Решение № 96 от 18.5.2026 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 136/2026 г.

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Обжалвано е решение № 217/29.12.2025 г. по гр.д. № 113/2025 г. на ОС-Кърджали в неговите части, с които е отхвърлен предявеният от него против Прокуратурата на Република България-гр.София иск за осъждане да му заплати сумата над 3 000 лв. с равностойност в евро 1 533,88 евро до 20 000 лв. с равностойност в евро 10 225,84 евро, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на образувано на 24.07.2023 г. наказателно производство – ДП № 485/2023 г. по описа на РУ-Кърджали, прекратено на 24.06.2024 г. поради липса на извършено престъпление, ведно със законната лихва върху сумата над 3 000 лв. с равностойност в евро 1 533,88 евро до 20 000 лв. с равностойност в евро 10 225,84 евро, считано от 24.06.2024 г. до окончателното изплащане, както и е отхвърлен предявеният от него против Прокуратурата на Република България-гр.София иск с правно основание чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 32 148,26 лв. с равностойност в евро 16 437,14 евро за периода от 11.08.2023 г. до 30.06.2024 г., за който е останал без работа поради прекратяване на трудовото правоотношение вследствие на принудителна административна мярка „временно отнемане на свидетелството за правоуправление на МПС“ при образувано наказателно производство – ДП № 485/2023 г. по описа на РУ-Кърджали, прекратено с постановление от 24.06.2024 г. поради липса на извършено престъпление, ведно със законната лихва върху претендираното обезщетение, съответно, и в частта му за разноските. Жалбоподателят С. С. С. с подадената на 26.01.2026 г. въззивна жалба обжалва решението като неправилно, като моли то да бъде отменено в обжалваните негови части и да бъдат уважени изцяло предявените от него искове. Като ищец в производството пред окръжния съд предявява обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 2,ал.1, т.3,предл.3 от ЗОДОВ и чл. 86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. и обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 32 148,26 лв., представляващо сумата на трудовото възнаграждение за периода от 11.08.2023 г. до 30.06.2024 г., за който той е останал без работа поради прекратяване на трудовото му правоотношение вследствие на принудителната административна мярка „временно отнемане на свидетелството за правоуправление на МПС“, които вреди са настъпили вследствие на образуваното наказателно производство ДП № 485/2023 г. по описа на РУ МВР-Кърджали, прекратено с постановление от 24.06.2024 г. поради липса на извършено престъпление, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 24.06.2024 г. Претендира за присъждане на разноски. Ответникът по въззивната жалба Прокуратура на Република Българиягр.София моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 26.02.2026 г. Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено следното: Безспорно е между страните, че на 24.07.2023 г. в гр. Кърджали ищецът е бил спрян за проверка от полицейски служители и при извършения тест за наркотици техническото средство е отчело наличието на амфетамин, поради което на същата дата е образувано ДП № 485/2023 г. на РУ-Кърджали за извършено престъпление по чл.343б,ал.3 от НК. Безспорно е, че по издадена заповед за задържане от органите на МВР ищецът е бил задържан за 24 часа. Безспорно е, че е била издадена от органите на МВР и заповед за прилагане на ПАМ, с която на ищеца е наложена ПАМ временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността и му е било отнето СУМПС. Безспорно е, че ищецът е отрекъл да е употребявал амфетамин и веднага е бил съпроводен до лечебно заведение, където е дал доброволно материал за изследване. Безспорно е, че на ищеца в хода на ДП не е било повдигнато обвинение. Безспорно е, че след изготвяне на 29.05.2024 г. на заключение от назначената в хода на разследването токсилогична експертиза, съгласно което в кръвта и урината на ищеца няма данни за наличие на наркотични вещества, наказателното производство е било прекратено с постановление на прокурор от 24.06.2024 г. Безспорно е, видно е от писмото от ОДМВР-Кърджали, получено в окръжния съд на 29.07.2025 г. (л.50 от досието на делото на КОС), че СУМПС на ищеца, отнето на дата 24.07.2023 г., му е било възстановено на дата 26.06.2024 г. Няма спор, видно е от заповедта за задържане на лице от 24.07.2023 г. (л.54 от досието на делото на КОС), че ищецът е задържан от органите на МВР на 24.07.2023 г. в 9,40 часа и е освободен на 25.07.2023 г. в 9,30 часа. С подадената на 13.05.2025 г. искова молба ищецът твърди, че вследствие на воденото ДП са му били нанесени неимуществени вреди поради неоснователно упражнената срещу него принуда, нарушено право на лична свобода, засегнати чест и достойнство, лишаване от право на управление на МПС, нарушено право на разглеждане на делото в разумен срок, поради което той е изпитвал чувство на срам пред близки и приятели, страх от възможността да получи наказание, чувство на несигурност и притеснения от материални затруднения заради невъзможността да упражнява професия и да се издържа, накърнено чувство за справедливост заради бавно правосъдие. Твърди, че близки и познати са започнали да му задават въпроси и той е изпитвал силни емоционални страдания и притеснения и стрес, че те го подозират в нещо, което не е извършил. Твърди, че е узнал, че в село ••••••, където живее, негови съселяни са разговаряли, че са го хванали да шофира под въздействието на наркотици и че едва ли не е наркоман, поради което изпитвал срам и унижение, чувствал вътрешно безсилие, че не може да обясни, че не е извършил престъпление и не е престъпник. Твърди, че затова се отчуждил от приятелската си среда, рядко излизал от дома си, за да не се подлага на унижения и срам пред хората в селото и в град Кърджали. Затова претендира за присъждане на обезщетение за неимуществените вреди в размер на 20 000 лв. Твърди и че са му нанесени имуществени вреди в значителен размер, тъй като е работил като професионален шофьор и е бил уволнен, след което е останал без работа. Твърди, че към датата 24.07.2023 г. е работил по трудово правоотношение с фирма „УС-балкан“ЕООД като шофьор на товарен автомобил и след като на работодателя е станало известно отнемането на СУМПС, той констатира, че е налице обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор по смисъла на чл.328,ал.1,т.12 от КТ и прекратява трудовия договор със заповед от 11.08.2023 г., след която дата ищецът остава без