Решение № 194 от 17.5.2023 г. на Окръжен съд - Кюстендил по дело № 102/2023 г.

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по въззивна жалба вх.№887/26.01.2023г., подадена от Г. Г. В., с ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: гр.П., ул. ••••••••••• № ••, вх. •••, чрез пълномощника адв.С. М. от АК – Пловдив, със съдебен адрес: гр.П., бул. ••••••••••••, ет. •••, насочена против решение №587 от 16.12.2022г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д.№1921/2022г. по описа на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен съдебен акт Районен съд – Дупница е отхвърлил, като неснователни, предявените от Г. Г. В. срещу „•••••” ЕООД, с ЕИК •••••••, със седалище и адрес на управление в гр.Д., ул. ••••••••••••••, искове с правно основание чл.128, чл.215 и чл.224 от КТ, във вр. с чл.86 ал. 1 от ЗЗД, за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сума в общ размер на 11 098.57 лева, от които: сумата от 7 270.00 лева, представляваща неизплатено месечно трудово възнаграждение за периода от 12.07.2021г. до 23.05.2022г.; сумата от 3 021.76 лева, представляваща неизплатено обезщетение при командировка в чужбина за периода от 01.05.2022г. до 15.05.2022г., и сумата от 806.81 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху посочените суми от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане; осъдил е Г. Г. В. да заплати на „•••••” ЕООД, на основание чл.78 ал.3 от ГПК, сторените разноски по делото за адвокатско възнаграждение в размер на 2 074.00 лева.

Първоинстанционното решение се обжалва изцяло с аргументи за неговата неправилност и необоснованост. Въззивникът оспорва като неправилни изводите на районния съд, който приел, че на ищеца е изплатен пълен размер на трудовото възнаграждение и обезщетението за командировъчни, както и че същият е ползвал платен годишен отпуск, и твърди, че тези изводи са формирани само въз основа на представените от ответника доказателства, без да се извърши преценка в съвкупност на всички събрани по делото доказателства. Сочи, че направените от работодателя преводи били за обща сума с „основание трудово възнаграждение и командировка“, а ответникът не бил представил заповедите, с които ищецът ежемесечно бил командирован. Подчертава, че районният съд се позовал единствено на приетата ССчЕ, която била изготвена въз основа на нередовно водено счетоводство на ответника, без да съобрази останалите доказателства по делото.

Сочи, че от страна на ищеца липсвало съгласие преводите за работна заплата да бъдат извършвани по банкова сметка, като със средствата по тази банкова сметка чрез използване на банкова карта в чужбина ищецът заплащал свързани с превозите разходи, а дружеството формално превеждало сумите с основание заплата. Твърди, че дори да бъде приета обратната теза, е налице разлика в размер 328.42 лева, която е дължима и незаплатена от ответното дружество. Допълва, че работодателят не е изплатил и целия размер на дължимото обезщетение за командировка, което почти изцяло съвпаднало със срока на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение. Изчислява, че общият размер на неплатените задължения за командировъчни и работна заплата за м.04-05.2022г. е в размер на 2 759.53 лева. Акцентира върху характера и начина на изпълнение на длъжността на ищеца „шофьор товарен автомобил международни превози“, и твърди, че при изпълнение на курсовете в чужбина той е работил всеки ден от седмицата, предвид което за м.07.2021г. и м.05.2022г. работодателят дължал нетно трудово възнаграждение в пълен размер. Сочи, че по делото липсват доказателства за наличие на волеизявление от страна на работника за ползване на годишен платен отпуск, а представените заповеди били изготвени едностранно от работодателя за нуждите на производството. Счита за невъзможно по едно и също време ищецът да ползва отпуск и да е в командировка, което обстоятелство останало несъобразено от районния съд. Твърди, че за целия период на трудовото правоотношение ищецът не е ползвал платен годишен отпуск, респ. за работодателя било налице задължение за изплащане на обезщетение за неползван годишен платен отпуск за 25 работни дни в размер 806.81 лева.

Иска се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове. Претендират се разноските в производството.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна „•••••“ ЕООД, чрез пълномощника адв. Г. М., в който се излага становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба и се възразява срещу изложените в нея твърдения като необосновани. Иска се потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноските за въззивната инстанция.

ОС - Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и горепосочените въззивна жалба и отговор, намери въззивната жалба за допустима, като подадена в срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежащ на въззивен контрол съдебен акт.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, включително приобщените в рамките на въззивното производство документи, съставляващи лично трудово досие на жалбоподателя, в контекста на оплакванията в жалбата, приема за установено следното от фактическа страна:

Производството по гр.д.№1921/2022г. по описа на РС-Дупница е било образувано по подадена от Г. Г. В. с постоянен адрес: гр.П., ул. ••••••••••• № ••, вх. ••• срещу „•••••” ЕООД, с ЕИК •••••••, със седалище и адрес на управление в гр.Д., ул. ••••••••••••••, искова молба, с която при условията на обективно кумулативно съединяване са били предявени осъдителни искове с правно основание чл.128, чл.215 и чл.224 от КТ.

Установено е по делото, че страните са се намирали в трудово правоотношение, възникнало със сключването на трудов договор с №36 от 12.07.2021г., по силата на което Г.В. е изпълнявал длъжността „шофьор товарен автомобил международни превози“, считано от датата на сключване на договора. Трудовото правоотношение е било прекратено едностранно от работодателя с предизвестие въз основа на заповед на управителя на дружеството с №32 от 20.04.2022г., при отработване на срока на предизвестието и считано от 23.05.2022г. Договореното месечно трудово възнаграждение е било в размер на МРЗ за страната – от възникване на трудовото правоотношение до и включително месец март 2022г. – по 650 лева, а считано от 01.04.2022г. – по 710 лева.

В личното трудово досие на Г.В. не се съдържа изходящо от него писмено искане трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка.

От приложените към отговора на исковата молба документи и от констатациите на вещото лице Н.Шалдупова в приетото от ДнРС заключение по назначена съдебно- счетоводна експертиза се установява, че в периода на съществуване на трудовото правоотношение – 12.07.2021г. – 23.05.2022г., на ищеца са били начислявани по ведомост и изплащани по банков път чрез превод по банкова сметка •••••• с титуляр Г. Г. В. ежемесечно суми с посочено основание за преводите „работна заплата“. Вещото лице е посочило, че изплатеното за този период чисто (нетно) трудово възнаграждение възлиза на сумата от 5 312.97 лева, което изцяло съответства на дължимото.

От заключението на вещото лице, а и от твърденията на самия ищец, се установява, че периода на съществуване на трудовото правоотношение В. неколкократно е бил командирован да изпълнява служебните си задължения в чужбина. Последното командироване преди прекратяване на трудовоправната връзка е било извършено със заповед за командировка в чужбина №6 от 14.04.2022г., издадена от работодателя на основание чл.121 от КТ, с която ищецът е бил командирован да извършва трудовите си задължения в чужбина по маршрут Холандия-Белгия-Германия в периода от 17.04.2022г. до 15.05.2022г. – 28 дни. В заповедта е посочено, че командировката е с право на дневни пари – по 83 евро на ден и квартирни пари по 20 евро на ден. Не е установено при приключване на тази командировка В. да е представил на работодателя отчет, придружен с документ от съответния хотел, да е ползвал и заплащал хотелски услуги. Вещото лице е установило, че по процесната заповед за командировка за периода от 17.04.2022г. до 15.05.2022г., на В. е била начислена сума за изплащане в размер на 4 544.68 лева (вж.л.72), както и, че общият размер на изплатеното обезщетение за командировка за същия период възлиза на 4 499.00 лева (вж.л.75).

От приетото в производството пред ОС-Кюстендил ЛТД на ищеца е видно, че в същото не се съдържат молби, изходящи от Г.В., съдържащи искане за ползване на платен годишен отпуск. В досието са приложени 4 броя заповеди, издадени от работодателя, с които на Г. В. е било разрешено ползването на платен годишен отпуск, както следва: със заповед с №10/01.10.2021г. – за периода от 01.10.2021г. до 08.10.2021г. – 6 работни дни; със заповед с №14/08.11.2021г. – за периода от 08.11.2021г. до 19.11.2021г. – 10 работни дни; със заповед с №3/21.02.2022г.– за периода от 21.02.2022г. до 04.03.2022г. – 9 работни дни и със заповед с №6/04.04.2022г. – за периода от 04.04.2022г. до 15.04.2022г. – 10 работни дни. Така, съгласно тези заповеди на Г.В. е било разрешено ползването общо на 35 работни дни платен годишен отпуск. Вещото лице е установило, че за времето на ползване на платен годишен отпуск по тези заповеди работодателят е начислявал във ведомостта трудови възнаграждения, които е изплащал по банков път ведно със заплатите за отработеното време, като брутната начислена и заплатена сума възлиза на 1 138.49 лева или чисто – 883.45 лева. Същевременно, вещото лице е заключило, че за времето на съществуване на трудовото правоотношение, на ищеца се е полагал платен годишен отпуск в размер на 23 работни дни.

