Решение № 20879 от 17.11.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 7798/2025 г.

Производството е по реда на чл. 235 ГПК. Ищецът М. К. К. е предявил срещу ответника Център за развитие на човешките ресурси и регионални инициативи обективно кумулативно съединени осъдителни искове както следва: 1/ иск с правно основание чл. 331, ал. 2 КТ за заплащане на сумата от 12 000 лева, представляваща обезщетение за прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя в четирикратен размер на последното получено от ищеца брутно трудово възнаграждение, ведно със законната лихва от датата на исковата молба /10.02.2025 г./ до окончателното плащане. 2/ иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 300 лв., представляваща обезщетение в брутен размер за неизползван платен годишен отпуск в размер на 2 дни за 2025 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба /10.02.2025 г./ до окончателното плащане; 3/ иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 150 лв., представляваща незаплатено трудово възнаграждение в брутен размер за един работен ден – 03.02.2025 г., ведно със законната лихва от 10.02.2025 г., до окончателното изплащане на сумата. Ищцата твърди, че по силата на сключен трудов договор № 584/12.07.2024 г. с ответника, заемала длъжността „главен юрисконсулт“ в Център за развитие на човешките ресурси и регионални инициативи. Сочи, че на 03.02.2025 г., в началото на работния ден работодателят й е връчил предложение за прекратяване на трудовия договор по реда на чл. 331 КТ – срещу уговорено обезщетение в четирикратния размер на последното брутно трудово възнаграждение. Сочи, че в момента на връчване на предложението изразила воля за неговото приемане, като се съгласила трудовото правоотношение между страните да бъде прекратено от същия работен ден – 03.02.2025 г. Сочи, че работодателят издал Заповед № 87/04.02.2025 г. за прекратяване на правоотношението, в която е посочено, че договорът се прекратява, считано от 04.02.2025 г., т.е. 03.02.2025 г. се явява последният работен ден. Твърди, че в Заповедта е посочено, че на ищцата се дължи обезщетение за 2 дни неизползван платен годишен отпуск. Сочи, работодателят не заплатил уговореното обезщетение в размер на четири работни заплати /общо 12000 лева/, нито посочените като дължими в прекратителната заповед суми за неизползван платен годишен отпуск и работна заплата за 1 работен ден, поради което за нея възниква правен интерес от предявяване на настоящите искове. Сочи изрично, че не оспорва прекратяването на правоотношението и не желае възстановяване на заеманата преди това длъжност, доколкото полага труд при друг работодател. Моли съдът да уважи предявените искове. Претендира разноски. В едномесечния срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника Център за развитие на човешките ресурси и регионални инициативи, с който предявените искове се оспорват по основание. Не оспорва наличието на трудово правоотношение между страните, по силата на което ищцата е изпълнявала описаната длъжност, изготвянето на 03.02.2024 г. на предложение за прекратяване на трудовия договор срещу заплащане на обезщетение по чл. 331 КТ, което предложение е прието от ищцата в законоустановения 7-дневен срок, както и издаването на заповед № 87/04.02.2025 г. за прекратяване трудовия договор на ищцата, считано от датата на издаване на заповедта по реда на чл. 331 КТ. Не оспорва и че в едномесечния законов срок не е изплатил уговореното обезщетение в размер на 4 работни заплати. Сочи обаче, че с неплащането на обезщетението по чл. 331, ал. 2 КТ в установения 1-месечен срок, прекратяването на трудовото правоотношение е отпаднало с обратна сила, а трудовото правоотношение се е възстановило в състоянието преди прекратяването на основание чл. 331, ал. 3 КТ. Твърди, че след възстановяване на трудовия договор работодателят многократно е изпращал покани до ищцата да започне да изпълнява трудовите си задължения, но последната отказала да се върне на работа. Сочи, че на 29.07.2025 г. ищцата е изпратила до ответника по електронната поща електронно подписано предложение за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, което е прието от работодателя с писмо с изх. № 94-402/31.07.2025 г. Сочи, че със Заповед № 653/31.07.2025 г., получена от ищцата по електронен път на 03.08.2025 г., е прекратил трудовия договор на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 04.08.2025 г. Въз основа на посоченото, поддържа, че трудовият договор между страните е прекратен на 04.08.2025 г., но на основание взаимно съгласие, а не на посоченото в исковата молба основание по чл. 331 КТ. На следващо място, оспорва основателността и на иска за сумата от 150 лв. - неплатено трудово възнаграждение за един работен ден. Сочи, че възнаграждението за 03.02.2025 г. в нетен размер /116.40 лева/ е заплатено по банкова сметка на ищцата с преводите за заплати за м. февруари 2025 г. Относно иска за сумата от 300 лв., претендирана като обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2 работни дни, сочи, че не оспорва вземането по основание, като сумата от 245, 45 лв. /нетен размер на дължимото обезщетение/, е предвидена за доброволно заплащане за м. август 2025 г., доколкото именно тогава, след прекратяване на правоотношението, е настъпил и падежа на това задължение. По изложените аргументи моли съда да постанови решение, с което предявените претенции да бъдат отхвърлени. Претендира разноски Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 331, ал. 2 КТ, чл. 224 КТ и чл. 128, т. 2 КТ. По предявения иск с правно основание чл. 331, ал. 2 КТ в тежест на ищеца е да установи 1/ съществувало между страните трудово правоотношение; 2/ сключването на споразумение за прекратяване на трудовия договор на служителя по инициатива на работодателя срещу заплащане на обезщетение; 3/ размерът на уговореното обезщетение При доказване на горното в тежест на ответника е да докаже възраженията си срещу предявения иск, в това число и прекратяване на трудовия договор на различно основание и на различна дата от посочения от ищцата, респективно – да докаже погасяване на задълженията си. С обявения за окончателен доклад, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че: 1/ между страните е било налице трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 584/12.07.2024 г., по силата на което ищцата е изпълнявала длъжността „главен юрисконсулт“ в ответното предприятие; 2 / че работодателят е отправил, а работникът своевременно е приел предложение за прекратяване на правоотношението по реда на чл. 331 КТ с изплащането на обезщетение в размер на четири брутни трудови възнаграждения, във връзка, с което е издадена заповед № 87/04.02.2025 г., 3/ че последното брутно трудово възнаграждение на служителя в размер на 3000 лева, както и че 4/ работодателят не е изплатил уговореното обезщетение по чл. 331, ал. 2 КТ на ищцата в законовия едномесечен срок, изтичащ в хода на производството по настоящото дело. При така установената по делото, безспорна, фактическа обстановка, за преценка основателността на предявения иск, съдът съобрази следното: Разпоредбата на чл. 331 КТ урежда възможност за прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя. Тълкуването на разпоредбата на чл. 331, ал. 1 КТ, налага извод, че фактическият състав на това прекратително основание включва два елемента: работодателят да предложи на работника да се прекрати трудовото правоотношение като заплати обезщетение в определен размер /не по-малък от четирикратния размер на последното получено от служителя брутно трудово възнаграждение/, а работникът изрично да приеме отправеното му предложение, изразявайки писмено съгласието си в седемдневен срок от получаване на предложението. В случай, че работодателят изпълни поетото от него задължение и реално заплати уговореното обезщетение, то правоотношението се счита прекратено от момента на постигане на съгласие между страните. В случай обаче, че работодателят не заплати в едномесечния срок дължимото обезщетение, по силата на изричната законова разпоредба на чл. 331, ал. 3 КТ, основанието за прекратяване на трудовото правоотношение се смята за отпаднало - т.е. заличава се с обратна сила, като правоотношението между страните се възстановява, такова, каквото е съществувало преди постигането на съгласието за прекратяване. /Определение № 659 от 26.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 242/2011 г., III г. о., ГК/. Нормата има защитна функция за самия работник и брани правото му на труд - доколкото не допуска хипотеза, в която правоотношение между страните да се прекрати, а обезщетението да не е заплатено. С отпадане на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 331, ал.1 КТ и възстановяването на правата и задълженията на страните по трудовоправната връзка, отпада и правото на обезщетение на работника. /Решение № 729 от 18.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 320/2010 г., IV г. о., ГК/. Без значение е обстоятелството, че исковата молба е заведена в срока по чл. 331, ал. 3 КТ, какъвто е процесният случай – законът свързва отпадането на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение единствено с отрицателния факт на липса на извършено плащане на договореното обезщетение – в този смисъл изцяло Решение по чл. 290 ГПК по к.гр.д. № 3084/2024 г. на ВКС. С оглед обстоятелството, че работникът не разполага с притезание спрямо неизплатилия обезщетение работодател /а се полза от законовата защита за възстановява на трудовото правоотношение/, предявеният иск с правно основание чл.331, ал. 2 КТ се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне. По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ: По така предявения иск в тежест на ищеца е да установи, че: 1/ трудовото правоотношение между страните е прекратено; 2/ работникът или служителят не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години – в конкретния случай, за 2 дни за 2025 г.; 3/ правото на отпуск не е погасено по давност; 4/ размер на полагащия се на служителя платен годишен отпуск; 5/ размера на последното получено за пълен отработен месец брутно трудово възнаграждение. Безспорно е между страните, а и се установява от събраните по делото писмени доказателства, че независимо от възстановяването на трудовоправната връзка по реда на чл. 331, ал. 3 КТ, трудовият договор на ищцата е бил прекратен по реда на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ със Заповед № 653/31.07.2025 г., считано от 04.08.2025 г. /след отправено от М. К. на 29.07.2025 г. електронно подписано предложение за прекратяване на трудовия договор, прието от работодателя с писмо с изх. № 94-402/31.07.2025 г./. На основание чл. 235 ГПК, съдът следва да съобрази осъществяването на този правнозначим факт в хода на процеса. Като безспорно между страните е отделено обстоятелството, че в полза на работника се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2 работни дни за 2025 г., възлизащо в брутен размер на сумата от 300 лева, а в нетен - на сумата от 245, 45 лв. По делото е представено платежно нареждане за заплатено на 15.08.2025 г., обезщетение в полза на ищеца за неизползван платен годишен отпуск в дължимия се нетен размер, т.е. съдът намира, че предявеният иск, макар доказан по основание, следва да бъде отхвърлен поради настъпило в хода на процеса плащане. Съгласно чл. 228, ал. 3 КТ, обезщетенията по този раздел /в това число обезщетение по чл. 224 КТ/, дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг срок. След изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със законната лихва. В конкретния случай, обезщетение е било дължимо от работодателя най- късно до 30.09.2025 г., т.е. исковата молба е била преждевременно предявена – преди настъпване на падежа на задължението. С оглед на това, при съобразяване с обстоятелството, че работодателят своевременно е изпълнил задължението си и не е изпаднал в забава, не са налице основания за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба. По иска с правно основание по чл. 128, т. 2 КТ: По така предявения иск, в тежест на ищеца е да докаже, че: 1 / в рамките на процесния период /03.02.2024 г./ страните са били обвързани от действащ трудов договор, 2 / по силата на който договор служителят е престирал съобразно уговореното, както и 3/ размера на уговореното брутно трудово възнаграждение – в това число, размерите на договореното основно трудово възнаграждение и на договореното и определено от работодателя допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит. В тежест на работодателя-ответник е да докаже, че дължимото възнаграждение е било изплатено в пълен размер, в това число - в това число, че е начислил и изплатил в полза на бюджета дължимите данъци и осигуровки. В конкретния случай, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, съдът е отделил като безспорно между страните обстоятелството, че на служителя се дължи трудово възнаграждение за 1 работен ден /03.02.2025 г./ в брутен размер на 150 лева. От представените по делото писмени доказателства, се установява, че на 24.02.2025 г. /т.е. в хода на процеса/, работодателят е начислил в полза на ищеца брутно трудово възнаграждение в размер на 150 лева, като е изплатил по сметка на ищеца дължимия се на работния нетен размер от 116.40 лева. Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск, макар основателен, следва да бъде отхвърлен поради настъпило в хода на процеса плащане. Доколкото падежът на претендираното възнаграждение за месец февруари /дължимо най-късно до края на месеца/, не е бил настъпил към датата на подаването на исковата молба, както и с оглед обстоятелството, че работодателят е изплатил в пълен размер дължимото трудово възнаграждение преди да изпадне в забава, съдът намира, че не следва да се присъжда законна лихва върху претендираната главница от датата на подаването на исковата молба. По отговорността разноски: При този изход на спора, независимо от извода за основателност на две от исковите претенции, право на разноски има само ответникът /доколкото съдът намира, че същият не е станал повод за завеждане на делото и по двата, преждевременно предявени, приети за основателни иска/. Доколкото ответникът не е претендирал присъждане на разноски, такива не му се следват. Така мотивиран, Софийски районен съд,