Решение № 684 от 9.12.2021 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 2386/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано по въззивна жалба, подадена от Д. П. П., ЕГН: ••••••••••, против решение №1373 от 30.07.2021 г., постановено по гр.д. № 2436/2021 г., по описа на Пловдивски районен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката против „ПетЕкоФлекс-ПЕФ“ ООД, ЕИК: 204834798, обективно кумулативно съединени искове за признаване за незаконно уволнението, констатирано със Заповед № 066/ 11.12.2020 г. на управителя на „ПетЕкоФлекс- ПЕФ“ ООД и неговата отмяна – правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност – „търговски директор“– правно основание чл. 344, ал.1, т. 2 КТ, за заплащане на обезщетение за оставането на ищцата без работа вследствие на уволнението в размер на 19 152 лева, дължимо за периода 12.12.2020 г. – 12.06.2021 г. – правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ. Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по същество на правния спор, с което исковите претенции да бъдат уважени като основателни. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК; изхождат от легитимирано лице; касае неблагоприятното за него първоинстанционно решение, и откъм съдържание и приложения е редовна, поради което се явява допустима. От събраните по делото доказателства, които прецени поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване разпоредбите на чл.269 и сл. ГПК относно правомощията на въззивната инстанция, Пловдивският окръжен съд прие следното: Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ вр.чл. 225, ал. 1 от КТ, предявени от Д. П. П., ЕГН: ••••••••••, против ПетЕкоФлекс- ПЕФ“ ООД, ЕИК: 204834798. В исковата молба са изложени съображения, че от 05.03.2019г. ищцата е работила в ответното предприятие по трудов договор, на длъжността „•••••••“, с място на работа: град П.С предизвестие от 10.11.2020г. ищцата е била уведомена от работодателя за прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.4 от КТ с изтичане на едномесечния срок на предизвестието, за което е била издадена на 11.12.2020г. от работодателя и нарочна заповед №066. Ищцата счита уволнението й за незаконно, тъй като издадената заповед от работодателя не е била мотивирана и не е бил налице престой в предприятието повече от 15 дни. Твърди, че със Заповед № П1/ 09.11.2020г. на работодателя, е бил обявен престой само за работещите в цех производство- полимерна тъкан, но не и за работещите в администрацията. Състоянието на реален престой и плащане по чл.267 от КТ не е било отразено във фишовете й за заплати за месец ноември и декември, а със Заповед №П2/17.11.2020г., издадена от работодателя на основание чл.120Б от КТ е било разпоредено да работи от вкъщи през периода 18.11.2020г.-10.12.2020г. Въз основа на така релевираните оплаквания е отправила искане до съда да постанови решение, с което да признае уволнението й за незаконно и като такова да го отмени, да бъде възстановена на предишната работа, както и да осъди ответника да й заплати обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ за оставането без работа поради незаконно уволнение за период от 6 месеца, считано от 12.12.2020 г. в размер на 19 152 лева. Ответникът оспорва предявените искове и моли съда да ги отхвърли като неоснователни. Твърди, че уволнението на ищцата е законно, предизвестието и заповедта за уволнение са мотивирани, и е налице спиране на работата в цялото предприятие за повече от 15 дни.Посочва се, че поради липсата на текущи поръчки е била спряна работата в цялото предприятие, а не единствено в конкретен цех. Поради обявеното извънредно положение на територията на Р. България, за част от работниците, за които това е било възможно, е разпоредено да извършват временно работа от разстояние. За времето на престой, в съответствие с нормата на чл. 267, ал. 1 КТ, на ищцата й е било заплащано трудовото възнаграждение. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните по реда на чл. 235, ал.2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното: Страните по делото не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства е документално установено, че от 05.03.2019г. ищцата е работила в ответното предприятие по трудов договор на длъжността „•••••••••“, с място на работа: град П. На 09.11.2020г. от работодателя е издадена Заповед №П1/09.11.2020г., с която е обявен престой в предприятието-цех за производство на полимерна глина, гр.П., за периода от 09.11.2020г.-30.11.2020г., поради липса на договорени и потвърдени поръчки и дадени заявки за производство и съответно продажба на полимерна тъкан, като последица от световната пандемия от разпространение на Ковид-19.Разпоредено е по време на престоя и във вр. с чл.173а от КТ, всички служители в предприятието да ползват полагаемия за 2020г. платен годишен отпуск, за което да бъде изплащано обезщетение по чл.177 от КТ.Посочено е в заповедта, че по време на престоя ще бъдат прилагани разпоредбите на чл.120Б от КТ –работа от вкъщи и чл.120/1-уплътняване на работното време с дейности, невлизащи пряко в задълженията по трудова характеристика, като почистване, подреждане и пренареждане на работните пространства и складовите площи.За времето на престой, извън ползването на годишния отпуск, на всички служители ще бъде начислено пълно трудово възнаграждение, във връзка с чл.267, ал.1 и ал.3.Със Заповед № П2/17.11.2020г., връчена на ищцата на същата дата, от страна на работодателя и във връзка с обявения престой в предприятието и чл.120Б от КТ, е разпоредено ищцата да осъществява работа от вкъщи за периода 18.11.2020г.-10.12.2020г., с право на работодателя да прекрати действието на заповедта, при възникване на необходимост за изпълняване на служебните задължения от страна на служителя от мястото му на работа-цех за полимерна тъкан, гр.П.Трудовото правоотношение е прекратено от работодателя с месечно предизвестие, връчено на ищцата на дата 10.11.2020г. Изтичането на срока на предизвестието и прекратяването на трудовия договор е констатирано със издадена от работодателя Заповед № 066/ 11.12.2020г., връчена на ищцата на 11.12.2020г. Посоченото в предизвестието и заповедта основание за прекратяване на трудовото правоотношение е чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ – в случаите, когато трудовият договор се прекратява с предизвестие, какъвто е процесният, конститутивното действие по прекратяване на съществуващото трудово правоотношение настъпва с изтичането на срока на предизвестието, а издадената заповед за прекратяване на трудовия договор има само констативен характер. В тези случаи релевантните основания за уволнението са тези, които са посочени в предизвестието, тъй като предизвестието е определящо за прекратяването на трудовото правоотношение. Неоснователен е доводът на ищцата, че връченото й писмено предизвестие било немотивирано. В предизвестието ясно е посочено основанието за уволнението чрез посочването на текста от закона - чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, като още в исковата си молба ищцата признава, че е била предварително уведомен от страна на работодателя за обявения престой в предприятието със Заповед № П1/ 09.11.2020г., а със Заповед №П2/17.11.2020г. й е била наредено да работи от вкъщи през периода 18.11.2020г.-10.12.2020г.. Следователно за ищцата е била налице яснота по отношение на прекратителното основание и съответно съдът, при осъществяваната проверка за законност, следва да прецени дали е налице състава на основанието, посочено в предизвестието за уволнение. За да е налице приложеното спрямо ищцата уволнително основание- "спиране на работата за повече от 15 работни дни" по смисъла на чл. 328, ал.1, т.4 КТ, следва временно да е преустановена дейността на предприятието /учреждението, дружеството/ или на част от него, поради организационно- технически или икономически причини, без да е от значение конкретното им проявление, като определяща в тази хипотеза е невъзможността на работодателя да генерира продукция и от там- доходи /при осъществявана търговска дейност/, с които да заплаща трудовото възнаграждение на работниците. Спирането на работа означава престой на работника или служителя, състояние, при което той не работи и не изпълнява задълженията си по сключения трудов договор по независещи от него причини. Причините може да са организационно- технически, икономически или други, в резултат на което работодателят взема решение за спиране на работата за повече от петнадесет дни. Конкретните причини, мотивирали работодателя в тази насока, са от вътрешно служебно естество, взетото решение има автономен характер и не може да се контролира от съда за целесъобразност /в този смисъл: Решение № 298 от 28.10.2014 г. по гр.д.№ 977/ 2014 Г. на ВКС, ГК, IV ГО; Решение № 1408 от 06.10.2005 г. по гр.д.№ 938/ 2003 г. на ВКС, ІІІ ГО/. Уредените в чл. 120 КТ, 173, ал. 4 КТ, чл. 160 КТ и чл. 267 КТ възможности за работодателя с оглед социалната функция на трудовото законодателство - закрила на правото на труд при организационно-технически и икономически проблеми на предприятието работодател, нямат отношение към преценката на факта налице ли е спиране на работата за определения в закона срок. Без правно значение е дали работникът е бил задължен да ползва платен или неплатен отпуск по време на спиране на работата, дали поради престоя му е възложено да изпълнява временно друга работа или е получавал обезщетение за престой, както и дали е могъл или не да полага труд по други причини, каквато е временната нетрудоспособност. Единственото основание за прекратяване на трудовото правоотношение с работника по чл. 328, ал.1, т.4 КТ е пълното преустановяване на дейността за определен период, поради което при уволнение на това основание не е предвидено и задължение за подбор по чл. 329 КТ, нито закрила по чл. 333 КТ. В този смисъл Решение № 92/14.04.2016г., по гр.д. № 4515/ 2015г., по описа на ВКС, IV- то г.о.; Решение № 298 / 28.10.2014 г. по гр. д. № 977/2014 г. по описа на ВКС, IV- то г.о.; Решение № 145 / 01.07.2019 г. по гр. д. № 4442/2018 г. по описа на ВКС, IV- то г.о. В процесния случай посочените предпоставки за законосъобразно упражняване на правото на работодателя за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение с работника по чл.328, ал.1, т.4 от КТ, решаващият състав на съда, приема че са налице. По делото е безспорно установено, че със Заповед №П1/09.11.2020г. на работодателя е обявен престой в предприятието, •••••••, гр.П., за периода от 09.11.2020г.-30.11.2020г.С нарочна Заповед № П2/17.11.2020г. и във връзка с обявения престой в предприятието, е разпоредено на ищцата да изпълняване служебните си задължения не от мястото й •••••••••, а от вкъщи. Обективният факт на престой се установява и от показанията на разпитаните по делото свидетели по почин на ответника А. Г. и П. Ц..Показанията на двамата свидетели са напълно еднопосочни и безпротиворечиви, че работата в ответното дружество е изцяло преустановена в периода 09.11.2020г.- 30.11.2020г. В тази връзка, св. Г. конкретно посочва, че работата е била преустановена не само в производството, но и в администрацията на ответното дружество. Изтъква, че за периода на престой не се е произвеждала продукция и не са обработвани и получавани поръчки от клиенти. Свидетелят е категоричен, че през времето на престой работниците са били на разположение на работодателя, но самото дружество не е осъществявало присъщата си дейност. В същата насока са и думите на св. Ц. Последната също посочва, че през м.11.2020г. цялото предприятие ( администрация и производство ) са били в престой и никой не е полагал труд. Свидетелката сочи, че ищцата е била на разположение от вкъщи предвид пандемичната обстановка, но не е полагала труд. Дори е върнала предоставените й за служебни цели телефон и лаптоп. Съдът изцяло кредитира показанията на тези свидетели, като последователни, непосредствени и логични в частта им, касаеща предмета на доказване и останали неопровергани от насрещната по спора страна. Въззивният съд напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, че показанията на свидетеля М. У., разпитан по почин на ищцата, не могат да бъдат достоверен източник на информация и не носят релевантни за предмета на доказване сведения, тъй като пред съда свидетелят е заявил, че до 30.11.2020г. не е бил на работа, не може да отговори на поставените му въпроси дали предприятието е работило и дали служителите са били на работните си места. При съквупната преценка на така събраните по делото и неоспорени от ищеца писмени доказателства и показанията на разпитаните по делото свидетели А. Г. и П. Ц., по делото е установено, че в периода 09.11.2020г.- 30.11.2020г. ответното дружество е било в престой, т. е. за повече от 15 работни дни. Без правно значение е дали работникът е бил задължен да ползва платен или неплатен отпуск по време на спиране на работата, дали поради престоя му е възложено да изпълнява временно друга работа или е получавал обезщетение за престой, както и дали е могъл или не да полага труд по други причини, дали служителят е бил на разположение от своя дом и въведена работа от вкъщи, дали във фишовете за заплати е предвидено заплащане на обезщетение по чл.267 КТ, тъй като беше казано, че уредените в чл. 120 КТ, чл.120Б КТ, 173, ал. 4 КТ, чл. 160 КТ и чл. 267 КТ възможности за работодателя с оглед социалната функция на трудовото законодателство, нямат отношение към преценката на факта налице ли е спиране на работата за определения в закона срок. В обобщение на гореизложеното и доколкото по делото е категорично установено, че е налице престой в предприятието на ответника, продължил повече от петнадесет работни дни, то е налице и посоченото от работодателя основание за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата- чл.328, ал.1, т.4 от КТ. Работодателят е упражнил законосъобразно правото си на уволнение на ищцата, поради което и предявеният от нея иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 от КТ - за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, както и обусловените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ - за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ, са неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени. Предвид съвпадането на направените изводи с тези на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено. При този изход на правния спор жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна направените по делото разноски в размер от 1 800 лева- за заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, съдът