При тези данни районният съд е приел, че работодателят е доказал, че е изплатил на ищеца всички дължими му се суми за трудови възнаграждения и командировъчни пари, като относно определените със заповедта за командировка суми за т.нар. квартирни е счел, че плащане не се следва, тъй като ищецът не е представил пред работодателя отчет, придружен съгласно чл.37 ал.2 от НСКЧ, от документ от съответния хотел, че действително е заплатил 15 броя нощувки, поради което такива суми не са му били заплатени, тъй като за работодателя не се е породило задължение за плащане. ДнРС е намерил за доказано, че ищецът е ползвал изцяло полагащия му се платен годишен отпуск, поради което неизползван такъв липсва, при което на Г.В. не се следва изплащане на обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ.

Преценявайки гореизложеното, ОС-Кюстендил приема от правна страна, следното: 1. Относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение: Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че решението на РС-Дупница е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил. Решението е допустимо.

2. Относно правилността на решението: Според съда, решението на ДнРС е правилно в частта относно иска за присъждане на неизплатени трудови възнаграждения; отчасти е неправилно относно иска за осъждане на ответника да заплати на ищеца командировъчни пари и е неправилно в частта относно претенцията по чл.224 ал.1 от КТ, поради следното:

Уважаването на исковете по чл.128 т.2 от КТ, предполага установяване кумулативното наличие на следните предпоставки: 1) да е съществувало трудово правоотношение през съответния период; 2) работникът/служителят да е престирал труд и 3) работодателят да не е изпълнил задължението си за заплащане на трудовото възнаграждение на работника или служителя. В случая е установено, че за времето от 12.07.2021г. до 23.05.2022г. между Г.В. и „•••••” ЕООД е съществувало трудово правоотношение, както и, че ищецът е полагал труд. Положеният труд по всяко трудово правоотношение е възмезден и за ищеца се е породило правото да му бъдат заплатени от работодателя трудовите възнаграждения в договорения размер. В тежест на ответника е да докаже своевременно направеното правопогасяващо възражение за изплащане на трудовите възнаграждения на ищеца. Въззивният съд се солидаризира с разбирането на ДнРС за доказаност твърдението на ответната страна за заплащане изцяло на полагащите се на В. трудови възнаграждения за исковия период. Този извод се основава на констатациите на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза в посока, че за периода от 12.07.2021г. до 23.05.2022г. на Г. В. е било дължимо договореното трудово възнаграждение в размер чисто на общо 5 312.97 лева, които са били начислени и изплатени от дружеството на В. изцяло, чрез превод по банкова сметка с титуляр ищеца по иска. Вещото лице е установило получаването на сумите по банковата сметка.

Съгласно чл.270 ал.3 от КТ, трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки, а по писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка. Действително, в настоящия случай липсват доказателства В. да е отправил до работодателя си писмено искане заплатата му да бъде превеждана по конкретна банкова сметка, но в случая не може да бъде игнориран факта, че сумите, съответстващи на реално дължимите месечни трудови възнаграждения са били превеждани регулярно и ежемесечно по банкова сметка с титуляр Г. В., с основания за плащанията „работна заплата“ и получавани от него без възражения. Не следва да бъде даван приоритет на формата пред съдържанието и след като задължението на работодателя фактически е било изпълнено, то правните последици на плащането следва да бъдат зачетени. Същевременно, вещото лице е установило, че изплатените по банков път трудови възнаграждения изцяло съответстват на дължимите, без да се явява разлика, представляваща неплатен остатък.

