал.1 от КТ. Според чл. 224 ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. За да бъде уважен такъв иска е необходимо установяването на две кумулативни: 1. прекратяване на трудовото правоотношение и 2. наличие на неизползван платен годишен отпуск.

Основният спорен между страните е въпрос дали за периода 26.11.2008г. – 15.01.2009г., когато е прекратено трудовото правоотношение, въпреки че не е полагал труд при ответника, на ищеца му се зачита за трудов стаж и съответно пропорционално следва да се присъди и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.

По делото не е установено дали за посочения период ищецът е ползвал някакъв вид отпуск, но безспорно е, че не е престирал работна сила в полза на ответника като работодател, съответно не му е начислявано и изплащано трудово възнаграждение, включително и по претенцията по чл.128т.2 от КТ по гр.д. № 10668/2009г. по описа на СРС, ГО, 57 състав /иска е уважен само за периода до 26.11.2008г. – реално изработеното време/ Според разпоредбата на чл. 351 ал. 1 от КТ трудовият стаж е времето, през което работникът е работил по трудово правоотношение, доколкото друго не е предвидено в този кодекс, в друг закон, както и времето, през което лицето е работило като държавен служител.

Времето, през което работникът или служителят реално не е полагал труд по време на съществуване на трудово правоотношение също се признава за трудов стаж, като хипотезите са изрично уредени в КТ – чл.352 ал. т.1-10 от КТ, както и в хипотезите, които е полагал труд без да съществува действително трудово правоотношение – чл.354 ал.1 т.1-8 от КТ.

В нито една от цитираните хипотези не е предвидено неполагане на труд по причина у работника/служителя, а в настоящото производство ищецът не установи при условията па чл.154 ал.1 от ГПК, че за периода 26.11.2008г. – 15.01.2009г. не е полагал труд, поради наличие на някоя от хипотезите по чл.352 ал.1 т.1-10 от КТ, поради което и няма основание да се счита, че посочения период от време се зачита за трудов стаж респективно – не се взема предвид при определяне размера на полагащите се дни платен годишен отпуск респективно – обезщетението за неизползването им при прекратяване на трудовото правоотношение. В този смисъл е правилен крайния извод на първоинстанционният съд, че обезщетението по чл.224 ал.1 от КТ следва да определи по вариант № 2 от заключението по ССчЕ – за отработените дни и които се считат за трудов стаж до 26.11.2008г. и според които неизползвани дни платен годишен отпуск към датата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните – 15.01.2009г. са 9 дни и за които се дължи обезщетение от 1841, 04 лв.

С оглед съвпадане на крайните изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва на основание чл.271 ал.1 хип.1 от ГПК да бъде потвърдено.

Разноски С оглед изхода на делото, неоснователността на въззивните жалби, разноски не следва да присъждат.

С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от КТ въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд