Решение № 488 от 25.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 6881/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. С решение № 20083247/14.03.2020 г., постановено по гр.д. №18507/2020 г. на СРС, ГО, 144 състав, ответникът „А.Б.“ ЕООД е осъден да заплати на основание чл.200 КТ на ищците А. А. М. и Е. А. М., действащи чрез своя законен представител /майка/ - Д. Б. М., сумата от по 97 680 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди –болка и страдания от загубата на техния баща А. Е. М.. поради трудова злополука, случила се на 30.11.2017г. между 06.00 часа и 07.30 часа в сутринта на територията в предприятието на „А.Б.“ ЕООД, а именно „смърт“ на А. Е. М., ЕГН ••••••••••, баща на А. А. М. и Е. А. М., призната за такава с Разпореждане на НОИ на РБ № 21547/06.02.2018г. ведно с лихвата за забава от датата на злополуката – 30.11.2018г. до подаване на исковата молба – 20.05.2020. и от датата на подаване на исковата молба – 20.05.2020г. до окончателното изплащане на задължението, като искът е отхвърлен за разликата до от по 110 000 лева за всеки един от ищците. Срещу решението в частта, в която предявеният иск е уважен, е постъпила въззивна жалба от ответника „А.Б.“ ЕООД. В жалбата се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния и процесуалния закон, и необосновано. Поддържа се, че при определяне размерна дължимото обезщетение съдът не се е съобразил с нормата на чл.52 ЗЗД и актуалната съдебна практика. Твърди се, че съдът е следвало да съобрази стандарта на живот на страната, възрастта и общественото положение на пострадалия, степента на близост и какви са били реално житейските отношения между починалия и ищците, както и и отражението върху психиката на ищците и начина им на живот. Въззивникът сочи, че по делото се доказало, че ищците не са поддържали силна и тясна емоционална връзка с баща си към момента на смъртта му. Поддържа, че справедливият размер на обезщетение е по 40000 лв. за всеки ищец, от която следва да се приспадне платеното по застраховка „Трудова злополука“ обезщетение по 12320 лв. Във въззивната жалба се твърди, че с действията си А. Е. М. е допринесъл за настъпване на събитието, проявявайки груба небрежност, като е бил на работното си място в 7, 30 часа, преди началото на работното време и е започнал да ремонтира управлявания от него тежкотоварен автомобил „МАН“ въпреки изричната забрана за това съгласно правилата за безопасност в предприятието, с които А. Е. М. е бил запознат. Поддържа се, че опасността от падането на самосвала е могла да се предвиди дори и при най-елементарна положена грижа и преценка, поради което е налице съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл.201, ал.2 КТ. Въззивникът сочи, че А. Е. М. е допринесъл с 90% за настъпване на събитието. Моли се за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск, както и присъждане на сторените разноски за двете съдебни инстанции. В срока по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемите А. А. М. и Е. А. М. са депозирали отговор на въззивната жалба, в който излагат доводи за неоснователност и необоснованост на подадената въззивна жалба. Поддържат, че било в тежест на работодателя да докаже извършени действия от страна от работника, които биха могли да се квалифицират като груба небрежност, като не било доказано А. Е. М. да е извършвал ремонт на камиона при настъпване на инцидента. В отговора се твърди, че определеното обезщетение е морално и справедливо, доколкото към момента на настъпване на смъртта ищците са били малолетни, загубата е довела до дълбока промяна в характерите им, до здравословни проблеми и такива в училище. Моли се потвърждаване на решението в обжалваната част и присъждане на сторените разноски. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното: Производството по делото е образувано по предявен от А. А. М. и Е. А. М., действащи чрез своя законен представител /майка/ - Д. Б. М., срещу „А.Б.“ ЕООД иск с правно основание чл.200 КТ за заплащане на сумата от по 110 000 лв. за всеки ишец, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болка и страдания от загубата на техния баща А. Е. М.. поради трудова злополука, случила се на 30.11.2017г. между 06.00 часа и 07.30 часа в сутринта на територията в предприятието на „А.Б.