Решение № 48 от 6.1.2026 г. на Районен съд - Варна по дело № 5282/2025 г.

Производството по делото е образувано по предявен от Р. С. Б. иск срещу „Х.М.К“ ЕООД за заплащане на сумата в размер на 2243, 54 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 30 работни дни, от които 6 работни дни за 2020 г., 6 работни дни за 2021 г., 6 работни дни за 2022 г., 6 работни дни за 2023 г. и 6 работни дни за 2024 г., на основание чл. 224, ал. 1 от КТ, ведно със законна лихва за забава от депозиране на исковата молба – 24.04.2025 г. до окончателното изплащане. В исковата молба се излагат доводи, че ищецът е работил в ответното дружество на длъжността „водопроводчик“ по силата на трудов договор № 55 от 05.06.2020 г. с уговорено основно трудово възнаграждение от 900 лева и допълнително трудово възнаграждение от 0, 6 % за всяка година трудов стаж. Сочи, че със заповед № 373-02 от 26.11.2024 г. е прекратено трудовото правоотношение между страните по взаимно съгласие. Излага, че в трудовия му договор е уговорен платен годишен отпуск от 20 работни дни. Сочи, че с решение на ТЕЛК от 24.09.2020 г. на МБАЛ „Света Анна-Варна“ АД е с оценка за неработоспособност от 75 % за период от две години, поради злокачествено образование на простата, като с решение от 20.09.2022 г. е освидетелстван пожизнено с 50 % трайно намалена работоспособност. Излага, че с ЕР на ТЕЛК № 90392 от 25.11.2024 г. на „МБАЛ д-р Иван Селимински- Сливен“ АД, считано от 01.11.2024 г. му е определена трайно неработоспособност от 94 %. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 319 от КТ счита, че работниците и служителите с трайно намалена работоспособност от 50 % и над 50 % имат право на не по-малко от 26 работни дни годишен платен отпуск. Сочи, че с експертното решение на ТЕЛК от 24.09.2020 г. му е определено право на платен годишен отпуск от 26 дни. Твърди, че след прекратяване на трудовото му правоотношение му е дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 30 работни дни, от които 6 работни дни за 2020 г., 6 работни дни за 2021 г., 6 работни дни за 2022 г., 6 работни дни за 2023 г. и 6 работи дни за 2024 г. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски. В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от страна на ответника – „Х.М.К“ ЕООД, чрез адв. М. Ц., в който се излагат доводи за нередовността на исковата молба, доколкото не е посочен начин на формиране на сумата, както и банкова сметка или друг начин на плащане на задължението. Иска намира за неоснователен. Не оспорва факта на възникване на трудовото правоотношение между страните, както и прекратяването на същото по взаимно съгласние на 26.11.2024 г., независимо от наличието на тежка злоупотреба, извършена от страна на служителя. Оспорва размера на обезщетението. Възразява за погасяване по давност на правото за използване на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за 2020 г. и 2021 г., на основание чл. 176а от КТ. Прави възражение за прихващане със сумата от 9422.88 лева, представляваща недължимо получено от ищеца обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ. Сочи, че сумата е платена недължимо на служителя на 02.12.2024 г. поради обстоятелството, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение Р. Б. не е придобил право на пенсия поради осигурителен стаж и възраст. Твърди, че е знаел, че обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ не му се следва и е проявил недобросъвестност при получаването му. Моли за отхвърляне на иска, евентуално за уважаване на възражението за прихващане. Претендира разноски. В проведеното по делото о. с. з. от 11.12.2025 г. ищeцът, редовно уведомен, явява се лично и се представлява от адв. Д., като моли за уважаването на иска. В о. с. з., както и в писмена защита, ответното дружество изразява становище за неоснователността на иска. Моли за отхвърлянето му. Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Видно от представения трудов договор № 55 от 05.06.2020 г. Р. С. Б. е работил на длъжността – „водопроводчик“ при ответното дружество. Между страните е уговорено основно трудово възнаграждение от 900 лева и допълнително такова за трудов стаж от 0, 6 % за всяка година трудов стаж, както и платен годишен отпуск от 20 работни дни. От съдържанието на Експертно решение № 2102 от 24.09.2020 г. на ТЕЛК към МБАЛ „Св. Анна“ – гр. Варна, е призната намалена работоспособност на ищеца от 75 % за срок от 2 години. С решение от 20.09.2022 г. е приета неработоспосбност от 50 % поради злокачеството образувание на простата – пожизнено. Впоследстие с експертно решение № 90392 от 25.11.2024 г. на ТЕЛК на МБАЛ „Д-р Иван Селимински- Сливен“ АД е определена трайна неработоспособност от 94 % за срок от 2 години. От заповед № 45/25.09.2020 г. е видно, че е наредено трудоустояването на служителя, както и е определен платен годишен отпуск от 26 работни дни. В производството по делото е представена заповед № 373-02 от 26.11.2024 г., с която е прекратено трудовото правоотношение на ищеца по взаимно съгласие, поради подадена молба от служителя, като е посочено, че на лицето следва да се изпрати обезщетение по чл. 224 от КТ за неизползван платен годишен отпуск от 0 дни. От страна на работодателя са представените заповеди във връзка с подавани молби за използването на платен годишен отпуск от страна на служителя за периода от 27.10.2020 г. до 11.11.2024 г. От представената декларация по чл. 73, ал. 6 от ЗДДФЛ, се установява, че за лицето Р. Б. не са подавани данни за заплащани обезщетения. Видно от писмо от ТП на НОИ- Варна, през 2021 г. е отпусната лична пенсия на лицето за инвалидност поради общо заболяване – 75 % трайно намалена работоспособност. В производството е представен оригинал на разходен касов ордер № 308 от 02.12.2024 г. от съдържанието, на който се установява, че Р. С. Б. е получил сумата от 9422, 88 лева, представляваща обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на 6 брутни трудови заплати от страна на „Х.М.К“ ЕООД. От назначената съдебно-почеркова експертиза, заключението, по която съдът кредитира като обективно компетентно дадено и съответстващо на останалия събран доказателствен материал, се установява, че подписът, положен върху оспоР.я разходен касаов ордер е поставен от страна на Р. С. Б.. Експертът в о. с. з. е посочил изрично, че установените в хода на изследването съвпадения са устойчиви и с голяма идентификационна стойност, както и че вариантността на подписа не променя крайния извод на заключението. В производството е назначена съдебно-счетоводна експертиза, заключението, по която съдът кредитира като обективно, компетентно дадено, съответстващо на останалия събран доказателствен материал по делото и неоспорено от страните. От същото се установява, че неизползваният платен годишен отпуск на служителя е общо 30 дни, за 2020 г. – 3, за 2021 г. – 13, за 2022 г. – 9, за 2023 г. – 11 и за 2024 г. – 6 дни. Експертът след справка е посочил, че обезщетението за неизползван платен годишен отпуск на базата на последното брутно трудово възнаграждение за м. май 2024 г. възлиза в общ размер на 2479.71 лева. Изрично в отговора на въпрос № 4 вещото лице е посочило, че Р. С. не е придобил право на пенсия към момента на прекратяване на трудовото му правоотношение – 26.11.2024 г., както и че размерът на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ възлиза на 9422.88 лева. В производството са събрани гласни доказателствени средства посредством разпит на свидетелите – Н.Н.Н. и А.Г.Б.. От свидетелските показания на свидетеля Николов – управител хранене при ответното дружество се установява, че познава повече от 10 години ищеца, както и че последният до края на миналата година е работил на при тях. Мисли, че всичко му е изплатено от колегите от ТРЗ. Като политиката в дружеството е обезщетенията да се изплащат по банков път, но има и такива, които се изплащат в брой. Споделя, че когато е срещнал Р. Б. пред ТРЗ е бил сам, както и че свидетелят не е присъствал при срещата му в ТРЗ. Свидетелят Белинска, лице във фактическо съжителство с ищеца, при разпита си излага доводи за хронологичността за заболяванията на ищеца. Сочи, че започнал работа на 01.11.2024 г. след 6 м. отсъствие, както и че 17 дни по-късно е подал молба за напускане. Споделя, че на 25.11.2024 г. го е закарала, за да си вземе трудовата книжка и го е изчакала в колата. Сочи, че не знае да е подписвал документ или да е вземал сума. Споделя, че 3 м. не е получил заплата след прекратяването на договора. Споделя, че Р. не е пенсионер, доколкото му липсва стаж, както и че винаги е изчислявал стажа си и знае, че му липсва осигурителен стаж за пенсиониране. При така установените правнорелевантни обстоятелства, чрез събраните по делото доказателствени средства, съдът по правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК приема следното от правна страна: По предявения иск с правно основание чл. 224 от КТ в тежест на ищеца е при условията на паълно и главно доказване да докаже, че е бил в трудово правоотношение с ответника и е полагал реално труд в процесния период 05.06.2020 г. – 26.11.2024 г.; факта на прекратяване на трудовото правоотношение и датата, на която е станало това, съответно на какво основание е прекратено същото; размера на получаваното трудово възнаграждение, съответно размера на дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск през 2020 г., 2021 г., 2022 г., 2023 г. и 2024 г. В о. с. з. от 23.09.2025 г. е приет за окончателен проекта за доклад по делото, като е определено за безспорно в отношенията между страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 о т ГПК, че ищецът Р. С. Б. е полагал реално труд при ответното дружество, в периода 05.06.2020 г. – 26.11.2024 г., по силата на сключен между страните трудов договор, прекратен по взаимно съгласие, че към датата на прекратяване на трудовия му договор не е придобил право на песия поради осигурителен стаж и възраст, както и че трудовите му възнаграждения са били изплащани по банков път. При така установените факти, в производството не се оспорва размера на обезщетението по чл. 224 от КТ, изчислено на база на последното получено трудово възнаграждение от страна на служителя през май 2024 г. Същото се установява и от вещото лице по назначената в производството съдебно- счетоводна експертиза, от което е видно, че служителят не е използван платен годишен отпуск общо от 30 дни в периода от 2020 г. до 2024 г. в общ размер на 2479.71 лева – бруто и 2231.74 лева – нето. В производството е релевирано възражение от страна на ответника за погасяване на правото за използване на платения годишен отпуск, на основание чл. 176а от КТ за годините 2020 г. и 2021 г. Съгласно разпоредбата на чл. 176а от КТ когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. От изричната разпоредба на чл. 224, ал. 1 от КТ следва изводът, че единствените предпоставки за правото на това обезщетение са прекратяване на трудовото правоотношение и работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за годината на прекратяването и за предходните две години. Служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност /така Решение № 30 от 13.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 694/2017 г., IV г. о., ГК, Определение № 890 от 25.02.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 3682/2024 г. и др./ С оглед на горното, следва да се приеме, че е погасено по давност използването на платения годишен отпуск за 2020 г. и 2021 г. Този извод следва от обстоятелството, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца през 2024 г. е изтекъл двугодишният срок за използване на платения годишен отпуск за 2020 г. и 2021 г.. Затова и доколкото не е могло същият да бъде реално използван, то не следва да бъде присъждано обезщетение за неизползването на платен годишен отпуск за същите години. От заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза е установило, че от страна на Р. Б. за 2020 г. не са използвани – 3 работни дни, а за 2021 г. – 13 работни дни. Съобразно извършените служебни изчисления по реда на чл. 162 от ГПК, дължимото обезщетение на служителя за 2022 г., 2023 г. и 2024 г. е в общ размер на 14 дни и възлиза на 1041.48 лева. Предвид горното, следва да се приеме, че искът е неоснователен за горницата над 1041, 48 лева до претендираните 2243, 54 лева. По релевирано възражение от страна на за прихващане на процесното вземане със заплатеното в полза на ищеца обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, в размер на 9422.88 лева, съдът намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 222, ал. 3 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е придобил при същия работодател или в същата група предприятия 10 години трудов стаж