Решение № 4547 от 26.7.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 13516/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение №20152883 от 07.07.2021г., постановено по гр.дело №51137/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 170-ти състав, е осъден „А.••“ ЕООД, с ЕИК ••••, да заплати на С. И. С., с ЕГН ••••••••••, на основание чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а КТ сумата от 1062.76 лв., представляваща неплатени командировъчни пари за периода от 26.01.2017г. до 26.03.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 04.09.2019г. до окончателното изплащане на сумата; както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 244.14 лв., представляваща лихва за забава върху вземането за командировъчни пари за периода от 30.05.2017г. до 04.09.2019г., като са отхвърлени предявените исковете с правно основание: чл.215, ал.2 КТ за разликата над 1062.76 лв. до пълния предявен размер от 2533.00 лв.; чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 244.14 лв. до пълния предявен размер от 300.00 лв.; чл.128, т.2 КТ за заплащане на сумата в общ размер на 1169.53 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от м.02.2017г. до м.04.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.09.2019г., до окончателното плащане; чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата в общ размер на 310.00 лв., лихва за забава върху вземането за трудово възнаграждение, считано от 31.03.2017г. до 04.09.2019г., като неоснователни. С решението е осъден „А.••“ ЕООД, с ЕИК ••••, да заплати на адв.З. Н., от САК, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. сумата от 300.00 лв., представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение. С решението е осъден „А.••“ ЕООД, с ЕИК ••••, да заплати в полза на Софийски районен съд на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата от 297.00 лв., представляваща разноски по делото за държавна такса и депозит за вещо лице. С решението е осъдена С. И. С., с ЕГН ••••••••••, да заплати на „А.••“ ЕООД, с ЕИК ••••, сумата от 664.89 лв., сторени разноски, изчислени съобразно отхвърлената част на предявените искове. Постъпила е въззивна жалба от ищцата - С. И. С., с ЕГН ••••••••••, чрез процесуален представител адв.З. Н., от САК, с която се обжалва решение №20152883 от 07.07.2021г., постановено по гр.дело №51137/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 170-ти състав, в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.215, ал.2 КТ за разликата над 1062.76 лв. до пълния предявен размер от 2533.00 лв.; с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 244.14 лв. до пълния предявен размер от 300.00 лв.; с правно основание чл.128, т.2 КТ за заплащане на сума в общ размер на 1169.53 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от м.02.2017г. до м.04.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.09.2019г., до окончателното плащане; с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сума в общ размер на 310.00 лв., лихва за забава върху вземането за трудово възнаграждение, считано от 31.03.2017г. до 04.09.2019г.. Наведени са оплаквания за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че изводът на първостепенния съд, че работодателят е надплатил на ищцата суми за трудовото й възнаграждение за м.02.2017г. в размер на сумата от 448.41 евро и за м.03.2017г. в размер на сумата от 446.87 евро е неправилен и е в противоречие на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че при заплащането на горните суми от работодателя е посочено в платежните нареждания като основание „по договор м.02.2017г.“, а не „заплата за м.02.2017г.“, поради което следва да се приеме, че тези суми са платени не за трудово възнаграждение, а имат друг произход, дължимо платени са на друго правно основание и не представляват платена престация за трудово възнаграждение, поради което от надплатените суми, възлизащи общо в размер на 895.28 евро /с левова равностойност от 1751.015 лв./, не би могло да се извърши прихващане с неизплатената част от трудовото възнаграждение за м.04.2017г., което е в размер на 446.63 лв., както и за дължимата лихва за забава върху тази сума. Излага се още, че неправилно първостепенният съд не е уважил в пълния предявен размер иска с правно основание чл.215, ал.2 от КТ във вр. с чл.121а, ал.1, т.1 от КТ за заплащане на командировъчни средства, изчислен съгласно втория вариант на приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещо лице П.Д., като не е отчетено, че в процесния случай в издадената заповед за командировка №22 от 13.01.2017г. работодателят е определил реалния действителен размер на дневните командировъчни суми при съобразяване със спецификата на работата и местонахождението на полагане на труд, които се е задължил да заплати на ищцата за периода на командировката й на територията на Р.Германия. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове с правно основание чл.215 от КТ, чл.86, ал.1 от ЗЗД, чл.128, т.2 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. за осъществена безплатна правна помощ на въззивника- ищца. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани разноски от въззивника-ответник за адвокатско възнаграждение. Въззиваемата страна – ответник - „А.••“ ЕООД, с ЕИК ••••, чрез процесуален представител адв.Д. М., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищцата. Изложени са подробни правни аргументи в смисъл, че първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.215, ал.2 КТ за разликата над 1062.76 лв. до пълния предявен размер от 2533.00 лв.; с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 244.14 лв. до пълния предявен размер от 300.00 лв.; с правно основание чл.128, т.2 КТ за заплащане на сума в общ размер на 1169.53 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от м.02.2017г. до м.04.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.09.2019г., до окончателното плащане; с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сума в общ размер на 310.00 лв., лихва за забава върху вземането за трудово възнаграждение, считано от 31.03.2017г. до 04.09.2019г., е законосъобразно, постановено е при правилно тълкуване и прилагане на закона, както и съответства на събраните по делото доказателства. По същество моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в частта, която е предмет на обжалване с подадената въззивна жалба на ищцата. Претендира присъждане на направените по делото разноски за въззивната инстанция. Постъпила е въззивна жалба от ответника - „А.••“ ЕООД, с ЕИК ••••, чрез процесуален представител адв.Д. М., с която се обжалва решение №20152883 от 07.07.2021г., постановено по гр.дело №51137/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 170-ти състав, в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание основание чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а КТ за заплащане на сумата от 1062.76 лв., представляваща командировъчни пари за периода от 26.01.2017г. до 26.03.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 04.09.2019г. до окончателното изплащане на сумата; както и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 244.14 лв., представляваща лихва за забава върху вземането за командировъчни пари за периода от 30.05.2017г. до 04.09.2019г.. Релевирани са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и при неправилен анализ на събраните по делото доказателства. Излага се, че неправилно СРС е приел, че е налице основание за ангажиране на отговорността на работодателя да заплати на ищцата командировъчни пари в размер, изчислен от вещото лице- счетоводител П.Д., съгласно Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/, който нормативен акт в случая е неприложим. Твърди се, че считано от 10.01.2017г. е действаща Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги /НУРКИРСРПУ/, обн.ДВ, бр.2/06.01.2017г., с която се регламентират условията и редът за командироване и изпращане на работници и служители по смисъла на чл.121а от КТ и същата е приложима за периода, в който ищцата е била командирована в Р.Германия. Сочи се, че в действащата НУРКИРСРПУ е регламентирано, че на служителя, който е изпратен в командировка, императивно се дължи от работодателя възнаграждение не по-малко от минималното такова, установено за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. Поддържа се, че няма законова разпоредба в действащата НУРКИРСРПУ, която да задължава работодателят да заплаща на командирования служител за периода на командировката освен трудово възнаграждение по минималната ставка на приемащата държава, така и командировъчни средства. Твърди се, че в случая работодателят е спазил въведеното с НУРКИРСРПУ изискване, като е заплатил на ищцата за периода на командировката й в Р.Германия за времето от 26.01.2017г. до 30.04.2017г. трудово възнаграждение, изчислено по минималната ставка на приемащата държава, поради което постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява неправилно и незаконосъобразно и подлежи на отмяна. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното съдебно решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове с правно основание чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК. Въззиваемата страна – ищца - С. И. С., с ЕГН ••••••••••, чрез процесуален представител адв.З. Н., от САК, депозира писмен отговор, в който изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба от ответника. Излага се, че първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД е законосъобразно, постановено при правилно обсъждане на релевантните по делото доказателства и при спазване на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че СРС правилно е приложил нормата на чл.215, ал.2 КТ като е приел, че е налице основание за ангажиране отговорността на работодателя да заплати на ищцата за времето, през което е била в командировка извън страната за исковия период командировъчни средства, които са дължими съгласно императивните норми на КТ и приложимата в случая НУРКИРСРПУ. По същество моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Предявени са от С. И. С., с ЕГН ••••••••••, срещу „А.••“ ЕООД, с ЕИК ••••, при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.128, т.2 КТ, чл.86, ал.1 от ЗЗД, чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а, ал.1, т.1 КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. С оглед предмета на подадените от страните въззивни жалби съдът приема, че на въззивен контрол подлежи изцяло постановеното първоинстанционно решение, с което частично са уважени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а, ал.1, т.1 КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД и изцяло са отхвърлени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.128, т.2 КТ, чл.86, ал.1 от ЗЗД. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантни за спора факти и обстоятелства. В конкретния случай не се спори между страните, а и от доказателствата се установява, че ищцата е работила при ответника по трудов договор №ЕС- 16-79 от 18.04.2016г., считано от 21.04.2016г. на длъжност "домашен помощник", като за периода от 26.01.2017г. до 26.03.2017г. със заповед №22/13.01.2017г. е била командирована в Р.Германия и е изпълнявала същата длъжност. Безспорно е още, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено по взаимно съгласие, считано от 30.04.2017г.. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество. Разгледани по същество въззивната жалба, подадена от ищцата е частично ОСНОВАТЕЛНА, а въззивната жалба, подадена от ответника, е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но по същество е частично неправилно в частта, в която са отхвърлени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а, ал.1, т.1 КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като при постановяването му в тези части е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението в останалите обжалвани части е законосъобразно като постановено при правилно прилагане и тълкуване на материалния закон и при правилен анализ на събраните по делото доказателства. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.128, т.2 КТ, чл.86, ал.1 от ЗЗД, както и за частична основателност на предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а, ал.1, т.1 КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи решаващият състав следва да добави и следното: По предявените искове с правно основание чл.128, т.2 КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, съдът приема следното: В нормата на чл.128 КТ е установено по императивен начин основното задължение на работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в трудовия договор възнаграждение като насрещна престация за предоставената и използвана работна сила на служителя. При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника (служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено възнаграждение действително е било уговорено с работодателя и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено. В случая положителният факт за наличие на трудов договор и престиране на работна сила за периода от м.02.2017г. - 29.04.2017г. вкл. са обстоятелства, установени по делото и по отношение на тях не е налице спор между страните. На следващо място от приетото по делото основно заключение на съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице П.Д., което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, неоспорено от страните в хода на съдебното производство, се установява, че работодателят е заплати на ищцата както следва: дължимото й за м.02.2017г. трудово възнаграждение, както и че има надплатена сума в размер на 607.35 лв.; дължимото й за м.03.2017г. трудово възнаграждение, както и че има надплатена сума в размер на 547.02 лв.; както и че дължимото й за м.04.2017г. трудово възнаграждение е частично платено, като неплатената част възлиза в размер на 446.63 лв., а размерът на лихвата за забава върху неплатената главница от 446.63 лв., изчислена за периода от 20.05.2017г. /дата на която работодателят е изпаднал в забава в плащане на трудово възнаграждение за м.04.2017г./ до 04.09.2019г. /дата на подаване на исковата молба в съда/ възлиза на 103.84 лв.. Следователно от констатациите на вещото лице П.Д., обективирани в приетото по делото основно заключение на съдебно-счетоводна експертиза, се налага извода, че в разглеждания случай работодателят не само е изпълнил вмененото му по закон задължение да заплати на ищцата полагащото й се трудово възнаграждение в пълен размер за м.02. и м.03.2017г., но и е надплатил суми за трудово възнаграждение в общ размер на сумата от 1154.37 лв., както и частично е платил трудовото й възнаграждение за м.04.2017г. като неизплатената част възлиза на сумата от 446.63 лв.. Не може да бъде споделен доводът на въззивника-ищца, че в случая надплатените от работодателя суми за м.02. и м.03.2017г. в общ размер на сумата от 1154.37 лв. не представляват трудово възнаграждение, а имат друг произход, дължимо платени са на друго правно основание и не представляват платена престация за трудово възнаграждение. С оглед разпределението на доказателствената тежест в процеса съобразно правилото на чл.154, ал.1 от ГПК ищцата не ангажира доказателства в подкрепа на твърдението й, че надплатените от работодателя суми за м.02. и м.03.2017г. в общ размер на сумата от 1154.37 лв. са дължими и платени на друго правно основание, различно от трудово възнаграждение за м.02. и м.03.2017г.. При това положение правилно първостепенният съд е приел за основателно направеното от ответника възражение за прихващане на основание чл.103, вр. чл.55 ЗЗД на надплатените суми за м.02 и м.03.2017г. в размер на 1154.37 лв. с неплатената сума за трудово възнаграждение за м.04.2017г. в размер на 446.26 лв.. Касае се за две насрещни, ликвидни и изискуеми вземания, произтичащи от едно и също правоотношение, поради което сумата 446.63 лв., дължима от ответника -работодател и представляваща неплатена част от трудово възнаграждение на ищцата за м.04.2017г. следва да се приспадне от надплатените на ищцата суми за трудово възнаграждение за м.02 и м.03.2017г.. Първостепенният съд като е достигнал до същия правен извод и е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.128, т.2 КТ за заплащане на сумата в общ размер на 1169.53 лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от м.02.2017г. до м.04.