Решение № 161 от 25.2.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 8645/2025 г.

на основание чл.31, ал.1, чл.30, ал.2, т. 4, пр.2 и чл.16, ал.7, т.1 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС) МОТИВИ към решение по н.ч.д. 8645/2025г. по описа на СГС, НО, 10 състав Производството е по чл.32, ал.1 вр. с чл.16, ал.1 –ал. 8 от по Закона за признаване, изпълнение и изпращане на актове за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции (ЗПИИАКОРНФС). Образувано е във връзка с постъпило уведомление от Кралство Нидерландия, както и с удостоверение по член 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, (Рамковото решение), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26.02.2009г. за изменение на рамкови решения 2002/584/ПВР, 2005/214/ПВР, 2006/783/ПВР, 2008/909/ПВР и 2008/947/ПВР, с което се укрепват процесуалните права на лицата и се насърчава прилагането на принципа за взаимно признаване на решения, постановени в отсъствието на заинтересованото лице по време на съдебния процес, респективно по чл. 4, ал.2 от ЗПИИАКОРНФС, издадено въз основа на решение на съдебен орган на Кралство Нидерландия – Rechtbank Amsterdam, влязло в сила на 03.04.2024г. по дело за налагане на финансови санкции срещу българския гражданин М.Н.Г., с което на лишаване от свобода за срок от 12 дни, от които е изтърпял наказание за срок от два дни, а оставащото задържане за срок от 10 дни е с алтернативно изпълнение на глоба за размер на 500 (петстотин) евро. С разпореждане рег. № 80/07.01.2026г. съдът е приел за установено, че делото е подсъдно на Софийски градски съд. В производството пред съда прокурорът изразява становище, че съдът следва да се произнесе с решение, с което да се признае удостоверението, издадено от страна на Кралство Нидерландия за налагане на финансова санкция и да изпрати съобщение до НАП във връзка с нейното изпълнение. Засегнатото с финансова санкция лице е редовно призовано в съдебно заседание, проведено на 25.02.2026г., не се явява. В предходни съдебни заседания засегнатото лице е призовавано нередовно, поради което производството срещу него на основание чл.16, ал.3 от ЗПИИАКОРНФС по искане на съда в производството е бил определен служебен защитник. Защитникът на засегнатото лице изразява становище, че съдът следва да се произнесе с отказ да признае издадения от съдебен орган на Кралство Нидерландия акт за налагане на финансова санкция. В съдебно заседание са наведени доводи за прекъсната връзка между санкционираното лице и територията на Република България, като се изтъква, че не е установен адрес в страната, че засегнатото лице не притежава имущество на територията на РБ, че няма разкрити банкови сметки и няма сключени трудови договори. Като аргумент за постановяване отказ от признаване и изпълнение на решението на издаващата държава се посочва, че засегнатото с финансова санкция лице не е било уведомено за правото си да обжалва постановеното решение. Съдът, след като съобрази становищата на страните, доказателствата по делото и разпоредбите на чл.10, ал. 2 от ЗПИИАКОРНФС (относно приложимия закон), по чл.30 от с.з. (относно условията за признаване и изпълнение), чл.31 от с.з. (относно подсъдността), чл.35 от с.з. ( основанията за отказ на признаване и изпълнение) и разпоредбата на чл.22 от с.з. (процедурата по изпълнение на решението в случай на признаването му в производство по реда на чл.32, ал.1 вр. с чл.16, ал.1 -8 от ЗПИИАКОРНФС), намира за установено следното. Срещу българския гражданин М.Н.Г. - неосъждан, с регистриран постоянен и настоящ адрес: гр. София, ж.к. «Люлин», ул. «••••» чл.806, вх. •••• по дело за налагане на финансови санкции решение № 13/047038-24, издадено на 19.03.2024г. от съдебен орган на Кралство Нидерландия – Rechtbank Amsterdam, влязло в сила на 03.04.2024г . , е била наложено наказание лишаване от свобода за срок от 12 дни, от които засегнатото лице е изтърпяло наказание лишаване от свобода за срок от два дни, а оставащото задържане за срок от 10 дни според съдържанието на съдебния акт е с алтернативно изпълнение на глоба за размер на 500 (петстотин) евро. С посоченото решение М.Г. е признат за виновен по обвинението за извършено престъпление по член 300/304 от Наказателния кодекс на Кралство Нидерландия – за това, че на 10.02.2024г. между 01:02 часа и 01:58 часа в населено място в Кралство Нидерландия, Амстердам, ул. «••••“ •••, ••• многократно упражнил насилие срещу длъжностно лице по време на изпълнение на задълженията му, изразяващо се в силно захапване на левия показалец, поради което и на основание член 300/304 от Наказателния кодекс на Кралство Нидерландия е осъден за малтретиране на държавен служител по време на или във връзка със законното изпълнение на служебните му задължения. Съгласно издаденото удостоверение по член 4 от Рамковото решение засегнатото лице не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението, но е било призовано лично на 11 февруари 2024г. и по този начин е било уведомено както за датата и мястото на съдебния процес, така и за възможността за постановяване на решение в негово отсъствие, ако не се яви на съдебния процес. Неоснователен е доводът на защитата, че е налице самостоятелно основание за отказ, тъй като в удостоверението не е посочено, че лицето М.Г. се отказало от устно изслушване, както и че изрично е заявило, че няма да оспорва решението. Засегнатото лице е било уведомено съгласно законодателството на издаващата държава лично за датата и мястото на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението. В този смисъл в б. „з“, т.3.1 “а“ от удостоверението по чл. 4 от Рамковото решение е налице изрично отбелязване с оглед изискванията за предоставяне на допълнителна информация в случаите на б. „з“, т.3.2., при които засегнатото лице не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението. Съдът приема за установено, че след като издаващата държава е предоставила информация за една от възможните алтернативи, при които факултативното основание за отказ от признаване по чл. 35, т.10 от ЗПИИАКОРНФС не се прилага, а именно информация за изключението по чл.35, т.10, б. „а“ от същия закон, са неоснователни доводите на защитата за наличието на основание за отказ, свързано с факта, че засегнатото с финансова санкция лице не се е явило лично на съдебния процес, вследствие на който е постановено решението. Вярно е, че издаващата държава не е отразила в удостоверението засегнатото лице изрично да се е отказало от правото си на устно изслушване и изрично да е заявило, че няма да оспорва решението, след като е било надлежно уведомено относно производството и възможността да се яви лично на процеса. В случая обаче се касае за факултативно основание за отказ. Настоящият съдебен състав преценява, че не следва да отказва признаване и изпълнение на това основание (чл. 35, т.11 от ЗПИИАКОРНФС), тъй като следва да се отдаде приоритет на обществения интерес, свързан с изпълнението на решение за престъпление, което засяга дейността и сигурността на правоохранителните органи на издаващата държава. Отделно от това, от фактите, описани в удостоверението, е видно, че те осъществяват и състав на престъпление по чл.270, ал.1 НК на РБ, наказуемо с лишаване от свобода до три години или глоба от петстотин до хиляда лева, като формата на изпълнително деяние се състои в противозаконно създаване на пречки пред орган на властта да изпълнява задълженията си. Употребата на насилие спрямо длъжностно лице, което изпълнява задълженията си по опазване на обществения ред, за което българският гражданин е бил санкциониран от орган на издаващата държава, е частен случай на престъпление по чл.270, ал.1 НК. Престъплението по чл.131, ал.2 НК е против личността, а престъплението по чл.270, ал.1 НК – против реда на управлението. Следователно с деянието, описано в актовете на издаващата държава, се засягат различни сфери на обществените отношения. Ето защо, съдът приема за установено, че обществената опасност на престъплението, описано в актовете на издаващата държава, е по-висока по степен, отколкото в обикновените случаи на употреба на насилие по смисъла на чл.30, ал.2, т.4 от ЗПИИАКОРНФС и поради това не следва да се прилага факултативното основание за отказ по чл.35, т.11 