Решение № 1809 от 7.6.2024 г. на Административен съд - Русе по дело № 46/2024 г.

Срокът по чл.149, ал.3 от АПК не е изтекъл, тъй като чл.18а от АПК не позволява връчването по пощата на административни актове/респ. на решенията на горестоящите органи. В чл.18а от АПК е предвидено само изпращането на жалби, сигнали и др. до административните органи, но не и изпращането на самите административни актове/респ. решения на горестоящите органи, по същия начин. В случая и в специалния закон – КТ подобна възможност не е предвидена. Чл.404, ал.5 от КТ гласи, че задължителното предписание по ал.1, т.11 се смята за връчено в деня на издаването му, когато работодателят, лицето, което го представлява, или лицето, определено да получава кореспонденцията на работодателя, не могат да бъдат намерени на адреса на управление на работодателя. В случая обаче оспорените предписания са по чл.404, ал.1, т.12 от КТ, а не по чл.404, ал.1, т.11 от КТ и посоченият способ за фингирано връчване се явява неприложим. Изпращането по пощата е предвидено в чл.416, ал.3 от КТ само по отношение на издадените в административнонаказателното производство по ЗАНН актове за установени административни нарушения, каквото настоящото административно производство не е. Съгласно чл.416, ал.3 от КТ актът за установяване на административно нарушение се връчва на нарушителя лично срещу подпис, а при невъзможност да му се връчи се изпраща по пощата с препоръчано писмо с обратна разписка. Ако лицето не бъде намерено на адреса на управление, на постоянния му адрес или по месторабота, връчването се извършва чрез поставяне на съобщение за съставянето на акта, подлежащ на връчване, на таблото за обявления и в интернет страницата на съответния орган по чл. 399, 400 и 401.

Неприлагането на някой от способите за връчване, изчерпателно уредени в чл.18а от АПК, води до извод за нередовно връчване на решението на горестоящия орган на жалбоподателя, поради което следва да се приеме, че то не е поставило началото на срока по чл.149, ал.3 вр. ал.1 от АПК за оспорване на задължителните предписания. При тези данни съдът намира жалбата допустима – подадена е в срок, от адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него и при наличие на правен интерес. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Обжалваните ПАМ са приложени от орган, разполагащ с материална, териториална и степенна компетентност, предвид разпоредбите на чл.404, ал.1 от КТ и чл.21, ал.1 и ал.4, изр.1 от Устройствен правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“. Съгласно посочените разпоредби, контролните органи на инспекцията по труда имат компетентност да реагират при непосредствено констатирани нарушения на трудовото законодателство и да вземат незабавно мерки за отстраняването им, в това число и да налагат предвидените в т.1-т.12 на чл.404, ал.1 от КТ принудителни административни мерки. Според чл.21, ал.1 и ал.4, т.1 от Устройствения правилник, инспекторът от инспекция по труда е контролен орган и има правомощия, установени в КТ за това, като при установяване нарушение на законодателството може да дава задължителни предписания за отстраняването им.

Оспорените в настоящото производство предписания са издадени от главни инспектори при Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, т.е. от длъжностни лица, които по силата на посочените по-горе разпоредби изпълняват функции на контролен орган и упражняват правомощията по чл.404, ал.1 от КТ. В тази връзка е и представената по делото длъжностна характеристика за длъжността главен инспектор в Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе на едно от длъжностните лица, извършили проверка на работодателя на 26.05.2023 г. по работни места и на 05.06.2023 г. по документи в сградата на инспекцията и съответно дало оспорените задължителни предписания на основание чл.404, ал.1, т.12 от КТ – И. Й. Д., който е разпитан по делото в качеството на свидетел по искане на ответната страна. Тази длъжностна характеристика регламентира задълженията, респективно правомощията на длъжностното лице, като в т. V „Преки задължения“, подт. пета, предл. второ е посочено, че главният инспектор съставя актове при констатиране на административни нарушения от работодатели, длъжностни лица, работници и служители и предприема принудителни административни мерки за отстраняване на нарушенията (л.81-л.83 от делото).

Спазена е установената от закона писмена форма на акта. Протоколът, обективиращ оспорените предписания, е издаден в писмена форма като съдържа както фактически, така и правни основания за издаването му. Отразени са приетата за установена от административния орган фактическа обстановка и доказателствата, въз основа на които са установени фактите; цитирани са правните норми, послужили като основание за постановяване на оспорвания административен акт. В разпоредбата на чл.404, ал.1 от КТ е предвидено, че за предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство, на законодателството, свързано с държавната служба, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях контролните органи на инспекцията по труда, както и органите по чл.400 и чл.401 по своя инициатива или по предложение на синдикалните организации могат да прилагат следните принудителни административни мерки: по т.12 да дават задължителни предписания на работодателя и органа по назначаването за изплащане на неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения след прекратяване на трудовите правоотношения. Налице са изискуемите от нормата на чл.59, ал.2 от АПК реквизити. Не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

От данните по делото се установява, че на 26.05.2023 г. (по работни места) и на 05.06.2023 г. (по документи) служители на Дирекция „Инспекция по труда“ - Русе извършили проверка по спазване на трудовото законодателство на работодателя „Национална електронна кантора“ ЕООД, ЕИК 206515961, със седалище и адрес на управление в гр.Русе, ул.“Николаевска“ №12, ет.6, ап.23, представлявано от управителя С. П. С., в обект на контрол – офис на същия адрес, стопанисван от дружеството.

При проверката, във основа на изискани и представени от работодателя писмени доказателства, видно от т.7 и т.8 от констативната част на протокол за извършена проверка изх. № ПР2319967 от 27.06.2023 г., е установено, че в представената ведомост за трудови възнаграждения за месец февруари 2023 г. работодателят е начислил трудово възнаграждение на М. С. И., на длъжност „юрисконсулт“, за 12 работни дни, а не за 20 работни дни, колкото има този месец. При проверката не са представени документи, доказващи отпуск по болест, неплатен/платен годишен отпуск, въз основа на което е прието, че работодателят не е начислил и изплатил трудово възнаграждение за 8 работни дни на М. С. И. за месец февруари 2023 г. В тази връзка длъжностни лица при дирекция „Инспекция по труда“ - Русе са предписали на „Национална електронна кантора“ ЕООД, в качеството му на работодател, да начисли (предписание № 7) и изплати (предписание № 8) трудово възнаграждение на М. С. И. за 8 работни дни за месец февруари 2023 г., съгласно чл.128, т.1 и т.2 от КТ.

Работодателят е определил в заповед № 10005/17.03.2023 г. за прекратяване на трудово правоотношение между „Национална електронна кантора“ ЕООД и М. С. И. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на служителката в размер от 9 дни (349, 31 лева). Прието е, че начисляването на обезщетението от страна на работодателя е обективен факт, който е индиция за дължимостта му, тъй като се извършва в изпълнение на задължение на работодателя по чл.224, ал.1 от КТ. При проверката от работодателя не са представени платежни документи, удостоверяващи изплащане на дължимото обезщетение. Така, с предписание № 10 от протокол за извършена проверка изх. № ПР2319967 от 27.06.2023 г., контролните органи задължили работодателя да изплати на М. С. И. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 9 дни, съгласно чл.224, ал.1 от КТ вр. чл.228, ал.3 от КТ.

Предписанията под № № 7, 8 и 10 били обжалвани с жалба вх. № 23084798/11.07.2023 г. пред по-горестоящия орган по реда на чл.81 и следващите от АПК. С решение изх. № 23068005/18.07.2023 г. на изпълнителния директор на ИА „Главна инспекция по труда“, жалбата е отхвърлена по отношение на оспорените по административен ред предписания от протокол за извършена проверка № ПР2319967 от 27.06.2023 г. под № № 7, 8 и 10. (л.103 – л.105 от преписката), като горестоящият орган е изложил подробни съображения в тази насока, отхвърляйки като неоснователни доводите на работодателя за незаконосъобразността на дадените му задължителни предписания. Според чл.97, ал.1, изр.2 от АПК, когато органът отхвърли жалбата или протеста, мотивите за това решение се смятат за част от мотивите на административния акт.

Оспорените предписания са издадени и при правилно приложение на материалния закон. Правилно, на основание чл.404, ал.1, т.12 от КТ са дадени предписания на работодателя „Национална електронна кантора“ ЕООД, с които жалбоподателят е задължен по т.7 да начисли трудово възнаграждение на М. С. И., на длъжност „юрисконсулт“, за 8 работни дни за месец февруари 2023 г., съгласно чл.128, т.1 от КТ, по т.8 да изплати начисленото трудово възнаграждение за месец февруари 2023 г., в съответствие с изработената от него ведомост, на М. С. И., на длъжност „юрисконсулт“, съгласно чл.128, т.2 вр.чл.270, ал.2 от КТ и по т.10 да изплати на М. С. И., на длъжност „юрисконсулт“, паричното й обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 9 дни, съгласно чл.224, ал.1 вр.чл.228, ал.3 от КТ.

В случая дадените задължителни предписания на основание чл.404, ал.1, т.12 от КТ касаят предвидените в закона задължения на работодателя за начисляване и изплащане на дължимо трудово възнаграждение - чл.128, т.1 и т.2 от КТ, както и за изплащане на обезщетение, дължимо съгласно чл.224, ал.1 от КТ. Установено е по делото, че трудовите правоотношения с М. С. И. са прекратени, считано от 17.03.2023 г. (вж. заповед № 10005/2023 г. на л.7 от преписката). В съответствие с нормата на чл.404, ал.1, т.12 от КТ контролните органи на дирекция „Инспекция по труда“ - Русе са компетентни да дават предписания по реда на чл.404 от КТ за преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство, допуснати от работодателите при изпълнение на задължението им да изплащат точно и своевременно полагащите се трудови възнаграждения и обезщетения на наетите на работа работници и служители, дори и след прекратяване на трудовите правоотношения.

В настоящия случай жалбоподателят не оспорва, че не е начислил и изплатил в пълен размер дължимите суми за трудовото възнаграждение за месец февруари 2023 г., както и обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ на посочената служителка. Твърди обаче, според изложеното в жалбата, че те не били дължими, тъй като трудовата дисциплина на служителката била лоша, същата не спазвала установеното работно време, което наложило да й бъде наложена „финансова корекция“, с вземането за която било прихванато трудовото й възнаграждение за месец февруари 2023 г. Съгласно чл.272, ал.1 от КТ, без съгласието на работника или служителя не могат да се правят удръжки от трудовото му възнаграждение освен за: 1. получени аванси; 2. надвзети суми вследствие на технически грешки; 3. данъци, които по специални закони могат да се удържат от трудовото възнаграждение; 4. осигурителни вноски, които са за сметка на работника или служителя, осигурен за всички осигурителни случаи; 5. запори, наложени по съответния ред; 6. удръжки в случая по чл.210, ал.4. С цитираната правна норма законодателят е въвел специална спрямо общия граждански закон (чл.103 – чл.105 от ЗЗД) и засилена защита на дължимото трудово възнаграждение, чието предназначение е да покрие текущата издръжка на служителя и неговото семейство. Именно поради това е забранено и извършването на удръжки от трудовото възнаграждение без съгласието на работника/служителя в хипотези, различи от изрично и изчерпателно посочените в чл.272, ал.1 от КТ. Целта е да се предотвратят и да не се допускат злоупотреби, неоснователни и произволни удръжки и прихващания от страна на работодателя.

В допълнение следва да се посочи, че удръжките по чл.210, ал.4 от КТ, към които се препраща в чл.272, ал.1, т.6 от КТ, обхващат фактическия състав на ограничената имуществена отговорност на работника или служителя, изискваща наличие на съществуващо трудово правоотношение и издадена от работодателя писмена заповед, с която се определя основанието и размера на отговорността на работника или служителя. Удръжка без съгласието на работника или служителя може да се извърши, ако в едномесечен срок от връчването на заповедта не оспори основанието или размера на отговорността. Спазването на процедурата по реализиране на ограничена имуществена отговорност е свързана с целта на КТ, гарантираща закрилата на труда (чл.1, ал.3 от КТ). Работодателят няма право да прави удръжки от трудовото възнаграждение на работника или служителя, без съгласието на последния, извън изрично упоменатите в чл.272, ал.1 от КТ случаи.

От представените по делото писмени доказателства безспорно е установено, че работодателят не е спазил изискването на чл.210, ал.1 и ал.3 от КТ, които разпоредби установяват задължение за издаване на писмена заповед за реализиране на ограничена имуществена отговорност и предвиждат, че ако работникът или служителят в 1-месечен срок от връчването на заповедта за ограничена имуществена отговорност оспори писмено основанието или размера на отговорността, работодателят маже да предяви срещу него иск пред съда. Работодателят не може законосъобразно да пристъпи към извършване на удръжки от трудовото възнаграждение на служителката, без да е издал писмена заповед за това и без да е изтекъл законоустановения срок от 1 месец, в който служителката има правна възможност да оспори основанието или размера на отговорността. Освен това в жалбата работодателят по никакъв начин не обосновава какви конкретни вреди са настъпили в неговата имуществената сфера от поведението на посочената служителка, а, както се сочи изрично в чл.205, ал.1 от КТ, работникът или служителят отговаря за претърпяната загуба, но не и за пропуснатата полза.

На следващо място, според изчерпателното изброяване в чл.188, т.1 – т.3 от КТ, дисциплинарните наказания са забележка, предупреждение за уволнение и уволнение. Твърдяното дисциплинарно наказание „финансова корекция“, засягащо имуществените права на работника/служителя, не съществува по нашето право. Законът не допуска извършването на удръжки от трудовото възнаграждение на работника/служителя извън посочените случаи, включително под формата на непредвидено в КТ дисциплинарно наказание. Както беше посочено, изброяването в закона на видовете дисциплинарни наказания е изчерпателно, а нормата, която ги установява, императивна.

Правилно административният орган е установил липсата на предпоставки за извършване на удръжка по смисъла на чл.272, ал.1 от КТ. При тези данни, трудовото възнаграждение за визираните в предписанията по т.7 и т.8 от протокола 8 работни дни за месец февруари 2023 г. на И. е било дължимо и е следвало да бъде начислено и изплатено, което, видно и от показанията на св.Д., не било сторено. Следователно принудителните административни мерки по т.7 и т.8 от протокол за извършена проверка изх. № ПР2319967 от 27.06.2023 г. са обосновано и законосъобразно наложени.

Не е имало законово основание да не се изплати и дължимото обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ. Относно предписание № 10 от протокол за извършена проверка изх. № ПР2319967 от 27.06.2023 г., с което контролните органи са задължили работодателя да изплати на М. С. И. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 9 дни, следва да се отбележи, че същото е доказано безспорно от доказателствата по делото. В своя заповед № 10005/17.03.2023 г. работодателят е определил обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на служителката именно в посочения в предписанието размер от 9 дни (349, 31 лева). Тази заповед представлява частен диспозитивен документ, който обективира неизгодни за своя издател факти, поради което, доколкото по делото липсват други доказателства, които да я оборват, разполага с доказателствена сила срещу своя издател – арг. от чл.175 от ГПК вр. чл.171, ал.2 от АПК. Начисляването на обезщетението от страна на работодателя е обективен факт, който е индиция за дължимостта му, тъй като се извършва в изпълнение на задължение на работодателя по чл.224, ал.1 от КТ. От работодателя не са представени платежни документи, удостоверяващи изплащане на дължимото обезщетение. В жалбата не са изложени съображения по същество, обосноваващи незаконосъобразност на предписанието. Поради това следва да се приеме, че и принудителната административна мярка по т.10 от протокол за извършена проверка изх. № ПР2319967 от 27.06.2023 г. е обосновано и законосъобразно наложена.

По изложените съображения жалбата се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на спора и на основание чл.143, ал.3 от АПК ответникът по жалбата има право на юрисконсулстско възнаграждение, което, предвид липсата на правна и фактическа сложност на делото, съдът определя в минималния размер от 100 лева съгласно чл.24, изр. първо от Наредбата за заплащането на правната помощ. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г.на ВАС, юрисконсултското възнаграждение следва да бъде присъдено в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ – гр. София, която е юридическото лице на основание чл.2, ал.1 от Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“.