Решение № 5401 от 22.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 4862/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение от 19.12.2022 г., постановено по гр. дело № 20674/ 2020 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 64 състав, поправено с решение от 9.03.2023 г., „ГОЛДЕЪР ХЕНДЛИНГ БЪЛГАРИЯ“ ООД- гр. София /ЕИК 201110890/ е осъдено да заплати на Г. И. П. /ЕГН ••••••••••/ на основание чл.150 вр. чл.262, ал.1, т.1 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 3 193.76 лева- неплатено възнаграждение за положен извънреден труд за общо 222 часа извънреден труд за периода м.01.2018 г. - м.09.2018 г., вкл., за м.09.2019 г. и за м.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 29.05.2020 г., до окончателното й изплащане, и сумата 462.85 лева- обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неплатеното възнаграждение за извънреден труд, считано от 25- то число на месеца, следващ месеца, в който е положен трудът, до 27.05.2020 г., като искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 538.50 лв. и за период на забавата, считано от 1- во до 24- то число на месеца, следващ месеца, в който е положен трудът. Със същото решение „ГОЛДЕЪР ХЕНДЛИНГ БЪЛГАРИЯ“ ООД /ЕИК 201110890/ е осъдено да заплати на Г. И. П. /ЕГН ••••••••••/ на основание чл.150 вр. чл.262, ал.1, т.1 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 1 841.27 лева- неплатено увеличение на възнаграждението за положен извънреден труд общо за 461 часа извънреден труд за периода м.11.2018 г.- м.05.2019 г. вкл., за м.08.2019 г. и за периода м.11.2019 г.- м.02.2020 г. вкл., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 29.05.2020 г., до окончателното й изплащане, и сумата 171.28 лева- обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неплатеното увеличение на възнаграждението за положен извънреден труд, считано от 25- то число на месеца, следващ месеца, в който е положен трудът, до 27.05.2020 г., като искът по чл.86, ал.1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забава е отхвърлен за периода от 1- во до 24- то число на месеца, следващ месеца, в който е положен трудът. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „Голдеър Хендлинг България“ ООД е осъден да заплати на ищеца Г. И. П. сумата 740.13 лева- разноски по делото, а на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът Г. И. П. е осъден да заплати на ответника „Голдеър Хендлинг България“ ООД сумата 11.38 лева- разноски по делото. На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът „Голдеър Хендлинг България“ ООД е осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата 621.50 лева- разноски. На основание чл.242 ГПК е постановено предварително изпълнение на решението в частта относно присъденото възнаграждение за извънреден труд- в размер на 3 193.76 лева, и в частта за сумата 1 841.27 лева. Постъпила е въззивна жалба от „ГОЛДЕЪР ХЕНДЛИНГ БЪЛГАРИЯ“ ООД- гр. София /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени исковете и са присъдени разноски на ищеца и разноски по чл.78, ал.6 ГПК, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски по делото. Въззиваемата страна Г. И. П. /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната осъдителна част да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство. Предявени са искове с правно основание чл.128, т.2 КТ вр. чл.262, ал.1, т.4 КТ и чл.245, ал.2 КТ. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част. По същество постановеното от СРС решение е частично неправилно в обжалваната част и следва да бъде отменено в частта, в която ответникът „Голдеър Хендлинг България“ ООД е осъден да заплати на ищеца Г. П. сумата 929.72 лв.- възнаграждение за положен извънреден труд през периода м.01.2018 г.- м.09.2018 г. /9 месеца/ и през периода м.09.2019 г.- м.10.2019 г. /2 месеца/, сумата 127.24 лв.- лихва за забава при плащане на посочената главница, сумата 1 841.27 лева- неплатено увеличение на възнаграждението за положен извънреден труд общо за 461 часа извънреден труд за периода м.11.2018 г.- м.05.2019 г. вкл., за м.08.2019 г., м.11.2019 г.- м.02.2020 г. вкл., и сумата 171.28 лева- обезщетение за забава при плащането на тази главница, а също и в частта относно несъразмерно присъдените разноски по чл.78, ал.1 и ал.6 ГПК, възложени в тежест на ответника. В останалата обжалвана част- относно присъдените на ищеца Г. П. суми от 2 264.04 лв.- възнаграждение за положен извънреден труд през периода м.01.- м.09.2018 г. и през периода м.09.- м.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 29.05.2020 г., до окончателното й изплащане, и 335.61 лв.