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 04.09.2019г., до окончателното плащане е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт в тази част, който следва да бъде потвърден на основание чл.272 от ГПК. Досежно предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата в общ размер от 310 лв., представляваща лихва за забава върху вземанията за трудово възнаграждение за периода от 31.03.2017г. до 04.09.2019г., съдът намира да посочи следното: Във въззивната жалба на ищцата няма наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебното решение в частта, в която е отхвърлен предявения срещу ответника иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД и в тази част въззивната жалба е бланкетна. При постановяване на решението не се установи нарушение на императивни материалноправни норми, поради което не следва да се извършва цялостна проверка на правилността на решението в частта, в която е отхвърлен предявения срещу ответника иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД /в този смисъл е решение №172/10.04.2017г., постановено по т.дело №2312/15г. по описа на ВКС, Т.К., I Т.О./. Доколкото въззивният съд е обвързан само с доводите във въззивната жалба и при липса на такива по аргумент на чл.269, изр.2 от ГПК препраща към мотивите на СРС, които счита за обосновани при правилен анализ на събраните доказателства и правилно прилагане на материалния закон. По предявените искове с правно основание чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а, ал.1, т.1 КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД съдът приема следното: В конкретния случай от анализа на събраните по делото доказателства се установява, че със заповед №22/13.01.2017г. на работодателя ищцата е била командирована за периода от 26.01.2017г. до 26.03.2017г. в Р.Германия, където е изпълнявала длъжността "домашен помощник", за която длъжност е бил сключен и трудовия й договор. Следователно се налага извода, че за исковия период ищцата е била командирована в рамките на предоставена услуга, по смисъла на чл.121а, ал.1, т.1 от КТ - от български работодател, на територията на друга държава членка на ЕС, като командироването е за сметка на работодателя и под негово ръководство, който факт е изрично посочен в издадената заповед за командироване. Спорен по делото е въпросът, пренесен и във въззивното производство, дали в хипотезата на чл.121а, ал.1, т.1 от КТ, когато българският работодател командирова работник или служител на територията на друга държава - членка на Европейския съюз, на командирования служител се дължат пари за пътни, дневни и квартирни по българското законодателство. В конкретния случай работодателят е командировал ищцата за периода от 26.01.2017г. до 26.03.2017г. да изпълнява трудовите си задължения извън мястото на постоянната й работа, а именно в Р.Германия - държава - членка на ЕС, т.е. приложима е нормата на чл.121а, ал.1, т.1 от КТ. Ал.4 на същата разпоредба постановява, че в случаите по ал.1, т.1 за срока на командироването или на изпращането на работника или служителя се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. В ал.8 на същата разпоредба е предвидено, че условията и редът за командироване и изпращане по ал.1 и ал.2 се определят с наредба на Министерския съвет. За процесия период е приложима НУРКИРСРПУ /обн.ДВ, бр.2/06.01.2017г./ и действаща от 10.01.2017г., с която се регламентират условията и редът за командироване и изпращане на работници и служители по смисъла на чл.121а от КТ, като се предвижда елементите на трудовото възнаграждение да се определят от законодателството на приемащата държава /чл.6, ал.3 от Наредбата/. В цитирания нормативен акт, приложим за периода, пред който е командирована ищцата в Р.Германия, няма изрично регламентирано задължение работодателят да изплаща "дневни пари", предвид на което въззивният съд счита, че за неуредените въпроси досежно заплащането на пътни, дневни и квартирни пари следва да се прилага субсидиарно КТ. Съгласно императивната разпоредба на чл.215, ал.2 от КТ, при командироване по чл.121а, ал.1, т.1 КТ работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение и пътни пари. Следователно тълкувайки приложимите за процесното командироване материалноправни норми съдът приема, че работодателят дължи на работника отделно от трудовото му възнаграждение и полагащите му се за това командировъчни пари в размери, определени от Министерски съвет, включващи разходи за пътни, дневни и квартирни пари, изрично предвидени в нормата на чл.215 КТ. В случая в процесната заповед за командироване изрично е посочено, че работодателят се е задължил да заплати на ищцата за периода на командироването й дневни пари в размер на сумата от 1375.09 евро, равняващи се на сумата от 2689.44 лв.. Следователно въззивният съд приема, че в процесната заповед за командироване се съдържа извънсъдебно признание на работодателя за неизгоден за него факт, че дължи на ищцата за периода на командироването й дневни пари за посочената сума. Фактът, че в заповедта за командироване работодателят цитира, че ищцата се командирова при условията на пълен пансион по чл.20, ал.1 и чл.22 от НСКСЧ, която не представлява