Оплакването на жалбоподателя в посока, че сметката, по която са били извършвани преводите всъщност е служела като сметка за разплащане в чужбина при осъществяване на командировките, от една страна се явява несвоевременно заявено, тъй като е направено за пръв път във въззивната жалба, при все възможността В., изразявайки становището си по отговора на исковата молба, да въведе своевременно в предмета на доказване подобно твърдение. От друга страна, това възражение не е подкрепено с доказателства, още повече, че са налице данни, че сметката, по която трудовите възнаграждения са изплатени е такава в лева, а не във валута и вещото лице не е установило от същата да са били извършвани плащания във валута.

Що се отнася до оплакването, че посочената да е заплатена от вещото лице сума в размер на 5 312.97 лева не представлява пълният размер на дължимото се на В. трудово възнаграждение, следва да се съобрази, че прилаганата от последния аритметика във въззивната жалба е базирана на несъответстваща на данните по делото продължителност на трудовото правоотношение и не държи сметка за факта, че както първият, така и последният месец от съществуването на трудовоправната връзка са непълни и са отработени частично, при което не е възможно да се следва получаване на трудови възнаграждения за тези месеци в пълен размер.

При тези съображения, въззивният съд намира, че обжалваното решение в тази му част е правилно и следва да се потвърди.

За частично неправилна КнОС намира преценката на ДнРС за неоснователност на иска за присъждане на командировъчни пари за осъществена от Г.В. командировка по силата на заповед за командировка в чужбина №6 от 14.04.2022г., издадена от работодателя на основание чл.121 от КТ, с която ищецът е бил командирован да извършва трудовите си задължения в чужбина по маршрут Холандия-Белгия-Германия в периода от 17.04.2022г. до 15.05.2022г. – 28 дни.

Съгласно разпоредбата на чл.215 от КТ, при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. За да възникне субективното притезателно право на работника за заплащане на командировъчни пари, следва в обективната действителност да са проявени следните материални предпоставки (юридически факти): 1. ищецът да е полагал труд при ответника по трудово правоотношение; 2. компетентен орган на ответното дружество да го е командировал за изпълнение на неговите трудови задължения в друго населено място, различно от това, в което той изпълнява длъжността и 3. командированият работник фактически, ефективно да е извършвал работа в друго населено място, определено от работодателя.

В случая, ищецът изрично основава претенциите си на възникнало между страните трудово правоотношение, като видно от приложените писмени доказателства то е съществувало за времето от 12.07.2021г. до 23.05.2022г. Ответното дружество не оспорва наличието на трудово правоотношение в този период. Данни за възникването, съществуването, продължителността и момента на прекратяване на трудовото правоотношение се съдържат в доказателствата по делото.

От представената заповед за командировка в чужбина №6 от 14.04.2022г., издадена от работодателя е видно, че Г.В. е бил командирован да извършва трудовите си задължения в чужбина по маршрут Холандия-Белгия-Германия в периода от 17.04.2022г. до 15.05.2022г. – 28 дни. В същата заповед е посочено, че командировката е с право на дневни пари – по 83 евро на ден и квартирни пари по 20 евро на ден.

Съгласно чл.31 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение №3, според което за шофьори при автомобилни превози се дължат командировъчни пари в размер на 50 евро при единична езда и 45 евро при двойна езда, включително квартирни пари.

Според чл.31 ал.6 от Наредбата, ръководителите на предприятия могат да определят размери на командировъчните пари, различни от определените в приложения №3, в зависимост от експлоатационни и технологични условия на работа и организация на международните рейсове. В конкретния случай, работодателят е определил командировъчни пари в по-висок размер, а именно - дневни пари – по 83 евро на ден и квартирни пари по 20 евро на ден.

Само за пълнота, с оглед липсата на оплаквания във въззивната жалба в тази посока, съдът ще отбележи, че преценката на ДнРС в посока, че изплащането на квартирните пари от страна на работодателя е дължимо при представяне на разходно-оправдателни документи от командированото лице е правилна. Подобно съждение е в съгласие с предписанието на разпоредбата на чл.37 ал.2 от НСКСЧ, според което квартирните пари се отчитат с документ, издаден от съответния хотел. В случая работодателят е определил сума за квартирни пари, но Г.В. не е представил отчет да е заплащал хотел, поради което изплащане на такива суми от по 20 евро на ден за квартирни пари не му се дължи.

