Решение № 14019 от 14.7.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 51681/2025 г.

дело № 20251110151681 по описа за 2025 година Производството е образувано по искова молба, подадена от Р. А. П. срещу „•••“ ЕООД, с която са предявени искове по чл.128, т.2 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 991.88 евро/1939.95 лева /при съобразяване на допуснатото изменение по реда на чл. 214 ГПК с определение от 13.05.2026г/, представляваща нетен размер на основно трудово възнаграждение за м.08.2025г., сумата от 987.16 евро/1930.72 лева /при съобразяване на допуснатото изменение по реда на чл. 214 ГПК с определение от 13.05.2026г/, представляваща нетен размер на основно трудово възнаграждение за м.09.2025г., и иск п о чл. 128 от КТ във вр.с чл. 12 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата о т 46.02 евро/90 лева, представляваща брутен размер на незаплатено допълнително трудово възнаграждение за м.08.2025г. и сумата от 46.02 евро/90 лева, представляваща брутен размер на незаплатено допълнително трудово възнаграждение за м.09.2025г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 12.11.2025г до окончателното плащане. В исковата молба се излагат твърдения, че между ищеца и ответното дружество бил сключен трудов договор № ••• от 05.06.2025г., по силата на който ищецът е бил назначен на длъжност „•••“ при брутно трудово възнаграждение в размер на ••• лева. Сочи се,че между страните било уговорено и заплащането на допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0.60 % за всяка година трудов стаж. Било уговорено, че дължимите суми по трудовия договор ще се заплащат до 30то число на месеца следващ месеца, за който възнаграждението се дължи. В исковата молба се изтъква, че ищецът има 6 години трудов стаж на подобна длъжност, поради което счита, че му се дължи заплащането на допълнително трудово възнаграждение в размер на 3.6 % от основното брутно трудово възнаграждение. Сочи се, че ищецът е изпълнява надлежно трудовите си задължения, но ответникът не му е заплатил дължимото възнаграждение за м.08.2025г и м.09.2025г., в това число и допълнително трудово възнаграждение. С оглед изложеното моли исковете и да бъде уважен и ответникът да бъде осъден да заплати процесните суми и сторените по делото разноски. В срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба не е депозиран. От името на ответника едва след насрочване на делото за разглеждане в открито съдебно заседание е подадено становище от 20.03.2026г. В него се сочи, че ответникът е заплатил на ищеца сумата от 3870.60 лева за дължимото трудово възнаграждение за м.08.2025г. за м.09.2025г. Ищецът изрично признава извършеното плащане от страна на ответника на дължимото трудово възнаграждение за м.08.2025г. за м.09.2025г., като поддържа че остава дължима сумата за допълнителното трудово възнаграждение. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По делото е представен трудов догово𠹕••/05.06.2025г., сключен между „•••“ ЕООД и Р. А. П., по силата на който ищецът е назначен на длъжност •••“, като е изрично посочено, че изискванията за посочената длъжност са определение в длъжностна характеристика. Съгласно чл.4.1 от трудовия договор е уговорено заплащането на трудово възнаграждение в размер на ••• лева, както и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0.60 % за всяка година стаж. В договора е останала непопълнена графата касаеща общия трудов стаж на ищеца към датата на сключване на договора. Приложена към исковата молба е и трудовата характеристика за длъжност „•••“, като общото описание на работата е, че служителят осъществява непосредственото оперативностопанско, техническо и административно ръководство на строителния обект. За установяване на продължителността на трудовия стаж на ищеца на същата или подобна длъжност по делото е приета справка за актуалното състояние на единен електронен трудов запис. Съгласно направените в него отбелязвания в периода от 05.06.2025г до 01.10.2025г ищецът е полага труда освен при ответното дружество на длъжност „•••“ и при още един работодател – „••“ ЕООД. Същевременно при различни работодатели ищецът е полагал труд в следните период на следните длъжности: в периода от 28.06.2024г до 20.05.2025г П. е бил назначен на длъжност „•••“, в периода от 14.06.2024г до 01.02.2025г на длъжност „•••, за периода от 17.10.2023г до 20.05.2024г. – на длъжност „•••“, за периода от 06.07.2023г до 01.08.2023г – „•••, за периода 18.06.2018г. до 03.07.2023г – „•••“, за периода от 25.09.2018г. да 14.10.2019г. – „•••“, за периода от 07.02.2018г до 01.05.2018. – „•••“, за периода от 18.10.2012г до 06.02.2014г – „•••“. Така направените отбелязвания в електронния трудов запис изцяло съответстват и на представения препис от трудова книжка № ••• на Р. А. П., в която е отбелязано, че за периода от 18.06.2018г. до 03.07.2023г на длъжност „•••“ трудовия стаж на ищеца е 4 години 11 месеца и 12 дни, съответно 7 месеца и 2 дни за периода от 18.10.2023г до 20.05.2024г. като технически ръководител, от м.07.2024г до 20.05.2025г – 10 м. и 19 дни като „техник строителство и