“ ЕООД, а именно „смърт“ на А. Е. М.. Безспорно между страните по делото е, че към датата на настъпване на злополуката 30.11.2017г. А. Е. М. е заемал при ответника длъжността „шофьор самосвал“ с място на работа цех гр. София, както и настъпването на посочената в исковата молба дата злополука, която по надлежния ред е била призната за трудова по чл. 55, ал. 1 КТ съгласно разпореждане № 21547/ 06.02.2018г. на НОИ, ТП – София град. Не е спорно също така, че ищците са наследници на починалото лице – а именно деца. Следователно, по делото несъмнено се установява, че към датата на инцидента наследодателят на ищците се е намирал в трудово правоотношение с ответното дружество, като по време на изпълнение на служебните му задължения е настъпила трудова злополука, причинила неговата смърт. Наличието на причинна връзка между злополуката и смъртта на лицето не се оспорва, като се установява предвид констатациите във всички писмени доказателства по делото - протокол №10/29.01.2018 г. на ТП на НОИ София град за резултатите от извършено разследване на злополуката, станала на 30.11.2018 г., разпореждане на НОИ с № 21547/ 06.02.2018г./. С оглед на изложеното, спорни по делото остават единствено обстоятелствата дали злополуката е предизвикана изцяло или отчасти от противоправно поведение на пострадалия, изразяващо се в груба небрежност, която би могла да обоснове намаляване на дължимото обезщетение от работодателя, както и какъв е справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищците неимуществени вреди, във връзка с които обстоятелства са и всички наведени доводи във въззивната жалба на работодателя. При трудовата злополука е налице съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението. В този смисъл е постановена трайна съдебна практика – Решение № 291 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 951/2011 г., IV г. о., Решение № 510 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1923/2009 г., IV г. о., Решение № 348 от 11.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 387/2010 г., IV г. о. и др. В настоящия случай при съвкупна преценка на събраните писмени и гласни доказателства се налага извод, че процесната трудова злополука е настъпила при следната фактическа обстановка: От протокол на НОИ Република България от 29.01.2018г., е видно, че в гр.София, ул.•••••••, във времеви отрязък от 06.00 часа до 07.30 часа на 30.11.2017г. А. М. като шофьор на тежкотоварен автомобил – 12 и повече тона при неясни причини е бил затиснат от коша на камиона и поради възникнали несъвместими с живота множество травми е починал. С разпореждане на НОИ с № 21547/ 06.02.2018г. така случилото е било признато за трудова злополука. Не се спори и това се установява от протокола за трудова злополука, както и от длъжностната характеристика, представена от трето по делото лице, че работникът М. е следвало да осъществява превози на стоки и товари до и в рамките на населеното място, да следи за нормалната работа на двигателя и да спазва правилата за безопасност на движение през време на превозване на стоките и материалите. Вменено му е задължение за полагане на нужните грижи за нормалното функциониране на моторното превозно средство като проверява изправността на системата на автомобила и други. Според протокола за трудова злополука служителят е бил с проведени инструктажи по безопасност и здраве при работа – начален такъв от 26.02.2016г. и периодичен от 01.03.2017г. Представени от страна на ответника са заповед на представляващия дружеството от 22.05.2017г. и подписи за връчването й; правилник за вътрешния трудов ред от 01.07.2017г. и вътрешни правила за организация на работната заплата от 01.07.2017г. с доказателства за връчването им на работниците; оценка на риска от 01.07.2017г., които са оспорени от ищците в частта относно положения от А. М.. Във връзка с това оспорване първоинстанционният съд е допуснал и назначил съдебно – графологична експертиза, неизпълнена поради липсата на годен материал за изследване и съответно отменена. При липсата на проведено пълно доказване на оспорването на подписите, положени за работника А. М., въззивната инстанция приема, че са положени от него и същият е бил запознат както със заповедта от 22.05.2017г., така и с правилника за вътрешния трудов ред и с оценката на риска. От заповедта на работодателя от 22.05.2017г. се установява, че е забранено на заемащите длъжността ‚шофьор“ да извършват ремонти по моторните- превозни средства; да не ги управляват без извършен предпътнически преглед от компетентно лице, което е в договорни отношения с работодателя; да не управляват поверените им машини преди да им е извършен ежедневен инструктаж; да спазват разпоредбите на ЗБУТ и КТ досежно възложената им работа. С тази заповед са променени длъжностните характеристики на служителите, като са отменени всички задължения в раздел втори от нея с изключение задълженията на трето по делото лице във връзка с проверка изправността на ходовата част на МПС и пътно – строителна техника. Определено е и място за маркиране на моторните – превозни средства с части и инструменти под навеса, като е забранено на служителите да ползват тези части и инструменти. От показанията на разпитаните свидетели - М.В.Д. и М.А.К., се установява, че и двамата свидетели са били колеги на А. М. и са работели в ответното дружество през исковия период на длъжност ‚багерист“ като и двамата знаят за случилото се. Според показанията на М.