работа. Твърди, че е опитвал да си намери работа, но са му отказвали, защото няма шофьорска книжка, а и защото сред професионалните среди се разчува, че е наркоман и на това основание от полицията му е иззета книжката. Твърди, че след прекратяването на 24.06.2024 г. на наказателното производство му е върнато СУМПС и на 1.07.2024 г. е сключил трудов договор с предишния си работодател, като отново е назначен на длъжността шофьор на товарен автомобил. Твърди, че преди уволнението му неговото трудово възнаграждение е било в размер на 3 000 лв. месечно и за времето от 11.08.2023 г. до 1.07.2024 г. претендира за присъждане на обезщетение в размер на сумата на брутното му трудово възнаграждение за периода 31 500 лв., като претенцията е увеличена по размер по негово искане с определение на съда в съдебно заседание на 15.09.2025 г. на 32 148,26 лв. С подадения на 2.07.2025 г. писмен отговор от страна на ответника по делото Прокуратура на Република България исковете за присъждане на обезщетения се оспорват като неоснователни, както и по размер. Изразено е становище, че не е осъществен фактическият състав на чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ, елемент от който е придобиването на процесуално качество на обвиняем от ищеца, тъй като ДП не е било образувано срещу конкретно лице, ищецът не е бил привличан като обвиняем и не е търпял мерки за процесуална принуда. Оспорва се твърдението на ищеца да е претърпял неимуществени и имуществени вреди в причинна връзка с увреждащи действия на Прокуратурата. Твърди се, че за времето на провеждане на разследването по отношение на ищеца не са били извършвани интензивни процесуални действия с негово участие, както и той не е търпял ограничения в правната му сфера. Заявено е, че Прокуратурата не следва да отговаря за наложените на ищеца ПАМ задържане под стража за 24 часа на основание чл.72,ал.1,т.1 от ЗМВР съгласно заповед от 24.07.2024 г. на полицейски орган в РУМВР-Кърджали и временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца, съгласно заповед от 24.07.2023 т. на младши автоконтрольор в сектор „Пътна полиция“ на ОДМВР-Кърджали, доколкото посочените мерки не се налагат и контролират от прокурор. Твърди се, че обстоятелството за образуваното наказателно производство не е било разгласявано от Прокуратурата. Твърди се, че ищецът не е търпял процесуални ограничения във връзка с провежданото наказателно производство, разследването по делото е водено за престъпление, което не е тежко по смисъла на чл.93,т.7 от НК, той не е придобил качеството на обвиняем, разследването е приключило в срок от 10 месеца, която продължителност не надхвърля рамките на разумния срок, като продължителността на разследването не е свързана с проявена пасивност от страна на Прокуратурата. Твърди се, че размерът на претенцията за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от 20 000 лв. е силно завишен. Твърди се, че е неоснователна претенцията за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, произтекли от прекратяване на трудовото му правоотношение, тъй като то не е последица от действия на Прокуратурата във връзка с воденото наказателно производство. Твърди се, че неоснователно се претендира от ищеца за присъждане на лихва от датата на постановяване на прекратяването на наказателното производство 24.06.2024 г., тъй като това постановление е стабилизирано най-рано след изтичане на 7-дневния срок за обжалване, т.е. на 1.07.2024 г. С обжалваното съдебно решение окръжният съд приема за установено, че искът за присъждане на обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е доказан по основание. Съдът посочва, че в съдебната практика, обективирана в решение № 35/16.02.2016 г. на ВКС по гр.д. № 5215/2015 г., решение № 50009/8.02.2023 г. на ВКС по гр.д. № 932/2022 г., решение № 341/5.10.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1310/2011 г. и др., се приема, че употребеният в чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление“ трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-процесуален смисъл, като когато ДП е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпление, което единствено ищецът би могъл да извърши, в този случай той търпи вреди от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние, като и без да е повдигнато обвинение извършените процесуални действия спрямо увреденото лице създават за него несъмненото усещане, че се явява единственият възможен извършител на престъпното деяние-предмет на разследване. Съдът посочва, че в случая ДП № 485/2023 г. на РУ-Кърджали е образувано по реда на чл.212,ал.2 от НК – със съставянето на протокола за разпит на свидетел като първо действие по разследването, след което ищецът не е привлечен като обвиняем по реда на чл.219 от НПК, но извършените по образуваното наказателно производство процесуални действия са били насочени спрямо него и те са създали у ищеца усещането, че се явява единственият възможен извършител на престъпното деяние-предмет на разследването, което впоследствие е било прекратено поради липса на извършено престъпление. Съдът намира, че именно Прокуратурата носи отговорност за вреди в случая, която не зависи от начина, по който е сложено началото на наказателния процес и отговорността й не може да бъде изключена поради това, че ДП е образувано с акт на разследващ орган по чл.212,ал.2 от НПК, а не с прокурорско постановление по чл.212,ал.1 от НПК, като в случая разследващият орган е уведомил РП-Кърджали за образуваното ДП, след което наблюдаващият прокурор е поддържал висящността на процеса, като е удължавал петкратно срока на разследването по реда на чл.234,ал.3 от НПК. При определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът взима предвид, че наказателното производство е продължило 11 месеца, която продължителност не надхвърля рамките на разумния срок, обстоятелството, че ищецът не е бил привличан като обвиняем и не е търпял мерки за процесуална принуда в такова качество, както и че за времето на разследването по отношение на ищеца не са били извършвани интензивни процесуални действия с негово участие. Съдът взима предвид също така, че на ищеца са били наложени принудителни мерки „задържане за 24 часа“ по чл.72,ал.1,т.1 от ЗМВР и „временно отнемане на свидетелството за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността“ по чл.171,ал.1,т.1,б.“б“ от ЗДвП, както и че е изпитвал чувство на срам и е бил притеснен от образуваното наказателно производство. Съдът преценява, че справедливото обезщетение за ищеца е в размер на 3 000 лв., като то следва да се присъди ведно със законната лихва от 24.06.2024 г. - датата на постановлението за прекратяване на наказателното производство, както се претендира от ищеца. Относно иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 32 148,26 лв. от прекратено трудово правоотношение вследствие на образуваното наказателно производство и наложена принудителна административна мярка „временно отнемане на СУМПС“, изразяващи се в брутното трудово възнаграждение за периода, през който е останал без работа, а именно от 11.08.2023 г. до 30.06.2024 г., съдът приема, че е неоснователен и го отхвърля. Съдът намира, че трудовият договор с ищеца е бил прекратен от работодателя на основание чл.328,ал.1,т.12 от КТ – при обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, каквато може да бъде и отнемането на свидетелството за управление на МПС, но за да индивидуалириза волеизявлението си при прекратяване на трудовия договор на това основание работодателят следва да посочи фактическата причина за прекратяване на договора, а именно в какво точно се изразява тази обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Съдът преценява, че в случая независимо от посоченото правно основание чл.328,ал.1,т.12 от КТ в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не е посочена фактическата причина, респективно, не са посочени конкретните мотиви, които са формирали волята на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което намира за недоказано по делото твърдението на ищеца, че трудовото му правоотношение е било прекратено именно поради наложената му ПАМ „временно отнемане на СУМПС“. С подадената на 26.01.2026 г. въззивна жалба жалбоподателят твърди, че е неправилен изводът на окръжния съд, че продължителността на наказателното производство от 11 месеца не надхвърля рамките на разумния срок. Посочено е, че ДП е продължило 11 месеца само и единствено за да се извърши токсикохимична експертиза с предполагаемо време за извършването й няколко минути. Заявено е, че съдът отчита, че спрямо ищеца не са предприемани мерки за процесуална принуда, но искът би бил предявен в повисок размер, ако такива са били предприети. Твърди се, че окръжният съд не е взел предвид доказаните от ищеца обстоятелства, че спрямо него неоснователно е упражнена принуда, нарушено му е правото на лична свобода (задържане за максималния възможен срок от 24 часа), засегнати са честта и достойнството му, лишен е от право на управление на МПС, нарушено е правото на разглеждане на делото в разумен срок, ищецът е изпитвал и продължава да изпитва чувство на срам пред близки и приятели, изпитвал е страх от възможността да получи наказание, чувство на несигурност и притеснения от материални затруднения заради невъзможността да упражнява професията си и да се издържа, накърнено е и чувството му за справедливост заради бавното правосъдие. Затова претендира решението да бъде отменено в обжалваната негова част, с която искът му за присъждане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за размера над 3 000 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 24.06.2024 г. Твърди се, че неправилно окръжният съд е приел при отхвърлянето на иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, че обективната невъзможност, поради която е прекратено трудовото правоотношение, би могла да се дължи и на други, непосочени от съда причини. Посочено е, че по делото е установено от събраните доказателства, че след отнемането на 24.07.2023 г. на СУМПС на ищеца това обстоятелство става известно на работодателя му и само няколко дни след това, на 1.08.2023 г. той предизвестява ищеца, че ще прекрати трудовото му правоотношение поради констатирана обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор по смисъла на чл.328,ал.1,т.12 от КТ, след което със заповед от 11.08.2023 г. трудовият договор е прекратен, като работодателят не е спазил срока на предизвестието от 30 дни поради обективната невъзможност за изпълнение на трудовите му функции на длъжността, на която е назначен, а именно шофьор на товарен автомобил, като три работни дни след връщането на ищеца на СУМПС на 26.06.2024 г. ищецът на 1.07.2024 г. е назначен отново на работа в същото дружество, на същата длъжност и със същото трудово възнаграждение. Твърди се, че ищецът не може да формира съдържанието на заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение от работодателя. Заявено е, че не следва искът да бъде уважаван единствено когато работодателят е изложил пространни, задълбочени и юридически издържани мотиви за прекратяване на трудовото правоотношение. Заявено е, че за ищеца е ясно, че той без да притежава свидетелство за управление на МПС не може да изпълнява функциите на шофьор на товарен автомобил, което обстоятелство е всеизвестно. Заявено е, че с оглед тезата на окръжния съд ищецът е следвало да предяви иск спрямо работодателя си за непълнота на мотиви при съгласие с правното основание за прекратяване на трудовия му договор. Твърди се, че при анализ на обстоятелствата следва да се направи единственият възможен извод, че трудовото правоотношение е прекратено поради обективна невъзможност ищецът да изпълнява длъжността шофьор на товарен автомобил, която обективна невъзможност е отнемането на СУМПС, след като само 6 дни след отнемането му е предизвестен за това и 3 работни дни след възстановяване на правоспособността му е назначен отново на същата длъжност. Затова се иска решението да бъде отменено в тази негова част и да бъде присъдено на ищеца обезщетение в пълния предявен размер, ведно със законната лихва от 30.06.2024 г. С отговора на въззивната жалба, подаден на 26.02.2026 г., ответникът по нея Прокуратура на Република България възразява, че при определяне на размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди 3 000 лв. съдът е отчел всички обстоятелства, относими към критерия за справедливост – че ищецът не е бил привличан в качеството на обвиняем и не е търпял мерки за процесуална принуда, че продължителността на наказателното производство не е надхвърляла рамките на разумните срокове за провеждане. Посочено е, че срокът за разследване е бил изцяло обвързан с времето за изготвяне на съдебна токсикохимична експертиза, без която фактите по делото не биха могли да се изяснят. Заявено е, че е неоснователно оплакването на жалбоподателя, че съдът е игнорирал обстоятелствата, че по отношение на ищеца била упражнена неоснователно принуда, нарушено му е било правото на лична свобода, лишен е бил от право да управлява МПС, които ограничения са