РЕШЕНИЕ

№ 85

-, 31.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20235530104910 по описа за 2023 година Предявен е частичен иск с правно основание чл. 52 ЗЗД. и. - твърди в поправената си искова молба, че на 28.10.2022 г., в качеството му на работодател, сключил с о., в качеството й на служител, трудов договор № 29. На 19.05.2023 г. последната подала молба за прекратяването му с 30-дневно предизвестие на основание чл. 326, ал. 1 и 2 КТ, а на 29.05.2023 г. - и молба за разрешаване ползването на платен годишен отпуск. Въз основа на чл. 173, ал. 1 КТ, работодателят не предоставил ползването на искания отпуск. В резултат на това, на 29.05.2023 г., о. публикува във - група „-”, пост, в който твърдяла, че и. бил некоректен работодател, поради неудовлетворяване на нейната молба за ползване на платен годишен отпуск в срока на отправено от нея предизвестие за прекратяване на трудов договор. Четири минути по-късно о. публикувала пост със същото съдържание и във - група „-“, като точният текст на публикацията й се цитира в поправената искова молба. Във връзка с публикацията бил съставен констативен протокол с рег. № 824/30.05.2023 г., акт № 61, том I, на нотариус -. Вследствие на опозоряващите публикации, трудовото правоотношение на о. било прекратено едностранно на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, пр. 1 КТ, чрез връчване на заповед за дисциплинарното й уволнение № А-01/05.06.2023 г. В отговор на тези му действия, о. предявила искова молба за обявяване на дисциплинарното уволнение за незаконно, по която било образувано гражданско дело № 2584 по описа за 2023 г. С. районен съд, по което имало влязло в сила решение № 830/02.10.2023 г., с което се отхвърляли предявените от нея, против и., обективно съединени искове за признаване уволнението й за незаконно и неговата отмяна, за присъждане на обезщетение по чл. 225 КТ за оставането й без работа в резултат на уволнението, като неоснователни и недоказани. Въпреки процесното дело и изходът от него следвало да се посочи, че винаги бил коректен работодател към о., и заплащал трудовото й възнаграждение в срок, като й заплатил и обезщетение за неизползвания отпуск, след прекратяване на трудовото й правоотношение. Чрез двете си публикации, посочвайки го, като некоректен работодател, една от които била във - група с над - членуващи, о. нанасяла сериозни неимуществени вреди на дружеството, които се изразявали в засягане на доброто му име и уронване на авторитета, чрез неверни и недоказани твърдения, които били изразени посредством средства за масово осведомяване. ВреД.е произлизали от факта, че от публикациите се създавало впечатление за дружеството, че било некоректен работодател, че не предоставяло отпуски на своите служители, и най-важното, че не изплащало дължимото на последните, след прекратяване на трудовите правоотношения със своите бивши служители. Създавало се негативно впечатление и за м., като търговец, с оглед на което можели в краткосрочен и средносрочен период жителите на града да отбягвали пазаруването от него, вследствие на което оборотите на дружеството да намалеели, което пък отново било вследствие на уронването на доброто име на търговеца. За и. възникнал правен интерес да предяви исковата молба за обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Правото на добро име било сред основните права на българските граждани. и., който бил регистриран като юридическо лице на територията на Р.Б., притежавал право на добро име (авторитет). Това неимуществено право било закрепено в нормативни актове от най-висока степен, които регулирали обществените отношения на територията на Р.Б. - чл. 32, ал. 1 КРБ и чл. 8 КЗПЧОС, която била съставена в Р. на 04.11.1950 г., ратифицирана по конституционен ред, обнародвана и влязла в сила на 05.10.1992 г. за Р.Б., била част от вътрешното право на страната, и имала предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й протИ.речали (чл. 5, ал. 4 КРБ). ЕСПЧ приемал, че за да бъдели ефективно гарантирани правата по КЗПЧОС, в полза на юридическите лица също следвало да се присъжда парично обезщетение за неимуществени вреди. Последните, които били претърпени от такива дружества, можели да имат основания, които били повече или по- малко обективни или субективни. Съдът приемал, че сред тях следвало да се държи сметка за репутацията на дружеството, несигурността при вземането на решения, разрива в управлението му (за изчисляването на последствията от което нямало точен метод), и макар и в по-малка степен, на причинените на членовете на управителните органи тревоги и безпокойство. Това твърдение се подкрепяло от решението на ЕСПЧ по казуса М. срещу Б.. В т. 59 от решение от 04.03.2014 г., ЕСПЧ постановявал, че що се отнасяло до иска за неимуществени вреди, съдът отбелязвал, че не бил изключвал възможността на търговско дружество да се присъдело обезщетение за неимуществени вреди на основания, които в по-голяма или по-малка степен били „обективни“ или „субективни“. Сред тях следвало да са репутацията на компанията, несигурността в планирането и вземането на решения, разцеплението в управлението на дружеството, и на последно място, макар и в по-малка степен, безпокойството и неудобството, което било причинено на членовете на управленския екип. В решение от 06.04.2000 г. на ЕСПЧ по делото К. срещу П., дружеството К. осъждало правителството на П. да заплатяло обезщетение в размер на 1, 5 млн. ескудос за нарушение на чл. 6, §1 КЗПЧОС, който уреждал правото на справедлив съдебен процес за всяко лице, без значение дали било физическо или юридическо. В т. 29 от решението, съдът възприел подобни критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, като при преценката на обезщетението, вземал под внимание, наред с имуществените вреди, тоест загубите, които били понесени като директен резултат от твърдяното нарушение, и неимуществените вреди, тоест репарация за безпокойството, неудобството или несигурността, които били причинени от нарушението, както и други неимуществени вреди; както и т. 35 от същото решение, където било посочено, че претенциите за неимуществени вреди, които били претърпени от такива фирми, можели да включват искания, които били в по-голяма или по-малка степен „обективни“ или „субективни“. Следвало да се отчита фирмената репутация, несигурността при планиране, нарушение в управлението на фирмата, и на последно място, макар и в по-малка степен, безпокойството и неудобството, което било причинено на членовете на ръководството на фирмата.

Ратифицирайки КЗПЧОС, Б. ясно и категорично заявила желанието си да спазва нейните разпоредби, които с акта на ратификация били станали част от вътрешното право на страната. В практиката на СЕС също можели да бъдат посочени пР.ери в тази връзка. Така съдът осъждал ЕК да платяла на корабостроително дружество обезщетение за неимуществени вреди, които били претърпени поради публикуването в Официален вестник на ЕС на подвеждаща информация, която засягала по-специално доброто име и реномето на компанията - в решението си по дело Т-88/09 от 08.11.2011, което било по казуса -, СЕС по ясен и категоричен начин се произнасял в подкрепа на правото на юридическите лица да получавали обезщетение за неимуществени вреди. В посочения казус италианското корабостроително дружество - осъждало ЕК да му заплатяла обезщетение в размер на 20 000 евро за претърпени от дружеството неимуществени вреди, плюс съответните компенсаторни и мораторни лихви. Неимуществените вреди на - се изразявали в публикуването в Официалния вестник на ЕС на подвеждаща информация, която засягала по-специално доброто име и реномето на -. СЕС бил на мнение, че едно такова неблагоприятно представяне на -, като предприятие, което не можело да предостави услуги, които съответствали на действащите стандарти, и така да изпълнело договорните си задълЖ.я, засягало отрицателно доброто му име и реномето му, които сами по себе си имали търговска стойност, което ЕК, впрочем, не оспорвала в пи- си изявления. В решение № 29/1998 по к.д. № 28/1998 г., КС отбелязал, че ЕКПЧ била „част от вътрешното право на страната, а решенията на ЕСПЧ били задължителни за всички органи в страната, включително и по тълкуването й по силата на чл. 46 КПЧОС. В решение № 2/1998 по к.д. 15/1997 г., КС отчитал, че нормите на ЕКПЧ, в материята на правата на човека имали общоевропейско и общоцивилизационно значение за правния ред на държавите-страни по ЕКПЧ, и били норми на европейския обществен ред. Ето защо тълкуването на съответните разпоредби на КРБ в материята на правата на човека следвало да бъде съобразено във възможно най-голяма степен с тълкуването на нормите на ЕКПЧ. Този принцип на конформно тълкуване съответствал и на международно признатата от Б. задължителна юрисдикция на ЕСПЧ по тълкуването и прилагането на ЕКПЧ. В обобщение нямало основание да бъде изключена възможността да се присъдело обезщетение на юридически лица за обезвреда на неимуществени вреди от изнесени чрез средства за масово осведомяване обидни и клеветнически твърдения, уронващи авторитета им. Правото на юридическите лица да претендирали неимуществени вреди, десетилетия наред било отричано от българската юриспруденция, но в последните години тази практика се променяла, чрез актовете на ВКС, които присъждали обезщетения за претърпени неимуществени вреди на юридически лица, които били обективирани в посочените в поправената исковата молба решения. С тях се приемало, че разпоредбата на чл. 45 ЗЗД не съдържала ограничения относно страните в правоотношението, което било възникнало от непозволеното увреждане - всеки бил длъжен да поправи вреД.е, които виновно бил причинил другиму, в т.ч. и на юридическо лице. Липсвало основание да се приемело изключване на възможността да се търсела отговорност за неимуществени вреди от ЮЛ и в последващите разпоредби в закона, включително и чл. 52 ЗЗД, чрез предявяването на иск за неимуществени вреди. Същото разрешение било прието и в посоченото в поправената искова молба влязло в сила решение на С. районен съд, с което било присъдено обезщетение за неимуществени вреди от деликт в полза на юридическо лице, като се посочват подробно мотивите му. Достигането на публикацията до толкова много читатели, която била видима и в личния профил на о., нанасяла неимуществени вреди, които се изразявали в засягане на доброто име и уронване на авторитета и репутация на и.. Негативните последици от накърняване на търговската му репутация винаги имали комплексен характер, който в един или друг момент засягал различни бизнес показатели, като значителен спад по отношение на клиентите на дружеството, а с това и по отношение на оборота, недоверие от страна на партньорите му, както и до неблагоприятни последици при търсенето на последващ персонал, а материалното отраЖ.е имало неясно и продължаващо във времето действие. В заключение моли да се приемело, че с исковата молба се претендирал частичен иск в размер на 5001 лева, от 20 000 лева, които представлявали нанесени неимуществени вреди от о. на и.. Искането е да се осъди о., да заплати на и., сумата от 5001 лева за съдебно предявена част от неплатено обезщетение от 20000 лева за претърпени неимуществени вреди от непозволеното му увреждане чрез неверни и недоказани твърдения, изразени в средства за масово осведомяване чрез групи във „-“ – „-“ и „-“, и законна лихва върху тази сума от предявяване на иска в съда на 01.12.2023 г. до изплащането й. Претендира разноски. о. - оспорва предявения иск, които моли съда да отхвърли, като неоснователен, и й присъди сторените по делото разноски, с възраЖ.я и доводи, излоЖ. подробно от пълномощника й в подадения срок отговор и в хода на делото по същество.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с исканията, възраЖ.ята и довоД.е на страните, взе предвид и настъпилите след предявяването на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:

На 28.10.2022 г. страните са сключили трудов договор, в който е отразено, че се сключва на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ (като срочен, чрез посочване на тази норма в него, като част от основанието за сключването му, без в същия да е посочен определен срок на действието му, какъвто до 28.10.2023 г. е посочен само в представената по делото справка на -, л. 91, пореден № 35 – б.р.), с уговорен в него, в полза на работодателя, срок за изпитване от 6 месеца по чл. 70, ал. 1, т. 1 КТ (л. 10 от приложеното гр.д. № 2584/2023 г. на С.). Докато уговорката за изпитване обаче може да се -рави, както при първоначалното сключване на трудов договор за неопределено време, така и при сключването на срочен трудов договор, стига последното да е изрично посочено в него (Р 98-2000-III г.о.), сключването на срочен трудов договор за определено време по чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, какъвто страните са сключили чрез посочване на тази норма в него, като основание за сключването му, е допустимо само в две групи от случаи, а в случая не е налице нито една от тях.

Първата е уредена в чл. 68, ал. 3 КТ и включва две хипотези. Едната от тях е с оглед видовете работи, за изпълнението на които се сключват срочните трудови договори, а именно – временни, сезонни и краткотрайни, каквито са дейностите, които имат случаен и еднократен характер спрямо основния предмет на дейност на работодателя, зависят от сезонните условия или са с подчертано кратък срок на изпълнение. Другата хипотеза на тази група е сключване на срочни трудови договори независимо от естеството или характера на работата, с новопостъпващи работници или служители, в обявени в несъстоятелност или ликвидация предприятия. Втората група от случаи, при които законът допуска сключване на трудови договори за определено време, е уредена в чл. 68, ал. 4 КТ, според който, по изключение е допустимо да се сключва срочен трудов договор по ал. 1, т. 1 КТ, най-малко за една година или за по-кратък срок, но само при писмено искане на работника или служителя, за работи и дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер, а се отнасят до основния предмет на дейност на работодателя. За да не стане обаче това изключение правило, законодателят го е дефинирал в §1, т. 8 от ДР на КТ, според който, изключение по смисъла на чл. 68, ал. 4 КТ е налице при конкретни икономически, технологични, финансови, пазарни и други обективни причини от подобен характер, съществуващи към момента на сключване на трудовия договор, посочени в него и обуславящи срочността му.

В случая по делото няма данни за спазването на чл. 68, ал. 3 и 4 КТ при сключване от страните на трудовия им договор. От една страна в него не само не са посочени никакви причини, които да обуславят срочността му по чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, но и по делото няма данни за наличието на такива към момента на сключването му. В делото няма данни този договор да е сключен за изпълнение на временна, сезонна или краткотрайна работа. Не е установено и длъжността „-”, която е заемала въз основа на него о. при и., да отговаря на тези характеристики. Тъкмо -ротив. Тя не е нито временна, защото такива са само работите, които имат случаен и еднократен характер спрямо основният предмет на дейност на работодателя (като -Р.ер въвеждането на компютъризация на необходими данни за болните в болнично заведение, поправка на инсталация, ремонт на машини и други такива дейности), а в случая страните не спорят, че основният предмет на дейност на ищцовият работодател, вписан и на първо място в графа 6 на ТР, е „-“, при което заеманата от ищцата при него длъжност „-” в с. му, въобще не би могла да се приеме за временна. Тя не би могла да се приеме и за сезонна, защото такава е само работата, извършването на която е свързана/обусловена от четирите годишни времена. А в случая по делото няма никакви данни заеманата от о. длъжност „-” при и. да е била обусловена от някое от четирите годишни времена. Няма данни и да е краткотрайна, защото такава е само работата, която има епизодичен и подчертано кратък срок за изпълнение (пР.ерно товаро-разтоварни работи, възстановяване на повреди от природни бедствия или други непредвидими обстоятелства). А по делото няма данни заеманата от о. длъжност при и. да има такъв краткотраен характер. По делото няма данни трудовият договор между страните по чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, да е сключен и в хипотезата на чл. 68, ал. 3, пр. 2 КТ – с новопостъпващ работник или служител в обявено в несъстоятелност или ликвидация предприятие, защото тя намира прилоЖ.е само когато има влязло в сила съдебно решение за обявяване на работодателя в несъстоятелност или ликвидация, каквито данни за и. по делото няма. От друга страна по делото няма и данни да е било налице дефинираното в §1, т. 8 от ДР на КТ – изключение, което да е обусловило сключването на процесния срочен трудов договор и в някоя от хипотезите на чл. 68, ал. 4 КТ. Нещо повече. В него не са посочени никакви конкретни икономически, технологически, финансови, пазарни или други обективни причини от подобен характер, които да са съществували към момента на сключването му и да обуславят срочността му. А само при наличие на такива причини, съществуващи към момента на сключването му, посочени в него и обуславящи срочността му, е налице изключението на чл. 68, ал. 4 КТ (§1, т. 8 от ДР на КТ). А след като и такива в него не са посочени, а по делото няма и данни да са съществували към момента на сключването му, то само на това основание сключването му, като срочен по чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, се явява в нарушение на чл. 68, ал. 4 КТ.

В случая обаче това е така и защото, в този договор въобще не е посочен определен срок, за който е сключен, какъвто срок – 28.10.2023 г., за който е сключен, е посочен само в представената по делото справка на - (л. 91, пореден № 35). А такъв договор може да се сключи за предвидения в чл. 68, ал. 4 КТ едногодишен срок за работи, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер, само по изключение по смисъла на §1, т. 8 от ДР на КТ, при конкретни икономически, технологически, финансови, пазарни и други обективни причини от подобен характер, съществуващи към момента на сключването му, посочени в него и обуславящи срочността му, каквито нито са посочени в този трудов договор, нито има данни да са съществували към момента на сключването му, и да обуславят тази му срочност по чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ (§1, т. 8 ДР на КТ).

Поради това съдът намери, че този срочен трудов договор по чл. 68, ал. 1, т. 1 КТ, е сключен в нарушение на чл. 68, ал. 3 и 4 КТ (в този смисъл и Р 359-2009-IVг.о.). Поради това, по силата на законовата фикция на чл. 68, ал. 5 КТ - се смята за сключен за неопределено време по смисъла на чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ.

С него и. е възложил, а о. е приела да изпълнява при него длъжността „-”, с основно месечно трудово възнаграждение от 1160 лева, с периодичност на изплащането му по същество – до 25-то число на следващият месец, с размер на уговорения основен платен годишен отпуск от 20 дни, с уговорен в т. 8, само за работника, срок на предизвестието за прекратяването му от 1 месец (л. 10 от гр.д. № 2584/2023 г. на С.).

На 19.05.2023 г. о. е подала до и. молба за прекратяване на този им договор „по взаимно съгласие“, считано от 19.06.2023 г. (л. 12 от гр.д. № 2584/2023 г. на С.). Същата й молба обаче, страните не спорят (видно от процесните публикации на о. и уволнителната заповед на и. – л. 5 и 19-20 от приложеното гр.д. № 2584/2023 г. на С.), че по същество представлява всъщност едномесечно нейно писмено предизвестие до и. по чл. 326, ал. 1 КТ за прекратяване на трудовият им договор (чл. 326, ал. 1 КТ).

На 29.05.2023 г., в срока на това предизвестие, о. е подала до и. и молба да ползва - платен годишен отпуск, считано от 07.06.2023 г. до 16.06.2023 г. (л. 11 от гр.д. № 2584/2023 г. на С.). Върху тази й молба управителят му е -исал - „НЕ!“, изписал под него „управител“ и се подписал с подпис – параф (л. 11 от гр.д. № 2584/2023 г. на С.).

На 29.05.2023 г., в - часа, във - група „-“, а след това в - часа и във - група „-“, о. публикувала следното изявление: „Здравейте! За съжаление искам да ви кажа за още една НЕКОРЕКТНА фирма в - и това е с.! Подадох си молба за прекратяване на трудови правоотношения и отработвам предизвестие. Подадох си молба за отпуск която ми бе отказана без основание. Уж по закон имаме отпуски, уж имаме право на тях, обаче НЕ. Фирмата или не ти я дава или не ти я плаща. Аз -ускам тази фирма и много се надявах да си излезна в изработения от мен платен годишен отпуск, за да си почина, но УВИ. Явно нямаме никъкви права, а само задълЖ.я! Много се надявам некоректните работодатели в този град да изчезнат„ (л. 39-40 от делото и л. 19-24 от гр.д. № 2584/2023 г. на С.).

От показанията на с., управител на м. на и. и пряк ръковоД.ел на о., се установява още, че същата св. забелязала по-късно вечерта на 29.05.2023 г., в - часа, в дома си, тази публикация на о., на която -равила екранна снимка и я изпратила на управителя на и., който се ядосал и му станало неприятно, и поискал за същата писмени обяснения от о. (-).

Съдът не креД.ира показанията на тази св. в частта им, че на другия ден управителят на и. е поискал от о. тези обяснения, защото в тази им част показанията на тази -отИ.речат на отразената друга дата на поискването им на 01.06.2023 г. от този управител във връчената на о. уволнителна заповед и в представеното от последната в приложеното дело писмо от Д. (л. 5 и 39 от гр.д. № 2584/2023 г. на С.).

От последните е видно, че едва след два дни, на 01.06.2023 г., управителят на и. е поискал от о. писмени обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ за тези й публикации, каквито тя му представила в дадения й срок на 05.06.2023 г. (л. 8-9 от приложеното гр.д. № 2584/2023 г. на С.). В същите обяснила, че публикувала същите, поради неудовлетворяване на молбата й за ползване на платен годишен отпуск по време на предизвестието й за прекратяване на трудовия им договор, както и че публикуването им било по време на полагащата й се почивка по чл. 151 КТ, поради което по никакъв начин не била ощетила работодателя си със занимания, неприсъщи за длъжностната й характеристика, както и че публикацията била провокирана от немотивираният му отказ да ползва полагащият й се платен годишен отпуск, като в същите публикации никъде не било изписано - (л. 8-9 от гр.д. № 2584/2023 г. на С.).

На същата дата 05.06.2023 г. на о. е връчена и издадената от управителя на и. заповед, с която на основание чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ й е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и едновременно с това е прекратен на същото основание по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, без предизвестие, трудовият й договор (л. 5-6 от гр.д. № 2584/2023 г. на С.). От мотивите на тази заповед е видно, че издалият я управител на и. е квалифицирал публикациите на о., като умишлена злоупотреба с доверието му и уронване на доброто име на предприятието му, което приел за тежко нарушение на трудовата дисциплина, защото били разпространени публично до множество получатели (л. 5-6 от гр.д. № 2584/2023 г. на С.).

Със заповедта поискал о. да му заплати до 25.07.2023 г. и обезщетение от 527.27 лева по чл. 221, ал. 2 КТ за дисциплинарното й уволнение, което същата му е превела по банков път на 24.07.2023 г. (л. 6 и 38 от гр.д. № 2584/2023 г. на С.).

На 19.06.2023 г. предявила, против него, искова молба по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 3 КТ, за признаване на дисциплинарното й уволнение за незаконно и неговата отмяна, и присъждане на обезщетение по чл. 225 КТ за принуД.елната й безработица, поради същото. За разглеждането на тази й молба е образувано приложеното гр.д. № 2584 по описа за 2023 г. на С. районен съд, по което е постановено и влязлото в сила на 18.10.2023 г., като необжалвано от страните, решение, с което исковете й са отхвърлени, като неоснователни и недоказани (л. 57 от гр.д. № 2584/2023 г. на С.). За да постанови този резултат съдът приел, че с публикациите си о. е злоупотребила с доверието и уронила доброто име на предприятието на и., което осъществява състава на дисциплинарното нарушение по чл. 187 ал. 1, т. 9 КТ, което й нарушение е прието за съответно на тежестта на наложеното й за него най- тежко дисциплинарно наказание „уволнение“.

Това решение е задължително за съда и страните по настоящото дело само по отношение на това прието с него за извършено от о. с публикациите й виновно нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187 ал. 1, т. 8 КТ - злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието на и., и законността на наложеното й за същото от последния дисциплинарно наказание „уволнение“ (чл. 297 и чл. 298, ал. 1 ГПК). И злоупотребата с доверието на работодателя обаче, и уронването на доброто име на предприятието му, са все формални нарушения на трудовата дисциплина, защото за съставомерността им не се изисква настъпването на някакъв неблагоприятен резултат/вреди (чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, Р 1379-1999-III г.о., Р 3- 2012-IV г.о.). Поради това претендираните от и. по делото неимуществени вреди от това нарушение на о. на трудовата дисциплина, и наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между същото и тези вреди, следва да се докажат по делото от и. пълно и главно, защото тези два кумулативни елемента от претендираната с иска му деликтна отговорност по чл. 52 ЗЗД на о. за същите вреди, не са установени между страните със сила на пресъдено нещо със същото решение по гр.д. № 2584 по описа за 2023 г. на С. районен съд (чл. 298, ал. 1 ГПК).

В този смисъл самото твърдение на и. в обстоятелствената част и петитума на поправената му искова молба, че претендираните от него с иска му по делото неимуществени вреди от публикациите на о., се изразявали в засягане на доброто му име и уронване на авторитета му, чрез неверни и недоказани твърдения, изразени посредством средствата за масово осведомяване, е несъстоятелна, защото това не са неимуществени вреди, а твърдяното от него, като увреждащо го, нейно деяние по злоупотреба с доверието му и нарушаване на доброто му име по чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, което поддържа със същата си искова молба по делото, че му е причинило тези неимуществени вреди (л. 15 и 17). А това й деяние/нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, е формално по дефиниция и не е причинило съставомерни вреди, които да са установени поради това със сила на пресъдено нещо с решението по приложеното гр.д. № 2584 по описа за 2023 г. на С. районен съд, поради което същият въпрос да не може да бъде пререшаван, нито пък може да се отъждестви със същите вреди (чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, Р 1379-1999-III г.о.).

Недоказано от и., още по-малко пълно и главно, тоест несъмнено, е и настъпването на останалите твърдени в исковата му молба, като причинени му от о. с това й деяние, неимуществени вреди - спад на клиентите му, а с това и на търговския му оборот, и недоверие на търговските му партньори, както и неблагоприятни последици при търсенето на персонал (л. 17). От една страна това очевидно не са неимуществени вреди, а само имуществени такива под формата на пропуснати ползи (lucrum cessans). Неимуществените (нематериалните, душевните) вреди представляват само физически болки и стра-, и психически и емоционален дисконфорт (чл. 52 ЗЗД). Поради това те нито намаляват, нито увеличават имуществото. А пропуснатите ползи представляват неосъществено, поради увреждането/неизпълнението на задълЖ.ето, увеличаване на имуществото на увредения (чл. 82 ЗЗД). От друга страна, дори да се приеме, че всъщност и. претендира с исковата си молба по делото обезщетение за горепосочените имуществени вреди/пропуснати ползи, които само неправилно е квалифицирал в исковата си молба, като неимуществени вреди, то и тогава по делото не е доказано несъмненото им настъпване, нито пък причинната им връзка с публикациите на о. (чл. 154, ал. 1 ГПК). А както при договорната, така и при деликтната отговорност, ЗЗД не презюмира настъпването на вреД.е, включително и на пропуснатите ползи (чл. 51 и чл. 82 ЗЗД). Поради това, при предявен иск за обезщетяването им, и. носи тежестта да докаже несъмнено, че е съществувала сигурност за увеличаване на имуществото му, която не се предполага, и само поради увреждането/неизпълнението на задълЖ.ето, същото не се е увеличило, а случаят очевидно не е такъв (ТР 3/2012-ОСГТК и ТР 3/- от 13.01.2023 г.- ОСГТК на ВКС).

При него, от представените от и. по делото годишни данъчни декларации по чл. 92 ЗКПО, счетоводен баланс към 31.12.2023 г. и отчет за прихоД.е и разхоД.е му за 2023 г., се установява несъмнено, че през 2022 г., преди публикациите на о., разхоД.е му са надвишавали със - лева прихоД.е му, и той е имал в края на същата тази 2022 г. счетоводна загуба и отрицателен счетоводен финансов резултат от - лева, докато през 2023 г., въпреки публикациите на о. на 29.05.2023 г., прихоД.е му в края на същата 2023 г. са надвишавали с - лева разхоД.е му, и той е имал в края й счетоводна печалба и положителен счетоводен финансов резултат от - лева (л. 41-47, 77 и 94-102). Това се потвърждава и от счетоводния му баланс към 31.12.2023 г., според който, за 2022 г. активите и пасивите му са - лева, а за 2023 г. – - лева (л. 77). Ето защо съдът намира за недоказано твърдението му, че от публикациите на о. е претърпял, квалифицираните от него, като неимуществени, горепосочени вреди, изразяващи се в спад на клиенти, а с това и на търговския му оборот, и недоверие на търговските му партньори (чл. 154, ал. 1 ГПК).

Недоказано от него пълно и главно, тоест несъмнено, е и наличието на причинна връзка между публикациите на о. и твърдените от него, като неимуществени, а всъщност имуществени вреди/пропуснати ползи - неблагоприятни последици при търсенето на персонал. Вярно е, че с. дава показания, че около 3-4 месеца след публикациите на о. имало драстичен спад в кандидатурите на търсещите работа - по обявите му в -, като при по-малко кандидатстващи било по-трудно да се -равел подбор за назначаване на нови служители, поради което назначените трябвало да дават повече смени, за да се запълнели липсващите места. Вярно е, че от представеният по делото възпроизведен на хартиен носител, като препис, заверен от пълномощника му, електронен документ – извлечение от интернет страницата на - – „-“, е видно, че кандидатурите за работа -, за длъжността на о. „-“, са били 24 по обявата му в периода от 19.05.2023 г. до 16.06.2023 г., 12ет по обявата му от 20.06.2023 г. до 18.07.2023 г., и 4 по обявата му от 04.09.2023 г. до 02.10.2023 г. (л. 61-62). Но също така е вярно, че по делото няма никакви доказателства, още по-малко несъмнени, това да се дължи на публикациите на о., а не пР.ерно на други фактори, като условията на труд, работата на смени, разпределението на работното време, естеството и тежестта на самата работа, размера на трудовото възнаграждение, и прочие, част от които други фактори, се и установяват от показанията на с., от които е видно, че има и кандидати, които са идвали да търсят работа на място -, а не в -, освен което не всички от записалите се в интернет-страницата на последното се явяват на интервюто за работа, а част от явилите се не ги устройват именно условията или -, а други - ускат, защото търсят по-лека работа (-). Нещо повече. Представената по делото справка на - опровергава наличието на твърдяната от и. причинна връзка между публикациите на о. и твърдените от него, като причинени му от същите, неблагоприятни последици при търсенето на персонал (л. 91-92). От същата справка е видно, че през - г., когато е създадено ищцовото дружество, са били назначени 12 служители и уволнен само 1, през 2022 г. – са назначени 15 служители и уволнени 11, а през 2023 г. са били назначени общо 11 служители, от които само двама преди публикациите на о. на 29.05.2023 г. (-), а след тях са били назначени още 9 служителя, като първият от тях е бил назначен само два дни след уволнението й на 05.06.2023 г. (-), и уволнени 11 служителя, а през 2024 г. са назначени 12 служителя и уволнени 12. Очевидно е при това полоЖ.е, че лип-ичинна връзка между публикациите на о. и твърдените от и. неблагоприятни последици при търсенето на персонал -. А причинно-следствената връзка не се предполага, а трябва да се докаже пълно и главно от и., а случаят не е такъв (т. 2 ППВС № 7/1959 г., Р № 3026-2008-IV г.о.).

По делото следва да се приеме за установено от показанията на с. само обстоятелството, че от публикациите на о. управителят на и. се е ядосал и му станало неприятно, единствено които негови неприятни психически усещания представляват неимуществени вреди. С исковата си молба по делото обаче и. не претендира обезщетение за тези неимуществени вреди на управителя му, а и те са претърпени от последния, а не от и., който е юридическо лице и не може обективно да претърпи такива вреди. Други релевантни доказателства, съдът намери, че няма представени по делото.

При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният частичен иск по чл. 52 ЗЗД е недоказан още в своето основание, поради което, като неоснователен, следва да бъде изцяло отхвърлен така, както е предявен, заедно с акцесорните искания на и. за присъждане на законна лихва и разноски по делото, без преди това да бъде обсъждан и по отношение на неговия размер, защото това се явява безпредметно.

На първо място в тази насока следва да се посочи, че с този си иск и. недопустимо иска да кумулира договорната имуществена отговорност на о. по чл. 221, ал. 2 КТ за дисциплинарното й уволнение, поради виновното й неизпълнение с процесните публикации на задълЖ.ето й по чл. 126, т. 9 КТ по трудовият им договор - да бъде лоялна към работодателя си, като не злоупотребява с неговото доверие и пази доброто име на предприятието му, съставляващо виновно неизпълнение от същата на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, за което вече й е наложил най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, и едновременно с това е прекратил едностранно и без предизвестие на същото основание по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ - трудовият им договор, а тя му е заплатила за това си виновно поведение и единственото дължимото му се от нея според специалния КТ, който дерогира общия ЗЗД - обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ за това й виновно поведение, с деликтната отговорност по чл. 52, във вр. с чл. 45 ЗЗД за същото й деяние. Още в решение № 659-1938-III г.о. на ВКС обаче, постановено по отменения ЗЗД, е било прието, че такава кумулация между договорна и деликтна отговорност за едно и също деяние е невъзможна, защото при договор между страните и нанесени от неизпълнението му вреди, обезщетение не може да се търси по реда на деликта, понеже последният е извъндоговорен източник на задълЖ.е. Това разбиране се споделя и сега в решения №№ 90-1977-I г.о. и № 151-1995-V г.о. на ВКС, постановени при сега действащият ЗЗД, според които, наличието на договорна връзка между страните изключва репарацията на причинените вреди от неизпълнението да се осъществи по реда на обезщетяването им на деликтно извъндоговорно основание. А в случая също се касае до виновно неизпълнение от о. на трудовото й задълЖ.е по чл. 126, т. 8 КТ по трудовият й договор с и., изразяващо се в злоупотреба с доверието му и уронване на доброто име на предприятието му с публикациите й, а специалният КТ не допуска при този договор заплащане от дисциплинарно уволнената ответница на по-високо/друго обезщетение от това по чл. 221, ал. 2 КТ за дициплинарното й уволнение/нарушение. В този смисъл е и задължителна съдебна практика на ВКС по аналогичния въпрос за неоснователност на претенцията за заплащане на друго обезщетение от това по чл. 225, ал. 1 КТ и от работодателя при незаконно уволнение (т. 1 ППВС № 4/1975 г., Р 111-1997- III г.о., Р 231-1998-III г.о., Р 462-2006-III г.о.). Принципните полоЖ.е на същата практика следва да намерят прилоЖ.е и в случая по делото, защото се основават на същият международноправен принцип, че специалният закон (КТ) отменя общия (ЗЗД) (lex specialis derogat legi generali).

Не би могло да бъде и иначе, защото с обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ се репарират именно вреД.е, които работодателят търпи вследствие на прекратяване на трудовото правоотношение по вина на работника или служителя (чл. 221, ал. 2 КТ). Поради това и гражданската отговорност за обезвредата им се възлага на последния с това именно обезщетение за всички извършени от него тежки нарушения на трудовата дисциплина, които са основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, какъвто е и случая (така т. 7 от мотивите на ТР № 4-2006-ОСГТК на ВКС).

При него с влязлото в сила решение по приложеното дело е установено със сила на пресъдено нещо между страните, поради което този въпрос не може да бъде пререшаван по настоящото дело, защото това протИ.речи на чл. 299, ал. 1 ГПК, че процесните публикации на о. представляват само и единствено нейно виновно неизпълнение на договорното й задълЖ.е по чл. 126, т. 9 КТ по трудовият им договор с и. - да бъде лоялна към него, като не злоупотребява с неговото доверие и пази доброто име на предприятието му, и съставляват поради това нейно виновно неизпълнение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, за което й е наложено най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, и е прекратено законно, на същото основание, трудовото й правоотношение с и.. При това полоЖ.е обаче, за всички вреди, които е понесъл от това й дисциплинарно уволнение/нарушение, същата му дължи само обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ, което му е заплатила. Аргумент в тази насока е и нормата на чл. 221, ал. 3 КТ, според която, предходната алинея 2 на чл. 221 КТ се прилага и когато работникът или служителят бъде уволнен по чл. 330, ал. 1 КТ, поради осъждане за престъпление, което съставлява и нарушение на трудовите задълЖ.я (чл. 221, ал. 3 КТ). На още по-голямо основание същата алинея 2 на чл. 221 следва да намери прилоЖ.е и за извършеният от работника или служителя деликт, който съставлява едновременно с това и нарушение на трудовите му задълЖ.я, заради който е уволнен дисциплинарно (аргумент от чл. 221, ал. 3 КТ). Именно такъв деликт по чл. 45, във вр. с чл. 52 ЗЗД и в случая претендира и. да е извършила о. спрямо него с публикациите си, съставляващи и нарушение на трудовото й задълЖ.е по чл. 126, т. 9 КТ.

А при наличието на тази нарочна/специална регламентация по чл. 221, ал. 2 КТ, работодателят не може основателно да разширява и в случая обема на гражданската отговорност на дисциплинарно уволненият си работник/служител, чрез предявяване срещу него и на иск по общия гражданскоправен ред на чл. 52, във вр. с чл. 45 ЗЗД, защото това нарушава международно признатият правен принцип, че специалният закон отменя общия. Само на това основание предявеният от и. по общия гражданскоправен ред по делото иск по чл. 52, във вр. с чл. 45 ЗЗД, за осъждането на о. да му заплати, за виновното си неизпълнение с публикациите си, на трудовото й задълЖ.е по чл. 126, т. 9 КТ да не злоупотребява с доверието му и да не уронва доброто име на предприятието му, за което е дисциплинарно уволнена и му е заплатила вече обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ, и обезщетение по чл. 52 ЗЗД, се явява неоснователен и следва да се отхвърли.

Той обаче е в случая е такъв и защото, и., чиято е тук доказателствената тежест, не доказа пълно и главно, тоест несъмнено по делото, да е претърпял и твърдените от него в исковата му молба неимуществени вреди (чл. 154, ал. 1 ГПК). От една страна посочените в петитума й, като такива вреди - злоупотреба на о. с публикациите й с доверието му и уронване на доброто име на предприятието му, за които претендира с иска си обезщетение от същата, представляват само формалното й дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ, при което вреД.е не са елемент от фактическия му състав, нито пък могат да се отъждествяват с него (Р 3-2012-IV г.о. и Р 1379-1999-III г.о.). Поради това и настъпването им не е установено със сила на пресъдено нещо между страните с влязлото в сила решение по приложеното дело, с което е отхвърлен, като неоснователен, иска й по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, против него, за отмяна на дисциплинарното й уволнение за това й нарушение на трудовата дисциплина (чл. 298, ал. 1 ГПК). От друга страна по делото липсват с оглед изложеното, както несъмнени доказателства и. да е претърпял и твърдените от него в исковата му молба неимуществени вреди, които имат по-скоро имуществен характер - по спад на клиентите му, а с това и на търговския му оборот, и недоверие на търговските му партньори, както и неблагоприятни последици при търсенето на персонал, така и несъмнени доказателства последните да са причинени от публикациите на о.. А няма ли доказана от и. вреда и причинна връзка между същата и увреждащото деяние, какъвто е случая, не възниква деликтна отговорност за обезщетяването й, колкото и неправомерно да е това деяние, защото всички елементи от фактическия състав на тази отговорност са кумулативни. Поради това липсата на който и да било от тях, в случая твърдените от и. вреди и причинната им връзка с публикациите на о., са достатъчни да се отхвърли иска му за обезвредата им по делото (ТР 3/2012-ОСГТК, ТР 3/--ОСГТК, Р № 3-2012-IV г.о.).

По делото следва да се приеме за доказано от показанията на с. само обстоятелството, че от публикациите на о. управителят на и. се е ядосал и му станало неприятно, които единствено негови неприятни психически преживявания, представляват всъщност неимуществени вреди. В исковата си молба обаче и. нито сочи, нито е основал иска си за обезвреда по делото, на такива вреди на управителя му, нито е претендирал с иска си по делото обезщетение за същите от о.. А този му иск не може при това полоЖ.е да бъде уважен на това незаявено основание/на тези неиумущствени вреди на управителя му, защото това би довело до нарушаване на диспозитивното начало в процеса и недопустимост на решението по делото (чл. 6, ал. 2 и чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК) Освен това тези неимуществени вреди са претърпени от управителя на и., а не от последния, който е юридическо лице – търговец, и не може поради това обективно да претърпи такива неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД).

Последните по дефиниция са само физически болки и душевни стра-, които поради това представляват психически и емоционални състояния, присъщи само на физическите лица, защото само те имат психика/душа. За разлика от тях, юридическите лица нямат реално (обективно, естествено) съществуване. Те са само творения (креация) на правото. Поради това представляват само едно правно понятие, съществуващо само по силата на закона. Те са самостоятелни субекти на правото, които съществуват независимо от своите членове/управителни органи/собственици на капитала. Поради това претърпените от последните неимуществени вреди, не са такива на юридическите лица, които управляват или на които са членове/съдружници/акционери/еднолични собственици на капитала.

Юридическите лица са отделни носители на права и задълЖ.я, и по отношение на всички останали (трети) лица. Имат комплексна правоспособност/правосубектност. Поради това, за разлика от физическите лица, стават едновременно правоспособни и дееспособни от момента на образуването им. Следователно, дори и и. да бе доказал по делото, че е претърпял от процесните публикации на о., посочените в исковата му молба вреди по спад на клиенти, а с това и на търговския му оборот, и недоверие на търговските му партньори, както и неблагоприятни последици при търсенето на персонал, те очевидно не могат да се квалифицират, като неимуществени, а имат по-скоро имуществен израз. А няма законова норма, под която да бъдат подведени твърденията му за реално претърпени от него неимуществени вреди, в причинна връзка от уронилите доброто му име публикации на о.. Поради това отговорността й за същите не може да бъде реализирана по реда на общия гражданскоправен деликт. В случая е реализирана дисциплинарната й отговорност за същите й публикации на основание договорната им връзка по трудовият им договор, а искът му по делото за реализиране и на деликтна й отговорност за същото й деяние, е неоснователен и на това основание.

Вярно е, че имуществената отговорност на работника или служителя се прилага независимо от дисциплинарната, административнонаказателната и наказателната отговорност за същото деяние (чл. 203, ал. 1 КТ). Но също така е вярно, че само за вреда, която е причинена умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задълЖ.я, отговорността се определя от гражданския закон. А в случая в исковата си молба и. не твърди такива обстоятелства, на които да е основал предявеният с нея иск за реализация на гражданска/деликтна отговорност на о. по делото за горепосочените й публикации (чл. 203, ал. 2 КТ). Нещо повече. С влязлото в сила решение по приложеното дело е признато за установено със сила на пресъдено нещо между страните по делото, че Със същите си публикации о. не е изпълнила виновно именно трудовото си задълЖ.е по чл. 126, т. 9 КТ да бъде лоялна към работодателя си, като не злоупотребява с неговото доверие и пази доброто име на предприятието му, което е виновно нейно нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, т. 8 КТ, за вредата от което, дори и да бе доказана такава от и. по делото, отговорността й не може да се определи от гражданския закон/ЗЗД, защото в този случай същата вреда не може да се счете причинена не при или по повод изпълнението на трудовите й задълЖ.я (чл. 203, ал. 2, пр. 3 КТ). От друга страна публикациите й не могат обективно да представляват и престъпленията обида и клевета, защото пострадал от такива може да бъде само конкретно физическо лице, а не и ищцовият й работодател, защото е юридическо лице – търговец (чл. 146, ал. 1 и чл. 147, ал. 1 и 2 НК, Р 87-1971-II н.о.). В исковата му молба не се твърди и умисъл на о. за причиняването с публикациите й на твърдените от него от същите, като неимуществени, вреди по спад на клиентите му, а с това и на търговския му оборот, и недоверие на търговските му партньори, както и неблагоприятни последици при търсенето на персонал. В същото време и по делото няма никакви доказателства същата да е съзнавала и предвиждала настъпването на такива вреди от тези си публикации, и да е искала или допускала настъпването им, респективно да му е причинила такива вреди умишлено (чл. 11, ал. 2 НК). Поради това отговорността й за същите вреди, дори и и. да ги бе доказал по делото, не може да се определи от правилата на гражданския закон за деликтната отговорност по чл. 45 и сл. ЗЗД (чл. 203, ал. 2 КТ).

Или казано иначе. Дори и. да бе доказал твърдените от него в исковата му молба вреди от публикациите на о., същите са с имуществен израз - спад на клиентите му, а с това и на търговския му оборот, и недоверие на търговските му партньори, както и неблагоприятни последици при търсенето на персонал. Поради това не представляват неимуществени вреди, за които претендира с петитума на исковата си молба обезщетение от нея по чл. 52 ЗЗД. о., като негов служител по време на извършване на процесните публикации, за които е прието с влязлото в сила решение между страните по приложеното дело, че представляват злоупотреба с доверието му и уронване на доброто име на предприятието му, е понесла дисциплинарна отговорност (дисциплинарно уволнение) за същите, а по реда на чл. 203, ал. 2 КТ, във вр. с чл. 45 ЗЗД, могат да се обезщетят само установени имуществени вреди на работодателя, каквито обаче горепосочени не са установени по делото, а претендираните неимуществени, той не може да търпи и не могат да се обезщетяват по реда на чл. 203, ал. 2 КТ, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Този извод съответства на задължителната и трайна съдебна практика в ППВС №№ 4/1961 г., № 5/1969 г., № 2/1984 г., и № 4/1968 г., в първата от която е указан кръгът на лицата, само физически, които могат да претендират обезщетение за неимуществени вреди и начинът на определянето му, след установяване на конкретните за увреждането (на собствено на и. здраве, от смърт на негови близки, от неизпълнено обещание за брак, от накърнени лична свобода, чест и достойнство) обстоятелства. Такова по същество е разрешението и в ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, с което е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата (само физически – б.р.), посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и стра-, които в конкретния случай е справедлИ. да бъдат обезщетени, като обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди, като в наказателния процес тази материална легитимация може да бъде реализирана само от лицата, изброени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., както и от братята и сестрите на починалия, и от неговите възходящи и низходящи от втора степен, и е обявено за изгубило сила ППВС № 2/1984 г. А само тези ППВС и ТР са задължителна съдебна практика (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), а не и посочените в исковата молба от и. решения по чл. 290 ГПК (чл. 290, ал. 3 ГПК).

Няма и законово основание да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди на юридически лица, особено – търговци, какъвто е и., защото всичките права на юридическите лица - търговци са имуществени, включително и тези свързани с маркетинговият им имидж, търговски марки и прочие, включително и твърдяното от и., като нарушено му от публикациите на о. - добро име. Вярно е, че първият индивидуализиращ признак на всяко юридическо лице е наименованието (фирмата) му, което е негово словесно обозначение, и има същото предназначение, като името на физическото лице. Но също така е вярно, че при юридическите лица, които да търговци, какъвто е и., фирмата е част от търговското му предприятие, и поради това може да бъде прехвърлена заедно с него. А търговското предприятие е съвкупност само от имуществени права, задълЖ.я и фактически отношения с паричен еквивалент (чл. 1, ал. 3 ТЗ). А вреД.е, които търговското предприятие, а с това и фирмата, търпи, се отразяват в патР.ониума на търговеца, съставен само от права, задълЖ.я и фактически отношения с имуществен еквивалент. Юридическото лице няма неимуществени активи и пасиви. Затова и чл. 52 ЗЗД не намира прилоЖ.е за юридическите лица - те формират воля чрез органите си, нямат психика, физическа сетивност и здраве, както физическите лица. Поради това обективно не могат да търпят неимуществени вреди (Р 197- 1997-V г.о.). Не сочат безусловно на друго разрешение и разпореД.е на чл. 4, във вр. с чл. 1 ЗОДОВ, чл. 631а, ал. 2, във вр. с ал. 1 ТЗ и чл. 76а, във вр. с чл. 2 ЗМГО, защото в тях, като субекти на обезщетяване, са посочени и физически лица, а обезщетението за неимуществени вреди е предвидено за тях, според възприетото в горепосочената задължителна практика на ВКС отнасяне на вреД.е към правните субекти (Опр. 271-2010-III г.о.).

Вярно е, че в посочените в исковата молба решения на ЕСПЧ, не е изключвана възможността да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди и на юридически лица, сред които ЕСПЧ приема, че са репутацията на компанията, несигурността в планирането и вземането на решения, разцеплението в управлението на дружеството, и на последно място, макар и в по-малка степен, безпокойството и неудобството, причинено на членовете на управителния екип. Но също така е вярно, че тези решения на ЕСПЧ са постановени на основание чл. 41 ЕКПЧОС, който предоставя автономна/независима преценката за присъждането им изцяло на дискрецията на този наднационален (международен) - ЕСПЧ, учреден, за да осигури спазването на задълЖ.ята, поети от държавите-страни по Конвенцията (чл. 19 ЕКПЧОС). Поради това чл. 41 ЕКЧПОС, не е част от вътрешното право на страната по смисъла на чл. 5, ал. 4, изр. 1 КРБ, и не създава поради това законово основание и правомощие на български съд да присъди такова обезщетение за неимуществени вреди в полза на юридическо лице.

От друга страна, дори и. да бе основал исковата си молба и на установеното от с. обстоятелство, че от публикациите на о., управителят му се е ядосал и му станало неприятно, които единствено негови неприятни психически преживявания, представляват по характер неимуществени вреди, и да бе доказал пълно и главно, тоест несъмнено, че е претърпял от същите публикации и останалите твърдени в исковата му молба, като неимуществени, вреди по спад на клиентите му, а с това и на търговския му оборот, и недоверие на търговските му партньори, както и неблагоприятни последици при търсенето на персонал, и същите да се приемат за неимуществени, което обаче съдът не възприема с оглед изложеното, то и тогава искът му за обезвредата им по делото щеше да се яви неоснователен. А това е така защото, според нормата на чл. 52 ЗЗД, на която е основан, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедлИ.ст. По справедлИ.ст обаче според същата норма се определя не само размерът на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, а и всичко, което е свързано с обезщетяването. Така по справедлИ.ст се определя кръгът на лицата, които са активно легитимирани да предявят иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. При телесна повреда -Р.ер, такова обезщетение може да се иска само от непосредствено пострадалия, но не и от неговите близки роднини, макар те също да преживяват тревога във връзка със стра-та на пострадалия. При смърт активно легитимирани са съвсем близките лица на загиналия, посочени последно в ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, макар че и други роднини или нероднини са депР.ирани от гибелта му. Най-сетне по справедлИ.ст се определя естеството и характерът на стра-та, които подлежат на обезщетяване. Поради това не всяко неприятно усещане или чувство и не всяка душевна депресия дават основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, а само тези, които справедлИ.стта изисква да бъдат възмездени. При това, както по въпросите за размера на обезщетението и за кръга на активно легитимираните да искат заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, така и по въпроса за естеството и характера на подлежащите на обезщетяване стра-, съдът прилага не строго субективен критерий, а отразява от общите схващания за справедлИ.ст. А с оглед последните не би могло въобще да се счете за справедлИ. присъждането на исканото от и. обезщетение за неимуществени вреди, нито за единствено установеното от с. обстоятелство, че от публикациите на о. управителят му се е ядосал и му станало неприятно, нито за останалите твърдени от него в исковата му молба, като неимуществени, но недоказани по делото, вреди по спад на клиентите му, а с това и на търговския му оборот, и недоверие на търговските му партньори, както и неблагоприятни последици при търсенето на персонал от същите публикации (Р 1102-1981–I г.о.). Ето защо съдът намери, че дори и. да бе основал исковата си молба и на единствено установеното от с. обстоятелство, че от публикациите на о., управителят му се е ядосал и му станало неприятно, и да бе доказал пълно и главно, тоест несъмнено по делото, че е претърпял от същите публикации и останалите твърдени в исковата му молба, като неимуществени, вреди по спад на клиентите му, а с това и на търговския му оборот, и недоверие на търговските му партньори, както и неблагоприятни последици при търсенето на персонал, те очевидно не представляват претърпени от ищцовото търговско дружество неимуществени вреди, за които общественото схващане за справедлИ.ст да обуславя обезщетяването им (чл. 52 ЗЗД).

За пълнота следва да се отбележи, че са неоснователни и довоД.е за противното на и. в поправената му искова молба, че чрез двете си публикации, посочвайки го, като некоректен работодател, о. му нанасяла сериозни неимуществени вреди, които се изразявали в засягане на доброто му име и уронване на авторитета, чрез неверни и недоказани твърдения, които били изразени посредством средства за масово осведомяване, като вреД.е произлизали от факта, че от публикациите се създавало впечатление за дружеството, че било некоректен работодател, че не предоставяло отпуски на своите служители, и най-важното, че не изплащало дължимото на последните, след прекратяване на трудовите правоотношения със своите бивши служители, като се създавало негативно впечатление и за м., като търговец, с оглед на което можели в краткосрочен и средносрочен период жителите на града да отбягвали пазаруването от него, вследствие на което оборотите на дружеството да намалеели, което пък отново било вследствие на уронването на доброто име на търговеца. Вярно е, че свободата на изразяване и разпространяване на мнение по чл. 39, ал. 1 КРБ, не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго (чл. 32, ал. 2 КРБ). Но също така е вярно, че съдебната практика е създала критерии, по които може да се определи дали изявленията, -равени в публичното пространство, са в рамките на законосъобразното упражняване на свободата на изразяване на мнение - преценява се дали същите представляват обида и клевета по чл. 146 и чл. 147 НК (Р 309-2024-I г.о.). А това е така защото, правото на мнение е защитено само в пределите, в които държавата не е имала право да го ограничи чрез наказателно преследване (Р 293-2007-I н.о.). При обидата се засяга чувството на лично достойнство на обидения и цели да бъде изменена обществената му оценка, като обиденият трябва да възприеме пряко или опосредствено унизителното отнасяне към него с обидни думи или действия, като обида има и тогава, когато лицето не присъства на мястото, но чуе обидните изрази по телефон, по радиото и телевизията, или ги прочете в публикация в пресата или интернет (Р 93-2013-III н.о. и Р 159-2015-I н.о.). Докато клеветата се свързва с факт, чието разгласяване води до засягане на честта и достойнство на пострадалия, авторитета му и оценката на околните за него (Р 347-2009-I н.о.) Разгласените при клеветата факти и обстоятелства са неистински и позорни (Р 80-1998-II н.о.) Като клевета, съответно, като протИ.правно, следва да се квалифицира съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление.Фактическите твърдения, за които се твърди, че са клевета, могат да бъдат проверявани за вярност, като доказателствената тежест е на ответника (Р 253-2014-III-г.о.). Следователно. Дори дадени фактически твърдения и изявления да засягат личното достойнство на другиго, ако са верни, не възниква деликтна отговорност по чл. 45 и сл. ЗЗД. По дефиниция клевета може да има само при отнасяне на конкретни неверни и позорни факти към определена личност, като начинът на поднасянето на фактите, не може да е основание същите да се считат за клеветнически, след като са верни (Р 468-2009-IV г.о.). Извън обхвата на клеветата остават случаите, при които деецът изказва мнение, своя субективна оценка или извод, изразява становище или упражнява право на искания, като - Р.ер да сигнализира компетентните органи при закононарушение или престъпление, да търси защита на свои накърнени права, като реализира предоставени му за тази цел правни възможности и други (Р 70-2009-I н.о.). Оценъчните твърдения не могат да се проверяват за тяхната вярност, те могат да ангажират отговорността на автора им само ако засягат достойнството на личността, тоест, ако съставляват обида (Р № 204-2015-IV г.о., Р № 62-2012-IV г.о.).