Д., когато отишъл сутринта на работа видял, че портата била отворена и камионът на А. работел. Той влязъл, заобиколил и започнал да го търся и да го вика като минал от другата страна и видял, че е притиснат от легена. Уплашил се много и започнал да звъни на А.. Дошла полиция и веднага след това линейка. Не си спомня дали към момента, в който го видял А. е бил с предпазно облекло. Излага, че А. е бил на длъжност „шофьор“, а той „багерист“ като сутрин заедно са ходили в базата да вземат ключовете и да им се прави инструктаж. Този инструктаж се е правил на всички и се е изразявал в това да се носят предпазни средства, да се внимава с машините и др. задължения във връзка с безопасността им. След инструктажа се вземат ключовете за машината и се придвижват с камионите до обекта. Уточнява, че във връзка с техническото състояние на машините имали задължение в случай на установен някакъв проблем да се сигнализира А., за да предприеме мерки по неговото отстраняване. Не им е било разрешено да извършват ремонт по поверените им машини като за тези задължения са подписали декларация. Предполага, че такава декларация за инструктаж и забрана за извършване на ремонт по машините, е подписана и от А. като шофьор на самосвал. Уточнява, че освен писмената забрана служителите – водачи на превозни средства в дружеството са били инструктирани и устно всеки ден, а именно да не правят ремонти на машините. Уточнява работното място, а именно гаража, за който А. има ключ и той отключва. Сочи, че пострадалият е присъствал на инструктажите, но понякога е закъснявал. Ремонт на машините е следвало да се извършва в сервиз, за което е уведомявано лицето, което взема решение за това дали да се извърши ремонта и къде. Отделно от това конкретизира, че в предприятието има механик, на когото са му възложени тези задължения по ремонта. Свидетелят М.А.К., който също е заемал длъжността „багерист“ през исковия период излага, че по време на случилото се не е бил в предприятието, но е разбрал за злополуката. Излага, че работният ден започвал от 8 до 17 ч. с инструктаж за безопасност на работа. И той споделя, че служителите нямат право да ремонтират сами машините, като когато има проблем с някоя от тях търсят специалист. Имало е заповед, с която се забранява ремонт на поверените им камиони и багери като са били инструктирани и устно да не пипат машините без знанието на механика. Излага, че са длъжни да проверяват автомобила за масло, вода, състояние на гумите и ако видят болт на гумата например, че е за смяна, машината отива на гумаджия и там се прави. Ремонтът на машините се извършва в сервиз, но тяхно задължение е било да следят за безопасността им – машината трябва да се поддържа, да се проверява дали е в изправност от механика, като водачите на тези автомобили проверяват маслото и горивото. Излага, че шофьорите на самосвалите е следвало да проверяват дали механизмът на легена работи, което става в кабината на камиона т, .е проверяват само устройствата на машините за това дали работят или не. При недоказаност на стореното от ищците оспорване на подписа на техния наследодател досежно заповедта за забрана за ремонт на поверените им автомобили, както и инструктажа и оценката на риска, въззивната инстанция с оглед и събраните свидетелски показания намира, че А. М. е бил запознат с правилата за безопасност в предприятието, както и със забраната за ремонт на тежкотоварните машини. С оглед така събраните доказателства въззивната инстанция приема за недоказано заявеното от въззивника възражение за съпричиняване. От събраните по делото доказателства еднозначно се установява, че А. М. е бил затиснат от коша на камиона и поради възникнали несъвместими с живота множество травми е починал. По време на настъпване на процесното събитие не е имало очевидци, респ. не може да се установи със сигурно какво точно е правил А. М. до камиона. По делото няма събрани никакви доказателства, че при настъпване на събитието А. М. е извършвал ремонт на камиона – липсват данни същият да е носил инструменти, да е имало разглобени части от превозното средство, както и да е имало техническа повреда на камиона. Макар на шофьорите да е било забранено да извършват ремонт на камиона, видно от длъжностната характеристика на А. М. и свидетелските показания същите е следвало да проверяват техническата изправност на управлявания от тях камион. За да се приеме, че предпоставките на чл. 201, ал. 2 КТ са налице е необходимо да бъде установено по категоричен начин, като доказателствената тежест е на работодателя, извършването на такива действия от страна на пострадалия и то със съзнанието за възможното настъпване на вредоносните последици и самонадеяното отношение към съществуващата опасност от тяхното настъпване. Този извод за наличието на груба небрежност не може да се основава на предположение – в този смисъл виж Р № 719/ 10.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2898/2008 г., I г. о., ГК, както и Р № 60/ 5.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5074/2013 г., IV г. о., а следва да се установи изцяло. Ето защо предвид липсата на каквито и да е било доказателства А. М. да е извършвал ремонт на камиона, въззивната инстанция приема, че работникът не е съпричинил настъпилата трудова злополука, действайки при условията на груба небрежност, поради което и възражението на въззивника за съпричиняване се явява неоснователно. Съгласно константната практика на ВКС (Решение № 140/ 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1328/2012 г., III г. о. и Решение № 499/ 9.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1577/2010 г., IV г. о.) отговорността на работодателя по чл.200 КТ за обезщетение на пострадал от трудова злополука, макар и да произтича от договор, е по естеството си деликтна, поради което правилата за деликтите са приложими към тази отговорност. Обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на пострадал от трудова злополука възмездява страданията или загубата на морална опора и подкрепа, понесени от близките на починалия. При смърт на пострадалия поради непозволено увреждане кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга, а размерът на обезщетението се определя по справедливост по реда на чл.52 ЗЗД. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от ППВС №4 от 23.12.1968 г./. Такива обективни обстоятелства в конкретния случай са претърпените от ищците болки и страдания, свързани с душевните мъки и емоционален стрес от внезапната смърт на техен най-близък човек – баща, отношенията между починалия и неговите деца, изпълнени с взаимна обич, подкрепа и привързаност, последиците от загубата върху здравословното, емоционалното и психичното състояние на ищците. От показанията на свидетелите В.С. М. и Е.Т.Т. се установява, че след инцидента Е. М. започнала да реве и се гушнала в баба си, а А. М. избягал от апартамента и го намерили навън в градинката. Установява, се, че Е. М. се затворила и престанала да общува, не искала да говори за баща си, а А. М. започнал да вдига кръвно, в училище се затворил, станал агресивен, успехът му намалял, не искал да говори за баща си. От показанията на свидетелите се установява още, че бащата на ищците се е грижил много за тях – обръщал им внимание, занимавал се с тях, пазарувал им е храна, дрехи. Водил ги по екскурзии, зоологическата градина, пицария, разходки и не е бил груб с тях. Децата много обичали баща си и загубата му им се отразява много зле и материално, като въпреки раздялата на родителите на ищците приживе отношенията помежду им са били добри и не са имали проблеми, скандали като ищците са живеели в една спокойна обстановка, материално задоволени, без да са били лишавани. От приетото пред първоинстанционния съд заключение на СМЕ се установява, че А. М. е с повишено кръвно налягане при липса на диагноза хипертония, като е напълно възможно повишеното артериално налягане да е в причинна връзка със случилата се ситуация, която води до стрес от загубата на баща му и съответно до ускорена сърдечна дейност. Вещото лице е посочило, че е възможно за в бъдеще ищецът А. да развие есенциална хипертония. За определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази възрастта на ищците към датата на настъпване на смъртта на техния баща / 12 г. за А. М. и 10 г. за Е. М./, при което същите в много ранна възраст са останали без единия си родител, съответно без нужната опора и подкрепа от най–близък човек /родител/. По делото безспорно се установи тежкото отражение върху психиката и на двамата ищци от преживяната загуба, както и близките им отношения с техния баща приживе. При съвкупна преценка преценка на всички така изложени обстоятелства, съдът приема, че справедливият размер на дължимото обезщетение е по 110 000 лева за всеки от ищците. От този размер следва да се вземе в предвид платеното по застраховката „Трудова злополука“ с полица с № 580007/190017/ 27.04.2017г. обезщетение в размер на по 12 320 лв., съответно предявеният иск се явява основателен за сумата от по 97680 лв. за всеки ищец. С оглед съвпадането на крайните изводи на двете инстанции, решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част. По разноските: Предвид неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски. На основание чл.38 ЗА вр. чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на процесуалния представител на въззиваемите адв. Я. А. – САК, с личен №•••••••, адвокатско възнаграждение в размер от 16928, 8 лв. /по 8464, 4 лв. за процесуално представителство на всеки от въззиваемите/. Така мотивиран, съдът