Решение № 16268 от 18.8.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 22886/2025 г.

Производството е образувано по предявени от Й. Е. Н. против „Д.К.“ ЕООД, обективно кумулативно съединени осъдителни искове, които съгласно Уточнителна молба Вх.№ 309458/23.09.2025 г. са следните: 1/по чл. 128, т. 2 КТ з а 2 170 лева, които се претендират като незаплатено трудово възнаграждение за месец януари 2024 г. нето (а не декември 2023 г., както е посочено в исковата молба и Писмената защита на ищеца), което се твърди като дължимо по сключен между страните по делото трудов договор, ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от 22.04.2025 г. до окончателното изплащане на сумата; 2/по чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 373,69 лева, претендирана като мораторна лихва върху сумата от 2 170 лв. за забава в периода 26.01.2024 г. – 22.04.2025 г.; 3/ по чл. 294 КТ за сумата 960 лв., претендирана общо като незаплатени суми под формата на ваучери за храна, включваща общо: периода 01.10.2023 г. –31.12.2023 г. (октомври, ноември и декември 2023 г. по 80 лв. на месец или обща сума от 240 лв.) и януари, април, май, юни, юли, август, септември, ноември и декември 2024 г. (за тези девет месеца от 2024 г. в общ размер на 720 лв., т.е. без месеците февруари, март, октомври 2024 г.) 4/ по чл. 12, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата вр. чл. 128, т. 2 КТ за сумата 81,30 лева – общо незаплатено допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за периода 01.10.2024 г. – 31.12.2024 г. (по 27,10 лв. на месец). Твърди се сключен между страните Трудов договор № ТД37/25.09.2023 г., по силата на който ищецът е заемал длъжност „Специалист предпечатна подготовка“, при пълно работно време от осем часа и основно трудово възнаграждение в размер на 2 710 лв. Трудовото правоотношение е прекратено на 01.01.2025 г. на основание чл. 326, ал. 1 КТ, по почин на ищеца и отправено от негова страна предизвестие към ответника •••••••••. За прекратяване на трудовия договор е издадена Заповед № ЗП17/13.12.2024 г. Твърди се, че ответникът не е изплатил трудовото възнаграждение за положения от ищеца труд през месец януари 2024 г. Според ищеца, към момента на сключване на трудовия договор ответникът бил заявил, че съгласно вътрешните правила в предприятието заплаща ваучери за храна в размер на 80 лева на месец. Такива не са изплатени на ищеца за месеците октомври, ноември и декември 2023 г., а през 2024 г. въпреки многократните обещания за тяхното изплащане същите не са предоставени в цялост. Плащане на ваучерите е извършено за месец февруари, март и октомври 2024 г. През месец октомври 2024 г. ваучерът бил предоставен на електронен носител. Счита, че дължимостта на ваучерите е видна от подадената от ответника информация в ТД на НАП, където за 2023 г. по отношение на ищеца •••••••••ят бил декларирал доход в размер на 240 лв. •••••••••ят бил подал информация в ТД на НАП за дохода на ищеца за 2024 г., като посочва размер на ваучерите от 940 лв., което сбор за дванадесетте месеца на 2024 г., като тази сума представлява необлагаем доход в размер на 940 лв. за дължими за 2024 г. ваучери, които •••••••••ят не е изплатил на служителя. Относно допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, ищецът се позовава на т. 4 б. „а“ от Трудовия договор, където е договорено заплащане на допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на един процент от основната работна заплата след придобиване на една година стаж при ответника. С оглед сключване на трудовия договор на 25.09.2023 г., правото на допълнителното трудово възнаграждение се счита, че е възникнало на 25.09.2024 г., респективно следва да се заплати за месеците октомври, ноември и декември 2024 г. Един процент от основната работна заплата се равнява на 27,10 лв. дължимо трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, което ищецът счита, че не е изплатено. От страна на ответника исковете се оспорват. С Отговора на исковата молба се твърди, че трудово възнаграждение за месец декември 2024 г. е заплатено в срок – на 24.01.2025 г. с платежно нареждане от 24.01.2025 г. След уточнението на ищеца – че всъщност се претендира възнаграждение за месец януари 2024 г. ответникът със свое Становище Вх.№ 345657/23.10.2025 г. твърди, че на 12.01.2024 г. „Д.К.“ ЕООД е получил поръчка от клиент „•••••••• България“ ЕООД за печат на плакати. Поръчката е пусната за печат от ищеца Й. Н. и е разпечатана през следващите 5 дни. Преди изпращане на клиента, служители от друг отдел на довереното ми дружество виждат грешка. Довереното ми дружество е извършило проверка, след която е установило, че ищецът Й. Н. е пуснал грешни файлове за печат по поръчката. Това е наложило на 19.01.2024 г. (петък) „Д.К.“ ЕООД да пусне спешна поръчка за препечатване на файловете и служителите печатари и от отдел "Довършителни операции" да работят извънредно в почивен ден /събота, 20.01.2024 г./ за изпълнение на поръчката. •••••••••ят е наложил глоба на ищеца за допусната от него грешка в размер на месечното му трудово възнаграждение. Ищецът е предложил на довереното ми дружество да плати наложената му глоба с месечното си трудово възнаграждение. Ответникът-••••••••• се е съгласил с предложението на ищеца, като такава възможност е изрично договорена между страните още през 2023 г. - с Допълнително споразумение № •••••••• г. към Трудов договор № •••••••• г. Относно исковете за плащане на ваучери за храна, ответникът счита, че няма основание за такова плащане по трудовото правоотношение с ищеца, защото не е предвидено в трудовия договор, в акт на МС, колективен трудов договор или в друг документ. Отделно счита, че липсва правна възможност за изплащане на паричната равностойност на ваучерите за храна с оглед тяхната специфика и данъчно облагане. Твърди погасяване по давност. Относно трудовото възнаграждение за трудов стаж и професионален опит е било изплатено с плащане на трудовото възнаграждение за месеците октомври, ноември и декември 2024 г., като е включено в сумата, платена по банков път на ищеца в процесния период. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, намира от фактическа и правна страна следното: Относно иска по чл. 128, т. 2 КТ за 2 170 лева за незаплатено трудово възнаграждение за месец януари 2024 г. нето (а не декември 2023 г., както е посочено в исковата молба и Писмената защита на ищеца), както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 373,69 лева, претендирана като мораторна лихва върху сумата от 2 170 лв. за забава в периода 26.01.2024 г. – 22.04.2025 г.: По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е бил сключен Трудов договор № •••••••• г., който е прекратен със Заповед от 13.12.2024 г., считано от 01.01.2025г. По силата на трудовия договор ищецът е заемал длъжността „Специалист предпечатна подготовка“ при пълно работно време от осем часа и основно месечно трудово възнаграждение в размер на 2 710 лева. Страните не спорят, че задължението за плащане на посоченото възнаграждение за месец януари 2024 г. е било възникнало. Спори се дали задължението е било валидно погасено чрез прихващане с наложена на ищеца глоба и след съгласие на ищеца, обективирано в Допълнително споразумение № •••••••• г. към Трудовия договор, както се твърди от страна на ответника. Съгласно чл. 210, ал. 1, ал. 2 КТ, в случаите на ограничена имуществена отговорност •••••••••ят издава заповед, с която определя основанието и размера на отговорността на работника или служителя. Заповедта следва да бъде издадена в 1-месечен срок от откриването на вредата или от плащането на сумата на третото лице, Съгласно чл.210, ал. 4 вр. ал. 3 КТ, ако в 1-месечен срок от връчването на заповедта работникът или служителят не оспори основанието или размера на отговорността, •••••••••ят удържа дължимата сума от трудовото възнаграждение на работника или служителя в размерите, посочени в Гражданския процесуален кодекс. Следва, че в случаите на ограничена имуществена отговорност не е необходимо съгласие на служителя да му бъде направена удръжка от възнаграждението наложената глоба, тъй като правото на •••••••••я на прихващане е предвидено в закона, като условията са: 1/ •••••••••ят да издаде заповед по чл. 210, ал. 1 КТ, с която да определи основанието и размера на отговорността на служителя, както и 2/ в 1-месечен срок от връчването на заповедта служителят да не оспори основанието или размера на отговорността. В случая ответникът твърди, че е възникнал случай, за който ищецът носи имуществена отговорност и дължи да плати на •••••••••я глоба в размер на трудовото възнаграждение за месец януари 2024 г. По повод дадено от съда указание, че не сочи доказателства за наложена имуществена санкция, от страна на ответника се представя Заповед № 2/22.01.2024 г., с положени от външна страна подписи за две лица, посочени като свидетели за връчване на заповедта при условията на отказ (представена заедно с Молба Вх.№ 405746/10.12.2025 г.) Според така представената Заповед № 2/22.01.2024 г. (л. 80 от делото), същата е издадена от управителя на Д.К. ЕООД, в качеството на „•••••••••“, тъй като „след извършена проверка на изпълнението на трудовите задължения на Й. Е. Н. на длъжност: „Специалист предпечатна подготовка“ било установено, че на 12.01.2024г. е направена поръчка от клиента „••••••••“ към Д.К. ЕООД за печат и доставка на рекламни материали тип Плакати, със срок за получаване от клиента до 19.01.2024г. Поръчката е прегледана и одобрена за печат от Й. Е.. На 19.01.2024 г. по време на проверка на изпълнението на задачата по печата, служителят Б. Д. е забелязал, че подадените за печат файлове от Й. Е. Н. в софтуерната система на фирмата са от друга предишна кампания, което от клиента е счетено за неприемливо. Неизпълнението на възложената на Й. Н. работа налага извънредни промени и смени на работния график на служителите за спешно изпълнение на поръчката, използването на допълнителни материали за спешното произвеждане на правилните файлове за плакати, отпечатването им и изпращането им с куриер за сметка на Д.К. ЕООД до всички филиали на клиента. Д.К. ЕООД е претърпяло материални и репутационни вреди, тъй като клиентът е останал с много лошо впечатление за Д.К. ЕООД и поради неспазването на срока на поръчката клиентът е претърпял вреди“. Посочено е, че с поведението си служителят е извършил нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 187, ал. 1, т.З от КТ, както е посочено, че в отговор на изисканите от него обяснения служителят Й. Е. Н. е признал неизпълнението на възложената работа и бил заявил, че е съгласен трудовото му възнаграждение за месец януари 2024г. в размер на 2170 лева да бъде удържано от Д.К. ЕООД, съгласно Допълнително споразумение № ••••••••г. към Трудов договор № ••••••••г. Поради изложеното, с посочената заповед •••••••••ят е наредил „да бъде удържано трудовото възнаграждение за януари 2024г. в размер на 2170 лева на Й. Е. Н.“, като препис от заповедта да бъде връчен на наказаното лице, отдел Счетоводство, отдел Човешки ресурси за сведение и изпълнение. Съдът намира, че дори и условно да се приеме, че посочената заповед е с достоверна дата и че е била връчена при условия на отказ в присъствие на свидетели, като се приеме, че една част от съдържанието на документа обективира изявление, което да може да се приеме за заповед по смисъла на чл. 210, ал. 1 КТ (с която •••••••••ят определя основанието и размера на отговорността на служителя), тази заповед не доказва основание за извършване на удръжка в размер на трудовото възнаграждение за месец януари 2024 г., тъй като съгласно цитираните норма на чл.210, ал. 4 вр. ал. 3 КТ правото на удръжка възниква едва след като изтече 1-месечен срок от връчването на заповедта на служителя и в който срок служителят не е упражнил правото си на възражение. Съдът намира, че в полза на ответника-••••••••• не е възникнало право да наложи имуществена санкция, респ. да я удържи от трудовото възнаграждение за м. 1.2024 г. Такова право не е възникнало нито на датата, на която е издадена Заповед № 2/22.01.2024 г. – а именно 22.01.2024 г., нито след един месец – на 22.02.2024 г., тъй като •••••••••ят не е предоставил възможност на ищеца да оспори опредЕ.та му за първи път със Заповед № 2/22.01.2024 г. глоба. Поради това, като е наредил незабавно изпълнение със същата Заповед № 2/22.01.2024 г., с която установява основанието за имуществена отговорност, ответникът е допуснал нарушение на императивните правила на КТ относно налагането на санкцията, респ. незаконосъобразност. Представеното от ответника Допълнително споразумение № •••••••• г. към Трудовия договор (за което заключението на съдебно графическата експертиза потвърждава, че е подписано от ищеца) съдържа принципно съгласие да бъдат правени удръжки в случай на основание за имуществена отговорност, но не съдържа предварителен отказ на служителя от право да оспори наложените му глоби (който отказ би бил и недействителен), т.е. не съдържа изявление на служителя, че предварително се съгласява с евентуално налагани му в бъдещ момент от •••••••••я глоби. Тъй като имуществената санкция е незаконосъобразно наложена, то и извършеното прихващане е без законово основание, от което следва извод, че задължението към служителя за изплащане на трудово възнаграждение за месец януари 2024 г. нето не е погасено, респ. е дължимо – в размер на 2 170 лв. (актуални 1 109,53 евро). Съгласно т. 4 от Трудовия договор сключен между страните, трудовото възнаграждение се заплаща до 25-то число на следващия месец. В този смисъл трудовото възнаграждение за месец януари 2024 г. е било дължимо до 25.02.2024 г, като считано от 26.02.2024 г. ответникът се явява във забава. При извършените по реда на чл. 162 ГПК изчисления съдът намира, че законната лихва за забава относно плащането на сумата 2170 лв. за забава в периода 26.02.2024 г. – 22.04.2025 г. е в размер на 343,34 лева (актуални 175,55 евро), за който период и до който размер се явява частично основателен предявеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като подлежи на отхвърляне за горницата над 343,34 лева до пълния претендиран размер 373,69 лева, както и за периода 26.01.2024 г. – 25.02.2025 г. Относно предявения иск по чл. 294 КТ за сумата 960 лв., претендирана общо като незаплатени суми под формата на ваучери за храна, по 80 лв. на месец, и която обща сума включва: периода 01.10.2023 г. –31.12.2023 г. (октомври, ноември и декември 2023 г. - обща 240 лв.) и януари, април, май, юни, юли, август, септември, ноември и декември 2024 г. (за тези девет месеца от 2024 г. – общо размер на 720 лв., т.е. без месеците февруари, март, октомври 2024 г.): Съгласно приложимата в случая с оглед твърденията на ищеца норма на чл. 294. КТ, •••••••••ят може самостоятелно или съвместно с други органи и организации да осигурява на работниците и служителите: 1. организирано хранене съобразно рационалните норми и специфичните условия на труд; 2. търговско и битово обслужване, като изгражда и поддържа търговски обекти и бази за услуги;3. транспортно обслужване от местоживеенето до местоработата и обратно; 4. бази за дълготраен и краткотраен отдих, физическа култура, спорт и туризъм и пр. Различна хипотеза предвижда нормата на чл. 269, ал. 2 КТ, която допуска допълнителни трудови възнаграждения или част от тях да бъдат изплащани в натура, ако това е предвидено в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в трудовия договор („Допълнителни трудови възнаграждения или част от тях могат да се изплащат в натура, ако това е предвидено в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в трудовия договор”). Различна хипотеза предвижда нормата на чл. 285, ал. 1 КТ, според която „на работниците и служителите, които работят в предприятия със специфичен характер и организация на труда, •••••••••ят осигурява безплатна храна и/или добавки към храната. Съгласно чл. 2, ал. 1 от Наредба № 11 от 21.12. 2005 г. за специфичен характер на труда се осигурява безплатна храна и/или добавки към нея на изброени служители, чиято работа е по необходимост свързана с вредни или опасни за здравето условия на труд, като целта на безплатната храна е да б ъ д а т неутрализирани вредните последици от извършваната работа (работниците и служителите, които работят: 1. под земята в мини, геологопроучвателни обекти, тунелно и минно строителство, подземни ВЕЦ и ПАВЕЦ; 2. като водолази и работещи в кесони; 3. при среднодневни температури под +10°С и над +30°С през повече от половината от максимално установеното с Кодекса на труда работно време; 4. в състава на екипажите на кораби от морския и речния флот; и пр.) Съгласно чл. 2, ал. 2 от Наредба № 11 от 21.12. 2005 г., за работи при специфична организация на труда се осигурява безплатна храна, когато естеството на работата няма увреждащо въздействие, но безплатната храна се предоставя с цел да бъде осигурен нормален режим за хранене, който иначе би бил затруднен поради организацията на труд (служителите, които: 1. са ангажирани в предприятието преди/след установеното работно време с продължителност не по-малка от два часа; 2. работят на 12-часов работен ден при сумирано изчисляване на работното време; 3. работят в производства с непрекъсваем процес на работа; 4. работят в отдалечени обекти без възможности за ползване на заведения за хранене) В исковата молба се твърди, че при сключване на трудовия договор ответникът е заявил, че съгласно вътрешните правила в предприятието заплаща ваучери за храна в размер на 80 лева на месец. Ищецът счита, че дължимостта на ваучерите следва както от така направеното изявление на •••••••••я, така и от подадената от ответника информация в ТД на НАП. Съдът намира, че трудовият договор не съдържа клауза за предоставяне или изплащане на ваучери за храна, като такова право на служителя, респ. задължение на •••••••••я не е предвидено и във Вътрешните правила за работната заплата. Източник на задължения за •••••••••я може да бъде индивидуалния трудов договор, колективен трудов договор или закона, но не и изявление в устна форма. Следва, че независимо дали е вярно съобщеното от ищеца за обещание на •••••••••я да изплаща ваучери, то същото не представлява задължение по чл. 269, ал. 2 КТ, която допуска допълнителни трудови възнаграждения или част от тях да бъдат изплащани в натура, ако това е предвидено в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в трудовия договор („Допълнителни трудови възнаграждения или част от тях могат да се изплащат в натура, ако това е предвидено в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в трудовия договор”). От цитираните по-горе норми следва, че задължение по силата на чл. 285, ал. 1 КТ за предоставяне на храна или ваучери за храна съществува само за специални категории служители, сред които не попада ищецът. Тъй като не е налице писмено поето задължение от ответника за изплащане на ваучери за храна, като не се установява и задължение по закон да бъдат предоставяни такива ваучери, следва, че не е налице основание за отговорност на •••••••••я за изплащане на такива ваучери, дори и да е вярно, че от страна на •••••••••я при сключване на договора е имало такова изявление-обещание. Цитираната по-горе норма на ч л. 294. КТ („•••••••••ят може самостоятелно или съвместно с други органи и организации да осигурява на работниците и служителите: 1. организирано хранене съобразно рационалните норми и специфичните условия на труд…“) предвижда единствено право, но не и задължение на •••••••••я да предоставя средства под формата на ваучери за храна. Поради това съдът намира, че не е налице основание за отговорност на ответника за ваучери за храна. Този извод не се променя от заключението на ССЕ. Вещото лице установява, въз основа на декларациите по чл. 73, ал. 6 ЗДДФЛ, че •••••••••ят е декларирал в ТД на НАП офис Сердика 240,00 лв. ваучери за 2023 г и 960,00 лв. ваучери за 2024 г. като предоставени на Й. Е. Н., като при направен анализ на закупените и декларираните ваучери за храна, вещото лице констатира декларирани повече ваучери, отколкото са закупени в действителност съгласно предоставените на експертизата фактури. В съдебно заседание вещото лице изяснява, че предоставените на вещото лице фактури не отговарят на тези фактури, които са декларирали пред НАП. Обстоятелството, че •••••••••ят е декларирал пред НАП предоставени на Й. Е. Н. ваучери може да се тълкува като признание на •••••••••я на задължение към служителя само ако задължение за предоставяне на ваучери е съществувало - например в някоя от изброените хипотези на чл. 294 и чл. 269, ал. 2 КТ. Вън от тези случаи удостоверителното изявление на •••••••••я пред данъчните органи за плащане към служителя, каквото плащане реално не е извършено, представлява единствено грешка или нарушение на административните задължения по счетоводна отчетност. Не е налице аналогия с установената съдебна практика относно осчетоводяването на фактурите по ЗДДС, за които случаи се приема, че ползването на данъчен кредит по една фактура представлява недвусмислено признание на задължението по фактурата, респ. доказва основание за възникване на задължение за плащане на посочената във фактурите стойност – в които случаи хипотезата е признато от двете страни по сделката вземане/задължение по фактурата. В настоящия случай служителят не твърди и не установява основание за възникване на задължение на •••••••••я да изплаща ваучери, а ищецът твърди единствено обещание от страна на •••••••••я, че ще изплаща ваучери, както и твърди получавани за някои месеци ваучери. Няма основание за приложение на чл. 368 ЗЗД („Публичното обещание за нагР. за извършване на опредЕ. работа, дадено в писмена форма или обявено чрез печата или по друг начин, задължава обещателя да заплати нагР.та“), тъй като не се твърдят и не се установяват обстоятелства от фактическия състав на тази норма. По изложените съображения съдът намира исковете за парична равностойност на ваучери за неоснователни. Относно иска по чл. 12, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата вр. чл. 128, т. 2 КТ за сумата 81,30 лева – общо незаплатено допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за периода 01.10.2024 г. – 31.12.2024 г. (по 27,10 лв. на месец): От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит на ищеца за периода октомври, ноември и декември 2024 г. е надлежно начислено и своевременно платено на ищеца от „Д.К.“ ЕООД с плащането на трудовото му възнаграждение за месеците октомври, ноември и декември 2024 г. Възнаграждението за трудов стаж и професионален опит е начислявано като отделно перо във ведомостите за заплати, като считано от 07.2024 г, съгласно Таблица № 1 в ССчЕ, на ищеца му е начислено допълнително възнаграждение в размер на 132,88 лв. и същото му е платено от „Д.К.“ ЕООД като нетно трудово възнаграждение заедно с дължимата нетна заплата след приспадане на дължимите за сметка на ищеца лични вноски, съгласно КСО и 30 и дължимия ДОД съгласно ЗДДФЛ. ССчЕ установи, че плащанията на ДВТСПО за периода 01.10.2024 г. - 31.12.2024 г. са извършени от „Д.К.“ ЕООД на ищеца. Следва, че предявеният иск за допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит е неоснователен. При този изход на спора и на основание чл.78, ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца сумата 430,14 евро (от претендирани 613.55 евро) – разноски за адвокатско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да заплати на ответника сумата 399,28 евро като равностойност на 780,92 лева (от общо в размер на 2612,40 лв.-адвокатско възнаграждение), както и изцяло заплатените от ответника депозити в размер на 460,16 евро (като равностойност на 900 лв., от които:: 300 лв.. – ССЕ; 600 лв. – СГЕ). Или общо дължими към ответника са 859,44 евро. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да заплати в полза на съда сумата като равностойност на 69,94 евро като равностойност на 136,80 лв. – държавни такси. Мотивиран от горното, СЪДЪТ