В случая процесните публикации на о. обективно не могат да съставляват обида и клевета, защото пострадал от такива престъпления може да бъде само физическо лице, но не и и., защото е юридическо лице – търговец (чл. 146, ал. 1 и чл. 147, ал. 1 и 2 НК, Р 87-1971-II н.о.). От друга страна в същите не се съдържат обидни, неприлични, вулгарни или цинични думи – епитети, ругатни или такива съдържащи унизителни съждения. Поради това те обективно не могат да представляват обида. Такова е и употребеното в тях от о. прилагателно име - „некоректен“, с което е оценила в същите и., като работодател, защото в превод от латински това прилагателно означава само „неправ“, което обективно не е обидна дума с оглед приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, за защита честа и достойнството на всекиго. А личните възгледи на лицето, към което се отправя обидата, са без значение за наказателно-правната й оценка като такава. Следователно. Използваното от о. в тези публикации прилагателно име „некоректен“, обективно не представлява обида, независимо как се възприема от лицето, към което е отправено (чл. 146, ал. 1 НК).

От друга страна в същите публикации на о. са посочени само следните факти, които единствено могат да бъдат проверявани поради това за вярност, а именно – „Подадох си молба за прекратяване на трудови правоотношения и отработвам предизвестие. Подадох си молба за отпуск която ми бе отказана без основание.“. Последните обаче са верни, тъй като по делото се установи, че на 19.05.2023 г. тя дейсвително е подала молба за прекратяване на трудовите й правоотношения с и., и към момента на публикацията е „отработвала (отправеното с нея – б.р.) предизвестие“ по чл. 326, ал. 1 КТ, като на 29.05.2023 г. е подала и молба да ползва - платен годишен отпуск от 07.06.2023 г. до 16.06.2023 г., който управителят на и. не й е разрешил, без да посочи основание за това. Вярно е, че и. има право да откаже ползването на полагащ се на неговите работници или служители платен годишен отпуск, като законът не изисква мотивирането на този му отказ (чл. 173, ал. 1 КТ). Но също така е вярно, че това му право не променя извода, че в случая излоЖ.те от о. в публикациите й горепосочени факти са верни. Поради това обективно не представляват клевета (чл. 147, ал. 1 и 2 НК). А начинът на поднасянето им в публикациите й, не може да е основание същите да се считат за клеветнически, след като са верни (Р 468-2009-IV г.о.).

А всички останали части от публикациите й („Здравейте! За съжаление искам да ви кажа за още една НЕКОРЕКТНА фирма в - и това е с.….Уж по закон имаме отпуски, уж имаме право на тях, обаче НЕ. Фирмата или не ти я дава или не ти я плаща. Аз -ускам тази фирма и много се надявах да си излезна в изработения от мен платен годишен отпуск, за да си почина, но УВИ. Явно нямаме никъкви права, а само задълЖ.я! Много се надявам некоректните работодатели в този град да изчезнат„), са само оценъчни нейни съждения, които, въпреки неоснователните доводи на и. в поправената му искова молба, не могат да бъдат проверявани за тяхната вярност – защото представляват само неин коментар на горепосочените факти. А само фактите могат да бъдат проверявани за тяхната вярност, а не и тяхната оценка, защото последната представлява мнение за същите факти (Р 204-2015-IV г.о.). А, както ВКС, така и ЕСПЧ, приемат еднозначно, че не е протИ.правно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие, какъвто е и случая. Такива оценки не могат да ангажират отговорността на автора им за обезщетяване на причинени неимуществени вреди на адресата, ако не засягат достойнството на личността, т.е. ако не съставляват обида (Р 204-2015-IV г.о., Р 85-2012-ІV г.о., Р 86-2010-ІІ г.о., Р 62-2012-ІV г.о.).

В случая оценъчни съждения на о. са изградени на горепосочените верни факти. Поради това не могат да се приемат обективно, нито за обидни, нито за клеветнически, нито за злоупотреба със свободата на словото, а представляват само нейно мнение и оценъчно съждение, включително и употребеното в тях за окачествяване на фирмата на ищцовият работодател прилагателно име - „некоректен“ (Р 369-2015-IV г.о.). А изразяването и разпространяването на такива мнения, не е протИ.правно, а гарантирано, не само от чл. 39, ал. 1 КРБ, но и от чл. 10, ал. 1 КЗПЧОС. Поради това в постоянната си практика ЕСПЧ неведнъж е подчертавал, че следва да се прави внимателно разграничение между факти и оценъчни съждения. Не само защото съществуването на фактите може да бъде доказано, а истинността на оценъчните съждения - не. Но и защото, поставянето на изискване за доказване на истинността на последните нарушава самата свобода на изразяване на мнение. А тя е гарантирана от чл. 10 КПЧОС (Решение от 08.06.1986 г. на ЕСПЧ по делото - срещу -).

В тази насока следва да се и добави, че по дефиниция протИ.правността е протИ.речие на деянието с императивна правна норма или принцип, независимо дали са забраняващи или задължаващи. Общата забранителна норма в областта на деликта, на която се позовава и в случая и., е тази на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, която определя, като протИ.правно, всяко деяние, което нарушава предвидената в нея забрана да не се вреди другиму. От съществено значение за преценка на протИ.правността обаче е признаването на абсолютните субективни права, защото осигуряват на титуляра правото на защита срещу всяко друго лице. Сред тях несъмнено са правата на чест, достойнство и добро име на личността, защитени с чл. 32 КРБ. Обект на последните обаче са лични и непрехвърлими морални блага, неприкосновеността на които се ползва и с наказателноправна защита, установена в раздел VII от Особената част на НК, с каквато, както се посочи и по-горе, не се ползва и., защото е юридическо лице – търговец. А такива лица не могат да бъдат пострадали от престъпленията обида и клевета (чл. 146, ал. 1 и чл. 147, ал. 1 и 2 НК, Р 87-1971-II н.о.). Честта и достойнството се свързват с дължимото уваЖ.е към качествата на личността, нейните морални и етични принципи, доброто й име, почитта и уваЖ.ето, които й се дължат. Честта и достойнството по начало са неделими, но обикновено честта се отнася до положителната обществена оценка за личността, а достойнството – до самооценката на човека за собствената му обществена значимост. От своя страна доброто име на личността е положителната обществена оценка за лицето. Неговата известност в обществото, като човек нравствен, морален, компетентен и достоен за уваЖ.е, поради тези му качества. В трайната си практика, както ВКС, така и КС и ЕСПЧ винаги са застъпвали становището, че реализирането на правото на защита на правата на чест, достойнство и добро име, се предхожда от преценката дали е превишено правото на свободно изразяване на мнение, и разпространението му чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изобраЖ.е или по друг начин, защитено от чл. 39 КРБ и чл. 10 ЕКЗПЧОС. От значение за баланса между тези права е начинът на формулиране на съотношението между тях в действащата нормативна уредба. В чл. 39, ал. 2 КРБ и чл.10, ал. 2 ЕКЗПЧОС, правото на изразяване на мнение, е прогласено за принцип, а неговите ограничения - за изключение от същия принцип. Оттук се извежда задълЖ.ето за ограничително тълкуване на всяко ограничение, включително и това, което е допуснато за защита на честта, достойнството и доброто име на личността. Степента на това ограничение е ясно установена и в практиката на ЕСПЧ, и в тази на КРБ, и в тази на ВКС (Решение от 23.05.1991 г. на ЕСПЧ по дело - срещу - Решение № 2 от 01.07.1997 г. на ЕСПЧ по дело - срещу -, Решение от 07.12.1976 г. на ЕСПЧ по дело - срещу -, Р № 7 от 04.1996 г. на КС на РБ, Р 62-2012-IV г.о. на ВКС, Р 85- 2012-IV г.о., Р 484-2010-III г.о., Р 86-2010-III г.о.). Според тези практики, свободата на словото е една от основите на демократичното общество – едно от най-важните условия, за неговото развитие и това на всеки човек. Според чл. 10, т. 2 ЕКЗПЧОС, тя се прилага не само към "информация" или "идеи", които се възприемат благосклонно, или на които се гледа като на безвредни или с безразличие, но и към такива, които засягат, шокират или смущават държавата или която и да е част от населението й. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и широкомислието, без които няма демократично общество (Решение от 07.12.1976 г. на ЕСПЧ по делото - срещу -). Отделните права, защитени от чл. 39 - 41 КРБ, задължават държавата да се въздържа от намеса при тяхното упражняване. Ограничаването им е допустимо само за охраната на други, също конституционно защитими права, и може да става единствено на основанията, предвидени в КРБ. Не се допуска ограничаването на тези права със закон на други, извън посочените в КРБ основания. При налагането на тези ограничения, органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт, са длъжни да държат сметка за високата обществена значимост на правото да се изразява мнение, на свободата на средствата за масова информация, и на правото на информация. Поради това ограниченията (изключенията), на които тези права могат да бъдат подлагани, се прилагат ограничително и само, за да осигурят защита на конкуриращ интерес. Поради това възможността да се осъществи намеса в правото свободно да се изразява мнение, е налице когато то се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго, защото по този начин се охраняват честта, достойнството и доброто име на личността, съгласно защитени от чл. 4, ал. 2 и чл. 32, ал. 1, изр. 2 КРБ. Поради това, когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл. 39, ал. 1 КРБ, и свободата на мнение не е използвана, за да се увреди честта, достойнството и доброто име на другиго, твърдения и оценки могат да се разпространяват свободно. Не е протИ.правно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие. Свободата на изразяване на мнение обаче е изключена в случаите, визирани в чл. 39, ал. 2 КРБ. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения жИ.т, не пораждат отговорност, ако не засягат честта, достойнството или доброто й име, тоест - ако не осъществяват съставите на престъпленията обида или клевета. Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност, защото представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на такива от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани само фактическите твърдения (Р 62-2012-IV г.о., Р 85-2012-IV г.о., Р 484-2010-III г.о., Р 86-2010-III г.о.). От гледна точка на ценността на правото да се изразява и разпространява свободно мнение по обществено - политически въпроси от обществен интерес, изказванията, които засягат дейността на държавни органи или съставляват критика на политически фигури, държавни служители, правителство, обществени деятели или такива в определена публична сфера, заслужават по-високо нИ. на защита. Поради това изказвания, мнения и негативни оценки за дейността на такива деятели/служители, които не засягат интимната им сфера, а изразяват само негативна оценка относно тяхната работа във връзка със заемания от тях пост или извършвана от тях дейност по важни въпроси от обществено значение, не е протИ.правно, защото те могат да бъдат подлоЖ. на обществена критика на нИ., по – високо от това, на което са подлоЖ. частните лица (РКС № 7/1996 г., Р № 86-2010–III г.о., Решение от 08.07.1986 г. на ЕСПЧ по делото - срещу -, Решение от 29.03.1999 г. на ЕСПЧ по делото на - срещу -, Решение от 23.09.1994 г. на ЕСПЧ по делото - срещу -).

А по делото в случая няма данни с оглед изложеното, с публикациите си ищцата да е имала намерение да навреди на и.. Тъкмо -ротив. Има само данни, че е изразила с тези си публикации своето мнение, и то по основното й право на труд и откроеното в ал. 5 на чл. 48 КРБ негово същностно проявление, с ранг на самостоятелно конституционно право – право на отпуск и неговото реално ползване. В решение № 17 от 08.11.2018 г. на Конституционния съд на Р.Б. е подчертано, че правото на труд е изведено на конституционно нИ., като основно право на гражданите (чл. 48, ал. 1 КРБ). Симетрично на значимите материални, но и морални последици от пълноценната му реализация, в алинея 5 на чл. 48 КРБ, са откроени и неговите същностни проявления, които са уредени, като основни права, срещу които стои задълЖ.ето на работодателя да осигури здравословни и безопасни условия на труд, минимално трудово възнаграждение и заплащане, съответстващо на извършената работа, почивка и отпуск при условия и ред, определени със закон. Поради особената им важност, макар и да са съпътстващи правото на труд, те са с ранг на самостоятелни конституционни права на работниците и служителите с полагащата им се конституционна закрила (РКС № 17/2018 г.). В решение № 12/2010 г. на Конституционния съд на Р.Б. е прието по този въпрос още, че правото на отпуск е основно конституционно право на работниците и служителите, уредено в чл. 48, ал. 5 КРБ, което е пряко свързано с основното конституционно право на труд (чл. 48, ал. 1 КРБ). В скалата на социалните права, правото на труд и правото на отпуск са основополагащи за определяне на качеството на жИ.т и развитие на индивида. Затова в исторически и съвременен аспект за международното право и националните правни системи тези права са в центъра на социалния интерес. Отпускът е време, през което работникът или служителят е освободен от задълЖ.ето да предоставя работна сила на работодателя. Сред различните видове отпуск най-съществено място заема платеният годишен отпуск, който има предназначение да предостави възможност на работника или служителя да възстанови работната си сила.

Платеният годишен отпуск е елемент от съдържанието на трудовото/служебното правоотношение. За работника или служителя платеният годишен отпуск е субективно право, а за другата страна на правоотношението - задълЖ.е да освободи работника или служителя от предоставяне на работна сила и право на преценка на времето, в което ще се ползва. Поради правната природа на платения годишен отпуск на субективно право превръщането му чрез правни норми в задълЖ.е може да се допусне само в определени случаи по изключение. Правото на платен годишен отпуск възниква от момента на постъпване на работа по трудово или служебно правоотношение, докато правото на ползване на платен годишен отпуск по правило е предпоставено от изискване за трудов стаж.

А след като е така и според горепосочените решения на КСРБ, правото на платен годишен отпуск и неговото реално ползване, е основно съгласно чл. 48, ал. 5 КРБ, и неотменимо съгласно чл. 57, ал. 1 КРБ, конституционно гарантирано право на всеки работник и служител, то процесните публикации на о., в които е изразила своето мнение и негативна оценка за отказа на ищцовият работодател да й предостави реалното му ползване през времетраенето на оправено от нея предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ за прекратяване на трудовият им договор, които не са обидни, клеветнически и не засягат интимна сфера, а изразяват само негативната й оценка относно този му отказ по този важен въпрос от обществено значение, не е протИ.правно, независимо, че и. е имал право по чл. 173, ал. 1 КТ на този си отказ, защото работодателите могат да бъдат подлоЖ. на обществена критика на нИ., по – високо от това, на което са подлоЖ. частните лица (РКС № 7/1996 г., Р № 86- 2010–III г.о., Решение от 08.07.1986 г. на ЕСПЧ по делото - срещу -, Решение от 29.03.1999 г. на ЕСПЧ по делото на - срещу -, Решение от 23.09.1994 г. на ЕСПЧ по делото - срещу -).

С оглед всичко изложено, съдът намери, че предявеният частичен иск по чл. 52 ЗЗД, е недоказан още в своето основание, поради което следва да бъде изцяло отхвърлен, като неоснователен, заедно с акцесорните искания на и. за присъждане на законна лихва и разноски по делото, без преди това да бъде обсъждан и по отношение на неговия размер, защото това се явява безпредметно.

При този изход на делото, само о. има право да й бъдат присъдени сторените по делото разноски в общ размер от 1305 лева (от които 5 лева внесена държавна такса за издаване на съдебно удостоверение и 1300 лева платено адвокатско възнаграждение – л. 104-109). В тази насока обаче следва да се прецени и възраЖ.ето на пълномощника на и. в хода на делото по същество за прекомерност на това възнаграждение (чл. 78, ал. 5 ГПК). Следва тук да се има предвид и задължителното за съдилищата, съгласно чл. 633 ГПК, решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, и актуалната практика на ВКС, формирана след постановяването му (Опр. № 50015-2024-I т.о., Опр. № 1396-2024-I т.о., Опр. № 2813-2024-III г.о.). Според същата, с оглед горепосоченото решение на СЕС, при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спора, при прилоЖ.е на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения (Опр. № 204-2025-I т.о.). Както е изяснено с т. 3 на ТР № 6-2013-ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК, се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, тоест да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай - -Р.ер задължителната съдебна практика, разрешаваща основните спорни въпроси, определя по-ниска степен на сложност. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар (Опр. №№ 50015-2024-I т.о., 1293- 2024-IV г. о., 667-2004- II т.о., 741-2024-II т.о.). В съответствие с тези разрешения и в случая, отчитайки видът на спора по чл. 52 ЗЗД, цената на частния иск от 5001 лева, видът и количеството на извършената работа за защита на о., изразяваща се в подаването на отговор и събирането и проверката на пи- и гласни доказателства на разпитаната - делото в проведените общо четири съдебни засе-, и преди всичко по-ниската, с оглед горепосочената задължителна съдебна практика, правна сложност на делото, съдът намери, че разноските на о. за адвокатско възнаграждение следва да се намалят, поради прекомерност, до 700 лева, при минимален размер от 800 лева по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, от който съдът не е обвързан с оглед решението на СЕС (чл. 78, ал. 5 ГПК). Поради това на о. следва да се присъдят разноски по делото в общ размер от 705 лева (чл. 78, ал. 3 и 5 ГПК).

Воден от горните мотиви, С. районен съд