резултат от наложени от полицейски органи ПАМ. Заявено е, че ищецът не е доказал пред окръжния съд да е претърпял неимуществени вреди извън тези, които са обичайна и закономерна последица от воденето на наказателно производство, или с интензитет, обосноваващ претенцията за обезщетение в по-висок размер. Заявено е, че правилно при отхвърлянето на иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди окръжният съд е приел, че обективната невъзможност за изпълнението на трудовия договор по чл. 328,ал.1,т.12 от КТ може да се дължи на много и различни причини, включително е такива, възникнали при работодателя, като при липса на изрично изявление от страна на работодателя каква е фактическата причина, водеща до тази невъзможност за изпълнение на трудовия договор, правилно съдът е приел, че искът е недоказан. Съгласно разпоредбата на чл. 2, ал.1, т.3, предл.3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от прокуратурата при обвинение в извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление. Съгласно нормата на чл. 7 от ЗОДОВ искът за обезщетение се предявява срещу органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Безспорно е, че срещу ищеца от Прокуратурата не е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление и че образуваното досъдебно производство не е било посочено да е водено конкретно срещу него, както и че то е било прекратено с постановление на прокурор от РП-Кърджали на 24.06.2024 г. на основание чл.24,ал.1,т.1 от НПК, защото деянието не съставлява престъпление. Безспорно е, че ДП е водено за това, че на 24.07.2023 г. в гр. Кърджали е управлявано посочено МПС след употреба на наркотични вещества – амфетамин, престъпление по чл.343б,ал.3 от НК. Несъмнено е, че извършител на това престъпление би могъл да бъде единствено и само ищецът, тъй като именно той е лицето, което е управлявало МПС, което е тествано за употреба на наркотични вещества с техническо средство Дръгтест 500 и е отчетен положителен резултат за амфетамин, за което е установено извършване на административно нарушение с АУАН, на което са наложени ПАМ, спрямо което са изготвени справки и относно дадените от които проби е възложено изследване с изготвяне на токсикохимическа експертиза и впоследствие е изготвено заключение на такава с отричане наличие на упойващи лекарствени средства и наркотични вещества, включени в съответните списъци. С решение № 50 084/30.05.2023 г. на ВКС по гр.д. № 1961/2022 г., 3 ГО, ГК след допуснато касационно обжалване на основание чл. 280,ал.1,т.3 от ГПК е прието, че Прокуратурата на Република България отговаря по чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ за неимуществените вреди, причинени от наложените принудителни мерки „задържане за 24 часа“ по чл.72,ал.1,т.1 от ЗМР и „временно отнемане на свидетелство за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността“ по чл.171,ал.1,т.1,б.“б“ от ЗДвП, при образувано наказателно производство по чл.343б,ал.3 от НК, което е прекратено поради липса на доказателства за извършено престъпление, без да е повдигнато обвинение. Видно е, че в случай, идентичен на сега разглеждания, е прието от ВКС, че отговорност по чл. 2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ се носи при липса на повдигнато обвинение и тя се носи именно от Прокуратурата. В случая решението на окръжния съд не е обжалвано от Прокуратурата и е влязло в сила в частта му, с която предявеният от ищеца иск за присъждане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди е уважен за размера от 3 000 лв., след като е прието от окръжния съд, че е налице основание за носене на отговорност от Прокуратурата. Установява се сега следователно, че при разглеждането на правния спор между страните по този иск, съответно и по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, в същото съдебно производство, частично приключило с влязло в сила осъдително решение, вече са установени между страните правопораждащите факти на вземането във връзка с изследваното от съда основание, като забраната за пререшаемост по чл.299 от ГПК е приложима за правоотношението, обхванато от предмета на делото, и относно правопораждащия факт съдът се е произнесъл окончателно. Преклудиращото действие на СПН се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта и принадлежността на съдебно признатото вземане, като в продължаващия съдебен процес по предявените искове относно материалното право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на СПН. В основанието на иска се сключват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези (правопораждащ факт, съдържание, носители), поради което със СПН се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Установява се следователно сега от апелативния съд, че са затова налице основания за ангажиране на отговорност на Прокуратурата на Република България при условията на чл.2,ал.1,т.3,предл.3 от ЗОДОВ. Следва при тези обстоятелства още да се отбележи, че в съдебната практика действително, както е посочил окръжният съд, се приема, че употребеният в чл.2,ал.1,т.3 от ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление“ трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-процесуален смисъл, като включително когато досъдебното производство е образувано не срещу ищеца, а срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпление, което единствено ищецът би могъл да извърши, именно той търпи вреди и ги търпи от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние (в тази насока – решение № 50 009/8.02.2023 г. на ВКС по гр.д. № 932/2022 г., 3 ГО, като е налице и практика в противната насока – решение № 50047/10.03.2023 г. на ВКС по гр.д. № 3092/2022 г., 4 ГО, ГК, и е образувано тълк.д. № 2/2025 г. на ВКС, ОСГК). В случая е безспорно, че ищецът е узнал за образуваното наказателно производство именно на датата на образуването му 24.07.2023 г., както и че ДП се води именно с оглед установяване дали той е извършил престъплението по чл.343б,ал.3 от НК. Съгласно нормата на чл. 4 от ЗОДОВ Държавата дължи обезщетение за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а по начало наличието на отрицателни стресови преживявания, притеснения и напрежение по време на провеждано наказателно производство е обичайно, настъпва несъмнено винаги при лица с нормална психика и не се нуждае от специално доказване, поради което е несъмнено, че в случая обезщетение следва да бъде присъдено. В случая ищецът твърди с исковата молба и нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок и накърнено чувство за справедливост заради бавно правосъдие и претендира за присъждане на обезщетение в размер общо на 20 000 лв., включително и тъй като срокът за провеждане на наказателното производство не е разумен, т.е. претендира се за определяне на обезщетение и заради обстоятелства по чл.2б,ал.1 от ЗОДОВ, при което е необходимо произнасяне на съда и относно нарушение на правото за гледане на делото в разумен срок, в случая - за провеждане и приключване на ДП в разумен срок. Окръжният съд е приел, че такова нарушение не е налице, тъй като наказателното производство е продължило 11 месеца, която продължителност не надхвърля рамките на разумния срок. С въззивната жалба жалбоподателят на първо място заявява оплакване за неправилност на този извод на съда, поради което във въззивното производство следва да се прецени дали определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди от 3 000 лв. е справедливият с оглед надлежно овъзмездяване на ищеца или той следва да бъде определен в повисок размер, както претендира жалбоподателят (над 3 000 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв.), включително дали следва да се определи на ищеца глобално обезщетение по чл.2,ал.1,т.3,предл.3 от ЗОДОВ в по-висок размер, което да включва и обезщетение за накърняване на правото по чл.6,§1 от ЕКЗПЧ за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Както е указано в т.1 от ТР № 1/27.11.2023 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2022 г., ОСГК, обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл.2,ал.1,т.3 и по чл.2б от ЗОДОВ се определя глобално, като в мотивите съдът следва да обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. Несъмнено е в случая, че наказателното производство (ДП) е водено за престъпление, чийто извършител може да бъде само и единствено ищецът, че наказание за това престъпление по чл. 343б,ал.3 от НК се налага на лице, което управлява МПС след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установена по надлежния ред, че наказанието е лишаване от свобода от 1 до 3 години и глоба от 1000 до 5 000 лв., поради което не се касае за тежко престъпление по смисъла на чл.93,т.7 от НК. Видно е от представените от ищеца в копия с исковата молба документи, че срещу него е издаден на 24.07.2023 г. акт за установяване на административно нарушение, че му е наложена със заповед от 24.07.2023 г. на служител на МВР принудителна административна мярка по чл.171,т.1,б.“б“ от ЗДвП „временно отнемане на свидетелството за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца“ и че е бил задържан съгласно заповед на служител на МВР от 24.07.2023 г. за срок от 24 часа в помещение за временно задържане на РУ-Кърджали. Видно от протокола за обиск на лице от 24.07.2023 г. (л.60 от досието на делото на КОС), на ищеца в 11,20 часа е бил извършен личен обиск. Безспорно е между страните, че продължителността на ДП е 11 месеца (от 24.07.2023 г. до 24.06.2024 г.). Видно е от приложеното досие на ДП, че в протокола за медицинско изследване и вземане на биологични проби за употреба на алкохол и/или наркотични вещества или техни аналози е отразено, че ищецът отрича употребата на амфетамин, като след датата 24.07.2023 г. не са извършвани процесуални действия с негово участие до датата 6.06.2024 г., когато той е разпитан като свидетел, вече след изготвената експертиза. Ищецът не е привлечен като обвиняем, съответно, спрямо него не са извършвани процесуални действия в такова качество и не са взимани мерки за процесуална принуда. Досъдебното производство е прекратено с постановление на прокурор от 24.06.2024 г. след изготвянето на 29.05.2024 г. на заключението на назначената токсикохимическа експертиза с оглед посочения от нея резултат, тъй като деянието не съставлява престъпление. Ищецът е роден на 3.02.1977 г., към датата на образуване на ДП 24.07.2023 г. той е бил на 46 години, а към датата на приключване на наказателното производство на 24.06.2024 г. – на 47 години. Несъмнено е, че провеждането на наказателното производство е причинило на ищеца притеснения и неудобства, като го е обременило в емоционален и личен план. Относно твърдените от ищеца конкретни обстоятелства за претърпени неимуществени вреди вследствие воденото срещу него наказателно производство, ищецът е ангажирал и са събрани от окръжния съд гласни доказателства – показания на свидетелите А.А.С. и Е.М.Б., разпитани в съдебното заседание на окръжния съд на 20.11.2025 г. Видно е от показанията на свидетеля А.С., че той и ищецът живеят в село ••••••, преди две години го задържали полицаите с колата за това, че ползвал наркотици, бил арестуван и лежал в ареста, полицаите дошли в селото и направили обиск в къщата на ищеца, в селото говорели за ищеца, че бил наркоман, а той не ползвал такива работи, след този случай ищецът спрял да ходи до магазина, ставало му неудобно, приказвали зад гърба му, че ползвал наркотици, хората го подигравали, казвал, че е чист, но много хора в селото не му вярвали, ищецът се притеснявал да не му сменят резултата в лабораторията, той се срамувал, ищецът бил шофьор на ТИР, полицаите му взели книжката за една година, свидетелят карал ищеца със своята кола по негова молба при нужда, бил уволнен и бил в селото. Видно от показанията на свидетеля Е.Б., във фирмата разбрали, че са му взели книжката, и започнали да говорят неприятни неща, че е наркоман, че употребява наркотици, говорели и след като пак го назначили на работа, ищецът бил доста притеснен докато чакал резултата, не искал да говори със свидетеля, спрял да ходи с групичката на риба, той все още се срамува. Установява се от тези свидетелски показания, че воденото срещу ищеца наказателно производство се е отразило негативно на емоционалното му състояние и на социалните му контакти - заради коментарите на хората в селото и на работното място ищецът се е срамувал, не е искал да излиза, да говори и да се среща с приятели. Задържането за 24 часа води до неудобства, засягане на чувството за чест и достойнство, страх. Оставането без работа в една активна възраст и без доходи несъмнено е предизвикало материални затруднения и притеснения за ищеца, довело е до несигурност с оглед възможността да се издържа. При съзнанието у ищеца, че той не е извършил нарушение или престъпление, закономерно е чувството, че е несправедливо той да търпи всички неблагоприятни последици от воденото ДП. Видно е, че наказателното производство се е отразило негативно в съществени аспекти на живота на ищеца, влошило е значително качеството му на живот, поради което на ищеца С. С. са причинени болки и страдания с неимуществен характер с по-висок от обичайния за аналогичните (немалко на брой в държавата) случаи интензитет, включително поради невъзможност за трудова реализация и получаване на доходи, за които вреди му се дължи обезщетение от Прокуратурата по реда на чл. 4 от ЗОДОВ във вр. с чл. 52 от ЗЗД, което следва да се определи с оглед обстоятелствата по случая в относително по-висок размер от приемания от съдилищата по сходни казуси. При определянето на размера на обезщетението следва да се отчитат установените по-горе обстоятелства - че наказателното производство не е водено за тежко престъпление, че ищецът не е бил обвинен и не му е била наложена мярка за неотклонение, наложени са били на ищеца две ПАМ, ищецът е бил задържан за цялото време от 24 часа от органите на МВР, извършените с негово участие в ДП процесуални действия са с възможно найнисък интензитет, ДП е прекратено с постановление на прокурор, ищецът е останал без работа и доходи в трудоспособната възраст 46 години, начинът му на живот е бил негативно променен – ограничени са били социалните му контакти, накърнено е било мнението за него на хората в селото и в местоработата му, ищецът е преживял тежък почти едногодишен период от живота си, налице е влошаване на качеството му на живот като цяло, като засягането на емоционалния му статус е съществено, притесненията не са довели до влошаване на здравословно му състояние, няма трайни и продължаващи последици за здравето на ищеца в психологичен аспект, засегната е, но не необратимо, неговата трудова реализация, тъй като след прекратяването на ДП той се е върнал и работи на старото си работно място. Преценявайки така установените обстоятелства, както и предвид социалноикономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на причиняване на неимуществените вреди от наказателно преследване срещу ищеца от 24.07.2023 г. до 24.06.2024 г., в който период размерът на минималната работна заплата за страната е 780 лв. през 2023 г. и 933 лв. през 2024 г., настоящият съдебен състав намира, че размерът на справедливото по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение по чл.2,ал.1,т.3,предл.3 от ЗОДОВ, което да е адекватно за репариране на тези неимуществени вреди, възлиза на сумата 4 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл.4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България следва тази сума, както и другите суми в настоящото решение да се посочат в евро при съобразяване с нормите на чл.5,чл.12 и чл.13 от посочения закон. Сумата 4 000 лв. при курс 1,95583 е равностойна в евро на 2 045,17 евро. Както бе посочено по-горе, съобразно т.1 от ТР №1/27.11.2023 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2022 г., ОСГК, при претендираното от ищеца с исковата молба определяне на обезщетението за неимуществени вреди и поради претърпени от него негативни последици поради неспазване на разумния срок за провеждане на наказателното производство по смисъла на ЕКПЧОС, и с оглед заявеното във въззивната жалба оплакване следва да се прецени сега дали на ищеца да се присъди обезщетение за неимуществени вреди, което да се определи глобално, след като съдът обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, евентуално, изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. В случая срокът за провеждане на наказателното производство от общо 11 месеца не може да се определи като разумен. При отчитане на конкретните обстоятелства, при които е образувано наказателното производство и несъмнената липса на негова правна и фактическа сложност, тъй като изходът на ДП е зависел единствено и само от изготвянето на заключение на назначената токсикохимическа експертиза, се установява, че наказателното производство в досъдебната му фаза е продължило11 месеца, който срок с оглед спецификата на престъплението, за което ДП е водено, сам по себе си е неразумен. Видно е от приложеното досие на ДП (писмо от 24.07.2023 г. от РУМВР-Кърджали до РП-Кърджали, писмо от 25.07.2023 г. от РУМВР-Кърджали до началника на Сектор ПП при ОДМВР- Кърджали с отговор от същата дата, постановление за назначаване на експертиза от 25.07.2023 г.), че то е започнато като бързо производство по чл.356,ал.3 от НПК и определеният с постановлението за назначаване на експертиза срок за представяне на заключение е до 25.09.2023 г. Видно от първото искане от 18.09.2023 г. от разследващия полицай до РП-Кърджали, то впоследствие е преобразувано в разследване по общия ред, били са отправени общо 5 искания за удължаване на срока на разследването (от 18.09.2023 г., 17.11.2023 г., 17.01.2024 г., 18.03.2024 г., 22.05.2024 г.) и срокът му е бил удължен общо 5 пъти с по 2 месеца с постановления на прокурор (от 21.09.2023 г., 22.11.2023 г., 23.01.2024 г., 21.03.2024 г., 23.05.2024 г.). При добра организация е следвало производството да се проведе в рамките на до 3 месеца като разумен срок, а то е продължило 8 месеца в повече от това, който срок от 8 месеца в повече се явява неразумен. При обща продължителност на наказателното производство от 11 месеца е налице забава в провеждането му следователно от около 8 месеца при разумен срок от около 3 месеца. Преценявайки така установените обстоятелства относно срока на провеждане на ДП и при приемането сега от апелативния съд, че срокът на наказателното производство е неразумно дълъг, настоящият съдебен състав намира, че размерът на справедливото по смисъла на чл. 52 от ЗЗД глобално обезщетение по чл.2,ал.1,т.3,предл.3 от ЗОДОВ във вр. с чл.6,§1 от ЕКЗПЧ, което да е адекватно за репариране на тези неимуществени вреди, следва да включва освен посочената по-горе сума 4 000 лв. като обезщетение за репариране на вредите от воденото наказателно производство още и сумата 1 000 лв. за обезщетяване на вредите от неспазване на разумния срок за провеждане на досъдебното производство. Следователно обезщетението за неимуществени вреди, което е дължимо на ищеца, възлиза на сумата 5 000 лв., от която 4 000 лв. за репариране на вредите от наказателното производство и 1 000 лв. за обезщетяване на вредите от неспазване на разумния срок за провеждане на ДП. Установява се следователно, че е частично основателно заявеното с въззивната жалба искане на жалбоподателя за определяне на обезщетение за понесените от него неимуществени вреди в по-висок размер от 3 000 лв. – за сумата над 3 000 лв. до 5 000 лв. При тези обстоятелства следва решението на окръжния съд да бъде отменено в частта му, с която този иск е отхвърлен за сумата над 3 000 лв. или 1 533,88 евро до 5 000 лв. или 2 556,46 евро и се присъди на ищеца и тази разлика от 2 000 лв. или 1 022,58 евро, и то да бъде потвърдено в частта му, с която искът е отхвърлен за размера над 5 000 лв. или 2 556,46 евро до 20 000 лв. или 10 225,84 евро. Върху сумата на обезщетението се дължи и законна лихва, но не от датата на изготвяне на постановлението за прекратяване на наказателното производство 24.06.2024 г., а от датата на влизането му в сила, както е указано в т.4 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ВКС по тълк.