На общо основание, по силата на издадената от работодателя заповед на ищеца се е следвало заплащането на дневни пари в размер на по 83 евро на ден. Районният съд е възприел тази теза и базирайки се на заключението на вещото лице е счел, че дължимите суми са били изцяло заплатени – извод, с който настоящият съд не може да се съгласи, тъй като същият е в разрез с констатациите на вещото лице, установяващи, че въз основа на процесната заповед за командироване на В. е била изплатена сума в размер на 4 499 лева. При извършване на съответното математическо пресмятане се установява, че изплатената сума не съответства на дължимата. За 28 дни командировка, дневните пари, които работодателят е определил да се изплатят на ищеца, възлизат общо на 2 324 евро, равняващи се на 4 545.35 лева. При платени 4 499 лева, се формира разлика, представляваща неплатен остатък, в размер на 46.35 лева, поради което за тази сума исковата претенция е следвало да се уважи и отхвърли за горницата над нея. Не се основават на доказателствата по делото твърденията на жалбоподателя, че му се следва плащане на сума в многократно по-висок размер, тъй като вещото лице е установило както фактът и размерът, така и основанието на извършеното плащане, чрез получаване на сумата по банковата сметка на ищеца.

По изложените съображения, решението в тази част следва да се отмени за сумата от 46.35 лева, за която искът по чл.215 от КТ следва да бъде уважен, ведно с претенцията за заплащане и на законна лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане.

Като неправилно, обжалваното решение на ДнРС следва да се отмени в частта, отхвърляща иска по чл.224 ал.1 от КТ, като вместо него бъде постановено друго, с което „•••••“ ЕООД бъде осъдено да заплати на Г. В. сумата от 806.81 лева, представляваща дължимо обезщетение за неползван платен годишен отпуск, ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане.

За да бъде присъдена обезвредата по чл.224 ал.1 от КТ, следва да са налице всички елементи от фактическия състав, а именно: 1) прекратено трудово правоотношение; 2) преди прекратяването работникът или служителят да е имал право да ползва платен годишен отпуск в определен размер; 3) работникът или служителят да не се е възползвал от правото си.

В случая е установено съществуването и прекратяването на трудовото правоотношение между страните. От заключението на вещото лице е установено, че за периода на съществуване на трудовоправната връзка, в полза на В. е възникнало правото на платен годишен отпуск в размер на 23 дни. Основният спор по делото в частта относно този иск е дали в течение на съществуване на трудовото правоотношение ищецът се е възползвал от правото си на платен годишен отпуск или не е ползвал такъв. Твърдящият, че В. е ползвал отпуска изцяло и няма неползван остатък, а именно – работодателят, носи тежестта да докаже верността на това си твърдение. В подкрепа на своето възражение дружеството е представило четири броя заповеди, разрешаващи на Г.В. да ползва платен годишен отпуск в размер на 35 работни дни. В представените по делото ведомости е отразено ползването на дните отпуск по изготвените заповеди, а вещото лице е констатирано, че при изплащане на месечните трудови възнаграждения за съответните месеци, за които има издадената заповед за ползване на платен годишен отпуск, са били начислени и изплатени и суми като възнаграждения при ползването на такъв. Това е дало основание на вещото лице да приеме, че В. няма неизползван платен годишен отпуск, който извод е възприет изцяло от районния съд, поради което е отхвърлил предявения иск.

Установява се, че в становището във връзка с отговора на исковата молба, подаден от ответника, ищецът е оспорил представените заповеди, заявявайки, че същият не е искал ползването на отпуск и не е ползвал такъв. От приложеното ЛТД е видно, че молби от В. за ползване на платен годишен отпуск не са подавани.

Според чл.173 ал.1 от КТ, платеният годишен отпуск се ползва от работника или служителя с писмено разрешение от работодателя. Чл.173 ал.4 от КТ сочи изрично хипотезите, при които работодателят може едностранно, без съгласието на работника или служителя да предостави ползването на платения годишен отпуск, а именно - по време на престой повече от 5 работни дни, при ползване на отпуска едновременно от всички работници и служители, както и в случаите, когато работникът или служителят след покана от работодателя не е поискал отпуска си до края на календарната година, за която се полага. Оттук следва извод, че извън изрично предвидените в ал.4 случаи ползването на платения годишен отпуск се осъществява само със съгласието и по искане на работника или служителя. При своевременно направеното от В. възражение, че представените от работодателя заповеди не отразяват действителното фактическо положение, че В. не е искал да ползва отпуск, нито е ползвал такъв, работодателят носи тежестта да установи, че са били осъществени всички законови предпоставки за ползване на платен годишен отпуск и, че такъв е ползван.

Според въззивния съд, работодателят не е провел нужното доказване, тъй като представените заповеди са частни документи, които, доколкото удостоверяват изгодни за съставителя им факти и са оспорени от насрещната страна, нямат обвързваща съда материална доказателствена сила, а ползването на отпуск за съответните периоди подлежи на доказване на общо основание. Предвид въведения от законодателя ред за разрешаване ползването на платен годишен отпуск – със съгласие и по искане на работника или служителя, и при отсъствие на хипотезите на чл.173 ал.4 от КТ, налага се извод за недоказаност ползването на платен годишен отпуск от В. в течение на съществуване на трудовото правоотношение. Озадачаващ е фактът, че при полагащ се платен годишен отпуск в размер на 23 работни дни, според представените заповеди, работодателят е разрешил на ищеца да ползва отпуск от 35 работни дни.

В контекста на изложението, претенцията на Г.В. за присъждане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск се явява основателна и следва да се уважи. Съдът е в състояние да определи дължимия размер при наличните по делото данни и при съобразяване на разпоредбата на чл.177 ал.1 от КТ, към която чл.224 ал.2 от КТ препраща. Обезщетението следва да бъде изчислено на базата на начисленото при работодателя среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение, през който месец работникът или служителят е отработил най- малко 10 работни дни. В случая това е месец април 2022г., за който на В. е било начислено БТВ в размер на 710 лева. При 19 работни дни за месеца среднодневното брутно трудово възнаграждение възлиза на 37.37 лева. За 23 дни платен годишен отпуск обезщетението е в размер на 859.51 лева. Доколкото съдът е обвързан от обективните предели на иска, с който е сезиран и предвид предявяването на претенцията за сумата от 806.81 лева, то искът следва да се уважи изцяло за посочената сума. Върху сумата се дължи и законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

По изложените съображения, решението, в частта относно иска за присъждане на трудови възнаграждения следва да се потвърди; да се отмени в частта, в която е отхвърлен иска за присъждане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск, като на ищеца се присъди сумата от 806.81 лева, както и да се отмени в частта, в която е отхвърлен иска за присъждане на командировъчни пари за сума в размер на 46.35 лева, като на ищеца се присъди посочената сума, а решението за горницата над 46.35 лева до 3 021.76 лева следва да се потвърди.

3. Относно разноските: С оглед изхода от въззивното обжалване се следва ревизиране на определените от ДнРС разноски, като съразмерно с уважената част от исковете, бъде намалена дължимата се от В. на дружеството сума за заплатено адвокатско възнаграждение. Ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 2 074 лева общо, без разграничение относно заплатения хонорар по всеки от исковете. При това положение, съразмерно с отхвърлената част от исковете, за производството пред районния съд, В. ще дължи на „•••••“ ЕООД сума в размер на 1 372.05 лева. Последното налага обжалваното решение, в частта за разноските, да бъде отменено за горницата над 1 372.05 лева. За производството пред районния съд ищецът не е доказал да е сторил разноски.

За производството пред ОС-Кюстендил жалбоподателят е направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лева, от които, съразмерно с уважената част от жалбата му се следва сума в размер на 507.67 лева.

За въззивната инстанция въззиваемото дружество е направило разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 400 лева, от които въззивникът следва да му заплати сумата от 926.18 лева.

С оглед частичното уважаване на исковете, на основание чл.78 ал.6 от ГПК, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС-Дупница държавна такса в размер на 100.00 лева (по 50.00 лева за иска по чл.215 от КТ и по чл.224 от КТ), както и 101.53 лева – сторени разноски за вещо лице от бюджета на съда, а също и по сметка на ОС-Кюстендил - държавна такса в размер на 50.00 лева.

Воден от горното, съдът