Решение № 261 от 26.11.2024 г. на Окръжен съд - Смолян по дело № 101/2024 г.

На 10 и 11 юни 2020 г. е приет на второ четене в Народното събрание на Република България Законът за изменение и допълнение на ЗМВР, като законопроектът за това изменение на вносителя Министерски съвет на Република България е от 18.09.2019г. В първоначалния проект от 2019 г. на вносителя Министерски съвет изобщо не са предвидени изменения или допълнения на чл.187 от ЗМВР. Тези изменения са предложени от група народни представители между първото и второто четене на закона, наред с други изменения в закона, с Предложение вх.№ 054-04-10/16.01.2020 г. по сигнатура на Народното събрание. В това предложение измененията относно чл.187 ЗМВР са обосновани по следния начин: „Предложенията по § 39а-39г са свързани с обстоятелството, че в действащите текстове на ЗМВР, регламентиращи работното време на служителите със статут по ЗМВР, е регламентирана само максималната продължителността на работното време през деня и седмичната продължителност при 5-дневна работна седмица (чл. 187, ал. 1 от ЗМВР). Предвид спецификата на работа на служителите, в ЗМВР са залегнали и специални правила по отношение на максималната продължителност на работното време, при работа на смени (24 часа), при начина на определяне на служителите, които работят на ненормирано работно време и други. Това от своя страна обуславя изискването за регламентиране и на нормалната продължителност на работното време през нощта за тези служители. От една страна, това ще даде гаранции на служителите при полагането на нощен труд, а от друга - ще наложи еднаквост при прилагането на разпоредбите, регламентиращи полагането на нощен труд и ще допълни празнотата в специалния закон.“ В становищата, дадени от отделни лица, синдикални организации, министерства, не се откриват доводи, касаещи именно тези изменения в чл.187. Законът за изменение и допълнение на ЗМВР е обнародван в Държавен вестник, брой 60/2020 г., като съответно и измененият и допълнен чл.187 е в сила от 11.07.2020г.

Съгласно чл.22, ал.3 от действалата през втория подпериод Наредба № 8121з-1174/ 21.10.2020 г. /oбн. в ДВ, бр. 93 от 30.10.2020г./ за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от ЗМВР: „При сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент 1, съгласно чл. 187, ал. 4 от ЗМВР. „ Същото е предвидено и в чл.21, ал.3 от действала също през втория подпериод Наредба № 8121з-1353/15.12.2020г., както и в чл.21, ал.3 от следваща Наредба № 8121з-922/ 22.07.2022 г. /oбн.в ДВ, бр. 60 от 29.07.2022 г./ Така през втория подпериод от 11.07.2020 г. до 08.09.2022 г. както в ЗМВР – чл.187, ал.1 и ал.4, така и в двете посочени наредби от 2020 г. и в наредбата от 2022 г. вече се съдържа изричното правило, че нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, че нормалната продължителност на работното време през нощта е 8 часа за всеки 24-часов период и че, при сумирано изчисляване на работното време, нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното работно време към нормалната продължителност на работното време през нощта, т.е с коефициент 1.

След постановяване на обжалваното първоинстанционно решение, е постановено Тълкувателно решение № 1/15.03.2023 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че „при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове.“ Съображенията на ВКС са, че „съгласно чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА, за да се приложи правна уредба по аналогия, са необходими определени предпоставки, които следва да бъдат разгледани предвид отговора на поставения въпрос. Първата предпоставка е празнота в закона. В случая ЗМВР не съдържа празнота относно продължителността на работното време на служителите в МВР, изразено в брой на часовете. Този извод се налага от анализа на чл.187, ал.1 ЗМВР. Нормата е императивна и предвижда, че нормалната продължителност на работното време е 8 часа. По смисъла на чл. 187, ал. 1 ЗМВР, „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня, в неговата „светла“ част и през нощта – в неговата „тъмна“ част, в последната хипотеза от 22 часа до 6.00 часа. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР с чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по -голяма продължителност на работното време на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово правоотношение. Различието – установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите от МВР, се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл. 2, ал. 1 ЗМВР. Разпоредбите на чл. 179 и чл. 187, ал. 9 ЗМВР са делегиращи законови норми, които предвиждат условията и редът за полагане на нощен труд, включително отчитането му и заплащането, да се извършват със съответните актове – наредба и заповед. С последната, представляваща индивидуален административен акт, се предвижда министърът на вътрешните работи да определя размера на възнаграждението за положен нощен труд. Действително в издадените наредби липсва правило като това на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, но липсата е обяснима с волята на законодателя да не се създава норма за преобразуване на нощни часове в дневни.