приложимия нормативен акт, не може да послужи като основание на работодателя да се освободи от задължението да заплати изрично посочените в заповедта за командироване полагащи се на ищцата дневни пари в размер на сумата от 1375.09 евро, равняващи се на сумата от 2689.44 лв.. По тези съображения въззивният съд намира за неоснователни наведените в обратния смисъл доводи на въззивника-ответник, че работодателят в хипотезата на чл.121а, ал.1, т.1 КТ има единствено задължение да осигури на командирования работник поне същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава, но няма вменено по закон задължение да заплаща на работника извън трудовото му възнаграждение и командировъчни пари, включващи разходи за пътни, дневни и квартирни пари. В доказателствена тежест на въззивника-ответник е да ангажира по делото доказателства, че е изпълнил задължението си да заплати на ищцата посочените в издадената от него заповед за командироване дневни пари за периода на командироването й в Р.Германия. Доказателства в този смисъл няма ангажирани, поради което и с оглед спазване на принципа за диспозитивното начало в гражданския процес въззивният съд намира, че искът по чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а, ал.1, т.1 КТ следва да се уважи за сумата, за която е предявен – 2533.00 лв.. Следователно първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск по чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а, ал.1, т.1 КТ за разликата над уважения размер на иска - 1062.76 лв. до пълния предявен размер от 2533.00 лв., да се отмени и вместо него да се постанови друго решение, с което да се уважи така предявения иск за сумата от 1470.24 лв. /разликата над уважения размер на иска - 1062.76 лв. до пълния предявен размер от 2533.00 лв./, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 04.09.2019г. до окончателното й изплащане. Първоинстанционното решение в частта, в която е уважен предявения иск по чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а, ал.1, т.1 КТ следва да се потвърди като правилно и законосъобразно. Въззивният съд счита, че с оглед основателността на претенцията за заплащане на командировъчни пари, основателна се явява и акцесорната претенция за заплащане на лихви за забава върху неплатената главница за командировъчни пари за периода от 30.05.2017г. до 04.09.2019г.. Първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над 244.14 лв. до пълния предявен размер от 300.00 лв. следва да се отмени и вместо него да се постанови друго решение, с което да се уважи така предявения иск за сумата от 55.86 лв. /разликата над уважения размер от 244.14 лв. до пълния предявен размер от 300.00 лв./, представляваща лихва за забава върху неплатената главница за командировъчни разходи за периода от 30.05.2017г. до 04.09.2019г.. Първоинстанционното решение в частта, в която е уважен предявения иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД следва да се потвърди като правилно и законосъобразно. По разноските: С оглед изхода на спора следва да се отмени първоинстанционното решение в частта, в която е осъдена С. И. С., с ЕГН ••••••••••, да заплати на „А.••“ ЕООД, на основание чл.78, ал.3 от ГПК над сумата от 327.30 лв. до присъдения размер от 664.89 лв., сторени разноски в производството пред СРС. С оглед изхода от правния спор право на разноски има въззивника – ищца, но доколкото по делото не се съдържат доказателства за реално направени такива във въззивното производство, съдът не следва да се произнася в тази насока. На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът - „А.••“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС дължимата държавна такса от 61.04 лв., която се изчислява върху уважената част на предявените искове. При този изход на спора на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в полза на процесуалния представител на въззивника - ищец - С. И. С. – адв.С. Н., от САК следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за предоставена на страната безплатна правна помощ за въззивното производство. При определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение съдът се съобрази със следното: Въведеното с чл.38, ал.2 ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101, §1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. В тази връзка следва да се приеме, че нормата на чл.38, ал.2 ЗАдв., препращаща към Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е определение №50015 от 16.02.2024г. по т.д. №1908/2022г., Т.К., І Т.О. на ВКС. В конкретния случай настоящият въззивен състав намира, че в полза на адв.С. Н. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на въззивника - ищец - С. И. С. като материално затруднено лице по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. в размер под минималния по Наредбата. За определянето му съдът съобразява, че правната помощ е за депозиране на въззивна жалба, отговор на въззивна жалба и осъществяване на процесуално представителство в едно съдебно заседание, при при съобразяване с обжалваемия интерес, както и че делото не се отличава с фактическа или правна сложност, поради което дължимото от „А.••“ ЕООД възнаграждение на адв.С. Н. следва да се определи в размер на 300.00 лв.. При този изход на спора в полза на въззивника-ответник не се дължат разноски, сторени във въззивното производство. Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав