Решение № 52 от 8.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10715/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С Решение от 29.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 26870/ 2020 г. на Софийски районен съд, ГК, 65 състав, на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ е отменена като незаконосъобразна Заповед № 605/ 11.05.2020 г. на Председателя на ВКС, с която на основание чл.359 от Закона за съдебната власт във връзка с чл.187, ал.1, т.7 вр. чл.190, ал.1, т.7 вр. чл.188, т.3 и чл.330, ал.2, т.6 КТ на А. В. Й. /ЕГН ••••••••••/, на длъжност „Специалист- топлинна инсталация“ в сектор „Експлоатация на сгради и съоръжения“ в отдел „Управление на собствеността“ във ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ е прекратено трудовото му правоотношение, считано от датата на връчване на заповедта- 11.05.2020 г., и на основание чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ Върховен касационен съд на Република България- с адрес в гр. София, е осъден да заплати на А. В. Й. /ЕГН ••••••••••/ сумата 11 811.40 лева, представляваща обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение за периода от 11.05.2020 г. до 08.10.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 24.06.2020 г., до окончателното изплащане на сумата. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът ВКС е осъден да заплати на ищеца А. Й. сумата 1 250 лв.- разноски по делото /за адв. възнаграждение/. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът ВКС е осъден да заплати по сметка на СРС сумата 552.46 лв.- държавна такса върху уважените искове. С решение от 14.06.2021 г., постановено по реда на чл.247 ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на постановеното на 29.10.2020 г. решение, като предявеният от А. В. Й. /ЕГН ••••••••••/ срещу Върховен касационен съд на Република България иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ е отхвърлен за разликата над уважения размер от 11 811.40 лева до пълния предявен размер от 14 173.68 лв. и за периода от 09.10.2020 г. до 11.11.2020 г., като неоснователен. Постъпила е въззивна жалба от ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС на 29.10.2020 г. решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете като неоснователни, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Подадени са насрещна въззивна жалба срещу решението от 29.10.2020 г. и въззивна жалба срещу решението от 14.06.2021 г.- за поправка на очевидна фактическа грешка по чл.247 ГПК, от ищеца А. В. Й., който моли да бъде постановена отмяна на първото- в отхвърлителната му част, и на решението по чл.247 ГПК като неправилни и да бъде постановено решение за уважаване на иска по чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ за останалата част от претендираното обезщетение и за периода от 9.10.2020 г. до 11.11.2020 г., с присъждане на разноски по делото. Насрещните страни взаимно оспорват подадените по делото въззивни жалби и молят да бъде постановено решение за отхвърлянето им като неоснователни, с присъждане на разноски по делото. Предявени са искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ и чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбите на насрещните страни, с които е сезиран настоящият въззивен съд, са подадени в сроковете по чл.259, ал.1 ГПК и чл.263, ал.1 ГПК и са процесуално допустими. Разгледана по същество, жалбата на ответника срещу постановеното на 29.10.2020 г. първоинстанционно решение е неоснователна. Жалбата на ищеца срещу постановеното на 14.06.2021 г. първо-инстанционно решение по чл.247 ГПК е основателна /насрещната въззивна жалба срещу решението от 29.10.2020 г. и въззивната жалба срещу решението от 14.06.2021 г. имат един и същи предмет/. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Атакуваните първоинстанционни решения от 29.10.2020 г. и 14.06.2021 г. /по чл.247 ГПК/ са валидни и допустими. По същество постановеното на 29.10.2020 г. първоинстанционно решение, с което са уважени предявените от А. Й. искове по чл.344, ал.1, т.1 КТ и чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ /за сумата 11 811.40 лева/ е правилно и следва да бъде потвърдено. Предявеният от А. Й. иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ за признаване на уволнението му за незаконно и за неговата отмяна е основателен. Безспорно е по делото, а се и установява от събраните писмени доказателства, че между страните е съществувало валидно безсрочно трудово правоотношение, по което ищецът А. Й. е заемал длъжността „Специалист- топлинна инсталация“ в Обща администрация на ВКС, отдел „Управление на собствеността“, сектор „Експлоатация на сгради и съоръжения“, „съобразно длъжностната характеристика за тази длъжност“, с място на работа: гр. София, Съдебна палата /Трудови договори от 4.04.2005 г. и 4.10.2005 г., Допълнително споразумение към трудов договор № 489/ 1.03.2017 г./, при работно време от 8 часа и петдневна работна седмица. Със Заповед № 605/ 11.05.2020 г. на Председателя на ВКС, на основание чл.359 от Закона за съдебната власт във връзка с чл.187, ал.1, т.7 вр. чл.190, ал.1, т.7 вр. чл.188, т.3 и чл.330, ал.2, т.6 КТ на ищеца А. Й. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение”- за извършено дисциплинарно нарушение по чл.187, ал.1, т.7 КТ /“неизпълнение законните нареждания на работодателя“/ вр. чл.190, ал.1, т.7 КТ /“други тежки нарушения на трудовата дисциплина“/, и на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ е прекратено трудовото правоотношение между страните, считано от 11.05.2020 г. Като причина за налагане на наказанието в мотивите на заповедта е посочено: В качеството му на представител на ВКС, като служител на длъжност „Специалист- топлинна инсталация“ в сектор „Експлоатация на сгради и съоръжения“, отдел „Управление на собствеността“, съгласно длъжностната му характеристика, както и съгласно Заповед № 441/ 13.02.2020 г. на Председателя на ВКС, А. Й. не е изпълнил задължението си да упражни възложения му контрол при заснемане на филмова продукция на 16.02.2020 г., нито е уведомил /устно или писмено/ прекия си ръководител и/или главния секретар за липсата на точно изпълнение на поетите задължения, съгласно условията на договора от страна на наемателя /промяна на уговореното място и използване на неразрешена по- голяма площ/, в резултат на което работодателят е разбрал за това неизпълнение от публикации в медии, като са произтекли вредоносни последици. Посочено е в заповедта, че служителят не е изпълнил добросъвестно задължението да следи за изпълнението на договора, съгласно заповедта на своя ръководител, като с бездействието си е позволил накърняване интересите на съдебната система. С оглед на това е прието, че служителят е осъществил състава на дисциплинарно нарушение по чл.359 ЗСВ вр. чл.187, ал.1, т.7 вр. чл.190, ал.1, т.7 КТ- „осъществено виновно неизпълнение на законните нареждания на работодателя, във връзка със задължението за точно и добросъвестно изпълнение, закрепено в чл.125 КТ и Етичния кодекс за поведение на съдебния служител“, като предвид критериите по чл.189 КТ за определяне на дисциплинарното наказание, с оглед тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на служителя, на същия е наложено най- тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“. Посочено е в процесната заповед и че е издадена след спазване разпоредбите на чл.193, ал.1 КТ. Безспорно е по делото, че същата е получена от ищеца на 11.05.2020 г., поради което и трудовоправната връзка между страните се счита прекратена от 11.05.2020 г. Установява се по делото, че с писмо изх.№ А-201/ 23.04.2020 г., връчено на А. Й. на 23.04.2020 г., на същия е указано до края на работния ден на 23.04.2020 г. да даде писмени обяснения „във връзка с изпълнението на договор с предмет: предоставяне на ползване на сградата на Съдебната палата за заснемане на филмова продукция на 16.02.2020 г. /неделя/, за когато на служителя е възложено полагане на извънреден труд- съгласно Заповед № 441/ 13.02.2020 г.“. Изискано е от служителя да посочи подробно всички факти и обстоятелства по случая, като уточни на кои етажи в Съдебната палата- София е извършено видеозаснемане; всички действия, извършени от представителите на наемателя „Н.Ъ.П.