Не са налице и останалите две предпоставки за прилагането на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА. Случаите по ЗМВР и по КТ не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт, т. е., като вид правоотношения те са различни, а не сходни. Прилагането на НСОРЗ към въпросните служебни правоотношения не би обезпечило постигането на законова цел, доколкото методите на регулиране на отношенията и заложената в чл. 187, ал. 1 ЗМВР воля на законодателя е да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта - „8 часа дневно“, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня или през нощта. При разработването и приемането на ЗМВР, законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми - допълнително възнаграждение за прослужено време – чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, по-голям основен платен годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение /чл. 234, ал. 1 ЗМВР/, по – благоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по-благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл. 69, ал. 2 КСО/, пенсиониране при условията на І категория труд / чл. 69 КСО/ и др. Прието е също, че горното разрешение съответства и на правото на ЕС.

С решение от 24.02.2022г. по дело С-262/20 на СЕС, образуваното по направено преюдициално запитване от Районен съд-Луковит е прието в т. 49, 51 и 55, че Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003г. не съдържа указание за дадена разлика или съотношение между нормалната продължителност на нощния труд и нормалната продължителност на труда през деня. Посочва се, че следва да се следи за това, за полагащите труд през нощта да има други мерки за защита под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които позволяват да се компенсира особената тежест на този вид труд. Член 8 и чл. 12, б.“а“ от Директивата следва да се тълкуват в смисъл, че не се налага да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите, е по-кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня, но при всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за защита.

Като извод съдът е приел, че чл.20 и чл. 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на държава членка нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците в частния сектор да не се прилага за работниците в публичния сектор, вкл. за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и разумен критерий, т. е., е свързана с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерно на тази цел /т. 80/.“ Поради противоречивата съдебна практика и постановяването на ТР № 1/15.03.2023г., както и с оглед решенията от 24.02.2022 г. на СЕС по дело С-262/2020 и от 04.05.2023 г. по съединени дела С-529/21 – С-536/2021 и С-732/2021 – С-738/2021, постановени по отправени съответно от РС-Луковит и от РС-Кула преюдициални запитвания по аналогични спорове, См.ският окръжен съд също отправи преюдициално запитване по В.гр.дело № 193/2023 г. по следните въпроси: 1/ Разпоредбите на чл.12, б.“а“ и §8 от Директива 2003/88/ЕО, както и чл.20 и 31 от Хартата за основните права на Европейския съюз, следва ли да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба /в случая чл.187 от ЗМВР/ която, като не позволява по- кратката продължителност на нощния труд спрямо дневния труд по общия ред, важащ за работниците в частния сектор, да се прилага и за работниците в публичния сектор като полицаите и пожарникарите, работещи на смени и полагащи нощен труд /държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР/, довежда до следната разлика в третирането, без тази разлика да е свързана с допустима от законодателството цел, а именно: Една група работници в публичния сектор, натоварени с особено важните задачи по охрана на обществения ред и защита на населението /в случая полицаите и пожарникарите по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, работещи на смени и полагащи нощен труд/, са поставени в по-неблагоприятно положение: а. както спрямо друга група работници в същия публичен сектор, натоварени със същите задачи по охрана на обществения ред и защита на населението, които обаче не полагат нощен труд на смени /в случая останалите държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР/, но се ползват от същите придобивки /напр. допълнително възнаграждение за прослужено време, по-дълъг платен годишен отпуск, по-ранно пенсиониране, по високи обезщетения при прекратяване на служебното правоотношение и други/, от които се ползват и полагащите нощен труд на смени полицаи и пожарникари; б. така и спрямо работници от частния сектор, които работят на смени и полагат нощен труд, без да ползват същите придобивки, но по причина, че не са натоварени със същите особени важни задачи по охрана на обществения ред и защита на населението, заради които задачи тези придобивки са предоставени на една цяла група работници от публичния сектор /всички държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР/?; 2/ Разпоредбите на чл.12, б.“а“ и §8 от Директива 2003/88/ЕО, както и чл.20 и 31 от Хартата за основните права на Европейския съюз следва ли да се тълкуват в смисъл, че не позволяват прилагане на задължителна национална съдебна практика /каквато в случая е ТР № 1 от 15.03.2023 г. по тълк.д. № 1/2020г. на ОСГК на ВКС, ако това прилагане би довело до резултат, несъвместим с правото на Съюза, а именно: описаното в І-ви въпрос неравенство в третирането, което неравенство не е основано на обективен и разумен критерий, тоест не е свързано с допустима от закона цел и не е съразмерно на тази цел? По това преюдициално запитване е образувано дело С-435/2023 на СЕС. С определение от 29.07.2024г., получено в съда на 02.08.2024 г., Съдът на Европейския съюз дава следните отговори на така поставените от См.ски окръжен съд въпроси:

1.Член 12, буква а) от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време и членове 20 и 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която по въпроса за нормалната продължителност на нощния труд въвежда разлика в третирането на група работници от публичния сектор, натоварени със съществените задачи по охрана на обществения ред и защита на населението, спрямо друга група работници от публичния сектор, натоварени със същите задачи, или спрямо работници от частния сектор, освен ако тази разлика в третирането се основава на обективен и разумен критерий, тоест е свързана с допустима от закона цел на това законодателство и е съразмерна на тази цел.

2.Член 12, буква а) от Директива 2003/88 и членове 20 и 31 от Хартата на основните права трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат прилагане на задължителна национална съдебна практика, ако прилагането води до резултат, несъвместим с тези разпоредби от правото на Съюза, и по-специално до разлика в третирането, която не се основава на обективен и разумен критерий.

За отговорите на поставените въпроси СЕС е изложил мотиви, че по силата на член 99 от Процедурния правилник на Съда, когато отговорът на преюдициалния въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика, Съдът може във всеки един момент да се произнесе с мотивирано определение по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат.В настоящия случай съдът е приел, че поисканото от запитващата юрисдикция тълкуване на правото на Съюза по първия въпрос се налага недвусмислено от решение от 24 февруари 2022г., Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ (C 262/20, EU: C: 2022: 117), както и от решение от 4 май 2023 г., Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ (Нощен труд) (C 529/21—C 536/21 и C 732/21—C 738/21, EU: C: 2023: 374). По първият въпрос съдът е припомнил, че по т.55 от дело С-260/20 вече е постановил, че член 8 и член 12, буква а) от Директива 2003/88 трябва да се тълкуват в смисъл, че не налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите е по-кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня. При всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за защита под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се компенсира особената тежест на полагания от тях нощен труд. Съдът е приел, по т.79 и т.80, че членове 20 и 31 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на държава членка нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците от частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор, включително за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика в третирането-доколкото съответните категории работници се намират в сходно положение — се основава на обективен и разумен критерий, тоест е свързана с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерна на тази цел. Накрая, съдът е постановил, че запитващата юрисдикция, която единствена е компетентна да прецени фактите, следва да направи необходимите проверки, така че, от една страна, да установи релевантните категории работници, и от друга страна, да определи дали е изпълнено изискването за сходство на разглежданите положения (т.70 от дело С-260/20 и т.63 от съединени дела C 529/21-C 536/21 и C 732/21—C 738/21). В мотивите е посочено още, че принципът на предимство на правото на Съюза, който закрепва върховенството на правото на Съюза над правото на държавите членки, задължава всички органи на държавите членки да осигурят пълното действие на различните норми на правото на Съюза, в частност без националните разпоредби, в това число и конституционни, да могат да са пречка за това.

Освен това принципът за съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид цялото вътрешно право и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на съответната директива и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от нея цел. Изискването за такова съответстващо тълкуване включва по-специално задължение за националните юрисдикции при необходимост да изменят постоянната съдебна практика, ако тя се основава на тълкуване на националното право, което е несъвместимо с целите на директива. Следователно националната юрисдикция не би имала основание да приеме, че е изправена пред невъзможност да тълкува национална разпоредба в съответствие с правото на Съюза единствено поради факта че тази разпоредба трайно е тълкувана в несъвместим с това право смисъл или е прилагана по такъв начин от компетентните национални органи.

Ако не е основана на обективен и разумен критерий, всяка разлика в третирането, която разпоредбите на националното право в областта на нощния труд въвеждат по отношение на различни категории работници, намиращи се в сходно положение, би била несъвместима с правото на Съюза и би налагала в такъв случай националният съд да тълкува националното право във възможно най- голяма степен с оглед на текста и целта на съответната разпоредба от правото на Съюза, като вземе предвид цялото вътрешно право и приложи признатите от последното тълкувателни методи, за да гарантира пълната ефективност на тази разпоредба и да достигне до разрешение, съответстващо на преследваната с нея цел(т.79 C 262/20) От това следва, че запитващата юрисдикция трябва да осигури резултат, който да е в съответствие с правото на Съюза, като при необходимост остави без приложение националната съдебна практика, която му противоречи.

При тези отговори на СЕС и предвид негови предходни решения, настоящият съдебен състав счита, че разпоредбите на чл.187, ал.1, изр.2 и новата ал.4 ЗМВР след изменението на ЗМВР обн. в ДВ бр.69/07.07.2020г., в сила от 11.07.2020г., както и чл.22, ал.3 от Наредба № 8121з- 1174 от 21.10.2020 г. и чл.21 ал.3 от следващите две наредби - Наредба № 8121з-1353/ 15.12.2020г. и Наредба № 8121з-922/22.07.2022 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от ЗМВР не следва да се прилагат, както и Тълкувателно решение № 1/15.03.2023 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГК на ВКС, тъй като са несъвместими с правото на Съюза по причина, че поставят в различно по-неблагоприятно, положение полицаите и пожарникарите–държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, работещи на смени и полагащи нощен труд, както спрямо държавни служители по същия чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, които не работят на смени и не полагат нощен труд, така и спрямо полагащи нощен труд работници по КТ и по ЗДСл., без да се открива тази разлика в положението да е обусловена от разумен и обективен критерий, т.е., от допустима от закона цел по следните съображения:

Настоящият ищец, както и ищците по аналогични дела са държавни служители по смисъла на чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, а именно: „държавни служители – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението“. Тези ищци работят на 12-часови смени или на 24- часови смени, поради което и съгласно чл.187, ал.3 от ЗМВР работното им време се изчислява сумирано за тримесечен период.

В числото на държавните служители по същата точка 1 на ал.1 от чл.142 ЗМВР освен описаните ищци, работещи на смени и полагащи нощен труд, има и голям брой служители, които обаче не работят на смени и не полагат нощен труд. Това се установява от представената по делото справка с рег.№ 812100-11915/10.07.2023г. от Министерството на вътрешните работи, от която е видно, че средно за годините 2019, 2020, 2021 и 2022г. за служителите по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, които са работили на смени и са полагали нощен труд са 65, 20 %, а 34, 80% от служителите по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР не са работили на смени и не са полагали нощен труд. За тази втора група служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР (неработещите на смени и неполагащи нощен труд) при предходната редакцията на чл.187 е предвидено, че се установява ненормиран работен ден, като са длъжни при необходимост да изпълняват служебните си задължения и след изтичане на редовното работно време; работното им време се изчислява в работни дни–подневно. Според настоящата редакция на същия член, ал.5, за държавните служители в МВР, извън тези по ал. 2 и работещите на смени, се установява подневно отчитане на работното време. Съгласно чл.5, ал.1 от Наредбата от 22.07.2022 г., за тях се установява работно време от 8, 30 до 17, 30 ч. с един час обедна почивка.

В същото положение са и служителите към Главна дирекция „Охрана“ към Министъра на правосъдието, чиято уредба е в чл.391-394 от ЗСВ, в Правилника за устройството и дейността на Главна дирекция "Охрана", издаден от Министъра на правосъдието, както и в ЗМВР – чл. 393, ал.2 от ЗСВ разпорежда, че, по отношение на личния състав на Главна дирекция "Охрана", се прилагат разпоредбите на част трета, глави седма – дванадесета от ЗМВР. В Глава Седма са например Раздел Шести, уреждащ „Възнаграждения, материално и социално осигуряване на служителите на МВР“ от чл.176 до чл.186а включително, както и Раздел Седми - “Работно време и отпуски“ от чл.187 до чл.190. от ЗМВР.

В същото положение се намират и служителите в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и в териториалните й служби, чиято уредба е в ЗИНЗС, в Правилника за приложението му и в ЗМВР – в чл.19, ал.2 от ЗИНЗС е предвидено, че за държавните служители по ал. 1, т.1 ( държавни служители, които пряко осъществяват дейности по изпълнение на наказанията или на мярката за неотклонение задържане под стража) се прилагат разпоредбите относно държавната служба в ЗМВР, доколкото в този закон не е предвидено друго.

От посочената справка от 10.07.2023г. на МВР и от на законовите разпоредби категорично се установява, че от придобивките по чл.178, ал.1, т.1-6, чл.179, ал.1 и ал.4, чл.181, ал.1, 2 и 3, чл.182, чл.183, ал.1 и ал.3, чл.184, ал.1, чл.185, ал.1, чл.186, чл.186а, чл.187, ал.5, 6 и 7, чл.189, чл.190, чл.191, чл.233 и чл.234, чл.238 от ЗМВР и чл.69 от КСО, се ползват от всички държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, а не само от тези от тях, които полагат нощен труд, работейки на смени. В тази връзка следва специално да се изтъкне, че примерно изброените в ТР № 1/15.03.2023 г. придобивки: допълнително възнаграждение за прослужено време /чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР/, по-голям основен платен годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение /чл. 234, ал. 1 ЗМВР/, по – благоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и по-благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл. 69, ал. 2 КСО/, пенсиониране при условията на І категория труд / чл. 69 КСО/ и др., се ползват не само от работещите на смени и полагащи нощен труд полицаи и пожарникари, а и от всички останали държавни служители по т.1 на чл.142, ал.1 ЗМВР, включително и от онези 34, 80% служители по същата т.1., които не са работили на смени и не са полагали нощен труд. Следва да се отбележи, че в ал.5 на чл.187 ЗМВР в редакцията му преди изменението обн. в ДВ бр.60/07.07.2020г. се прави известно разграничение между държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, които работят на смени, и тези по същата точка, работещи на ненормиран работен ден, което обаче е само по отношение компенсирането на извънредния труд – „Работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира със: 1. допълнителен платен годишен отпуск за работата в работни дни и с възнаграждение за извънреден труд за работата в почивни и празнични дни – за служителите на ненормиран работен ден; 2. възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи на смени.“ Също така, съгласно чл.142, ал.4 от ЗМВР, част от горните придобивки се ползват и от държавните служители по т.2 на чл.142, ал.1 ЗМВР – придобивките по чл.181, ал.3, чл.182, чл.185, ал.1, чл.186а, чл.190, ал.1- частично, както е уредено в ал.2, чл.191 и чл.233 ЗМВР, както и чл.184 ЗМВР, а някои – от всички служители на МВР, включително работещите по трудово правоотношение – напр. придобивките по чл.178, ал.1, т.4, 5 и 6, чл.181, ал.1 и ал.3, чл.182, чл.184, чл.185, ал.1, чл.186а, чл.191, чл.233, чл.238.

Съгласно т.51 от решението по дело С-262/20, „..когато определят необходимото равнище на защита на здравето и безопасността на работниците, които полагат нощен труд, държавите членки трябва да следят да е гарантирано спазването на принципите на защитата на безопасността и здравето на работниците. Поради това те трябва да следят в полза на полагащите нощен труд работници да има други мерки за защита под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се компенсира особената тежест на този вид труд, подчертана и в Директива 2003/88, а съответно и да се съобрази естеството на нощния труд.“ Както се посочи по-горе, с изброените придобивки, включително и посочените в ТР № 1/15.03.2023г. на ВКС, се ползват от всички държавни служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, включително неработещите на смени и неполагащи нощен труд, а някои се ползват и от останалите служители в МВР.Очевидно тези придобивки са предоставени, за да направят възможно осъществяването на залегналите в чл.2 ЗМВР дейности - защита на правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността, защита на националната сигурност, опазване на обществения ред и пожарна безопасност и защита на населението, като същевременно компенсират ограниченията, например тези по чл.153 ЗМВР, които служителите в МВР следва търпят, заради особеното си положение, и завишените изисквания към тях.

Настоящият състав напълно споделя изразеното от Районен съд-Луковит становище в искането му за преюдициално запитване, по дело № С-262/20г., че „специалните и изключително значими функции на тези държавни служители по принцип предвиждат завишени изисквания към тяхната лоялност към държавата, на която служат. Именно поради това към държавните служители, които упражняват държавна власт, се поставят множество допълнителни завишени изисквания и задължения, включително допустимата продължителност на смените – до 24 часа, особени задължения при извънредни ситуации и много други.... В противоречие с целите на специалния статут на полицаите и пожарникарите, чиито професии винаги се отличават със завишени рискове, е те да бъдат изключени от закрилата на нощния труд, изразяваща се в ограничаване на неговата нормална продължителност до 7 часа. По този начин биха се нарушили както индивидуалните права на служителите, така и общественият интерес, поради намаляване на ефективността на труда им нощем“ Безспорно е, че нощният труд разстройва биологичния ритъм на живот и нервната система, обмяната на веществата и нормалния метаболизъм и може да е вреден за здравето.

Описаните по-горе придобивки не могат да бъдат определени като „компенсаторни механизми“, като „други мерки за защита“ в смисъла, посочен в т.51 от решението на СЕС по дело С-262/20, тъй като те не са насочени специално към полагащите нощен труд на смени държавни служители, нито пък се предоставят поради и съобразно продължителността на труда им през нощта, „не са свързани пряко с естеството на нощния труд“.

След отмяната на наредбата от 2014 г., която позволява преобразуване на нощните часове в дневни с коефициент 1, 143, в последващите наредби и в ЗМВР не са предвидени придобивки, които не са съществували дотогава и които същевременно да са създадени именно с цел по друг начин да компенсират полагащите нощен труд на смени полицаи и пожарникари. От друга страна, лицата, работещи по трудово правоотношение в частния сектор не разполагат с посочените придобивки, тъй като те не са натоварени да изпълняват дейности, които са от особена важност за обществото, каквито са описаните чл.2 ЗМВР, а не защото придобивките по ЗМВР компенсират точно нощния труд. Тези работници по трудово правоотношение в частния сектор за полагания от тях нощен труд при работа на смени получават възнаграждение, което се образува по методиката по чл.8 и чл.9 от НСОРЗ, обяснено и в Решение № 14/27.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 405/2011 г., IV г.о., а именно, че „тези разпоредби се прилагат едновременно с правилата за заплащане на нощния труд, т. е., при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент 1, 143 и за същите тези нощни часове се заплаща и допълнително трудово възнаграждение за нощен труд.“ В тази връзка следва да се отчете също, че ставката за допълнителното трудово възнаграждение по чл.179, ал.1 ЗМВР за полагане на труд през нощта от 22, 00 до 6, 00 ч., което се дава на държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, съгласно Наредба № 8121з- 1059/26.09.2019г., обн.в ДВ бр.48/04.10.2019г. в сила от 04.10.2019г. и съответната заповед на Министъра на вътрешните работи за исковия период е еднаква с тази за работещите по трудово правоотношение - по чл.261 от КТ във вр. с чл.8 НСОРЗ.

Следва да се отчете и обстоятелството, че и полицаите и пожарникарите, както и работещите по трудово правоотношение в частния сектор, имат право на безплатна храна и ободряващи напитки, съответно на левовата им равностойност, при съответни условия.

Също така както размерите на минималната междудневна почивка и непрекъснатата седмична почивка, включително тази при сумирано изчисляване на работното време по КТ /чл.152- 153/, така и по наредбите от 2020г. и наредбата от 2022г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от ЗМВР, са еднакви.

В обобщение, полицаите и пожарникарите по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, работещи на смени и полагащи нощен труд, имат придобивки, ползвани и от неработещите на смени и неполагащи нощен труд служители по същата точка 1, на чл.187, ал.1 от ЗМВР и дадени им не заради нощния труд, а заради особените им задачи по чл.2 от ЗМВР - на защитници на правата и свободите на гражданите и обществения ред и сигурност.

Същевременно, полицаите и пожарникарите като настоящия ищец, не могат да се възползват от методиката по чл.9, ал.2 НСОРЗ, от която пък се ползват работещите по КТ в частния сектор, на които не се полагат придобивките по ЗМВР, но защото не са натоварени с особените функции и ограничения по ЗМВР.

След като специалният закон и наредбите по неговото прилагане не съдържат разпоредби, с които да се регламентират мерки, които по адекватен начин да компенсират особената тежест именно на нощния труд, полаган от ищеца и другите като него полицаи и пожарникари, работещи на смени и полагащи нощен труд, то следва да се приложи методиката по чл.9, ал.2 НСОРЗ, което обаче ЗМВР и тълкувателното решение забраняват.

Прилагането на чл.9, ал.2 НСОРЗ би могло да бъде изпълнение на предвиденото в член 12, буква а) от директивата задължение да се предприемат необходимите мерки, така че работниците, които полагат нощен труд, и работниците на смени, да се ползват с подходяща за естеството на работата им защита.

В т.73-80 от Решението по дело С-262/20 е постановено, че: „ Що се отнася до обосноваността на евентуалната разлика в третирането, следва да се припомни, че, съгласно постоянната съдебна практика, разликата в третирането е обоснована, когато се основава на обективен и разумен критерий, тоест когато е свързана с допустима от закона цел на съответното законодателство и е съразмерна на тази цел…. т.74. В това отношение от преюдициалното запитване следва, че спорната в главното производство липса на механизъм в Наредби № 8121з-592 и № 8121з-776 за преобразуване на нощните часове труд в дневни се обяснява със съображения от правен и икономически порядък. т.75 От една страна, съгласно член 187, алинеи 1 и 3 от Закона за МВР нормалната продължителност на труда през деня и през нощта е еднаква и затова съотношението между нормалната продължителност на труда през деня и тази през нощта е 1 и не налага преобразуване. т.76 Освен ако не покажат друго проверките, които следва да направи запитващата юрисдикция обаче, подобен аргумент видимо не отразява допустима от закона цел, годна да обоснове разглежданата в главното производство разлика в третирането. т.77 От друга страна, запазването на подобен механизъм за преобразуване би изисквало значителни допълнителни финансови средства. т.78 Подобен аргумент обаче не може да се приеме. Всъщност правото на Съюза наистина не е пречка за държавите членки да вземат предвид бюджетни съображения, успоредно със съображения от политически, социален или демографски порядък, и да въздействат върху естеството или обхвата на мерките, които смятат да приемат, но такива съображения не могат сами по себе си да представляват цел от общ интерес.“ Също така, в т.63 от решението по съединени дела С-529/21-С-536 и С 732/21 – С-738/21, СЕС приема, че „ще трябва запитващата юрисдикция да прецени, първо, дали съответните категории работници се намират в сходно положение; второ, дали е налице разлика в третирането на тези две категории работници и трето, дали тази разлика в третирането се основава на обективен и разумен критерий, тоест, е свързана с допустима от закона цел на съответното законодателство и е съразмерна на тази цел…“ От изложеното може да се направи извод, че липсата на изрично правило за по-малка продължителност на нощния спрямо дневния труд в предходната редакция на чл.187 ЗМВР, както и промяната в чл.187, ал.1, изр.второ и ал.4 от ЗМВР, обн.в ДВ бр.60/2020г., в сила от 11.07.2020г. и в съответните наредби от 2020 г. и в сега действащата наредба от 2022 г. всъщност са наложени, за да се спестят значителни финансови средства, което може да бъде изведено и от икномическите аргументи в мотивите залегнали и в отказа да се включи в последващите наредби от 2015 и 2016г. разпоредба, подобна на чл.31, ал.2 от наредбата от 2014г., предвиждаща преобразуването на нощният труд в дневен, каквото предложение е било направено от три синдикални организации при общественото обсъждане. Този извод се налага и от обстоятелството, че по-големият процент от служителите по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР работят на смени и полагат нощен труд (средно 65, 20 % от тях за годините 2019, 2020, 2021 и 2022 съгласно справката от МВР), а и в същото положение се намират не само полицаите и пожарникарите, работещи на смени и полагащи нощен труд, а и работещите на смени и полагащи нощен труд държавни служители от Главна дирекция „Охрана“ към Министъра на правосъдието и държавните служители от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и териториалните и структури.В тази връзка изменението на чл.187 от ЗМВР, направена между първото и второто четене на закона, заедно с множество други промени, така, че да не е бил веднага видим ефектът от нея, е целяла и да преодолее практиката на съдилища в страната, които приемат, че в ЗМВР е налице празнота, поради което при решаването на споровете, идентични с настоящия, прилагат по аналогия разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ и уважават исковете. В тази връзка е и краят на последното изречение от предложението на народните представители, касаещо промяната в чл.187 ЗМВР – че това „ще наложи еднаквост при прилагането на разпоредбите, регламентиращи полагането на нощен труд, и ще допълни празнотата в специалния закон.“ От това може да се заключи, че промяната е предприета именно в закона и поради това, че той не може да бъде атакуван по далеч по облекчения ред пред съдилищата по реда на чл.185-196 от Административно-процесуалния кодекс за оспорване на подзаконови нормативни актове, както могат и са били атакувани посочените по-горе наредби от 2015 и 2016 г., отменени от Върховния административен съд.

Подобни обстоятелства от икономически порядък, обаче, съгласно решението по дело С-262/20 г., включително спестяване на финансови средства, не могат да бъдат аргумент за различно третиране и видимо не отразяват допустима от закона цел, годна да обоснове това различно третиране. В т. 79 от същото решение, възпроизведено и в т.41 от определението на СЕС от 29.07.2024 г. по дело С-435/2023, е указано, че националният съд следва да тълкува националното право във възможно най-голяма степен с оглед на текста и целта на съответната разпоредба от правото на Съюза, като вземе предвид цялото вътрешно право и приложи признатите от последното тълкувателни методи, за да гарантира пълната ефективност на тази разпоредба и да достигне до разрешение, съответстващо на преследваната с нея цел.

Така, след като за първият подпериод от 23.12.2019г. до 11.07.2020г. е налице празнота в предходната редакция на ЗМВР/чл.187, ал.1 и 3/и в наредбата от 2016г., а дори да се приеме, че не е налице такава и се урежда еднаква продължителност на дневен и нощен труд, а последващата редакция на чл.187, ал.1 изречение второ и ал. 4 на чл. 187 от ЗМВР, относно вторият подпериод от 11-07.2020г. до 08.09.2022г., както и съответно в посочените по-горе наредби, които с чл. 21, ал. 3, изрично препращат към чл.187, ал.4 от ЗМВР, че дневният труд е равен по продължителност на нощния –по 8 часа, то заради несъвместимостта на тези разпоредби от специалния закон с правото на Съюза, националният съд не следва да ги прилага, тъй като те поставят в неравностойно положение служителите по чл.142, ал.1, т..1 от ЗМВР, полагащи нощен труд, спрямо друга група служители по чл.142, ал.1, т.1, които не полагат нощен труд, така и спрямо работниците и служителите по трудово правоотношение, полагащи нощен труд, без тази разлика в третирането им да е обоснована с обективен и разумен критерий, като бюджетните съображения не могат да бъдат такъв критерий и тази разлика в третирането не е свързана с допустима от закона цел.

Безспорно правото на Съюза има върховенство над правото на държавите членки, а то не допуска правна уредба, която да въвежда разлика в третирането на определена група служители от публичния сектор, спрямо други категории служители, намиращи се в сходно положение. Изискването за съответстващо тълкуване на националното право включва задължение за националните юрисдикции да изменят постоянната си съдебна практика, ако тя се основава на тълкуване на националното право, което е несъвместимо с целите на директивата( т.40 от дело С 435/23.) В случая прилагането на ТР 1/15.03.2023г. на ВКС, би довело именно до разлика в третирането и до поставянето на служителите по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, работещи на смени и полагащи нощен труд, спрямо същите служители, които не работят на смени и не полагат нощен труд, както и спрямо служители в сходно положение, които полагат нощен труд в по- неблагоприятно положение. Посочената в ТР разликата в третирането е оправдана именно със „съображение от правен порядък“ по смисъла, вложен в т.74 и 75 от решението от 24.02.2022 г. по дело С-262/2022 – че „ воля на законодателя е да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта - „8 часа дневно“, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня или през нощта…“ и че „ При разработването и приемането на ЗМВР, законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със съответните компенсаторни механизми…“ В т.76 от решението по дело 262/20 на СЕС обаче за подобно съображение от правен порядък е прието, че: „видимо не отразява допустима от закона цел, годна да обоснове разглежданата в главното производство разлика в третирането“, освен ако не покажат друго проверките, които следва да направи запитващата юрисдикция“. При извършените проверки се установява, че именно спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона изглежда, че не са адекватно съобразени от законодателя в приетите изменения на чл.187 от 07.07.2020г., след като полагането на нощен труд от работещите на смени служители по чл.142, ал.1, т.1 на МВР всъщност не се овъзмездява с горните компенсаторни механизми по описаните досега причини.

Не е налице и твърдяното в жалбата смесване на понятията „нощен труд“ и „извънреден труд“ в обжалваното решение. Установената нормална продължителност на работното време се спазва средно за определен по-продължителен период от време, който в процесния случай е тримесечен. В тази насока от неоспореното заключение на вещото лице по счетоводната експертиза е видно, че с оглед броя на нощните смени, след превръщането на отработените нощни часове в дневни, полученият брой часове надхвърлят установеното работно време, поради което разликата се явява извънреден труд. Т.е., при съпоставката с общия брой нощни часове за периода като норма часове, разликата от 215 часа е извън тази норма и е извънреден труд. Поради това са неоснователни доводите във въззивната жалба за смесване на понятията "нощен труд" и "извънреден труд" от районния съд. От дължимото допълнително възнаграждение за положен извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1, 143, не следва да се приспада заплатеното възнаграждение в размер на 0, 25 лв. на час, на основание чл.179, ал.1 и 2 във вр. с чл.9, ал.1 от Наредба № 8121з-1059/26.09.2019г., защото тези възнаграждения са дължими на самостоятелни и независими едно от друго правни основания, както е изяснено в посоченото по-горе решение ВКС по дело № 405/2011г. на ІVг.о.

Полагането на нощен труд, без оглед на вида на извършваната работа, нарушава биологичните ритми и е свързано с вредни за организма последици, поради което при липсата на друг механизъм за компенсиране на вредните последици от нощният труд за посочената категория служители, правилно районният съд е приложил чл.9, ал.2 от НСОРЗ, като е приел, че на ищецът се дължи допълнително заплащане за 215 часа нощен труд в размер на 2 153, 05 лева. Горното тълкуване е в съответствие и с основния правен принцип за равенство и недопускане на дискриминация, закрепен и в чл.6 от КРБ и чл.14 от ЕКЗПЧОС.

Правилно е обжалваното решение и в частта, с която са присъдени лихва а забава, дължима за всеки тримесечен период върху главницата, изчислена от 1-во число на месеца, следващ тримесечието, за което се отнася до 08.09.2022г., която е в размер на 256, 73 лева.