през последните 20 години - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. В производството не се оспорва обстоятелството, че към датата на прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца при ответника, служителят не е придобил право на пенсия поради осигурителен стаж и възраст, а единствено пенсия за инвалидност поради заболяване, поради което следва да се приеме, че служителят е бил недобросъвестен при получаването на сумата от 9422, 88 лева, доколкото е знаел, че не е придобил право на пенциониране поради осигурителен стаж и възраст. Фактическият състав на правото да се извърши прихващане по чл. 103, ал. 1 от ЗЗД включва следните елементи: съществуването на две насрещни и действителни вземания, с предмет пари или еднородни и заместими вещи; изискуемост и ликвидност на активното вземане. В съдебната практика се приема, че в хипотезата на съдебно прихващане на две насрещни вземания, при неликвидност на активното вземане към момента на въвеждането му в процеса, правният ефект на съдебното прихващане настъпва занапред – след влизане в сила на съдебното решение /така решение по т. д. № 3164/2015 г. на ВКС, I т.о. и решение по т. д. № 2839/2017 г. на ВКС, II т. о./. Вземането, предявено в процеса с възражение за прихващане, става ликвидно дори да е било спорно, тъй като за напред получава качеството на „присъдено нещо” /в този смисъл е решение № 225 от 28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. ВКС, ІІ т. о./ От представения разходен касов ордер от 02.12.2024 г., съдържащ подписа на Р. Б. /съобразно заключението по съдебно-почерковата експертиза/, е видно, че последният е получил сумата от 9422, 88 лева като обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на 6 брутни тридови възнаграждения. Раходният касов ордер представлява частен свидетелсващ документ, съдържаща признание за неизгодни за съставителя обстоятелства и като такава съставлява пълно доказателство, както за обстоятелството, че нейн автор е лицето, от което се сочи, че изхожда, така и за верността на удостовеР.те в нея изявления. Писменият документ, именуван разходен касов ордер представлява разписка, която по естеството си е частен свидетелстващ документ, удостоверяващ неизгодни за съставителя обстоятелства и като такава съставлява пълно доказателство, както за обстоятелството, че неин автор е лицето, от което се сочи, че изхожда, така и за верността на удостовеР.те в нея изявления. Същия удостоверява получаването на сумата, респективно последния има характер на признание. Затова и следва да се приеме, сума от 9422, 88 лева е получена от Р. Б.. С оглед на горното, наведеното от страна на ответника възражение за прихващане с насрещното вземане от 9422, 88 лева се явява основателно и като такова следва да бъде уважено. Предвид гореизложеното, предявеният иск се явява неоснователен в пълния заявен размер, в една част поради погасяването по давност на правото за ползване на платения годишен отпуск за 2020 г. и 2021 г., а в друга поради- прихващане, и като такъв следва да бъде отхвърлен. Относно присъждането на съдебно-деловодните разноски в производство: Предвид изхода от спора съдебно-деловодни разноски се дължат в полза на ответника. Същият претендира заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 520 лева, както и 100 лева – депозит по съдебно-счетоводната експертиза, съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за направата им. От насрещната страна е направено възраждение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Съдът, като съобрази правната и фактическа сложност на спора, броя на проведените о.с.з., ориентирите по Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, намира, че възражението за прекомерност не следва да бъде уважавано. Също така при направата на горната преценка се взе предвид и обстоятелството, че процесуалния представител на ищеца дори е претендирал по-висок размер на адвокатското възнаграждение, от този който оспорва, респ. е оценил своя труд по делото на 600 лева. Затова и полза на ответника следва да се присъди адвокатско възнаграждение от 520 лева, респ. общ размер на съдебно-деловодни разноски от 620 лева, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Воден от горното, съдът