“ ЕООД; както и какви действия служителят Й. е предприел като представител на ВКС, какво съдействие е оказал на наемателя във връзка с осъществяване на видеозаснемането, съответно предоставял ли е оборудване, както и след изпълнение на заповедта докладвал ли е за изпълнение на задълженията си по нея и на кого. На 23.04.2020 г. в канцеларията на ВКС са депозирани писмени обяснения от А. Й. „във връзка с положения /от него/ извънреден труд на 16.02.2020 г.“, в които е посочено, че е възприел задълженията си в смисъл „да не допуска повреждане на имуществото в сградата на Съдебната палата“, „да съдейства за решаване техническите проблеми на продукцията“ и „след приключване на снимките евентуално използваното оборудване да бъде върнато на място“. Посочено е в обясненията на ищеца, че заснемането било основно във фоайето на втория етаж, което било единственото подходящо място за подаване на ел. напрежение и в малка част от фоайето на четвъртия етаж. Основно контактувал с режисьора на продукцията за оказване на съдействие за осветяване или спиране на осветлението, като било необходимо и да няма външна светлина, което наложило снимките да продължат до по- късно през деня. На следващия ден устно докладвал, че по време на снимачния процес не били нанесени щети на сградата и оборудването и не е имало аварии с инсталациите. Като доказателство по делото е представен Договор № Д-У-007/ 7.02.2020 г., сключен между Върховен касационен съд на Република България, представляван от Главен секретар, упълномощен от Председателя на ВКС, в качеството на наемодател, и „Н.Ъ.П.“ ЕООД- в качеството на наемател, по силата на който наемодателят предоставил за временно ползване на наемателя част от Съдебната палата- фоайе и зала № 5 на партера в сградата, които са обществено достъпни, за заснемането на кадри за видео за времето от 08.00 часа до 20.00 часа на 16.02.2020 г. Съгласно решение по Протокол № 4 от проведено на 8.02.2018 г. заседание на Пленума на Висшия съдебен съвет /ВСС/, административните ръководители- председатели на органите на съдебната власт, на които е възложено и стопанисването на съдебните сгради, са упълномощени да сключват договори за заснемане на филмови сцени от кинопроекти, продукции или клипове, в части от тях по реда на ЗЗД. Въз основа на предложение на Началник отдел „Управление на собствеността“ до Главен секретар на ВКС, във връзка с изпълнение на Договор № Д-У-007 от 07.02.2020 г. за заснемане на филмова продукция на 16.02.2020 г. /неделя/ в зала № 5, от страна на ВКС да има един представител от сектор „Експлоатация на сгради и съоръжения“, който да осигури достъпа и да наблюдава изпълнението“, е определен служителят А. Й., въз връзка с което е издадена Заповед № 441/ 13.02.2020 г. /връчена на ищеца/, с която на основание чл.114, ал.1 ЗСВ, чл.5, ал.2 ПАВКС, чл.15, ал.1 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, във връзка с изпълнение на Договор № Д-У-007 от 07.02.2020 г. за заснемане на филмова продукция на 16.02.2020 г. /неделя/ е наредено да се положи извънреден труд от А. Й., на когото да се изплати възнаграждение съгласно КТ, като е наредено и в 3- дневен срок от положения извънреден труд да се състави протокол за извършената работа, който да бъде представен на Председателя на ВКС за утвърждаване. Такъв протокол по делото не е представен, но според съставен от Главен секретар на ВКС протокол /без дата/, утвърден от Председателя на ВКС, в изпълнение на Заповед № 441/ 13.02.2020 г. на 16.02.2020 г. от А. В. Й. е положен извънреден труд за времето от 08.00 часа до 19.00 часа /л.18 от делото на СРС/. Със Заповед № 463/ 18.02.2020 г. за положения извънреден труд е наредено изплащането на допълнително възнаграждение на служителя за отработеното време, изчислено върху индивидуалната му работна заплата, за работа в почивен ден- 16.02.2020 г. /неделя/, в увеличен размер със 75 на сто за 6 часа. Съгласно длъжностната характеристика за заеманата от ищеца Й. длъжност във ВКС, утвърдена със Заповед № 2036/ 11.07.2019 г., връчена му на 10.07.2019 г., съшият е пряко подчинен на ръководител на сектор „Експлоатация на сгради и съоръжения“, който е подчинен на