Решение № 51 от 13.3.2026 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 531/2025 г.

Производството е въззивно, образувано по жалба на „Банка ДСК“ АД със седА.ще гр.София срещу решение № 18 от 03.10.2025г. по търг.дело № 44/24г. по описа на Силистренски окръжен съд, с което по иска М. К. А. и Р. А. А. срещу банката е прогласена нищожността на Договор за ипотечен кредит от 09.08.2016г., както и сключените във връзка с него Споразумение от 16.01.2020г. и Споразумение от 23.12.2022г. на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД във вр. чл.38 вр. чл.24 ал.1 т.9 от ЗКНИП вр. чл.366 от ЗЗД, и е признато за установено в отношенията между страните, че ищците не дължат на банката заплащане на сумата от 29 350.56лв. по Договор за ипотечен кредит от 09.08.2016г. и сключените във връзка с него Споразумение от 16.01.2020г. и Споразумение от 23.12.2022г., ведно със законна лихва върху главницата от 29 350.56лв., считано от 22.10.2018г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 517/18г. по описа на РС – Тутракан, на основание чл.124 ГПК. Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно. По оплакването за недопустимост на обжалваното решение: Твърди, че решението е постановено по недопустим иск. Сочи, че кредитополучателите не са подА. в срок възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение, поради което и издадената заповед е стабилизирана. Влязлата в сила заповед за изпълнение преклудира всички обстоятелства, материалноправни възражения и оспорвания по отношение на правопораждащите юридически факти и размера на установените със сила на присъдено нещо парични притезания, включително и относно действителността на оспорените клаузи. Поради това и твърди, че не е нА.це абсолютна положителна процесуална предпоставки за възникването и съществуването на правото на иск за обявяване на процесния договор за нищожен поради нА.чие на неравноправни клаузи. Твърди, че всички правоизключващи, правопогасяващи и правоизменящи възражения на длъжниците подлежат на разглеждане в производството по установителния иск по чл.422 от ГПК. При неподаване на възражение по реда на чл.414 от ГПК процесуалната възможност на длъжника да защити правото си в отделно самостоятелно исково производство се преклудира извън хипотезата на новооткрити или нови писмени доказателства по реда на чл.424 ал.1 от ГПК. Позовава се на разрешения на СЕС досежно принципа на сила на присъдено нещо в правния ред на Съюза и в националните правни системи. Твърди, че допустимостта на оспорването на неравноправна клауза в потребителски договор е обвързване не само с непроизнасянето от съда по вА.дността в предходен съдебен контрол върху спорния договор, но и с редовното сезиране от потребител на националния съд, т.е. с допустим съдебен спор за съществуване на вземането по този договор. Моли съда да обезсили обжалваното решение като недопустимо и да прекрати производството по предявените срещу банката искове. В отношение на евентуалност, твърди, че обжалваното решение е неправилно тъй като изводите на съда са изцяло в противоречие с фактическата обстановка. Оспорва извода на съда, че банката е начислявала на кредитополучателя застрахователни премии като разходи, без да ги отчита като компоненти при определяне на крайния размер на ГПР. Оспорва посоченото от съда, че когато една лична застраховка не била търсена от кредитополучателя за задоволяване на собствените му нужди от допълнителна сигурност, а напротив, била сключена в хода на преддоговорни отношения при избор на подходящ кредит по повод предложени параметри на кредита, волята на кандидата за застраховане не била свободна. НА.це била обусловеност и взаимосвързаност на двете сделки. В тази връзка, обезпечението чрез застраховка била допълнителна услуга, наложена на потребителя в резултат на преговорите за предоставяне на кредита и затова и застрахователните премии били част от общите разходи по смисъла на § 1, т.17 от ДР на ЗКНИП. Оспорва и приетото от съда, че отразяването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, предвид невключването на застрахователните премии, представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща практика, с което на потребителя му е била отнета възможността да прецени икономическите последици от сключването на договора. Твърди, че включването на кредитополучателя в групата на застрахованите лица по групова застраховка „Живот, свързана с банков кредит“ не представлява ограничаване волята на кредитополучателя. А напротив, същата е сключена при негово желание с ясното съзнание за рисковете, които покрива с цел гаранция обезпечаване на кредита в случай на настъпване на застрахователно събитие. Излага, че за да е нА.це задължение за включване на разходите за допълнителни услуги и по-специално застрахователните премии в общите разходи по кредита, респ. в ГПР, те следва не само да са свързани с договора за кредит, но и сключването на договора за услуга, в частност застраховка, да е задължително условие за получаване на кредита. Излага, че подробният анА.з на договора за кредит и общите условия към него води до извод, че никъде не е вменено задължение на кредитополучателя да сключи договор за застраховка „Живот“ като предпоставка за предоставяне на кредита или за получаване на по-облекчени или преференциални условия по кредита. Твърди, че в настоящия случай застраховката е била сключена изцяло по желание на кредитополучателя М. А.. Въпреки, че не е включена в изчисляването на ГПР, тя е посочена като стойност с оглед на това кредитополучателят да е наясно каква сума за застрахователна премия дължи помесечно. Същият може във всеки един момент да спре да плаща тази застраховка или да се откаже от нея. Твърди, че в договор за кредит, общите условия към него и в индивидуалното заявление на застрахованото лице по груповия договор не се предвиждат каквито и да е било негативни последици за потребителя във връзка с кредита /предсрочна изискуемост, завишаване на лихвен процент или други разходи по кредита/, в случай на неплащане на застрахователната премия. Твърди, че след като неизпълнението на задължението за погасяване на месечна застрахователна премия не води до неблагоприятни последици във връзка с кредита, то сключването на договора за застраховка не е било условие за предоставяне на кредита, вкл. при така договорените условия. По отношение на имуществените застраховки, които съдът също е приел, че следвало да бъдат отчетени като общ разход по кредита и включени в ГПР, твърди, че банката е прилагала уговорения в погасителния план процент на разходите. Сочи, че действително в т.9.13 от ОУ е записано, че ГПР включва и имуществената застраховка на обезпечението в размер съгласно сключен от кредитополучателя застрахователен договор с избран от него застраховател. Твърди, че този разход става част от ГПР, когато стане известен на банката – след като кредитополучателят представи първата оригинална застрахователна полица. В тази връзка твърди, че размерът на застрахователните премии към датата на сключване на договора не са били изначално определени и известни на банката. Твърди, че в тежест на кредитополучателите е да представят сключения застрахователен договор между тях и избран от тях застраховател и получаване на известие от банката за сключването му, което не е нА.це в настоящето производство, за да се приеме, че застрахователната премия следва да се включи в ГПР. Твърди, че застрахователните премии за имуществената застраховка няма как да бъдат изчислени към датата на сключване на договора за кредит, тъй като не се дължат към този момент и представляват едно бъдещо несигурно събитие, което няма как да бъде начислено като разход по кредита, тъй като за банката е неизвестно дА. същото ще настъпи. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което искът за нищожност на договора за кредит и установителния иск за недължимост на вземането да размера на сумата 29 350.56лв. да бъде отхвърлен. В съдебно заседание, чрез процесуален представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира направените по делото разноски. Въззиваемата страна М. К. А. и Р. А. А., и двамата от гр.Тутракан, в депозиран в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор, изразяват становище за неоснователност на жалбата и молят съда да потвърди обжалваното решение. В съдебно заседание, чрез процесуален представител, молят съда да потвърди обжалваното решение. Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното: Предмет на въззивното производство са предявени в условията на евентуалност установителни искове от М. К. А. и Р. А. А. срещу „Банка ДСК“ ЕАД за прогласяване на нищожност на договор за ипотечен кредит от 09.08.2016г., споразумение от 16.01.2020г. и споразумение от 23.12.2022г., сключени между страните на основание чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД във връзка с чл.38 вр.чл.24 ал.1 т.7, 8, 9 и 10 и чл.25 ал.3 от ЗКНИП вр.чл.366 от ЗЗД и в условие на евентуалност за прогласяване на нищожност на договорни клаузи по договор за ипотечен кредит от 09.08.2016г. – чл.7 и чл.7.1 и чл.11 на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.146 вр.чл.143 ал.1 вр.ал.2 т.11 от ЗЗП; за прогласяване нищожност на договорни клаузи от Общите условия към договора за ипотечен кредит от 09.08.2016г.- чл.чл.9.1, 9.2.1, 9.2.4, 9.3.1, 9.3.2, 9.5, 9.12 на основание чл.26 ал.1 пр.1 във връзка с чл.146 вр.чл.143 ал.1 вр.ал.2 т.11 от ЗЗП и за прогласяване на нищожността на договорни клаузи в приложение № 2 към договор за ипотечен кредит от 09.08.20216г. „Общи условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма ДСК Уют“ – чл.чл.9.1, 9.2, 10.1, 10.2 на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр.чл.146, вр.чл.143 ал.1, вр.ал.2, т.11 от ЗЗП и кумулативно съединен с тях установителен иск, с който да се приеме за установено, че ищците на дължат на банката сумите по договор за ипотечен кредит от 09.08.2016г., споразумение от 16.01.2020г. и споразумение от 23.12.2022г. в размер на 33 935.10лв. – главница, законна лихва върху главницата, считано от 22.10.2018г. до окончателното изплащане на задължението /към 16.11.2018г. в размер на 84.83лв./, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 517/18г. по описа на РС – Тутракан. С обжалваното решение е уважен главният иск и е прогласена нищожността на договора за ипотечен кредит и споразуменията към него на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД във връзка с чл.38 вр.чл.24 ал.1 т.9 от ЗКНИП вр.чл.366 от ЗЗД, както и е прието за установено, че М. К. А. и Р. А. А. не дължат на банката заплащане на сумата от 29 350.56лв. по посочените договор за ипотечен кредит и споразумения към него, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.10.2018г. По възражението на банката за недопустимост на предявените установителни искове, поради стабилизиране заповедта за изпълнение предвид неподаване на възражение срещу нея от длъжниците – ищци: Не е спорно, че при обявена предсрочна изискуемост на задълженията по кредита банката се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ № 713 от 22.10.2018г. по ч.гр.дело № 517/18г. по описа на РС – Тутракан срещу която в срока за доброволно изпълнение няма подадено възражение от длъжниците. По въпроса за задължението на съда по чл.7 ал.3 от ГПК служебно да следи за нА.чието на неравноправни клаузи е нА.це практика на касационната инстанция, съобразно която формираната с влезлите в сила заповеди за изпълнение сила на пресъдено нещо не препятства правото на страната – потребител да поиска в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключените договори за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и не обуславя недопустимост на предявените по-късно установителни искове. Разрешението касационната инстанция е дала съобразно практиката на СЕС по решение от 17 май 2022г. по дело С-600/19, решение от 17 май 2022г. по съединени дела С-693/19 и С- 831/19, определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23. В посочената практика на СЕС се изтъква необходимостта процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на пресъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на ефективност, т.е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите. Съдът е посочил, че при липса на ефективен контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това в цитираните по-горе решения е приел, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи. СЕС е посочил, че произнасянето на съда би било ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността с оглед Директива 93/13 на всички клаузи от договора, а не само на една. Според посочената практика, в случай че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно нА.чие на неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана. СЕС е пояснил, че забраната за непререшаемост се допуска да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни /определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23/. АнА.зът на така формирана практика на СЕС обуславя извода, че с оглед предоставената с Директива 93/13 засилена защита на потребителя в качеството му на икономически по-слаба страна, която не винаги може да се ориентира в съдържанието и действителните правни последици на наложени й като неиндивидуално договорени клаузи, е неприложимо правилото за изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в производство по спор относно действителността на потребителски договор, включително когато произнасянето по действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасяне по спора въпрос. В този смисъл определение № 1199 от 09.05.2024г. по ч.гр.дело № 1304/23г., второ търг.отделение; решение № 491 от 23.07.2024г. по гр.д. № 1767/23г., четвърто гражд.отделение. В настоящия случай производството по ч.гр.дело № 517/18г. на РС – Тутракан, образувано по заявление на банката за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК е преди националният ни законодател изрично да вмени на съда с чл.7 ал.3 /нова – ДВ бр.100/19г./ от ГПК, респ. – на заповедния съд – с чл.411 ал.2 т.3 /нова – ДВ бр.100/19 г./ от ГПК, служебното задължение да следи за нА.чието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител; респ. – в текста на процесната заповед за незабавно изпълнение по никакъв начин не е обективирано извършването на такава служебна проверка. Поради което и проверката за нищожност на процесния договор за банков кредит и на двете допълнителни споразумения към него, поради твърдяното от ищеца нА.чие на неравноправни клаузи в тях е допустима. Не е спорно по делото, че въззиваемите М. А. и Р. А. имат качеството на потребители и породилите се между страните облигационни отношения се регулират от разпоредбите на Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП), тъй като процесният договор за кредит е сключен след влизане на закона в сила, обезпечен е с ипотека и попада в приложното поле н а чл.1 ал.2 от ЗКНИП и същевременно не е нА.це някое от изключенията, визирани в чл.3 от закона. По главните искове за нищожност на договора и споразуменията към него на основание чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД във връзка с чл.38 вр.чл.24 ал.1 т.7, 8, 9 и 10 и чл.25 ал.3 от ЗКНИП вр.чл.366 от ЗЗД: Доколкото от въззиваемите се поддържат всички въведени от тях твърдения за нищожност на целия договор за кредит, посочени в исковата молба, въззивният съд дължи проверка по всички въведени с исковата молба основания за нищожност на договора. Съобразно въведените от ищеца основания и съобразно чл.38 от ЗКНИП на проверка подлежат спазването на изискванията на чл.24 ал.1 т.7, 8 и 9 и на чл.25 ал.3 от закона. Твърдяното от ищеца нарушение на чл.24 ал.1 т.10 от ЗКНИП не е сред основанията за нищожност. Договорът съдържа изискуемото в чл.24 ал.1 т.7 и т.8 и чл.25 ал.3 от ЗКНИП съдържание. Посочени са условията за погасяване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Уговореният между страните лихвен процент по кредита е променлив, като са посочени изрично компонентите, които го формират: стойността на 6 месечния Софибор и фиксирана преференциална надбавка, при изпълнение на условията по програма, подробно описана в приложение № 2 към договора. Изрично са посочени кога може да бъде изменен лихвения процент – в случай на промяна на 6 месечния Софибор, като предпоставките, реда и сроковете за това са разписани в Общите условия, неразделна част от договора, включително и в случай, че избраният лихвен индекс няма котировки. Промяната е обвързана от промяна на предварително обявен и публично достъпен лихвен индекс, поради което и изчислителна процедура или формула не е необходима. Втората възможност за изменение на лихвения процент е в случай на неизпълнение на условията по програмата, в който случай кредитополучателят губи правото да ползва преференциалната надбавка и приложимият лихвен процент се увеличава чрез увеличаване на надбавката, съгласно условията. Посочен е максималният размер, до който може да стигне променливият лихвен процент в резултат на неизпълнението на условията като максималният размер на фиксираната надбавка е 6.169 %. Условията за ползване на преференциален лихвен процент, неразделна част от договора, са обективни и не зависят от волята на банката – кредитодател, а са свързани само с поведението на кредитополучателя – да има открита разплащателна сметка в банката, от която да издължава кредитора и да превежда трудовото си възнаграждение/кредитен оборот или пенсия по разплащателната сметка. Т.9 на чл.24 ал.1 от ЗКНИП изисква в договора да бъде посочен годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя. В настоящия случай размерът на ГПР не е посочен в чл.8 от договора, но е посочен в края на подписания от кредитополучателя погасителен план към договора, неразделна част от него и същият е в размер на 5.85 %. Разпоредбата на чл.29 ал.1 от ЗКНИП предвижда, че "годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент, изчислен на годишна база от общия размер на предоставения кредит". А общите разходи по кредита за потребителя са посочени в т.17 от § 1 на ДР ЗКНИП и включват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за кредит за недвижим имот, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии, в случаите, когато сключването на договора за допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита или за получаване на кредита при предлаганите условия. Общият разход по кредита за потребителя включва и разходите за извършване на оценка на недвижим имот, когато такава оценка е необходима за получаване на кредита. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси, както и таксите за вписване при прехвърлянето на собствеността на недвижим имот и разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит. От заключението по т.5 на приетата от първата инстанция съдебносчетоводна експертиза, която въззивният съд кредитира като обективно и компетентно дадена, неоспорена от страните, съдът приема за установено, че посоченият в погасителния план към договора ГПР от 5.85 % включва освен заложените в договора за кредит параметри и други разходи: еднократна сума от 285.50лв., представляваща такса за проучване и одобряване на кредит, еднократна сума от 25лв., представляваща такса за вписване на договорна ипотека и месечна такса в размер на 2.15лв., заложена в изготвения погасителен план. От експертът е изготвен и втори вариант на ГПР, при който освен заложените в договора параметри към група други разходи са включени: еднократна сума от 285.50лв., представляваща такса за проучване и одобряване на кредит, месечна такса в размер на 2.15лв., заложена в изготвения погасителен план, така и годишни разходи за застраховане на недвижимо имущество, обезпечение по договора за кредит, и годишни разходи за застраховано лице по групов договор за застраховка „Живот, свързана с банков кредит“. От експерта към заключението са приложени сключените застрахователни полици и сертификати, установяващи сключването на договорите за застраховка и дължимите по тях плащания на застрахователните премии. При включването на плащанията по застраховките изчисленият от експерта ГПР е в размер на 6.2 %, по-голям с 0.39 пункта от определения ГПР в погасителния план. Правилата относно ГПР се съдържат в Общите условия към договора от 9.12 до 9.15. Интерес в случая представлява разпоредбата на чл.9.13 от общите условия, съобразно която ГПР включва и разход за имуществена застраховка на обезпечението, в размер, съгласно сключен от кредитополучателя застрахователен договор с избран от него застраховател. Този разход става част от ГПР когато стане известен на банката – след като кредитополучателя представи първата оригинална застрахователна полица. НА.це е задължение на банката да посочи новия ГПР в първия погасителен план, който се представя на кредитополучателя след представяне на полицата. Съставът на въззивния съд намира, че следва да съобрази и уговорката на чл.3.1 от общите условия към договора, според която кредитът се усвоява след датата на учредяване на обезпеченията, предвидени в договора и след предаване на оригиналните застрахователни полици по сключения договор за имуществена застраховка по отношение на тях. Тази поредност по отношение на изпълнение на задълженията на кредитополучателя и на банката е установена и в констативносъобразителната част на приетото по делото заключение, а именно: след сключване на договора на 09.08.2016г. на 10.08.2016г. от кредитополучателят е внесена сума за погасяване на такса за разглеждане и одобрение на кредита и такса за оценка в общ размер на 285.50лв. и на 17.08.2016г. е внесена сума в размер на 70лв. за погасяване на задължение към ЗК „Групама Застраховане“, като първата застрахователна полица е от 17.08.2016г. На 16.08.2016г. е учредена договорната ипотека. Договорената сума в размер на 37 400лв. е постъпила по разплащателната сметка на 17.08.2016г. Установено е от експерта нА.чието на девет застрахователни полици във връзка с имота, предмет на обезпечение по договора от 17.08.2016г. до 27.09.2024г. При тълкуване на общите условия към договора съобразно правилата на чл.20 от ЗЗД и с оглед на така установените фактически действия при сключване на договора, въззивният съд намира, че имуществените застраховки на имота, върху който е учредено обезпечение на договора за кредит, следва да бъдат включени в ГПР. Предвид нормата на чл.3.1 от Общите условия разходът за застраховки не само е известен на банката, но същият е и условие за усвояване на кредита от кредитополучателя или сключването на договора за допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита. По отношение на застраховка по групов договор за застраховка „Живот, свързан с банков кредит“: Действително нито в договора, нито в общите условия за кредит е посочено задължение на кредитополучателя да сключи застраховка с покрити рискове смърт или трайна неработоспособност, представляващо условие за сключване на договора за кредит. Но независимо от това фактически преди сключване на договора за ипотечен кредит на 09.08.2016г. кредитополучателката М. А. е депозирала съгласие за включване в групата на застрахованите лица по групов договор за застраховка „Живот, свързана с банков кредит“ със застраховател „Групама Застраховане“ и застраховащ „Банка ДСК“ ЕАД във връзка с искане № 10036068 от 28.07.2016г. за кредит от „Банка ДСК“ ЕАД в размер на 37 400лв. На същата дата е издаден и сертификат на застрахованото лице. Сертификатът е издаден от „Банка ДСК“ ЕАД като застраховащ и като агент на застрахователя. Всички полици и сертификати са приложения към приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. С оглед на така изложеното, въззивният съд намира, че независимо, че включването на кредитополучателя в групата на застрахованите лице по групов договор за застраховка, сключен от банката не е поставено като изрично условие в договора или в общите условия към него за предоставяне на кредита установените фактически действия на банката към момента на сключване на договора водят съда до извод, че осигуряването на банката като ползващо се лице в случай настъпване на покрит по договора за застраховка риск за размера по остатъка на кредита е условие за сключване на договора за кредит. Предвид на това и въззивният съд намира, че разходите по двете застраховки, установени от експерта – застрахователна премия и обезпечителен фонд са разходи за допълнителни услуги, свръзани с договора за кредит и същите следва да бъдат включени в ГПР. Или ГПР е изчисленият във вариант 2 на т.5 от заключението – 6.24 %. Този извод на съда е съобразен с решение от 21 март 2024г. по дело С- 714/22 на СЕС. Според решението член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Посочено е, че за да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C-686/19, EU:C:2020:582, т. 31 и цитираната съдебна практика), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerovб, C-377/14, EU:C:2016:283, т. 84). Добавено е, че за да обезпечи тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани договорите (решение от 11 септември 2019 г., Lexitor, C-383/18, EU:C:2019:702, т. 30). С оглед на това е прието, че съдът следва да провери, от една страна, дА. закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на кредита, или е задължително за получаването му при договорните клаузи и предлаганите условия, и от друга страна, дА. действително става въпрос за допълнителни услуги, уговорени към договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Прието е, че съдът трябва също така да вземе предвид всички разпоредби на разглеждания договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дА. сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия или при предлаганите условия. Постоянна е практиката на касационната инстанция, че установената нищожност на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за кредит, попадащ в изброените разпоредби на чл.22 от ЗПК, респ. на чл.38 от ЗКНИП, в частност на посочените в договора ГЛП и ГПР, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за кредит. Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за кредит има същата последица, както и непосочването им. С оглед установената нищожност на договора за ипотечен кредит, недействителни са и сключените към него допълнителни споразумения между страните. Предвид на това съдът намира предявеният главен установителен иск за прогласяване на нищожността на договор за ипотечен кредит от 09.08.2016г., сключен между страните и споразумения към него от 16.01.2020г. и от 23.12.2022г. на основание чл.26 ал.1 предл.1 от ЗЗД във връзка с чл.38 връзка с чл.24 ал.1 т. 9 от ЗКНИП за доказан и основателен и следва да бъде уважен. На основание чл.39 от ЗКНИП когато договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Поради което и кумулативно съединеният иск за недължимост на суми е доказан и основателен до уважената част от иска, представлява разликата между получените от кредитополучателя суми и платените от суми за погасяване на задължения по договора. Оплаквания срещу приетия за установен размер от първата инстанция няма. Предвид на това и обжалваното решение следва да бъде потвърдено. От въззиваемите няма искане за присъждане на разноски за въззивно производство. Водим от горното, съдът