- лихви за забава при плащането на тази главница, а също и в частта относно съразмерно присъдените му разноски, решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено. Според дадената в чл.143, ал.1 КТ легална дефиниция, „извънреден труд” е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. Извънредният труд по правило е забранен, като за законодателя е ирелевантно дали такъв се полага по изрично разпореждане на работодателя или поради мълчаливото му допускане. При полагането на извънреден труд съгласно чл.150 КТ вр. чл.262 КТ работодателят дължи заплащането на възнаграждение в увеличен размер- според уговореното между страните, но не по- ниско от минималните установени в закона размери. За да възникне парично вземане за извънреден труд, е необходимо да са се осъществили следните материални предпоставки: 1/ работодателят да е възложил изпълнение на трудовите задължения на работника или служителя извън уговореното работно време или мълчаливо да е допуснал полагането на труд извън установеното по трудовото правоотношение работно време, и 2/ работникът или служителят ефективно да е престирал своята работна сила съгласно нарежданията на работодателя извън установеното в трудовия договор работно време. Задължението на работодателя да заплати трудово възнаграждение при полагането на извънреден труд представлява насрещната престация за извършената от работника или служителя работа по трудово правоотношение. Тя се дължи, независимо от това дали при полагането на извънредния труд са спазени законоустановените изисквания. За да възникне задължението на работника или служителя да полага извънреден труд, разпореждането за възлагането му трябва да достигне до знанието му. Уведомяването му за необходимостта и времето на полагане на извънредния труд става чрез съобщение по чл.15, ал.1, изр.2 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските /НРВПО/, но дори да не е издаден нарочен акт от работодателя, той дължи заплащането на възнаграждение за положения извън установеното работно време труд, в случай, че служителят е изпълнявал трудовите си функции в негов интерес и без неговото противо-поставяне. В случая не е спорно по делото, а се и установява от събраните писмени доказателства, че страните са били обвързани от трудово право-отношение, по което през исковия период ищецът Г. П. заемал длъжността „супервайзор, шофьор самолетообслужваща техника“ в ответното дружество „Голдеър Хендлинг България“ ООД- гр. София, с място на работа: Аерогара- София, при петдневна работна седмица и 8 часово работно време, с право на 30- минутна почивка за хранене, определена в Правилника за вътрешния трудов ред /Трудов договор от 22.10.2010 г., допълнително споразумение от 23.02.2017 г. и анекс към трудов договор от 30.04.2018 г./, а също и че П. престирал работната си сила на работни смени, повечето от които 12- часови, при сумирано отчитане на работното време- съгласно чл.142, ал.2 КТ. Спорни по делото са въпросите относно продължителността на периода на сумираното отчитане на работното време, продължителността на работните смени и дали в работното време на тези смени са включени регламентираните от работодателя почивки. Според фактическите твърдения на ищеца периодът на сумирано отчитане на работното време бил 1- месечен, а според фактическите твърдения на ответника този период бил 6- месечен. Съгласно приложимите разпоредби на чл.142 КТ /с изм., обн. ДВ- бр. 48/ 2006 г., в сила от 01.07.2006 г./, работодателят може да установи сумирано изчисляване на работното време- седмично, месечно или за друг календарен период, който не може да бъде повече от 6 месеца- ал.2; максималната продължителност на работна смяна при сумирано изчисляване на работното време може да бъде до 12 часа, като продължителността на работната седмица не може да надвишава 56 часа, а за работниците и служителите с намалено работно време- до 1 час над намаленото им работно време- ал.4. Ограничението за сумирано изчисляване на работното време- с продължителност от 1 до 4 месеца, е въведено с новелата на чл.142, ал.3 КТ, която е в сила от 1.01.2021 г. /обн. ДВ- бр.107/ 2020 г./, поради което и в настоящия случай е неприложимо. За установяване периода на сумирано отчитане на работното време от страна на ответника са представени Заповед № 202/ 21.12.2017 г., Заповед № 310/ 30.12.2018 г. и Заповед № 116/ 30.12.2019 г. /л.69- л.71 от делото на СРС/, с които е въведен 6- месечен период на отчитане на работното време, вкл. по отношение на ищеца, като от двете насрещни страни са представени по делото и поименни графици /таблици, разписания/ за работа на служителите в отдела за 6- месечните периоди, включени в процесния период, за които е установено сумираното изчисляване на работното време. От страна на работодателя- ответник следователно са изпълнени законовите изисквания за установяване сумирано изчисляване на работното време за 6 месеца- съгласно чл.142, ал.2 КТ /в приложимата през процесния период редакция, цитирана по- горе/ и чл.9а от приложимата Наредба за работното време, почивките и отпуските /НРВПО/. Този извод се подкрепя и от дадените от св. Д. Т. /ръководител отдел „Човешки ресурси“ в ответното дружество през процесния период/ свидетелски показания. Неправилно е прието от първоинстанционния съд, при така установената фактическа обстановка, че обозначението във фишовете за заплати „заработка ч.“ е означение на допълнително възнаграждение за извънреден труд и след като такъв е отчитан помесечно, следва, че периодът на сумирано отчитане на работното време е 1- месечен. Съдържащото се в част от фишовете за работна заплата /за периода м.11.2018 г.- м.03.2019 г., м.07.2019 г., м.11.2019 г.- м.02.2020 г. /л.359 и сл. от делото на СРС/ обозначение „заработка ч.“, срещу което е посочен конкретен брой часове с начислено съответно възнаграждение, не съставлява аргумент срещу установения по делото факт на сумирано отчитане на работното време за 6- месечен период, каквото е твърдението на ответника. Според твърдението на ищеца означението „заработка ч.“ се отнася за положен извънреден труд. Ответникът оспорва същото, като твърди, че перото „заработка ч.“ е допълнително възнаграждение с непостоянен характер за постигнати резултати на съответната работна станция /бонус/, изплащано по преценка на работодателя според натовареността и приноса на всеки служител в рамките на работното му време /молба на ответника- л.348/. Според част от събраните в процеса гласни доказателства обозначението „заработка“ във фишовете за заплати се отнася до полаган извънреден труд- свидетелски показания на св. М. Г.ев- бивш служител на ответника, заемал длъжности „автобусен шофьор“ и “супервайзор“. Свидетелят Н. П., работил при ответника на длъжността „автобусен шофьор“, сочи, че в дружеството редовно бил полаган извънреден труд, но не помни начина, по който този извънреден труд бил отразен във фишовете за заплати. Дадените от свидетеля Г. Д. /изпълнявал длъжности „автобусен шофьор“ и “супервайзор“ в ответното дружество/ показания са в смисъл, че като „заработка“ били отчитани часовете положен труд извън графика, т.е. времето, в което служителят при закъснение на полети следвало да остане на работа извън установеното време. Според показанията на свидетеля Д. Т. /ръководител отдел „Човешки ресурси“ в ответното дружество през процесния период/ перото „заработка“ представлява „бонус натоварване“. Същият свидетелства, че за всеки месец била установена норма часове /„Еф Ти И“, или на английски език „F T E: full time equivalent“/ за човек, който работи на пълен работен ден. След отчитане продължителността на смените, без да се изважда времето за почивка, ако се установи, че е превишена нормата, определена за човек, работещ на пълен работен ден, и ако е планувано да се подкрепи с финансови средства и има решение на ръководството за това, за тези часове над нормата се изплащали бонуси. Бонусите понякога били изчислявани като абсолютна сума, но свидетелят не сочи кога се изчисляват по този начин. Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната в първо- инстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните и възприето от въззивния съд като компетентно и обективно дадено, при шестмесечен период на отчитане на работното време в ответното дружество ищецът няма положен извънреден труд. В Таблица № 1 на експертното заключение е посочено, че за І- вото шестмесечие на 2018 г. /от м. януари до м. юни вкл./ ищецът е следвало да отработи общо 984 работни часа, а отработените от него са общо 907.43 часа, т.е. 76.57 часа по- малко от нормата; за ІІ- рото шестмесечие на 2018 г. /от м. юли до м. декември вкл./ ищецът следвало да отработи общо 1 008 работни часа, а отработил общо 932.52 часа, т.е. 75.48 часа по- малко от нормата; за І- вото шестмесечие на 2019 г. /от м. януари до м. юни вкл./ ищецът следвало да отработи общо 976 работни часа, а отработил общо 925.83 ч., т.е. 50.17 часа по- малко от нормата; за ІІ- рото шестмесечие на 2019 г. /от м. юли до м. декември вкл./ следвало да отработи общо 1 016 работни часа, а отработил общо 923.19 часа, т.е. 92.81 часа по- малко от нормата; и за първите два месеца от І- вото шестмесечие на 2020 г. /м. януари и м. февруари/ следвало да отработи общо 336 работни часа, като отработени от него били общо 313.5 ч., т.е. 22.70 часа по- малко от нормата. В заключение експертът е посочил, че общият брой часове, които ищецът следвало да отработи при шестмесечен период на отчитане през процесния период е 4 320 часа, а реално отчетените от ответника за същия период са 4 002.47 часа, отработени от Г. П., поради което и са налице 317.53 часа престой не по вина на ищеца /съгласно чл.9в, ал.1 НРВПО/. Не се потвърждава изводът на СРС за 1- месечен период на сумирано отчитане на работното време на ищеца и от направените в експертното заключение констатации, касаещи месеците, за които в приложените фишове за начислени на Г. П. заплати е посочено перо „заработка ч.“. Така напр. за м.11.2018 г. нормираният брой работни часове е 176 /22 отработени дни по 8 часа/, а отработените от П. часове са 171.44 часа, т.е. по- малко, а не с 37 часа повече, колкото часа „заработка“ са посочени във фиша за м.11.2018 г.; за м.12.2018 г. нормираните работни часове са 144 /18 отработени дни по 8 часа/, а отработените от П. са 168.58 часа, или 24.58 часа повече, а не 80 часа, колкото часа „заработка“ са посочени във фиша за същия месец; за м.01.2019 г. нормираните работни часове са 176 /22 отработени дни по 8 часа/, а отработените от П. са 166.01 часа, т.е. по- малко, а не с 43 часа повече, колкото часа „заработка“ са посочени във фиша за същия месец, и т.н. В този смисъл направеният от първо- инстанционния съд сравнителен анализ, приключил с констатация, че във фишовете за заплати за м.11.2018 г., м.12.2018 г., м.01.2019 г., м.02.2019 г., м.03.2019 г., м.07.2019 г., м.11.2019 г., м.12.2019 г., м.01.2020 г. и м.02.2020 г. са начислени възнаграждения за „заработка ч.“, срещу които е посочен конкретен брой часове, който напълно съответства на посочените в представените от ищеца форми за отчитане на работното време часове извънреден труд, е неправилен и основаният на него извод не може да бъде споделен от настоящия въззивен съд. Обстоятелството, че в част от фишовете за работна заплата се съдържат и обозначения „официален празник“, „премия“, „целева награда“ и „нощен труд“, за които са начислени и получени от ищеца съответни възнаграждения, е също аргумент в подкрепа на горния извод. Тъй като при отчитане на смените с продължителност над 8.01 часа и 12- часовите смени на ищеца работодателят ответник не е включвал в работното време предвидените съгласно вътрешните правила общо 2 часа за почивки /4 почивки по 30 минути/, като при 12- часовите смени /при каквито преимуществено е работил ищецът/ е отчитал като отработени 10 часа работно време, настоящият съд установява резултат с положени от страна на ищеца П. часове извънреден труд, който обаче съществено се различава от посочения в обжалваното решение. При съобразяване на приложените по делото графици, таблици и дневни разписания, преценени съвкупно, се установява, че през м. януари 2018 г. ищецът е имал предвидени 16 смени от по 12 часа /при норма за месеца- 176 часа/, от които са отчетени от работодателя 161.50 часа. При добавяне на 2 часа за почивки за 16- те смени следва да бъдат отчетени още 32 часа или крайният резултат е 193.50 часа отработено време, т.е. със 17.50 часа повече от нормираното. През м. февруари 2018 г. ищецът е имал предвидени 14 смени от по 12 часа /при норма за месеца- 160 часа/, от които са отчетени от работодателя 140 часа. При добавяне на 2 часа за почивки за 14- те смени следва да бъдат отчетени още 28 часа или крайният резултат е 168 часа отработено време, т.е. с 8 часа повече от нормираното. За м. март 2018 г. ищецът е имал предвидени 12 смени от по 12 часа /при норма за месеца- 168 часа/, от които са отчетени от работодателя 141.43 часа. При добавяне на 2 часа за почивки за 12- те смени следва да бъдат отчетени още 24 часа или крайният резултат е 165.43 часа отработено време, т.е. с 2.57 часа по- малко от нормираното. За м. април 2018 г. ищецът е имал предвидени 12 смени от по 12 часа /при норма за месеца- 152 часа/, от които са отчетени от работодателя 138 часа. При добавяне на 2 часа за почивки за 12- те смени следва да бъдат отчетени още 24 часа или крайният резултат е 162 часа отработено време, т.е. с 10 часа повече от нормираното. За м. май 2018 г. ищецът е имал предвидени 6 смени от по 12 часа /при норма за месеца- 160 часа/, от които са отчетени от работодателя 169.50 часа, в които са включени 10 календарни дни отпуск по 8 часа или 80 часа, т.е. фактически отработеното от П. време е 89.50 часа /при норма за 10 работни дни- 80 часа/. При добавяне на 2 часа за почивки за 6- те смени следва да бъдат отчетени още 12 часа или крайният резултат е 101.50 часа отработено време, т.е. с 21.50 часа повече от нормираното. Предвид ползвания от ищеца отпуск от 10 календарни дни, нормираното работно време е преизчислено съгласно чл.9б, ал.2 от НРВПО. За м. юни 2018 г. ищецът е имал предвидени 11 смени от по 12 часа /при норма за месеца- 168 часа/, от които са отчетени от работодателя 157 часа. При добавяне на 2 часа за почивки за 11- те смени следва да бъдат отчетени още 22 часа, или крайният резултат е 179 часа отработено време, т.е. с 11 часа повече от нормираното. Следователно за І- вото шестмесечие на 2018 г. положеният от ищеца извънреден труд възлиза на 65.43 часа общо //17.50 + 8 + 10 + 21.50 + 11/- 2.57 = 65.43 ч./. Определен по същия метод, за ІІ- рото шестмесечие на 2018 г., в което е включен процесният период от м.07.2018 г. до м.09.2018 г. вкл. /3 месеца/, положеният от ищеца извънреден труд възлиза на 92.50 часа общо, вследствие на което за посочените 3 месеца от 6- месечния период извънредният труд следва да бъде определен на 46.25 часа. За включените във ІІ- рото шестмесечие на 2019 г. два месеца- м.09.2018 г.- м.10.2018 г. вкл., определен по същия метод, положеният от ищеца извънреден труд възлиза на общо 91 часа или 30.33 часа за процесните два месеца. Относно спорния по делото въпрос за продължителността на работната смяна на ищеца през процесния период /начален и краен час на работната смяна/ следва да се има предвид следното: И двете страни в процеса са представили таблици за отчитане явяването и неявяването на работа, които съществено се различават, като несъответствията касаят продължителността на работната смяна, вследствие на което в представените от ищеца графици е отразен полаган труд извън установената продължителност на работната смяна, а в представените от ответника графици такъв положен извън границите на работната смяна труд не е отразен. Видно от представените от ищеца неподписани таблици, обичайно същият е изпълнявал 12- часови работни смени, като са отразени и такива с по- малка продължителност- 8 часа, 7 часа, 5 часа, 6 часа, 3 часа, както и такива с по- голяма продължителност- 13 часа, 16 часа, 15 часа, 14 часа. В таблицата за м.11.2018 г. напр. са посочени 8 бр. 12- часови смени на ищеца по график, а отчетените от работодателя за периода общо 171 отработени часа /при норма от 176 часа/ включват: 91 часа- дневен труд, 80 часа- нощен труд, и „91 нощни часове с коефициент 1.143“. Същевременно в представените от ответника извлечения от месечни таблици, подписани от ръководител на ищеца, не са включени часовете, регламентирани като почивка- съобразно посоченото в раздела „забележки“ към документа: „за смяна с продължителност между 8.01 часа до 12 часа 4 почивки от 30 минути, които не са включени в работното време“. Безкритично са възприети от СРС твърдението на свидетеля Н. П., че в ответното дружество редовно бил полаган извънреден труд, особено през зимата, като били получавани устни нареждания от прекия началник за идване на работа преди началото на работната смяна и за оставане на работа след установеното работно време, както и показанията на свидетеля Г. Д., че се налагало да се остава на работа и след установеното работно време, когато имало случаи на закъснение на полети. Установената от показанията на свидетелите П., Д. и Г.ев работа извън установеното работно време не е намерила никакво отражение в представените от ответника таблици за явяване/ неявяване на работа, т.е. в представените от ответника графици изобщо няма данни за работа извън установеното работно време. Относно начина на отчитане на работното време свидетелите Д. Т. и Г. Д. свидетелстват, че при ответника била водена присъствена тетрадка, в която всеки служител се подписвал в началото и в края на работната смяна. Свидетелят Д. Т. /ръководител на отдел „Човешки ресурси“ при ответника/ сочи, че в отдел „Човешки ресурси“ бил подаван отчетът по тази присъствена тетрадка. Часовете на начало и на край на работната смяна се въвеждали в таблица „Ексел“ въз основа на записаното в тетрадката, като на база данните от таблицата било изчислявано отработеното време. По негови данни от отработеното време били изваждани часовете, регламентирани като почивки, които не били част от работното време- според вътрешния правилник на предприятието. Тъй като посочената присъствена тетрадка не е представена като доказателство по делото, а представените от ищеца и от ответника графици за явяване/неявяване на работа, съдържащи несъответни данни, представляват частни документи, същите следва да бъдат преценени с оглед всички събрани по делото доказателства. Спорният между страните въпрос, дали в общата продължителност на 12- часовата работна смяна следва да бъде включено времето за почивка или то следва да бъде изключено, е правилно разрешен от първо-инстанционния съд. Според даденото в Тълкувателно решение № 8/ 14.11.2014 г. по тълк. дело № 8/ 2013 г. на ВКС- ОСГК- т.1, тълкувателно разрешение, при непрекъсваем производствен процес /смени, дежурства/, нормативно определеното време за хранене се включва в работното време, ако работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя. Съгласно задължителните разяснения, дадени с цитираното ТР, обичайната организационна форма на работното време е прекъсването му с една или няколко почивки /чл.151, ал.1, изр.1 КТ/. При тази организационна форма е приложима разпоредбата на чл.151, ал.2 КТ, според която почивките не се включват в работното време. С оглед естеството на работата обаче, работодателят може да организира непрекъсваем работен процес на смени /дежурства/. Разликата между двете организационни форми е, че в първата хипотеза работникът или служителят може да разполага както намери за добре с времето за почивка, а във втория случай е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя. Въпросът дали при дежурства или други случаи, в които работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се счита изцяло за работно време, е разгледан в няколко решения на Съда на Европейския съюз, постановени по преюдициални запитвания: Решение от 3.10.2000 г. по дело С-303/98 S. D. M. de A. P./S./ срещу C. D. S.y C. de la g. V.; Решение от 9.09.2003 г. по дело С-151/02 L. K. срещу N. J.; Решение от 11.01.2007 г. по дело С- 437/05 J. V. срещу N. C. K.; Решение от 25.11.2010 г. по дело С-429/09 G. F. срещу S. H., в които е прието, че разграничителният критерий за включване на почивките в работното време е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя. Ако работникът или служителят има такова задължение, цялото дежурство, включително и неактивната част /време за спане, храна и физиологични нужди/, се счита за работно време. В същия смисъл е разпоредбата на чл.151, ал.3 КТ, според която в производства с непрекъсваем процес на работа и в предприятия, в които се работи непрекъснато, работодателят осигурява на работника или служителя време за хранене през работно време. Разпоредбата ясно разграничава почивката за хранене при прекъсваем производствен процес /чл.151, ал.1, изр.2 КТ/, която не се включва в работното време /чл.151, ал.2 КТ/, от времето за хранене, осигурявано от работодателя при непрекъсваем производствен процес, което е част от работното време. Поради това и при непрекъсваем производствен процес /смени, дежурства/ нормативно определеното време за хранене се включва в работното време, ако работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя. В случая безспорно установено е по делото въвеждането от страна на работодателя на сменен режим на работа, включващ предимно 12- часови дежурства /и по- продължителни дежурства, обосновани от закъснението на полети на Аерогара- София/, при който са работили ищецът и останалите служители, заемащи длъжността „супервайзор, шофьор самолето-обслужваща техника“ в ответното дружество. Представените по делото месечни графици за дежурствата на шофьорите на самолетообслужваща техника през процесния период установяват отработените от ищеца смени /дежурства/, по- голяма част с продължителност от 12 часа, като според приложените месечни таблици смените са били от 19.00 часа до 7.00 часа на следващия ден или от 10.00 ч. до 22.00 ч. /същия ден/. Макар да се касае за календарни 12 часа, продължителността на отработеното време е отчитана от страна на ответника като 10 часова- съобразно посоченото в обяснителната бележка към таблиците: „за смяна с продължителност между 8.01 часа и 12 часа се полагат 4 почивки от по 30 минути /или общо 2 часа/, които не са включени в работното време“. Поради това и 12- часовите смени са отчитани като отработени 10 часа, което решение на работодателя- ответник настоящият съд намира за незаконосъобразно. Спецификата на изпълняваните по време на смените /дежурствата/ трудови функции на ищеца- „супервайзор, шофьор самолетообслужваща техника“, изключва възможността за каквото и да е нерегламентирано напускане зоната на летището от същия след започване на смяната му, в какъвто смисъл непротиворечивите свидетелски показания на св. М. Г.ев, св. Н. П. и св. Г. Д.. В случая ищецът П. твърди отрицателен факт- че не е имал право да напуска обекта по време на смените, поради което и в тежест на ответника е било доказването на насрещното твърдение, че ищецът е имал такова право, каквото доказване в процеса не е проведено. Напротив- от показанията на св. св. М. Г.ев, св. Н. П. и св. Г. Д. /бивш служител на ответното дружество, също „шофьор самолетообслужваща техника“/, преценени при условията на чл.172 ГПК, се установява, че почивката по време на дежурство е използвана за хранене и за физиологични нужди, като по време на смените посочените служители не са имали право да напускат обекта на летището, за да извършват дейности от личен характер. Анализът на установените по делото факти налага извод, че по време на всяка смяна ищецът е бил длъжен да присъства и е присъствал физически на определеното му от работодателя място. Изпълнявайки задълженията си на „супервайзор, шофьор самолетообслужваща техника“, по време на всяка от 12- часовите си смени той е бил на разположение на работодателя, поради което и, дори да е ползвал почивки за хранене и физиологични нужди по време на смените, тези почивки следва да бъдат разглеждани като част от работното му време. При съобразяване на горните факти и обстоятелства и с оглед приетия от въззивния съд извод, че почивката е част от работното време на ищеца, респ. че почивките за хранене не следва да се приспадат от работното му време, на същия следва да бъде присъдено възнаграждение за положен извънреден труд за 65.43 часа за І- вото шестмесечие на 2018 г., за 46.25 часа- за първите 3 месеца от ІІ- рото шестмесечие на 2018 г., и за 30.33 часа- за процесните 2 месеца от ІІ- рото шестмесечие на 2019 г. Часовата ставка за периода на І- вото шестмесечие на 2018 г. е 15.71 лв. за час отработено време, при зачитане и на коефициента по чл.262, ал.1, т.4 КТ /с 50 на сто увеличение/- според цитираното експертно заключение, поради което и за процесните 65.43 часа дължимата на Г. П. на основание чл.262, ал.1, т.4 КТ сума възлиза на 1 027.91 лв. Часовата ставка за периода на ІІ- рото шестмесечие на 2018 г. е също 15.71 лв. за час отработено време, при зачитане на коефициента по чл.262, ал.1, т.4 КТ /с 50 на сто увеличение/- според експертното заключение, поради което и за процесните 46.25 часа дължимата на Г. П. на основание чл.262, ал.1, т.4 КТ сума възлиза на 726.59 лв. Часовата ставка за периода на ІІ- рото шестмесечие на 2019 г. е 16.80 лв. за час отработено време, при зачитане на коефициента по чл.262, ал.1, т.4 КТ /с 50 на сто увеличение/- според експертното заключение, поради което и за процесните 30.33 часа дължимата на Г. П. на основание чл.262, ал.1, т.4 КТ сума възлиза на 509.54 лв. При тези съображения искът на Г. П. по чл.262, ал.1, т.4 КТ следва да бъде уважен за сумата 2 264.04 лв. /1 027.91 лв.+ 726.59 лв. + 509.54 лв./, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, а за останалата част до пълния предявен размер от 3 193.76 лв. искът за присъждането на възнаграждение за извънреден труд като неоснователен следва да бъде отхвърлен. Частично основателен е и искът на П. по чл.245, ал.2 КТ /квалифициран от СРС като иск по чл.86, ал.1 ЗЗД/. В КТ се съдържа специална норма относно размера на обезщетението за забава върху неизплатеното в срок трудово възнаграждение /чл.245, ал.2 КТ/, която дерогира прилагането на общата разпоредба на чл.86 ЗЗД. Съгласно чл.245, ал.2 КТ разликата до пълния размер на трудовото възнаграждение остава изискуема и се изплаща допълнително заедно с лихва, равна на основния лихвен процент за съответния период. Съгласно чл.270, ал.2 КТ трудовото възнаграждение се изплаща авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго. В настоящия случай между страните е уговорено друго, като според приложения от ищеца трудов договор работодателят- ответник е поел задължение да изплаща трудовото възнаграждение на ищеца до 24- то число на месеца, следващ отработения. Следователно относно плащането на възнагражденията за положен през процесния период на сумирано отчитане на работното време извънреден труд работодателят е изпадал в забава на 25.07.2018 г. /за І- вото шестмесечие на 2018 г./, на 25.01.2019 г. /за ІІ- рото шестмесечие на 2018 г./ и на 25.01.2020 г. /за ІІ- рото шестмесечие на 2019 г./, от които дати до датата на подаване на исковата молба дължимата мораторна лихва, определена съобразно чл.162 ГПК с помощта на компютърен лихвен калкулатор, възлиза на сумата 335.61 лв. общо, която именно следва да бъде присъдена на ищеца на основание чл.245, ал.2 КТ. В останалата част до присъдения от СРС размер от 462.85 лв. акцесорният иск на П. като неоснователен следва да бъде отхвърлен. Неоснователни са и исковете на Г. П. по чл.150 вр. чл.262, ал.1, т.1 КТ и чл.245, ал.2 КТ /квалифициран от СРС като иск по чл.86, ал.1 ЗЗД/ за сумата 1 841.27 лева- неплатено увеличение на възнаграждението за положен извънреден труд общо за 461 часа извънреден труд за периода м.11.2018 г.- м.05.2019 г. вкл., за м.08.2019 г., м.11.2019 г.- м.02.2020 г. вкл., и за сумата 171.28 лв.- обезщетение за забава при плащането на тази главница. По силата на чл.13, ал.1, т.1 и т.3 НСОРЗ с колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат да се определят допълнителни трудови възнаграждения за постигнати резултати от труда /за конкретния принос на работника или служителя/- текущо, за година или за друг период, респ. от част от печалбата. Следователно законодателят е предвидил правна възможност работодателят както едностранно, така и по съгласие със служителя и работника да определя правила за допълнителни трудови възнаграждения при постигането на определени трудови резултати. Допълнителното трудово възнаграждение за постигнати резултати от труда представлява по своето правно естество целева награда. Ако работодателят е определил премия, бонус за добро изпълнение на трудовите задължения, за премирания работник или служител възниква притезателно право да получи съответната сума като бонус /паричен стимул/. В случая според представените по делото писмени доказателства работодателят- ответник е начислявал и изплащал на ищеца такива допълнителни трудови възнаграждения, обозначени в приложените фишове за работна заплата като „премия“, „целева награда“, „заработка“ и т.н. Тези плащания, включая плащането, назовано „заработка”, и възнаграждението за предоставен на работодателя извънреден труд /насрещна парична престация/ не са тъждествени, поради което и не може да се приеме, че за част от процесния период е било изплащано възнаграждение за извънреден труд, за чийто увеличен размер е предявена втората претенция на ищеца, при уважаване на която му е присъдена сумата 1 841.27 лв. Доколкото не се установява, че посоченото плащане е за положен от ищеца извънреден труд, няма основание за присъждането и на увеличен размер в негова полза. Предвид акцесорния характер на претенцията за сумата 171.28 лв.- лихви за забава при плащане на посочената главница, същата като неоснователна следва да бъде отхвърлена. С оглед горното, поради частично несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора постановеното от СРС решение следва да бъде отменено като неправилно в обжалваната част, в която ответникът „Голдеър Хендлинг България“ ООД е осъден да заплати на ищеца Г. П. сумата 929.72 лв.- горница над сумата 2 264.04 лв. до пълния предявен размер от 3 193.76 лв.- възнаграждение за положен извънреден труд през периода м.01.2018 г.- м.09.2018 г. /9 месеца/ и през периода м.09.2019 г.- м.10.2019 г. /2 месеца/, и сумата 127.24 лв.- горница над сумата 335.61 лв. до пълния предявен размер от 462.85 лв.- лихва за забава при плащане на посочената главница, като вместо това бъде постановено решение за отхвърляне на предявените от Г. П. искове по чл.262, ал.1, т.4 КТ и чл.245, ал.2 КТ за горепосочените суми като недоказани и неоснователни. На отмяна като неправилно подлежи постановеното от СРС решение и в частта, в която на основание чл.150 вр. чл.262, ал.1, т.1 КТ и чл.86, ал.1 ЗЗД на ищеца П. са присъдени сумата 1 841.27 лева- неплатено увеличение на възнаграждението за положен извънреден труд общо за 461 часа извънреден труд за периода м.11.2018 г.- м.05.2019 г. вкл., за м.08.2019 г., м.11.2019 г.- м.02.2020 г. вкл., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 29.05.2020 г., до окончателното й изплащане, и сумата 171.28 лева- обезщетение за забава при плащането на тази главница, считано за периода до 28.05.2020 г. На отмяна подлежи решението и в частта относно несъразмерно присъдените разноски по чл.78, ал.1 и ал.6 ГПК, възложени в тежест на ответното дружество. При преразпределяне на отговорността за разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът дължи да заплати на ищеца сумата 343.92 лв.- разноски за първоинстанционното производство /за платено адв. възнаграждение/, а на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът дължи да заплати на ответника сумата 467.80 лв.- разноски /за адв. възнаграждение/. За първата сума решението следва да бъде потвърдено, а за горницата над нея отменено. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът дължи да заплати допълнително на ответника сумата 467.80 лв.- разноски за първоинстанционното производство. На отмяна подлежи решението и в частта, в която ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС разноски по чл.78, ал.6 ГПК над сумата 287.41 лв. /дължима държ. такса и възнаграждение на вещо лице- в размер на 400 лв./. В останалата обжалвана част, в която ответникът „Голдеър Хендлинг България“ ООД е осъден да заплати на ищеца Г. П. сумата 2264.04 лв.- възнаграждение за положен извънреден труд през периода м.01.- м.09.2018 г. и през периода м.09.- м.10.2019 г., ведно със ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба- 29.05.2020 г., до окончателното й изплащане, и сумата 335.61 лв.- лихви за забава при плащането на тази главница, считано за периода 25.07.2018 г.- 28.05.2020 г., а също и в частта относно съразмерно присъдените на ищеца разноски от 343.92 лв. и присъдените в полза на СРС разноски от 287.41 лв., решението на СРС като правилно следва да бъде потвърдено. При този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК въззиваемата страна дължи да заплати на въззивника сумата 644.91 лв.- разноски за въззивното производство /за платени държ. такса и адв. възнаграждение/, съразмерно на уважената част от жалбата. На основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемия сумата 412.71 лв.- разноски за въззивното производство /за платено адв. възнаграждение/, съразмерно на отхвърлената част от жалбата. Водим от горното, Софийски градски съд