гр.д. № 3/2004 г., ОСГК. Постановлението е връчено на ищеца на 26.06.2024 г. (л. 49 от досието на делото на КОС), срокът му за обжалване е 7-дневен и е изтекъл на 3.7.2024 г., поради което лихвата следва да се присъди с начална дата 4.07.2024 г. Ищецът, сега жалбоподател във въззивното производство С. С. претендира и за присъждане на обезщетение в размер на 32 148,26 лв. за претърпени от провеждането на прекратеното наказателното производство имуществени вреди от неполучено от него брутно трудово възнаграждение за периода от 11.08.2023 г. до 30.06.2024 г., през който той е останал без работа поради прекратяване на трудовото му правоотношение от работодателя вследствие на наложената му принудителна административна мярка „временно отнемане на свидетелството за правоуправление на МПС“ при образуваното ДП № 485/2023 г. на РУМВР-Кърджали, ведно със законната лихва върху сумата, начиная от 30.06.2024 г. Безспорно е, видно е от представените от ищеца в копие с исковата молба трудов договор от 1.02.2022 г. и допълнително споразумение към него от 1.07.2023 г., че към датата на образуването на ДП 24.07.2023 г. той е работил по трудово правоотношение с работодателя „УС-балкан“ЕООД-с.•••••• на длъжността шофьор на товарен автомобил за неопределен срок при договорено трудово възнаграждение 3 000 лв. (основно) плюс допълнително трудово възнаграждение за клас прослужено време 0,06% в размер на 18 лв. Безспорно е, видно е и от представената от ищеца в копие с исковата молба заповед от 11.08.2023 г., че от неговия работодател „УС-балкан“ЕООД е било прекратено трудовото му правоотношение на основание чл.328,ал.1,т.12 от КТ, считано от тази дата, както и че с представения от ищеца в копие с исковата молба трудов договор от 1.07.2024 г. той е сключил трудов договор със същия работодател за работа на същата длъжност и при същите условия. Безспорно е, видно е от представеното от ищеца в копие с исковата молба предизвестие от 1.08.2023 г., че работодателят е уведомил ищеца, че във връзка с невъзможност за изпълнение на трудовия договор на основание чл.326,ал.2 във вр. с чл.328,т.12 от КТ след изтичане на уговорения 30-дневен срок ще прекрати трудовото правоотношение на посоченото основание, а при неспазен срок на предизвестие ще му бъде изплатено обезщетение съгласно чл.220,ал.1 от КТ, като в заповедта от 11.08.2023 г. е разпоредено на ищеца да се изплати обезщетение по чл.220,ал.1 от КТ за срока на неспазеното предизвестие. Безспорно е, че както в предизвестието от 1.08.2023 г., така и в заповедта от 11.08.2023 г. работодателят не е посочил в какво конкретно се изразява невъзможността на работника за изпълнение на трудовия договор, като посоченото правно основание е чл. 328,ал.1,т.12 от КТ. Несъмнено е, че когато работникът работи на длъжност шофьор на товарен автомобил, при лишаването му от възможността да управлява МПС поради наложена принудителна административна мярка „временно отнемане на свидетелството за правоуправление на МПС“ при образувано ДП е налице основание именно за уволнение по чл.328,ал.1,т.12 от КТ, тъй като е настъпила обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор от работника по причина, че му е отнето СУМПС, което несъмнено е необходимо за работа на длъжността шофьор. Непосочването от работодателя в заповедта за прекратяване на трудовия договор от 11.08.2023 г. обаче не следва да се разглежда като достатъчно основание за приемане, че причината за уволнението може да бъде друга, а не наложената на ищеца ПАМ, поради което искът да е неоснователен. В случая логическата верига на установените от ищеца обстоятелства води до категоричния извод, че твърдението на ищеца за прекратяване на трудовия му договор на основание чл. 328,ал.1,т.12 от КТ именно поради наложената му ПАМ е основателно. Установено е, че ПАМ е наложена на 24.07.2023 г., след която дата ищецът несъмнено не е могъл вече да работи като шофьор, уведомил е за това своя работодател и работодателят на 1.08.2023 г. е отправил предизвестието, след което на 11.08.2023 г. е прекратил трудовия договор, а след прекратяването на ДП на 24.06.2024 г., отпадането на ПАМ и връщането на ищеца на СУМПС между страните на практика незабавно е сключен нов трудов договор за същата работа и при същите условия. Несъмнено е, че основание за прекратяване на трудовото правоотношение са фактите и обстоятелствата, които пораждат съответното право за работодателя да извърши това прекратяване, като от значение за мотивираността на уволнителната заповед е тези факти и обстоятелства да са посочени в нея, както и съответстващия им текст от закона, посочването на която мотивировка е задължение на работодателя, но в случая няма спор между страните по трудовото правоотношение, че заповедта е законосъобразна, защото работникът знае, че при отнето СУМПС той не може да работи като шофьор, както и че при узнаване на това обстоятелство от работодателя логичната мярка е именно затова работодателят да прекрати трудовия договор на основание чл. 328,ал.1,т.12 от КТ, поради което и без заповедта да е надлежно мотивирана работникът знае фактите и обстоятелствата, заради които тя е издадена, и неизпълнението от страна на работодателя на задължението му да посочи в заповедта обосновката за прекратяване на трудовия договор не може да се преценява сега във вреда на работника. Лишено от смисъл е при конкретните обстоятелства да се очаква, че работникът, чието СУМПС е отнето временно по причина, че е управлявал МПС след употреба на амфетамин и е образувано ДП, ще поиска и ще настоява работодателя да опише тези обстоятелства в заповедта за уволнение, каквато възможност той по начало има с оглед защитата на неговите права и поради правните последици. Следва да се отчете, че неговото поведение несъмнено е обусловено и от неговия интерес от запазване на нормални отношения с работодателя, в която фирма впоследствие ищецът се е върнал да работи, като на практика веднага след отмяната на ПАМ и връщането на СУМПС той е бил отново назначен. Затова следва сега да се приеме, че именно поради воденото ДП и наложената на ищеца на 24.07.2023 г. ПАМ „временно отнемане на свидетелството за управление на ВПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца“, работодателят е прекратил трудовия договор с ищеца на основание чл.328,ал.1,т.12 от КТ, поради което ищецът е останал без работа и без доходи. Няма спор, че в периода от 11.08.2023 г. до 30.06.2024 г. той не е работил и не е получавал трудово възнаграждение. Видно е от показанията на свидетелите А.С. и Е.Б., че ищецът през този период е бил в дома си в селото и не е работил. При условията на чл.2,ал.1,т.3,предл.3 от ЗОДОВ съгласно чл.4,ал.1 от ЗОДОВ Прокуратурата носи имуществена отговорност за претърпените от ищеца имуществени вреди за целия период на оставането му без работа. Тъй като именно образуваното ДП и конкретно наложената на ищеца ПАМ е единствената причина, поради която ищецът е останал без работа за посочения исков период, Прокуратурата носи в случая отговорността за причинената му имуществена вреда, каквато несъмнено се явява неполучаването на трудово възнаграждение. При претенция за обезщетение за вреда поради пропусната полза следва вредата да е реална, а не хипотетична, като следва да е доказана възможността за сигурно увеличаване на имуществото. В случая е несъмнено, че ищецът през времето, след като е бил уволнен, е останал без работа, а при полагането на труд безусловно е щял да получи трудовото си възнаграждение. Съгласно т.5 от ППВС №4/23.12.1968 г., в размера на трудовото възнаграждение, което се взима за база при определяне на размера на имуществените вреди при непозволено увреждане, се включат всички добавки, които имат постоянен характер. Съгласно нормата на чл.225,ал.1 от КТ, при имуществено увреждане на работника поради незаконно уволнение вредата се обезщетява въз основа на брутното му трудово възнаграждение. Затова следва да се приеме, че в случая дължимото от ответника на ищеца обезщетение следва да се изчисли въз основа на неговото брутно трудово възнаграждение, което той не е получил през исковия период 11.08.2023 г.-30.06.2024 г. Видно от заключението от 28.08.2025 г. на ССЕ, изготвено от вещото лице И.Н., прието в съдебното заседание на окръжния съд на 15.09.2025 г., този размер е 32 148,26 лв. Тази сума следва да се присъди на ищеца, ведно със законната лихва, но не считано от 30.06.2024 г., както претендира ищецът, а от 4.07.2024 г., когато е влязло в сила постановлението за прекратяването на наказателното производство. В решението на окръжния съд е посочено, че искът се отхвърля за присъждане на главницата ведно със законната лихва върху претендираното обезщетение без да е посочена началната дата, от която се претендира лихвата. Следва при тези обстоятелства решението да се отмени изцяло в тази негова част, относно отхвърления иск за присъждане на обезщетението за неимуществени вреди ведно със законната лихва върху сумата, като се постанови присъждане на сумата 32 148,26 лв. или 16 437,14 евро, ведно със законната лихва върху нея от 4.07.2024 г., като с оглед осигуряване правото на защита на ищеца чрез касационно обжалване се отхвърли претенцията му за присъждане на законната лихва за времето от 30.06.2024 г. до 4.07.2024 г. Установява се следователно, че подадената от ищеца С. С. въззивна жалба е частично основателна - относно искането за завишаване на обезщетението за неимуществени вреди над 3 000 лв. или 1 533,88 евро до 5 000 лв. или 2 556,46 евро, т.е. с 2 000 лв. или 1022,58 евро и в тази й част следва да бъде уважена, съответно, тя е частично неоснователна относно искането за завишаване на обезщетението за неимуществени вреди и за размер над 5 000 лв. или 2 556,46 евро до 20 000 лв. или 10 225,84 евро. Решението следва да бъде отменено, съответно, потвърдено в тези негови части, като се присъди на ищеца още сумата 2 000 лв. или 1 022,58 евро за обезщетението за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 4.07.2024 г. Въззивната жалба е основателна в частта й, с която се иска отмяна на решението на окръжния съд относно отхвърлянето на иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, като следва да се присъди на ищеца на това основание сумата 32 148,26 лв. или 16 437,14 евро, ведно със законната лихва върху сумата от 4.07.2024 г., и се отхвърли претенцията му за присъждане на законна лихва за времето от 30.06.2024 г. до 4.07.2024 г. С оглед на този резултат от въззивното обжалване следва да се определят и присъдят и разноските по делото. С решението на окръжния съд е присъдена надлежно на ищеца цялата платена от него сума за ДТ 10 лв. или 5,11 евро, като с оглед резултата от въззивното обжалване решението следва да бъде потвърдено в тази негова част. Окръжният съд е присъдил по съразмерност разноски в полза на ищеца и в тежест на ответника в размер на 333,66 лв. за адвокатско възнаграждение и за възнаграждение за вещо лице. Платеното адвокатско възнаграждение в брой съгласно договора за правна защита и съдействие от 23.04.2025 г. (л.5-гръб от досието на делото на ОС) е 5 500 лв., внесеният депозит за възнаграждение на вещо лице е 200 лв. (л.40), общо направените от ищеца разноски за първоинстанционното производство са в размер на 5 700 лв. При предявени претенции общо за присъждане на сумата (20 000 лв. плюс 32 148,26 лв.) 52 148,26 лв. и присъждане общо на сумата (5 000 лв. плюс 32 148,26 лв.) 37 148,26 лв., по съразмерност дължимата сума за разноски е 4 060,44 лв. Следва сега да се присъди в полза на ищеца и в тежест на ответника за разноски по съразмерност още сумата (4060,44 лв. минус 333,66 лв.) 3 726,78 лв. или 1 905,47 евро. От страна на ищеца и жалбоподател С. С. се претендира за присъждане на разноски за въззивното производство. Платена е от него ДТ от 5,11 евро (л.12 от досието на делото на ПАС) за въззивното производство по подадената от него въззивна жалба, която сума следва сега съгласно чл.10,ал.3,изр.1,предл.последно от ЗОДОВ да се присъди изцяло на жалбоподателя с оглед частичното уважаване на неговата жалба. Платено е в брой адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 евро, видно от договора за правна защита и съдействие от 20.01.2026 г. (л.7-гръб). При претендирано с въззивната жалба присъждане още общо на сумата (17 000 лв. плюс 32 148,26 лв.) 49 148,26 лв. и уважаване на жалбата с присъждане общо на сумата (2000 лв. плюс 32 148,26 лв.) 34 148,26 лв., дължимата сума за разноски за адвокатско възнаграждение по съразмерност е 1042,20 евро. С оглед на гореизложеното съдът