Началник отдел „Управление на собствеността“ във ВКС. Основна цел на длъжността е обезпечаване на техническата експлоатация, поддържането и ремонта на отоплителната, вентилационната и климатични системи в сградата на Съдебната палата. Преките задължения са свързани с ежедневен контрол на съоръженията и системите, профилактични прегледи и текущи ремонти, както и оперативно отстраняване на възникнали повреди. Посочено е в цитирания документ и че може да изпълнява и други задачи, възложени от непосредствения ръководител, в рамките на основната цел на длъжността. Не е спорно между страните, че последното брутно трудово възнаграждение, начислено на ищеца А. Й. за пълен отработен месец възлиза на 2 362.28 лв. От представените в първоинстанционното производство копие на трудова книжка на ищеца и копие от Регистрационна карта с дата 22.05.2020 г., издадена от Дирекция “Бюро по труда“, се установява, че след прекратяване на процесното трудово правоотношение, считано от 11.05.2020 г. до 8.10.2020 г. същият не е започнал работа по трудово правоотношение при друг работодател. Въз основа на извършена във въззивното производство констатация по оригиналната трудова книжка на ищеца /о.с.з. 31.03.2022 г./ се установява, че последващо трудово правоотношение между ищеца и друг работодател е възникнало на 4.01.2021 г., т.е. до 11.11.2020 г., когато е изтекъл 6- месечният срок по чл.225 КТ, същият не е работил по трудово правоотношение при друг работодател. Ищецът оспорва правилността и законосъобразността на наложеното му с атакуваната заповед дисциплинарно наказание, като се позовава на неспазване разпоредбата на чл.193, ал.1 КТ- за изискването от страна на ответника на писмени или устни обяснения преди налагане на дисциплинарното наказание, а също и на неизвършване на посочените в заповедта нарушения на трудовата дисциплина от негова страна. В случай на оспорване на дисциплинарното наказание от страна на служителя, доказателствената тежест за установяване законосъобразността на наложеното наказание тежи върху работодателя. В настоящия случай от страна на работодателя- ответник не са ангажирани и представени по делото безспорни и категорични доказателства за установяване изискването на обяснения от ищеца, респ. за изслушването му от работодателя преди налагане на дисциплинарното наказание- при спазване изискванията на чл.193, ал.1 КТ. Доказателства за изпълнението на това законово изискване, предпоставящо законосъобразно налагане на дисциплинарното наказание, при дължимото от ответника пълно главно доказване, не са представени по делото. Според фактическите твърдения на ответника, в подкрепа на които са ангажирани съответни доказателства в процеса, преди налагане на дисциплинарното наказание са изискани писмени обяснения от ищеца Й. /каквито са дадени от последния на 23.04.2020 г./, след което е издадена мотивирана писмена заповед, индивидуализираща обективните и субективните признаци на извършените според него дисциплинарни нарушения. В случая, обаче, както писмото за изискване на писмени обяснения, така и дадените от ищеца обяснения нямат за предмет посочените в атакуваната заповед за уволнение дисциплинарни простъпки. При съпоставка на съдържанието на писмото за изискване на обяснения, на дадените от ищеца обяснения и на мотивите на атакуваната уволнителна заповед се налага извод, че не е налице надлежно изискване на устни или писмени обяснения от ищеца относно вменените му от работодателя дисциплинарни нарушения преди налагане на дисциплинарното наказание. Това е така, тъй като при изискването на обяснения не са ясно очертани от дисциплинарно- наказващия орган със съответни обективни и субективни признаци конкретните нарушения на трудовата дисциплина, които в последствие са въведени в заповедта като основания за налагане на дисциплинарното наказание. При дадената в писмото от 23.04.2020 г. обща формулировка на искането за даване на обяснения „във връзка с изпълнението на договор с предмет: предоставяне на ползване на сградата на Съдебната палата за заснемане на филмова продукция на 16.02.2020 г. /неделя/, за когато на служителя е възложено полагане на извънреден труд- съгласно Заповед № 441/ 13.02.2020 г.