от ЗПИИАКОРНФС. Съдът намира, че са налице основанията за признаване и привеждане в изпълнение на посоченото по-горе решение, издадено от съдебен орган на страна членка на ЕС - Кралство Нидерландия за извършено престъпление по член 300/304 от Наказателния кодекс на Кралство Нидерландия. На засегнатото лице е наложена финансова санкция от акт, който представлява решение по смисъла на чл.3, ал.1, т.1 от ЗПИИАКОРНФС. По изложените съображения съдът намира, че липсват основанията на чл.3, ал.2 от ЗПИИАКОРНФС за отказ от признаване и изпълнение на решение, с което се налага финансова санкция. Актът на административно-наказващият орган по чл.31, ал.1 от ЗПИИАКОРНФС (в превод на български език) е придружен с удостоверението, което се изисква по чл.4, ал.1 от същия закон, както и по силата на член 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР относно прилагането на принципа за взаимно признаване на решенията за финансова санкция и конфискация. Удостоверението съдържа необходимата идентификация за издаващия орган, като не се оспорва, че този орган е бил компетентният орган на издаващата държава (чл. 4, ал.2 от ЗПИИАКОРНФС). Изпълнено е изискването съдържанието на удостоверението по чл.4 от Рамковото решение да бъде преведено на български език (чл.5, ал.2 от от ЗПИИАКОРНФС). От приложените доказателства относно предмета на делото, за което българският гражданин е санкциониран с глоба в размер на 500 евро, което се прилага алтернативно вместо наказанието лишаване от свобода за срок от 10 дни, е видно, че се касае за наказателно производство, проведено срещу него от компетентен орган на издаващата държава с оглед осъществен от него състав на престъпление по член 300/304 от Наказателния кодекс на Кралство Нидерландия. В настоящия случай в удостоверение по чл. 4 от Рамковото решение, както и в акта, постановен от съдебен орган на издаващата държава, се твърди, че е извършено престъпление, при което е засегнатото лице е упражнило насилие спрямо представител на орган на властта по време на изпълнение на задълженията му. Издаващата държава при издаването на удостоверението е упражнила правомощията си да посочи, че се касае за случай, при който двойна наказуемост не се изследва, а именно за насилие срещу лица (б. “д“, т. 3 от удостоверението). Съгласно чл.30, ал.2, т.4 от ЗПИИАКОРНФС тази хипотеза от Рамковото решение е възпроизведена и в специалния закон, като съдът не е оправомощен да ревизира преценката за правната квалификация на деянието, направена от издаващата държава. Но дори и да се приеме противното становище, а именно, че съдът на изпълняващата държава дължи собствена правна оценка на фактите, описани в удостоверението по чл. 4 от Рамковото решение, то и в този случай не са налице основания за отказ, тъй като фактите, на базата на които е наложена финансова санкция за престъпление по чл. 300/304 от Наказателния кодекс на Кралство Нидерландия, изпълват съставомерните признаци на престъпление по чл.131 ал. 2, т.4 НК, наказуемо с лишаване от свобода до три години. Това е така, доколкото при описанието на насилие, изразяващо се в силно захапване на левия показалец на служител по време на изпълнение на задълженията му, не се конкретизира тежестта на причинената при това насилие телесна повреда. На следващо място, въз основа на описанието на фактите в удостоверението и съдебния акт, въз основа на който е издадено, е видно, че деянието е извършено на територията на издаващата държава. Тази информация може да се извлече от пълния текст на удостоверението и е достатъчна, за да се приеме, че то не съдържа пороците, предвидени в чл.35, т.1 ЗПИИАКОРНФС. Отделно от това, съдът на изпълняващата държава не е оправомощен да проверява правилността на решението, респективно и правилната правна квалификация на описаното в него престъпление. Удостоверението е пълно и в тази част, в която засяга въпроса за мястото на извършване на процесното нарушение. Достатъчно е да се установи, че според актовете на издаващата държава престъплението е извършено именно на нейната територия (по арг. от предвиденото в ЗПИИАКОРНФС факултативно основание за отказ по чл.35, т.5, б.“а“ и б.“б“). С оглед изложеното съдът приема за установено, че е налице пълно съответствие между решение № 13/047038-24, постановено на 19.03.2024г. от съдебен орган на Кралство Нидерландия – Rechtbank Amsterdam и удостоверението по чл.4 от Рамковото решение, както и че е налице достатъчна информация, за да се извърши преценка дали е налице факултативно основание за отказ по чл.35, т.5, б.“а“ и б.“б“ ЗПИИАКОРНФС. Налице са основанията за признаване и привеждане в изпълнение на посоченото по-горе решение, издадено от несъдебен орган на Кралство Нидерландия и поради факта, че засегнатото с финансова санкция лице е с установена самоличност. По делото са известни неговите имена, народност, дата на раждане, както и последният регистриран на територията на РБ постоянен адрес. Съгласно текста на удостоверението с оглед воденото административно- наказателно производство размерът на финансовата санкция възлиза на 500 евро . Следователно във връзка с размера на наложената финансова санкция не са налице факултативните основания за отказ, предвидени в разпоредбата на чл.35, т.6 от ЗПИИАКОРНФС. Основателен е доводът на защитата, че съдът е задължен да изследва обстоятелството дали лицето разполага с имущество, което да послужи за изпълнение на финансовата санкция. Наличието на имущество на територията на изпълняващата държава, е едно от предвидените в чл.30, ал.3 от ЗПИИАКОРНФС условия за признаване на решението, с което орган на държава членка е наложил финансова санкция. Достатъчно е това условие да е изпълнено самостоятелно, като наличието му не е обвързано с изискване да са изпълнени и другите предпоставки, изброени в разпоредбата на чл.30, ал.3 от ЗПИИАКОРНФС, а именно засегнатото лице да получава доходи, да има местоживеене или обичайно местопребиваване на територията на изпълняващата държава. Въпросът за имуществения статус на засегнатото с финансова санкция лице може да бъде от значение и с оглед преценката на обстоятелството дали и до каква степен това лице е свързано и по този признак (като собственик на имущество, находящо се на територията на изпълняващата държава) с нейната територия, каквото принципно изискване се съдържа в разпоредбата на чл.31, ал. 1 ЗПИИАКОРНФС. Неоснователен е доводът на защитата, че засегнатото лице не притежава имущество на територията на изпълняващата държава. Вярно е, че търсеното лице няма регистрирани сключени трудови договори, както и че не е установена регистрация на ЕТ или да е съдружник, съответно да участва в управлението на търговски дружества. Вярно е също така, че от писмените доказателства по делото е видно, че на негово име не е регистрирана собственост на превозни средства (л.78), както и собственост на недвижими имоти (л.110 ДП). От друга страна, от приложена по делото справка от Агенция по вписванията е видно, че засегнатото лице е било страна по гр. дело, по което на базата на съдебно разделителен протокол на недвижим имот, находящ се в гр. Сливен, е вписан като изключителен собственик лице, различно от засегнатото лице, срещу което се води настоящото производство. Вписването в Агенцията по вписванията на такъв протокол и процесуалния статут на засегнатото лице като страна в производството, сочи за реализирани доходи, свързани с уравняване в пари при делба на недвижим имот, като липсват доказателства за неизпълнение на задължението за заплащане на паричното уравнение и обезсилване на възлагането. Доколкото се касае за делба на недвижим имот, следва да се приеме, че уравнението в пари при регистриран интерес от 22 297, 44 EUR към 04.10.2021г., от когато датира рег. номер в Агенцията по вписванията, се отнася до имущество, при делбата на което паричното уравнение надхвърля значително размера на процесната финансова санкция. Наличието на имущество, което е регистрирано в РБ, връзката на това имущество със санкционираното лице и фактът, че неговата стойност не само е съизмерима, но дори значително превишава процесната финансова санкция, изпълнява една от предпоставките по чл.30, ал.3 от ЗПИИАКОРНФС за признаване решението, издадено от компетентен орган на Кралство Нидерландия. Отделно от това, от факта на редовното призоваване на засегнатото с финансова санкция лице от адреса на неговия баща в с. Житен, при това при условията на лично връчване на съобщението за воденото понастоящем производство съгласно съобщение на л.95 от делото, следва да се приеме, че по семейни причини, дори и това лице към инкриминирания период да е пребивавало на територията на Кралство, не е прекъснало окончателно и необратимо връзката си с изпълняващата държава. Обективно липсват и останалите основания на отказ от признаване и изпълнение по чл.35 от ЗПИИАКОРНФС. И това е така, тъй като удостоверението по чл.4, ал.1 от с.з. съдържа всички необходими реквизити и съответства на съдържанието на решението, изпратено от издаващата държава. По делото не са ангажирани доказателства за същото деяние срещу осъденото лице да е постановено и приведено в изпълнение друго решение за налагане на финансова санкция. Доколкото престъплението, за което е бил осъден българският гражданин, може да бъде подсъдно на български съд на основание чл.4, ал.1 от НК е от значение и въпросът дали е изтекла давността за изпълнение на наказанието глоба, която изисква да са минали две години и започва да тече, считано от влизане в сила на съдебния акт. В настоящия случай, считано от 03.04.2024г. (датата на влизане в сила на решението), давностният срок за изпълнение на финансовата санкция, не е изтекъл, а отделно от това давността следва да се счита за прекъсната с действията на издаващата държава, предприети по отношение на осъдения с факта на издаване на удостоверението по чл.4 от Рамковото решение. Липсват доказателства за наличието на имунитет или привилегия на българския гражданин по българското законодателство, които да правят изпълнението на решението недопустимо. В конкретния случай решението не се отнася за деяние, извършено извън територията на издаващата държава, постановено е срещу физическо лице, което по българското законодателство е наказателно отговорно. От текста на приложеното удостоверение е видно, че лицето е било уведомено съгласно законодателството на издаващата държава за воденото срещу него съдебно производство, както и за възможността да бъде постановено решение в негово отсъствие. Въпреки това засегнатото с финансова санкция лице не е взело лично участие в съдебния процес. Подобно процесуално поведение засегнатото лице е възприело и по настоящото производство с оглед редовната процедура по призоваването му при условията на лично връчване на съобщение и неявяването му, без да сочи уважителни причини за това. С оглед изложеното, съдът счете, че с процесуалното си поведение засегнатото с финансова санкция лице обективира липсата на интерес от участието си в производства по оспорване на санкцията. С оглед изложеното и на основание на основание чл.31, ал.3 вр. с чл.15, ал. 5, чл.30, ал.3, чл.30, ал.2, т.4, пр.2 и чл.16, ал.7, т.1 ЗПИИАКОРНФС съдът постанови признаване и приемане на изпълнение решение № 13/047038-24, издадено на 19.03.2024г. от съдебен орган на Кралство Нидерландия – Rechtbank Amsterdam влязло в сила на 03.04.2024г. по дело за налагане на финансови санкции с р е щ у българския гражданин М.Н.Г., с което му е наложена финансова санкция в размер на 500 евро, като алтернатива на наказание лишаване от свобода за срок от 10 дни. Не са налице основанията на чл.33 вр. с чл.17 от ЗПИИАКОРНФС за приспадане равностойността на финансовата санкция при изпълнение. И това е така, тъй като не са представени доказателства за цялостно или частично изпълнение на задължението. На основание чл.13, ал.1 от ЗПИИАКОРНФС разноските по водене на делото, свързани с превод на съдебния акт, постановен от издаващата държава, както и разноските, които свързани с явяване и участие на служебен защитник, независимо от размера, който ще бъде определен от НБПП, остават в тежест на Република България. На основание чл.38, ал.1, т.1 пр.1 от ЗПИИАКОРНФС съдът постанови незабавно да се уведоми компетентния орган на издаващата държава за признаването на финансовата санкция. Воден от изложеното, съдът постанови решението си. ПРЕДСЕДАТЕЛ: