Решение № 3930 от 9.6.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 9339/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена от А. С. С. въззивна жалба срещу решение № 2302/12.02.2025г. постановено по гр.д. 53443/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 60 състав, с което са отхвърлени предявените от него осъдителни искове срещу „ИНДЕКС ТРЕЙД 1“ЕООД с правно основание чл. 128 т. 2 КТ и чл.262 ал.1 т.2 от КТ за сумите - 1500 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода от 16.03.2021 г. до 20.04.2021г. и 1070 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за положен извънреден труд в почивни дни (събота и неделя) през периода от 16.03.2021 г. до 20.04.2021 г, както и с което е осъден да заплати разноските по делото.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите. Навеждат се доводи, че първоинстанционният съд е неправилно е интерпретирал установените по делото факти и не е приложил правилно материалния закон за установяване съществуване на трудово правоотношение между страните през процесния период, при условие, че работника е бил добросъвестен, полагал е труд и единствено само и поради недобросъвестното поведение на ответника – работодател не е подписан писмен договор в деня на постъпване на работа. Счита, че както от свидетелските показания, така и от събраните останали доказателства по делото се установяват всички материални предпоставки за уважаване на исковете.

Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което предявените искове се уважат в предявения им размер. Претендира разноски.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната по нея страна – „ИНДЕКС ТРЕЙД 1“ЕООД с подробно становище за правилност и обоснованост на първоинстанционното решение, постановено при правилно приложение на материалния закон. Твърди, че след като между страните не е възникнало трудово правоотношение въз основа на писмен трудов договор, то за ищеца не е възникнало право да получава трудово възнаграждение.

Моли обжалваното решение като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено и присъдени в полза на въззиваемата страна разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно обективно съединени искове: по чл. 128 т. 2 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1500 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода от 16.03.2021 г. до 20.04.2021 г. и иск по чл. 150, вр. чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ за сумата от 1070 лева, представляваща дължимо трудово възнаграждение за положен извънреден труд в почивни дни (събота и неделя) през периода от 16.03.2021 г. до 20.04.2021 г.

С оглед цитираната разпоредбата на чл.269 изр.2 от ГПК, съгласно която въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното.

По иска с правно основание чл.128 т.2 от КТ

Едно от основните задължения за работодателя по трудово правоотношение е ежемесечно да изплаща трудово възнаграждение на работника/ служителя за положения от него труд - чл. 128 КТ вр. чл.270, ал.2 и ал.3 КТ т.е. материална предпоставка, за да възникне притезателното право на ищеца да претендира трудово възнаграждение е същестуване на действително трудово правоотношение между страните и с минимум съдържание на същото по чл.66 ал.1 от КТ.

В случая спорно между страните е дали е възникнало и съществувало трудово правоотношение за периода 01.04.2010г. – 03.06.2010г., за който период ищеца да е полагал труд, при което за ответника – работодател е възникнало задължение за заплащане на трудовото възнаграждение за престирания труд.

По делото не е представен сключен между страните в писмена форма трудов договор, която форма според разпоредбата на чл.62 ал.1 от КТ е за форма за действителност.

За установяване съществуването на трудово правоотношение между страните при липса на представен писмен трудов договор, следва да се разграничат следните хипотези:

1.когато ищецът твърди, че писмената форма на трудовия договор е спазена, но няма запазен никакъв документ - работникът не разполага с копие от подписания трудов договор с входящ или изходящ номер /независимо дали поради неизпълнение на задълженията на работодателя по чл. 63 ал.2 от КТ или по друга причина, което не влияе на действителността на възникване и съществуване на трудовото правоотношение/, а и работодателят не води редовно документацията си. Ако работодателят не представи или заяви че не е сключвал или не пази такъв трудов договор, работникът може да докаже, както съставянето и подписването на договора, така и неговото съдържание с всички доказателствени средства, доколкото не се очаква от добросъвестния работник/служител да съхранява копие от заявлението до работодателя за приемне на работа и респективно потвърдителното волеизявление на работодателя, доколкото трудовия договор се счита сключен при наличие на две насрещни съвпадащи писмени изявления, които могат да не са обективирани в един и същи писмен документ. /решение № 92 от 16.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 421/2020 г., IV г. о., ГК, определение № 116 от 25.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3654/2020 г., IV г. о., ГК/;

2. работникът твърди наличието на трудово правоотношение, тъй като е действал добросъвестно - подал молба или заявление за приемане на работа и е получил сведение от работодателя, че е приет на работа /без да е видял копие от изявлението за приемане или да е държал оригинал/. Достигането на приемането у предложителя може да се доказва с всички доказателствени средства. Ако работодателят не представи или заяви, че не е подписал договор или не го пази, работникът може да докаже както подаването на подписания договор/заявление, така и съдържанието на договора и приемането му на работа с всички доказателствени средства, включително и чрез изпълняването на трудовата функция /доказването не е необходимо да е пълно, тъй като добросъвестността на работника се предполага/ - решение № 237 от 14.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 695/2019 г., III г. о., ГК;

3. твърдение от ищеца-работник/служител за липса на валидно сключен трудов договор в писмена форма, при което обаче е налице признание, че не е възникнало валидно трудово правоотношение. Трудовият договор не подлежи на установяване с други гласни или писмени доказателства, още по-малко с такива, сочещи косвено на съществуването му, тъй като не може да бъде заменен с друго писмено отразяване или конклудентни действия. /решение № 943/22.02.2010 г. по гр. д. № 4902/2008 г., II г. о. на ВКС, определение № 254 от 5.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3910/2021 г., III г. о., ГК/, но при добросъвестност и при наличие на предпоставките по чл.405а от КТ с постановление на ГД „Инспекция по труда“ може да бъде обявено съществуването на трудовото правоотношение.

Във всички случаи обаче, следва да се съобрази т.2 от решение № 7/19.06.2012 г. по конст. дело № 2/2012 г. на КС на РБ (с което е обявена за противоконституционна разпоредбата на чл. 414а КТ) се посочва, че и трудът в случаите на предоставяне на работна сила, без да е сключен договор, също е труд, който се защитава от чл. 16 и чл. 48 от Конституцията. Работодателят е страната, която е в по-силна икономическа позиция и поради това от него най-вече зависи как ще се развият отношенията по предоставянето на работната сила. Работникът не може да носи отговорност, когато е допуснат да предостави работната си сила, защото предоставянето й предполага допускането му до работното място и той не може да преценява правомерността на действията на работодателя. Постановката, според която работникът или служителят, който не е сключил трудов договор, действа виновно и неговото поведение е равностойно на поведението на работодателя, влиза в противоречие с чл. 16 и чл. 48, ал. 1 от Конституцията . /решение № 237 от 14.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 695/2019 г., III г. о., ГК/ т.е. в зависимост от наличието или липса на добросъвестност във фактическата хипотеза на допускане от страна на работодателя на работника да полага труд без сключен надлежно писмен договор следва да се определят и отношенията между страните – като трудови или по ЗЗД. Добросъвестността се преценява с оглед разпоредбата на чл.75 от КТ. Добросъвестността по чл. 75 КТ е различна от общата презумпция за добросъвестност по чл. 8 КТ.С оглед утвърденото в практиката на касасационната инстанция схващане,

добросъвестността по смисъла на тази разпоредба означава незнание на работника или служителя на порока обусловил недействителността на правоотношението, съответно на фактическите обстоятелства, които съставляват порок на трудовия договор. Приема се още, че добросъвестен е работникът или служителят, който не е създал този порок или не е участвал в създаването му. Еднозначно е застъпено и разбирането, че ако работникът или служителят е действал недобросъвестно, правилото на чл. 75, ал. 1 КТ не се прилага и следователно за времето, през което е работил той няма право на трудово възнаграждение, на платен годишен отпуск, зачитане на времето за трудов стаж и др. В този смисъл решение № 252 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 1743/2010 г. на ВКС, III г. о. и възприета също в решение № 255 от 13.11.2014 г. по гр. д. № 5893/2013 г. на ВКС, III г. о.; решение № 161 от 08.05.2015 г. по гр. д. № 4848/2014 г. на ВКС, IV г. о, определение № 926/04.10.2017г. по гр.д. № 656/2017г. на ВКС, IV г.о.

В настоящият случай, видно от обстоятелствената част на исковата молба, ищецът твърди да е налице втората от описаните хипотези, тъй като посочва, че е подал всички необходими документи за оформянето на писмения трудов договор, при уверение от страна на ответника като работодател, че е приет на работа, договорени са необходимите елементи по чл.66 ал.1 от КТ – 60 лв. дневно възнаграждение, при осем часов работен ден, петдневна работна седмица за длъжността „готвач“.

По делото, обаче, не са ангажирани доказателства, които да установяват наличието на писмена инициатива за сключване на трудов договор – молба за постъпване на работа, заявление, подписан от работника екземпляр на трудов договор или друг документ, от който да се установява отправено до работодателя волеизявление за възникване на трудово правоотношение. Единственото ангажирано доказване в тази насока са свидетелските показания на свидетеля П.Б..

В случая свидетелските показания са допустими, доколкото ищецът не основава претенцията си на редовно оформен писмен трудов договор, а на твърдение за възникнало правоотношение при порок във формата, като претендираните вземания са под ограничението на чл. 164 ал. 1, т. 3 ГПК. От показанията на свидетеля се установява единствено, че ищецът е полагал труд в обект на ответника през период, който свидетелят описва „от средата на месец април“, т.е. различен от процесния период, посочен в исковата молба – от 16.03.2021 г. до 20.04.2021 г. Същевременно по делото е представен трудов договор № 30/15.04.2021 г., подписан от работодателя, като именно тази дата съответства както на посоченото в свидетелските показания, така и на данните от извършената проверка от Инспекцията по труда. От приложеното писмо на Инспекцията по труда се установява, че при проверката е констатирано наличието на изготвен трудов договор от 15.04.2021 г., но същевременно е установено, че А. С. не е престирал труд при ответното дружество към момента на проверката.

Следователно свидетелските показания не установяват нито един факт от изложените в исковата молба – нито водене на конкретни преговори между страните преди процесния период относно условията на работа и начина на сключване на трудовия договори, нито подаване на заявление или каквито и да са документи от ищеца при ответника във връзка с подготвяне на писмен трудов договор след като страните са постигнали съгласие за основните елементи на трудовото правоотношение и уверение, че работодателят приема на работа ищеца, в който случай несъмнено би следвало да се приеме, че ищецът е действал добросъвестно.

При така установеното не може да се приеме, че ищецът е доказал по реда на пълното и главно доказване добросъвестност при възникване на твърдяното трудово правоотношение. По делото липсват доказателства, че работникът е предприел действия по надлежно оформяне на трудов договор или че е постъпил на работа при обосновано убеждение, че такъв вече е сключен. Напротив, от твърденията му се установява съзнание, че към момента на започване на работа писмен трудов договор не е бил оформен, независимо от което твърди да е започнал да престира труд. При това положение поведението му се явява в противоречие с повелителните разпоредби на чл. 1 ал. 2 КТ и чл. 62 ал. 1 КТ и същия е участвал в създаването на порока – недействителност по смисъла на чл.75 от КТ, поради което не може да черпи благоприятни последици от него чрез реализиране на претенции за трудово възнаграждение на основание твърдяно трудово правоотношение.

Неоснователно е и позоваването на разпоредбата на чл. 405а КТ. Последиците по чл. 405а КТ намират приложение при установено от контролните органи предоставяне на работна сила в нарушение на чл. 1, ал. 2 КТ, като и в тази хипотеза законът изисква работникът да е действал добросъвестно при постъпването на работа. В случая по делото няма данни да е издавано постановление по чл. 405а КТ, а от представеното писмо на Инспекцията по труда се установява единствено, че е бил изготвен трудов договор от 15.04.2021 г., без да е констатирано реално престиране на труд от ищеца към момента на проверката.

Дори обаче и да се приеме обратното, че ищецът е действал добросъвестно /както беше посочено по – горе достатъчно е само индициращи факти, доколкото добросъвестността се предполага/, то липсва основния правопораждащ за исковата претенция по чл.128 т.2 от КТ факт – престиране на труд от страна на работника/служителя в процесния период.

Едва с въззивната жалба се въвежда и довод, че при липса на трудово правоотношение отношенията между страните следва да бъдат разгледани на плоскостта на неоснователното обогатяване. В практиката на ВКС действително се приема, че когато работникът не е действал добросъвестно, отношенията между страните могат да се уреждат по правилата на ЗЗД, включително и чрез института на неоснователното обогатяване /в този смисъл решение № 92/16.06.2020 г. по гр.д. № 421/2020 г. на ВКС, IV г.о./. Такова основание, обаче, не е въведено с исковата молба, нито е предявен иск по чл. 59 ЗЗД, поради което навеждането му едва във въззивното производство е преклудирано и съдът не дължи разглеждането му и произнасяне по него.

С оглед изложеното настоящият състав приема, че по делото не е доказано възникването на трудово правоотношение между страните през процесния период и престиран труд от страна на ищеца за същия, поради което за ищеца не е възникнало право на трудово възнаграждение по чл. 128 т. 2 КТ, както и за заплащане на възнаграждение за извънреден труд - чл. 150 КТ

С оглед съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва на основание чл.271 ал.1 хип. 1 от ГПК да бъде потвърдено.

Разноски:

С оглед изхода на делото, разпоредата на чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК, изричното и своевременно изявление на въззивната страна чрез процесуалвния представител на въззиваемата страна за присъждане на разноски, такива следва да бъдат присъдени за адвокатско възнаграждение - 332, 34 евро.

Така мотивиран, Софийски градски съд