“, като е изискано от него „да посочи подробно всички факти и обстоятелства по случая“, като уточни на кои етажи в Съдебната палата- София е извършено видеозаснемане; всички действия, извършени от представителите на наемателя „Н.Ъ.П.“ ЕООД; както и какви действия служителят Й. е предприел като представител на ВКС, какво съдействие е оказал на наемателя във връзка с осъществяване на видео-заснемането, съответно предоставял ли е оборудване, както и след изпълнение на заповедта докладвал ли е за изпълнението на задълженията си по нея и на кого, не може да се приеме, че преди налагане на дисциплинарното наказание от страна на работодателя- ответник е било спазено императивното изискване на чл.193, ал.1 КТ. При положение, че наказващият орган не е уточнил нарушението от обективна и субективна страна, той не би могъл да иска обяснения за осъществяването му.Предвид взаимната обусловеност между мотивирането на дисциплинарното наказание по реда на чл.195, ал.1 КТ и точното и пълно определяне на въпросите, на които служителят трябва да отговори при изискването на обяснения, не може да се приеме в случая, че наказанието е наложено съобразно предвидените в КТ формални изисквания за законност. Съгласно разпоредбата на чл.193, ал.2 КТ, когато работодателят предварително не е изслушал работника или служителя или не е приел писмените му обяснения, съдът отменя дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по същество. Разпоредбата на чл.193 КТ, въвеждаща задължение за субекта на дисциплинарната власт за изслушване или за приемане на писмени обяснения на нарушителя, като съществен елемент от дисциплинарното производство по налагане на дисциплинарно наказание, е императивна и за прилагането й съдът следи служебно /в този смисъл Решение № 301 от 06.10.2011 г. по гр.д.№ 1679/ 2010 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, Решение № 96 от 22.07.2019 г. по гр.д.№ 2116/ 2018 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/. Неизпълнението на посоченото задължение от органа на дисциплинарна власт е абсолютно основание за незаконност на заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание и за нейната отмяна. Касае се до нарушение от процесуално естество- неизпълнение на елемент от дисциплинарната процедура по налагане на дисциплинарното наказание. Предвид горното, тъй като изискването на писмени обяснения за неконкретизирани обстоятелства е равнозначно на неизпълнение на императивното правило на чл.193 КТ, налага се извод за отмяна на наложеното на А. Й. със Заповед № 605/ 11.05.2020 г. дисциплинарно наказание “уволнение” като незаконно- на основание чл.193, ал.2 КТ, без произнасяне на съда по съществото на спора. Независимо от това, следва да се отбележи, че не са установени по делото и вменените на ищеца дисциплинарни нарушения. Основанието, обосновало издаването на процесната заповед за дисциплинарно наказание, видно от мотивите на същата, е извършването от страна на служителя А. Й. на дисциплинарни нарушения по чл.187, ал.1, т.7 КТ- „неизпълнение на законните нареждания на работо-дателя“, квалифицирани от последния като „други тежки нарушения на трудовата дисциплина“ по смисъла на по чл.190, ал.1, т.7 КТ. Събраните по делото доказателства не могат да обосноват извод на въззивния съд, че описаните в процесната заповед действия или бездействия, квалифицирани от работодателя- ответник като извършени от ищеца дисциплинарни нарушения, могат да бъдат подведени под диспозицията на цитираните нормативни разпоредби и съответно- да бъдат квалифицирани като дисциплинарни нарушения по смисъла на чл.186 КТ, определящ дефинитивно, че нарушение на трудовата дисциплина е виновното неизпълнение на трудовите задължения, и по смисъла на чл.187 КТ, в който са посочени конкретните дисциплинарни нарушения, обосноваващи ангажирането на дисциплинарна отговорност. Съвкупната преценка на събраните в процеса доказателства не дава основание за приемането на извод, че от страна на ищеца Й. е извършена дисциплинарна простъпка, която може да бъде квалифицирана като виновно неизпълнение на трудови задължения от негова страна, съставляващо и тежко нарушение на трудовата дисциплина. От една страна с издадената от работодателя- ответник Заповед № 441/ 13.02.2020 г. на ищеца Й. е възложено полагането на извънреден труд на 16.02.2020 г. „във връзка с изпълнението на Договор № Д-У-002/ 7.02.2020 г. за заснемането на филмова продукция“ на посочената дата, без да са му вменени конкретни задължения от категорията на визираните в процесната уволнителна заповед: да не допуска отклонения от определената наемна площ, като не допуска заснемане на 2 и 4 етажи в Съдебната палата, вместо във фоайе на партер, да не позволява на снимачния екип такова заснемане, без да уведоми прекия си ръководител и без да получи надлежно разрешение от Главния секретар или Председателя на съда, като няма и данни съдържанието на цитирания договор да е бил сведен до знанието му. Същевременно, дори да са му вменени такива задължения, те нямат пряка връзка с осъществяваните от него като „специалист- топлинна инсталация“ в сектор „Експлоатация на сгради и съоръжения“, отдел „Управление на собствеността“ на ВКС, трудови функции. Освен, че Й. се е явил на работа в Съдебната палата на 16.02.2020 г.- неделя, за да положи посочения в цитираната заповед от 13.02.2020 г. извънреден труд, на същия не са вменени задължения да осъществява контрол върху работата на снимачния екип, нито биха могли да му бъдат вменени такива задължения, тъй като такава преценка може да бъде извършена не от лице, заемащо длъжността „специалист- топлинна инсталация“, а от служител в органа на съдебна власт, чиито трудови функции и дейност са насочени именно към съблюдаване клаузите на цитирания по- горе договор, сключен между Председателя на ВКС и посоченото дружество, допуснато да извърши видеозаснемане в Съдебната палата. Поради това и извод за извършено нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл.186 КТ от страна на ищеца Й. в случая не може да бъде обоснован. Що се касае до посочените в уволнителната заповед „настъпили вредоносни последици“ и „накърняване интересите на съдебната система“, преценката за недопускането на такива е следвало да бъде извършена още при сключването на Договора за наем от 7.02.2020 г., с който ВКС- като наемодател предоставил за временно ползване на „Н.Ъ.П.“ ЕООД- в качеството на наемател, част от Съдебната палата- фоайе и зала № 5 на партера в сградата, които са обществено достъпни, за заснемането на кадри за видео за времето от 08.00 часа до 20.00 часа на 16.02.2020 г., съдържащ клаузи, според които „ВКС дава разрешение на представителите на наемателя- снимачния екип и други служители, съгласно приложен списък- неразделна част от договора, при ползването на обекта да фотографират външната и вътрешна част на обекта, да подреждат и разместват мебели и нетрайно прикрепени съоръжения в него, да внесат свои мебели и съоръжения, както и да извършват необходимите действия за целите на продукцията на филма, без действия, водещи до унищожаване или повреждане на обекта“- чл.17, чл.18 и чл.19 от договора. Безкритичното сключване на договора от страна на Главния секретар на ВКС, без да се държи сметка за характера на институцията и хипотетичната възможност в рамките на декора на Съдебната палата да бъдат заснети кадри, насочени или резултативно водещи до уронване престижа на съдебната власт, не може да служи за предпоставка за налагането на наказание на служител, чиято функция- според цитираната заповед от 13.02.2020 г., е била единствено „да положи извънреден труд във връзка с изпълнението на договора от 7.02.2020 г. за заснемането на филмова продукция на 16.02.2020 г.“. Не може да се приеме, предвид липсата на доказателства в посочения смисъл, и че от страна на ищеца е било извършено друго тежко нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в „неизпълнение законните нареждания на работодателя“, тъй като такива конкретни нареждания, които да са свързани с осъществяваните от ищеца трудови функции, в случая изобщо не са били дадени. Освен горното, не може да се приеме в случая и че ищецът Й. е имал укоримо поведение от гл. точка на Етичния кодекс за поведение на съдебния служител. Предвид изложеното, по преценка на настоящата въззивна инстанция в случая дисциплинарната отговорност на ищеца Й. е ангажирана за извършването на действия или респ. бездействие, които не могат да бъдат квалифицирани като дисциплинарни нарушения по смисъла на чл.186 КТ и чл.187, ал.1, т.7 КТ и чл.190, ал.1, т.7 КТ, поради което и наложеното му дисциплинарно наказание „уволнение” правилно е отменено с обжалваното решение. Основателен е и предявеният от А. Й. акцесорен иск по чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.1 КТ, който правилно е уважен с обжалваното решение от 29.10.2020 г. За да бъде уважен акцесорният иск за присъждане на обезщетение по чл.225, ал.1 КТ задължително трябва да са налице следните три предпоставки: 1/ уволнението на работника или служителя да е признато за незаконно; 2/ да е налице ВРЕДА, подлежаща на обезщетяване, която се съизмерява с пропуснатото брутно трудово възнаграждение на работника или служителя за времето след уволнението, през което е останал без работа, но за не повече от шест месеца, и 3/ да е налице причинна връзка между незаконното уволнение и оставането без работа. Ако липсва която и да е от трите предпоставки, така предявеният иск следва да бъде отхвърлен. В конкретния случай уволнението е признато за незаконно и като такова следва да бъде отменено. Липсва основание за приемането на извод, че през процесния 6- месечен период ищецът Й. е получавал доходи по друго трудово правоотношение. Съобразно установената от ВКС по реда на чл.290 ГПК съдебна практика в доказателствената тежест на ответника е опровергаването на твърдяните от ищеца отрицателни факти- че е останал без работа и не е реализирал трудови доходи през процесния период. В случая от страна на работодателя- ответник не са ангажирани доказателства за опровергаване на посочените по- горе твърдени от ищеца отрицателни факти /в която връзка е направена и констатация по оригиналната му трудова книжка във въззивното производство/, респ. за получавани от него доходи по друго трудово правоотношение, поради което и на Й. следва да бъде присъдено обезщетение по чл.225, ал.1 КТ в пълния претендиран по делото размер от 14 173.68 лв., определено на база полученото от него през последния отработен месец преди уволнението брутно трудово възнаграждение /чл.228 КТ/, за чийто размер не е налице спор между страните. С оглед горното, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на трудовия спор и неоснователността на релевираните в жалбата на работодателя- ответник доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение от 29.10.2020 г., същото като правилно следва да бъде потвърдено. Предвид горните съображения, решението по чл.247 ГПК, постановено на 14.06.2021 г., с което искът на А. Й. по чл.344, ал.1, т.3 вр. чл.225, ал.2 КТ е отхвърлен за горницата над сумата 11 811.40 лв. до пълния предявен размер от 14 173.68 лв., или за сумата 2 362.28 лв., представляваща дължимо за периода 9.10.2020 г.- 11.11.2020 г. обезщетение по чл.225, ал.1 КТ, се явява неправилно и следва да бъде отменено, като вместо това следва да бъде постановено решение, с което ответникът ВКС да бъде осъден да заплати на ищеца Й. сумата 2362.28 лв. /14 173.68 - 11 811.40 = 2 362.28 лв./, представляваща дължимо за периода 9.10.2020 г.- 11.11.2020 г. обезщетение по чл.225, ал.1 КТ, ведно със законната лихва от завеждане на делото до окончателното й изплащане. При този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК жалбоподателят- ответник дължи да заплати на жалбоподателя- ищец направените за въззивното производство разноски в размер на 1 250 лв.- за платено адвокатско възнаграждение, чийто размер не следва да бъде намаляван по възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като не надвишава минималния размер на дължимото за процесния случай адвокатско възнаграждение, определено съобразно чл.7, ал.1, т.1 /при минимална работна заплата към 6.12.2020 г.- 610 лв./ и ал.2, т.4 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в приложимата към посочената релевантна дата редакция/. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД