Решение № 8300 от 5.5.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 29169/2024 г.

Производствотo e по реда на чл.422 ГПК. „Сънфудс България“ ЕООД е предявило иск по чл.92 ЗЗД, вр. чл.234, ал.3, т.2 КТ срещу Д. Д. Л. за сумата от 1500 лева – неустойка съгласно клаузата на чл.14 от договор за повишаване на квалификация от 16.12.2022г., дължима поради прекратяване на трудовия договор между страните от 28.08.2022г. поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ преди изтичане на срока по чл.12 от договор за повишаване на квалификация, ведно със законната лихва от 02.01.2024г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 105/2024г. на РС – Пещера. Ищецът твърди, че страните били обвързани от трудово правоотношение по сключен на 28.08.2022г. трудов договор, по който ответницата била назначена на длъжността „ресторантски работник“. Между страните бил сключен договор от 16.12.2022г. за повишаване на квалификацията за покриване на изискванията на работодателя за заемане на длъжността „мениджър“ , като съгласно чл.12 от същия ответницата се задължила да не прекратява трудовото си правоотношение в срок от 18 месеца от завършване на обучението. В клаузата на чл.14 от договора за повишаване на квалификацията било уговорено, че в случай че ответницата стане причина за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ преди изтичане на уговорения срок, служителят дължи неустойка в размер на 1500 лева. В изпълнение на поетите от ищеца задължения по договора за повишаване на квалификацията на ответницата били проведени „Основен курс по управление на смяна“ и „Курс за управление на смяна напреднали“, съответно на 23.02.2023г. и на 18.05.2023г. Преди изтичане на срока, уговорен в чл.12 от договора за повишаване на квалификацията, със заповед № 6694/15.09.2023г. на ищцата било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ поради неявяване на работа на 17.08.2023г. и 18.08.2023г. Ответницата е подала отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, с който оспорва иска. Същата оспорва законността на наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ и предявила насрещен иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ за отмяна на уволнението. Незаконността на уволнението ответницата мотивира с липса на вина за неявяване на работа на посочените в заповедта дати. Позовава се на здравословни проблеми, поради които ползвала отпуск поради временна неработоспособност за периода 04.07.2023г. – 17.07.2023г. Била й поставена диагноза „инфантилна идиопатична сколиоза“, за която работодателят бил уведомен, но не предприел действия за промяна на трудовите дейности на ответницата. Със същите оплаквания ответницата ползвала отпуск по болест и за периода 16.07.2023г. – 16.08.2023г., като била издадена препоръка за промяна на работата. Ответницата уведомила работодателя за това свое здравословно състояние и поискала да бъде трудоустроена. Поради сочените здравословни проблеми ответницата не се явила на работа на 17.08.2023г. и на 18.08.2023г. С позоваване на чл.304, ал.1 КТ и чл.305 КТ ответницата, непълнолетна по време на трудовото правоотношение, поддържа, че не й били осигурени подходящи условия на труд. Уволнителната заповед била немотивирана. Оспорва да е налице и соченото дисциплинарно нарушение. Евентуално оспорва тежестта на вмененото нарушение. Оспорва клаузата на чл.14 от договора за повишаване на квалификацията като нищожна поради накърняване на добрите нрави. Позовава се на обстоятелството, че началото на обучението по първия уговорен курс зависи изцяло от волята на работодателя, от което следвало и че започването на обучението на работника също зависи от волята на работодателя и в същото време не били предвидени правни средства работникът/служителят да задължи работодателя да започне обучителния курс, което нарушавало баланса в правата на страните по правоотношението. Евентуално уговорената неустойка била прекомерна. Предвид изложеното се иска уволнението да бъде признато за незаконно, искът за присъждане на неустойка да бъде отхвърлен, евентуално – неустойката да бъде присъдена в намален размер. Ищецът е подал в срока по чл.131 ГПК отговор на насрещния иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ за отмяна на уволнението, като го оспорва като погасен по давност. Поддържа, че уволнителната заповед е връчена при отказ на 19.09.2023г., удостоверен в протокол, подписан от двама служители на работодателя. Отделно от това уволнителната заповед била изпратена по пощата и получена лично от ответницата на 12.10.2023г. При това бил изтекъл 2 – месечният срок за оспорване на уволнението. С определение от 16.06.2023г. съдът е приел за съвместно разглеждане в настоящото производство насрещен иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ, предявен от ответницата спрямо ищеца за отмяна на дисциплинарно наказание „уволнение“, наложено със заповед № 6694/15.09.2023г. Софийски районен съд, след като взе предвид предявените искове, възраженията срещу тях и доказателствата по делото, намира следното: По иска по чл.92 ЗЗД, вр. чл.234, ал.3, т.2 КТ в тежест на ищеца е да докаже, че страните са били в трудово правоотношение, че между тях е сключен договор за повишаване на квалификацията, уговорена неустоечна клауза в последния договор и прекратяване на трудовия договор с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ със заповед № 6694/15.09.2023г. В тежест на ответницата по предявения от същата насрещен иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ е да докаже, че е налице уважителна причина за неявяването й на работа на 17.08.2023г. и 18.08.2023г., а именно наличие на здравословни проблеми, за които своевременно е уведомила работодателя. В тежест на ищеца по насрещния иск е да докаже възражението си, че искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ е предявен след изтичане на двумесечния давностен срок по чл.358, ал.1, т.2 КТ. Не е спорно между страните, а и от приетите писмени доказателства се установява, че по трудов договор № 3001689/28.08.2022г. (л.23) ответницата Д. Д. Л. е била назначена при ищеца „Сънфудс България“ ЕООД на длъжността „ресторантски работник“. Не е спорно, а и от събраните писмени доказателства се установява, че на 16.12.2022г. страните са сключили договор за повишаване на квалификацията (л.27) на основание чл.234 КТ предвид необходимостта от провеждане на курс за повишаване на квалификацията на служителя с цел за в бъдеще последният да покрива изискванията за заемане на длъжността „мениджър“. Работодателят се е задължил да подготви служителя за успешно завършване на обучението и да проведе курс за повишаване на квалификацията на служителя по професия „ресторантьор, специалност Производство и обслужване на заведенията за хранене“, за да може служителят да изпълнява и заема длъжността „мениджър“, а служителят се е задължил да я усвои (чл.1 от договора). Работодателят (ищецът) е поел задължение да подготви служителят (ответницата) за успешното завършване на два курса – „Основен курс за управление на смяна“ и „Курс за управление на смяна за напреднали“ и да проведе обучението за повишаване квалификацията на служителя (чл.2). Уговорено е, че работодателят ще проведе обучението на служителя под формата на подготовка и курсове за повишаване на квалификацията (чл.3). Предвидено е, че в срок до 6 месеца след завършване на първия курс - „Основен курс за управление на смяна“, работодателят ще проведе втория курс – „Курс за управление на смяна за напреднали“ (чл.5). Работодателят се е задължил да осигури лектори и да подготви програма за провеждане на курсовете (чл.9). Посочено е, че всички разходи за учебни материали, ангажирането на зала и лектори, разходите по кафе паузи, обяд и др., свързани с провеждане на курсовете, са за сметка на работодателя (чл.10). Уговорено е, че служителят се задължава да не прекратява трудовото правоотношение по време на обучението и 18 месеца след неговото завършване (чл.12). Съгласно клаузата на чл.14 от договора в случай че служителят стане причина за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ по време на срока, уговорен в чл.12, което стане причина за прекратяване на трудовото правоотношение, той дължи на работодателя пълния размер на неустойка в размер на 1500 лева, независимо от това дали за определен период от време е полаган труд в изпълнение на настоящия договор. Ако служителят не е отработил всички 18 месеца, считано от подписване на договора, страните са приели, че е налице пълно неизпълнение на договора и служителят дължи пълния размер на неустойката в размер на 1500 лева. Не е спорно между страните, а от събраните по делото доказателства се установява, че ответницата успешно е преминала двата уговорени курса за повишаване на квалификацията, като първият курс е преминат в периода 21.02.2023г. - 23.02.2023г. и вторият – в периода 16.05.2023г. - 18.05.2023г. На 27.03.2023г. страните са сключили допълнително споразумение към трудовия договор (л.121), по силата на което ответницата е преназначена на длъжността „мениджър“ със съответното увеличение на работа заплата (а именно от 4,90 лева на 7,10 лева на час дневен труд, видно от т.5 от допълнителното споразумение). По делото е приета заповед № 6694/15.09.2023г. (л.15), с която ищецът е наложил на ответницата дисциплинарно наказание „уволнение“ поради неявяване на работа на 17.08.2023г. и на 18.08.2023г., без да са налице уважителни причини за това. Страните спорят за датата на връчване на уволнителната заповед с оглед проверка за спазване на двумесечния давностен срок за оспорване законността на уволнението по чл.358, ал.1, т.2 КТ. Съгласно чл.195, ал.3 КТ дисциплинарното наказание се смята за наложено от деня на връчване на заповедта на работника или служителя или от деня на нейното получаване, когато е изпратена с препоръчано писмо с обратна разписка. Писменото изявление на работодателя за налагане на дисциплинарно наказание може да бъде връчено лично срещу подпис на лицето или чрез пощенска услуга - чрез изпращането на препоръчано писмо с обратна разписка. В последния случай, за да се приеме, че изявлението е достигнало до адресата работодателят следва да е изпратил препоръчаното писмо на адреса, посочен от работника и пощата да удостовери доставянето на писмото на адреса. За да е осъществено надлежно връчване по пощата, не е необходимо то да е извършено лично на получателя. Редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени чл.42 и чл.44 ГПК, както и съобразно специалния закон – чл.36 от Закона за пощенските услуги. В посочения смисъл е решение № 35 от 7.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1877/2010 г., IV г. о., решение № 39/27.02.2012г. по гр.д. № 410/2011г. на ВКС, III ГО, решение № 226 от 30.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4471/2016 г., IV г. о. Работодателят (ищец) поддържа, че заповедта е била връчена на 19.09.2023г. при отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели, като допълнително препис от заповедта е изпратен по пощата с обратна разписка и е получен от ответницата на 12.10.2023г. В тази връзка по делото като доказателство е приет протокол от 19.09.2023г. (л.37), в който е удостоверено, че на ответницата е връчена уволнителната заповед, като същата отказала да удостовери получаването й с подписа си и върху протокола са положени подписите на Р. Т. – управител на ресторант и Н.Н.А. – координатор качество и снабдяване. Прието като доказателство е известие за доставян, в което е удостоверено, че пратка, изпратена от ищеца, е получена от адресата – ответницата, на 12.10.2023г. Върху известието за доставяне в графа „име и фамилия на получателя на пратката“ саморъчно е изписано „Д. Л.“, срещу което име е изпълнен подпис, като след дата „12.10.2023г.“ и текста „подпис на получателя“ отново е положен подпис. Документът е оспорен като неавтентичен в частта относно положените от името на ответницата подписи. В тази връзка по делото е изслушано и прието заключение по съдебно – почеркова експертиза, което се кредитира от съда като компетентно и добросъвестно дадено. Според заключението на вещото лице подписът след името „Д.Л.“ в оспорения документ е положен от ответницата, а подписът след текста „подпис на получателя“ не е положен от ответницата. Относно обстоятелствата по връчване на уволнителната заповед по делото са събрани свидетелски показания по искане и на двете страни. По искане на ответницата е разпитана нейната майка Е. Л.. Последната съобщава, че докато ответницата (нейна дъщеря) е работила в „Макдоналдс“, същата е ползвала отпуск поради временна неработоспособност до 16.08.2023г. След това свидетелката уведомила управителката на ресторанта, че ответницата не може да продължи да работи в „Макдоналдс“ поради наличните здравословни проблеми – болки в колена, гръбнак и кръст. Управителката – Р., й съобщила, че етапната епикриза следвало да бъде разгледана от Служба по трудова медицина. След това със свидетелката се свързал мениджърът – г – н Г., който предложил да се подпише споразумение за прекратяване на трудовия договор без предизвестие. На проведена среща с г- н Г. в присъствието на свидетелката на ответницата било предоставено споразумение за подпис. След като ответницата го подписала, г-н Г. й съобщил, че трябва да плати неустойка, като свидетелката отговорила, че по телефона била постигната друга уговорка. Свидетелката посъветвала дъщеря си да скъса подписаното споразумение и последната го скъсала. На 19.09.2023г. свидетелката и дъщеря й се срещнали с управителката Р. и последната заплашила ответницата с дисциплинарно уволнение. Дала й някакъв документ, който ответницата отказала да подпише. По искане на ищеца като свидетел е разпитана Р. Т.. Същата заявява, че познава ответницата като служител на ищцовото дружество. Свидетелката посочва, че ответницата постъпила на работа в началото на 2023г. и през м.09.2024г. трудовият й договор бил прекратен поради неявяването й на работа. По същото време свидетелката изпълнявала длъжността „управител ресторант“. Свидетелката съобщава, че ответницата отказала да подпише заповедта за прекратяване на трудовия договор и за тази цел бил съставен протокол, за който свидетелката потвърди, че е същият, който е приет като доказателство по делото. След известен период от време ответницата престанала да идва на работа, като представяла болнични листове. Свидетелката се свързала по телефон с ответницата с питане дали ще идва на работа и дали ще представя болничен лист, като последната й отговорила, че няма да идва на работа и лекарите отказали да й издават болнични листове. Свидетелката я поканила на лична среща, за да уточнят как ще продължат отношенията си с работодателя. На първата среща през м.08.2023г. ответницата се явила с майка си, като заявила, че напуска и няма да се явява на работа. На втората среща през м.09.2023г. ответницата се явила сама, като свидетелката предварително уговорила срещата, на която на ответницата бъде връчена заповедта за прекратяване на трудовия договор. Свидетелката предявила заповедта на ответницата, последната я прочела и е отказа да се подпише. На втората среща присъствала и Н., която отговаряла за качеството и по същото време се намирала в ресторанта. От така събраните доказателства съдът приема, че уволнителната заповед е връчена на ответницата на 19.09.2023г. при отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели. Това следва недвусмислено от разпита и на двете свидетелки, макар да са налице известни разминавания между показанията им относно това дали ответницата се явила на срещата сама или с майка си. От значение е, че при разпита си Е. Л. (майка на ответницата) посочи, че при срещата си с управителя на ресторанта – Р., последната й е връчила документ, но ответницата е отказала да го подпише. В посочената част показанията съответстват на показанията на свидетелката Р. Т., която съобщава, че при проведена с ответницата среща през м.09.2023г. й е връчена уволнителна заповед, която същата е отказала да подпише. Отделно от това съдът приема и че уволнителната заповед е била връчена на ответницата на 12.10.2023г. с писмо с обратна разписка, за което свидетелства приетото като доказателство известие за доставяне, като видно от кредитираното от съда заключение на вещото лице единият от положените върху документа подписи е изпълнен от ответницата. Така с подписа си ответницата е удостоверила получаването на изпратена от ищеца пратка. От ответницата се поддържа възражение за неяснота относно съдържанието на пратката, за която се отнася приетото като доказателство известие за доставяне. Съдът приема, че на ответницата е била изпратена именно уволнителната заповед, което се потвърждава от показанията на свидетелката Т., които се кредитират от съда като последователни и съответни на останалите събрани доказателства. Отделно от това не се установява друго съдържание на пратката, изпратена до ответницата. Съдът намира за неоснователни доводите за това, че от известието за доставяне не става ясно кой е получил пратката, че има изписване на отделни части от текста с различно мастило и зачеркване на датата на получаване. Така изложените доводи не разколебават направения по – горе извод, че ответницата е получила изпратената от ищеца пратка, съдържаща уволнителната заповед, като безспорно е доказано по делото (чрез кредитираното от съда заключение на вещо лице), че подпис на ответницата фигурира върху известието за доставяне, което доказва получаването на пратката от ответницата. В допълнение следва да се посочи, че връчването на уволнителната заповед следва хронологията на събитията, съобщени при разпита на майката на ответницата, а именно след като ответницата не се е съгласила с прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие чрез скъсване на подписано споразумение, след като е била уведомена, че ще дължи неустойка, което се е случило на среща с мениджър на работодателя през м.08.2023г., то в следващия месец – м.09.2023г. е предприето дисциплинарното уволнение на ответницата. Предвид горното съдът приема, че заповедта за уволнение е връчена надлежно на ответницата на 19.09.2023г., при отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели. За найкъсна дата за връчването следва да се приеме 12.10.2023г. чрез изпращане на уволнителната заповед с обратна разписка. Насрещният иск за отмяна на уволнението е предявен на 11.11.2024г., т.е. след изтичане на давностния срок по чл.358, ал.1, т.2, вр. ал.2, т.1 КТ, на който ищецът се е позовал. При това ответницата е загубила право да търси защита срещу уволнението. От това следва, че насрещният иск за отмяна на процесното уволнение е неоснователен и следва да се отхвърли, без да се разглежда по същество спорът за законността на уволнението. Предвид неоснователността на иска за отмяна на уволнение е налице хипотезата на чл.14 от договора за повишаване на квалификацията и следва да се разгледат възраженията за недействителността на клаузата, евентуално – за наличие на основание за намаляването й. Страните по договор за повишаване на квалификацията целят постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване на равнището, степента на знанията и уменията на работника или служителя в рамките на опредЕ. професия или специалност. Обучението за повишаването на квалификацията се осъществява извън рамките на обичайния трудов процес по предоставяне на работната сила. Минималното задължително съдържание на договора е определено в чл.234, ал.2 КТ, а ал.3 дава възможност страните по договора да уговорят и допълнителни условия, свързани със задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, както и каква отговорност се носи при неизпълнението на първото условие или при незавършване на обучението. Така е прието в решение № 160 от 07.06.2011г. на ВКС по гр. д. № 617/2010г., IV г. о., ГК, Неоснователно се поддържа, че е налице неяснота за това кой е началният момент на уговорения 18 – месечен срок, в който работникът/служителя следва да работи при ищеца, за да не носи отговорност за претендираната неустойка. В случая клаузата на чл.12 от договора, която предвижда, че служителят се задължава да не прекратява трудовото правоотношение по време на обучението и 18 месеца след неговото завършване, следва да се тълкува заедно с клаузата на чл.14, изр.2 от договора, съгласно която дължимостта на неустойката се свързва с липсата на отработване на 18 месеца, считано от подписване на договора за повишаване на квалификацията. При това, тълкувайки волята на страните (арг. чл.20 ЗЗД), съдът приема, че началният момент на течение на 18 – месечния срок на поетото задължение за непрекратяване на трудовия договор, нарушението на което е обвързано с отговорност за неустойка, е сключването на договора за повишаване на квалификацията. Така уговореният срок не противоречи на повелителната норма на чл.234, ал.3, т.1 КТ, която предвижда максимален 5 – годишен срок, който макар и да не е посочено изрично в закона следва да тече от повишаване на квалификацията. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като се вземе предвид : естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. В посоченото Тълкувателно решение е прието още, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Целта на уговорената неустойка, каквато възможност изрично е предвидена в закона (чл.234, ал.3, т.2 КТ), е да обезщети работодателя за разходите, които е направил по повод повишаване на квалификацията на работника /служителя и да обезпечи правното му очакване да ползва от работната сила на работника /служителя по трудовото правоотношение с новопридобитите знания и умения вследствие на финансираното от него обучение. Наред с това работникът/служителят е повишил квалификацията си за сметка на работодателя, преминал е към по – висококвалифицирана работа при същия работодател със следващото се увеличение на трудовото възнаграждение и има възможност впоследствие да ползва новопридобитите знания и умения при друг работодател. В случая няма конкретни данни за разходите за повишаване на квалификацията на ответницата, вложени от работодателя, но като се има предвид че се касае за два проведени курса, всеки един с продължителност от 3 дни и като се вземе предвид че неустойката е уговорена в приблизителен размер на 2 минимални работни заплати за страната към датата на сключване на договора за повишаване на квалификацията (ПМС № 37/24.03.2022г.), то съдът приема, че уговорената неустойка не излиза извън присъщите й функции, поради което не противоречи на добрите нрави. Ответницата е направила възражение за намаляване на неустойката. Според чл.92, ал.2 ЗЗД неустойката може да бъде намалена, ако е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти. В случая няма данни за разходваните от ищеца средства за повишаване на квалификацията на ответницата, а и същите са само част от вредите, породени от неизпълнението, като отделно от това трябва да се държи сметка и за санкционната функция на неустойката (вж. решение № 65 от 14.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 589/2008 г., II т. о., ТК). При това не може да се направи обоснован извод за това, че размерът на неустойката е прекомерно завишен спрямо действителните вреди от неизпълнението. Следователно няма основание за намаляване на неустойката поради прекомерност. Налице е обаче основание за намаляване на неустойката поради това, че задължението е изпълнено „от части“ съгласно чл.92, ал.2, пр.3 -то ЗЗД. Ответницата е работила при ищеца около 9 месеца от общо предвидените 18 месеца, считано от сключване на договора за повишаване на квалификацията. Задължението за неустойка по чл.234, ал.3, т.2 КТ не е неделимо – така е прието в решение № 272 от 5.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1637/2010 г., III г. о., ГК. Поради това на основание чл.92, ал.2, пр.3 - то ЗЗД неустойката следва да се намали до сумата от 750 лева. Сходен казус с подобно разрешение е разгледан в определение № 516 от 11.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1721/2009 г., IV г. о., ГК. Предвид горното искът следва да се уважи до сумата от 750 лева, ведно със законната лихва от подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение (когато искът се счита предявен – чл.422 ГПК) до окончателното плащане и да се отхвърли за разликата до пълния предявен размер. По разноските: При изхода на делото ищецът има право на разноски съразмерно с уважената част от първоначалния иск или за настоящото производство сумата от 265 лева (1/2 от 530 лева за държавна такса и адв. възнаграждение) и за заповедното производство – 215 лева (1/2 част от 430 лева за държавна такса и адвокатско възнаграждение), като за извършване на разноските са представени доказателства. По насрещния иск ищецът има право на разноски в размер на 1078 лева – адвокатско възнаграждение, за плащането на което са представени доказателства. Ответницата претендира разноски в размер на 500 лева за платено адвокатско възнаграждение. От представения договор за правна защита и съдействие не става ясно каква част от хонорара се отнася до защита по първоначалния иск, и каква част – до защита по насрещния иск, поради което съдът приема, че е уговореното възнаграждение за защита по всеки един от исковете в размер на по 250 лева. При това съразмерно с отхвърлената част от първоначалния иск ответницата има право на разноски в размер на 125 лева. Във връзка с приемане на Закона за въвеждане на еврото в Република България присъдените суми следва да се превалутират от лева в евро. При спазване на правилата по чл.5, чл.12 и чл.13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България присъдените суми следва да се посочат в диспозитива на решението в евро. Така мотивиран, съдът