архитектура“. Изслушано по делото е и заключение по съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което след проверка на фишовете за заплати за м.08.2025г и м.09.2025г. вещото лице е констатирало, че дължимото основно трудово възнаграждение на ищеца в нетен размер е 1939.95 лева за м.08.2025г и 1930.72 лева за м.09.2025г. Експертът изрично е посочил, че във фишовете за заплати от страна на работодателя е вписано, че трудовият стаж на ищеца е 03м и 25 дни, като това е трудовият му стаж както за м.08.2025г. Вещото лице е констатирало, че нетният размер на основното трудово възнаграждение за процесните два месеца е бил заплатен на ищеца на 08.12.2025г. Експертът е изчислил, че дължимият брутен размер на допълнителното трудово възнаграждение на ищеца при уговорения процент - 3.6 % за 6 години трудов стаж би бил 90 лева месечно, а в открито съдебно заседание е посочила, че нетния размер на сумата от 90 лева е 69.84 лева месечно. Вещото лице при съобразяване на отработените дни и ползвания платен годишен отпуск е изчислило, че дължимото трудово възнаграждение с включено допълнително трудово възнаграждение за м.08.2025г в нетен размер би било 2009.79 лева, като след приспадане на заплатения размер на основното трудово възнаграждение в хода на процеса е останала дължима сумата от 69.84 лева нетно – допълнително трудово възнаграждение. Аналогично изчисление е извършено и за м.09.2025г, съгласно което общият дължим нетен размер на трудово възнаграждение на ищеца е 2009.79 лева, като след приспадане на заплатената част от трудовото възнаграждение, остават дължими 79.07 лева – нетно. Ето защо експертът е констатира, че остават незаплатени 148.91 лева, от които 139.68 лева – допълнително трудово възнаграждение в нетен размер и 9.23 лева – разлика от изчисляването за ползвания платен годишен отпуск. Съдът изцяло кредитира по реда на чл. 202 от ГПК и заключението, прието по делото и направените в съдебно заседание разяснения, доколкото същото е изготвено от вещо лице, притежаващо необходимите професионални знания и квалификация, което е съобразило при изготвяне на заключенията си всички събрани по делото доказателства и след извършване на проверка. По иска с правна квалификация чл. 128, т. 2 от КТ: За да бъде уважен предявения осъдителен иск по чл. 128, т. 2 от КТ, следва да бъде установено наличието на следните факти при условие на кумулативност, а именно 1./ валидно трудово правоотношение между страните по делото през процесния период с договорено възнаграждение в претендирания размер 2./ полагане на труд от страна на ищеца при ответното дружество в процесния период и 3./ неизпълнение от страна на работодателя на задължението му за заплащане на дължимо трудово възнаграждение. Наличието на първите две предпоставки за уважаването на иска е възложено с оглед нормата на чл. 154 ГПК в тежест на ищеца, а в тежест на ответника е да установи, че е заплатил своевременно дължимото трудово възнаграждение. С оглед плащането на задълженията за заплащане на основно трудово възнаграждение (което представлява признание осъществено с конклудентни действия), съдът счита за безспорни всички елементи от фактическия състав на процесната правна норма по отношение на ответното дружество. Освен гореизложеното следва да се посочи, че по делото са ангажирани и достатъчно доказателства, въз основа на които да може да се приеме, че при условията на пълно и главно доказване по делото е установено, че между ищеца и ответника е съществувало валидно трудово правоотношение в рамките на исковия период, като с оглед липсата на възражения от ответника следва да се приеме за доказано и това, че ищецът е полагал труд съобразно договорените условия. Безспорно по делото е установен и размерът на дължимото основно трудово възнаграждение в нетен и брутен размер, като с оглед заключението по съдебносчетоводната експертиза за м.08.2025г дължимата сума е 1939.95 лева нетно и за м.09.2025г – 1930.72 лева нето, които суми са били заплатени на ищеца на 08.12.2025г видно от посоченото от вещото лице в т. 4 от заключението и съгласно направеното изрично признание в тази насока от страна на самия ищец, ценено по реда на чл. 175 ГПК. Предвид посоченото настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск чл. 128, т. 2 КТ за присъждане на основно трудово възнаграждение в полза на ищеца за исковия период в нетен размер следва да бъде отхвърлен, поради извършено плащане в хода на процеса, което съдът е длъжен да съобрази с оглед нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Въпреки извършеното плащане обаче ищецът има право на законна лихва за периода от подаване на исковата молба – 12.11.2025г до датата на плащане – 08.12.2025г, доколкото законна лихва върху платените суми се претендира още с подаване на исковата молба, а не са ангажирани доказателства същата да е била заплатена заедно с заплащането на главницата. Предвид това ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца законна лихва върху сумата от 1939.95 лева и върху 1930.72 лева за периода от 12.11.2025г. до 08.12.2025г, която сума се равнява определена по реда на чл. 162 ГПК на 17.33 лева/8.86 евро – законна лихва върху сумата от 1939.95 лева и 17.25 лева/8.82 евро – законна лихва върху сумата от 1930.72 лева. Ето защо в полза на ищеца следва да се присъдят и така посочените суми за законна лихва. По иска с правна квалификация чл. 128, т. 2 от КТ, вр. с чл. 12 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата: За да възникне право на допълнително трудово възнаграждение над уговореното основно трудово възнаграждение на работника или служителя, следва той да има трудов страж, не по-малко от една година - арг. чл. 12, ал. 9 НСОРЗ. Съгласно чл. 12, ал. 1 НСОРЗ за придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор, който по силата на чл. единствен от ПМС № 147/29.06.2007 г. не може да бъде по-малък от 0,6 на сто за всяка година придобит трудов стаж и професионален опит. При определяне размера на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит се взема предвид и придобитият трудов стаж в друго предприятие по смисъла на § 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на Кодекса на труда на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия - арг. чл. 12, ал. 4, т. 1 НСОРЗ. По отношение съществуването на задължение на ответника за заплащане на допълнително трудово възнаграждение, настоящият състав намира следното: Обстоятелствата, че в трудовия договор, сключен между страните по делото, е посочено, че ищецът няма предходен трудов стаж и професионален опит /доколкото графата, която касае трудовия стаж на ищеца не е попълнена/ или че във фиша от заплатата е посочена трудов стаж 3 месеца, е ирелевантно за възникването на задължението на ответното дружество за заплащане на допълнително трудово възнаграждение по чл. 12 от НСОРЗ. Съгласно текста на чл. 12, ал. 9 от НСОРЗ, правото за получаване на допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит възниква при придобиване на стаж и професионален опит не по-малък от една година. Единственото друго условие, поставено в нормативната уредба на този вид допълнително възнаграждение, е посоченото в чл. 12, ал. 4, т. 1 от Наредбата, а именно придобитият трудов стаж и професионален опит да е на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия. От тълкуването на двете норми може да се изведе като краен извод, че знанието на работодателя за наличието на такъв опит не е елемент от фактическия състав пораждащ правото на допълнително трудово възнаграждение. Следователно, знанието на работодателя за наличието предходен стаж не е предпоставка за възникване на задължението за заплащане на допълнително възнаграждение. Ето защо Софийски районен съд намира, че по делото е безспорно установено, че за ответното дружество е възникнало задължение да заплаща на ищеца допълнително трудово възнаграждение съобразно трудовия му стаж на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия. По отношение размера на дължимото допълнително трудово възнаграждение, настоящият състав приема следното: Съгласно чл. 12, ал. 1 от Наредбата за трудовата книжка /НТК/ трудовият стаж по Кодекса на труда се установява с трудова, осигурителна и занаятчийско-ученическа книжка или с удостоверение, издадено въз основа на изплащателни ведомости или партидни книги или други документи, удостоверяващи време, което се признава за трудов стаж по чл.354 от КТ. Съгласно въведената през 2024г разпоредба на чл.12, ал. 3 НТК след 1 юни 2025 г. трудов стаж по Кодекса на труда се установява и с данните, вписани в единния електронен трудов запис на работника или служителя. В настоящия случая от страна на ищеца е представена както справка от електронния трудов запис, така и препис от трудовата му книжка, като с тях П. е доказал наличието на трудов стаж и неговата продължителност, доколкото под трудов стаж съгласно чл. 351, ал. 1 от КТ следва да се разбира времето, през което служителят е работил по трудово правоотношение, както и времето, през което лицето е работило като държавен служител. От съвкупната преценка на представените по делото доказателства съдът намира, че по делото е безспорно установено, че предходният трудов стаж на ищеца за периода от 18.06.2018г. до 20.05.2025г /т.е до дата преди да започне работа при ответника/ е дори повече от 6 години, от които 4 години и 11 месеца като „•••“, 7 месеца като „•••“ и 10 месеца като „•••“ – общо 6 години и 4 месеца, без дори да се включат отработените дни при различните работодатели и трите месеца отработени при ответника. Същевременно не съществува спор между страните, че длъжностите „•••“ и „•••“ са такива с един и същи характер, доколкото и двете попадат в икономическа дейност „Строителство на жилищни и нежилищни сгради съгласно отбелязването в електронния трудов запис на ищеца. С оглед така прието съдът намира,че за установените 6 години трудов стаж на ищеца на същата или сходна длъжност му се дължи заплащане на допълнително трудово възнаграждение, като в конкретната хипотеза в трудовия договор, сключен между страните, е изрично уговорен и процента – 3.6 %. Ето защо настоящият състав, съобразявайки събраните по делото доказателства, в това число и заключението по съдебно-счетоводната експертиза, приема, че дължимият размер на допълнителното трудово възнаграждение на ищеца за м.08.2025г и за м.09.2025г е по 90 лева/46.02 евро месечно – брутен размер. Същевременно от страна на ответника не се твърди и не се ангажират доказателства да е било извършено плащане на установеното като дължимо допълнително трудово възнаграждение. Предвид това предявеният иск следва да бъде изцяло уважен. За пълнота на изложението настоящият състав намира за необходимо изрично да посочи, че е непротиворечива съдебната практика, че работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляващо дължимите от него ДОД и осигурителни вноски, но за да се съберат тези публични вземания е необходимо в съдебното решение ясно да се посочи дали се присъжда брутното възнаграждение или нетното, като в случаите, в които се присъжда брутен размер /каквато е настоящата хипотеза/, съдебният изпълнител е длъжен да отдели сумите за изплащане на тези публични задължения. /в този смисъл решение №154/24.06.2015г по гр.д.№ 6134/2014г. на ВКС III г.о., решение № 166/25.02.2010г. по гр.д.№ 220/2009г. на ВКС III г.о./. Ето защо доколкото в настоящия случая ищецът претендира сумите за допълнително трудово възнаграждение в брутен размер, съдът намира, че именно в брутен размер същите следва да бъдат присъдени, като това бъде отбелязано в диспозитива на решението. По разноските: Въпреки че ответникът е погасил задълженията си и искът за основното трудово възнаграждение е отхвърлен, доколкото плащането е извършено едва след предявяването на исковете срещу него – искът е предявен на 12.11.2025г, а цялата дължима от ответника сума е заплатена на 08.12.2025г., а не на падежа на съответното задължение, който падеж е настъпил на 30 то число, следващо месеца на отработването, съдът намира, че с извънпроцесуалното си поведение ответникът е станал повод за завеждане на делото и следва да понесе отговорността за сторените от ищеца разноски както за уважената част от исковете, така и за отхвърлената част. Предвид това в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от него разноски по делото. В случая се касае за трудов спор, поради което единствените разноски сторени от ищеца са за адвокатско възнаграждение.Съгласно списък по чл. 80 ГПК ищецът претендира заплащането на 800 лева/409.03 евро - адвокатско възнаграждение. При съобразяване на разяснения дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, в настоящия случай съдът приема, че са представени доказателства за извършеното плащане на посочената сума, доколкото по делото е представен договор за правна защита и съдействие с уговорено възнаграждение в размер на 800 лева и с направено отбелязване, че сумата е платена в брой, а допълнително е приложена и разписка за получаване на възнаграждението. Същевременно от страна на ответника в съдебно заседание изрично е посочено, че не прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Ето защо в полза на ищеца П. следва да бъдат присъдени разноски в размер на 409.03 евро. От страна на ответника се претендират разноски по делото за прекратената част с определение от 13.05.2026г, като се представя списък по чл. 80 ГПК съгласно който се претендира присъждането на 250 евро – депозит за съдебно счетоводна-експертиза и 250 евро – адвокатско възнаграждение. На първо място, съдът намира за необходимо да посочи, че ответникът е сторил разноски за съдебно-счетоводна експертиза след прекратяване на делото за част от сумите, поради което същият не би имал право на разноски при този изход на спора без значение дали преди това делото е било частично прекратено или не. По отношение на претендиранато адвокатско възнаграждение само за прекратената част от производството настоящият състав намира, че в действителност на основание чл. 78, ал. 4 ГПК при прекратяване на делото /без значение дали е поради това, че искът е оттеглен с оглед изменение на неговия размер по реда на чл. 214 ГПК/ ответникът има право на разноски. Такива обаче е следвало да му бъдат присъдени с акта на съда, с който производството по делото е частично прекратено, като този пропуск на съда е следвало да бъде отстранен по реда на чл. 248 ГПК. В случай че в срока за обжалване от страна на ответника беше поискано присъждането на разноски за прекратената част от производството, то съдът щеше да има основание да присъди такива. В настоящия случая обаче видно от приложената по делото призова, препис от определение от 13.05.2026г е връчен на ответника на 22.05.2026г, а искането за присъждане на разноски е направено едва на 30.06.2026г в съдебно заседание, т.е след изтичане на срока за допълване на определението за прекратяване на делото в частта за разноските. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че не е налице възможност за прекратената част от делото да бъдат присъдени разноски на ответинка с решението. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на СРС дължимата държавна такса по предявените и разгледани с решението искове, а именно сума в размер на 82.84 евро. Воден от гореизложеното, съдът