Решение № 5810 от 15.9.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 14221/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. С решение от 03.10.2025г., постановено по гр.дело № 705/2025г. по описа на СРС, ГО, 153 състав, е уважен предявеният от С. К. Б. срещу “ДИДАС 12” ЕООД иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ и ответникът е осъден да заплати сумата от 22 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени физически болки и страдания, настъпили в резултат на трудова злополука от 10.08.2024г. в павилион за бързо хранене в гр. София, жк “Дружба”, ул. “Иван Арабаджията”, павилион 28, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 07.01.2025г. до окончателното изплащане. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника “ДИДАС 12” ЕООД, в която се излагат оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на първоинстанционното решение и нарушения на материалния закон. Конкретно се твърди, че в последното съдебно заседание СРС е дал възможност на двете страни да представят писмени защити в седмодневен срок. Ответникът представил такава в указания срок. Ищецът не е спазил определения срок и е представил писмени бележки 6 дни след неговото изтичането. Счита, че по този начин дружеството-работодател е бил лишен от възможност да се запознае с аргументите на насрещната страна, напротив ищецът е сторил това. По тези съображения счита, че е допуснато нарушение на основния принцип в гражданския процес, установен в нормата на чл. 9 от ГПК, а именно – равенство на страните. По същество на спора са наведени твърдения за неоснователност на иска, тъй като пострадалото лице е причинило умишлено процесното увреждане. Поддържа и релевираното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат в хипотезата на допусната груба небрежност от работника. Излага, че събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите А. и Б. опровергават твърденията на ищцата за работа при необезопасени условия на труд, изразяващи се в това, че маркучите, свързващи газовия котлон към газовата бутилка, не били прибрани по надлежен начин, осигуряващ сигурни и удобни условия на труд. Освен това, сочи, че ищцата е била с подпетени обувки към момента на злополуката, което е довело до препятстване и затрудняване придвижването в помещението, в разрез с дадените указания и редовно извършвания инструктаж за безопасни условия на труд. В допълнение излага, че след свързване на маркучите между котлона и бутилката, и ищцата имала задължение да осигури правилното и безопасното им положение. Оспорва размера на присъденото обезщетение по доводи, че същото е завишено и не отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли Насрещната страна С. К. Б. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест. Оспорва наведените доводи за допуснати процесуални нарушения във връзка с предоставената възможност за ангажиране на писмени защити. Поддържа, че релевираните възражения за умишлено причиняване на увреждането, както и за допусната от служителката груба небрежност при изпълнение на трудовите задължения, са недоказани. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Неоснователни са наведените от въззивника доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, довели до неспазване на основния принцип в процеса – а именно равнопоставеност на страните. Възражението е обосновано с твърдение, че СРС е предоставил възможност за ангажиране на писмени защити по реда на чл. 149, ал. 3 от ГПК, но въпреки изричното искане на ответника за представянето й след запознаване с тезата на ищеца, е определил еднакъв срок за двете страни. Счита, че по този начин е бил лишен от възможност да изрази становище по изложените от насрещната страна доводи и аргументи. Действително, установено е, че първоинстанционният съд е дал възможност на страните да представят писмени защити в едноседмичен срок. Основателна е тезата на въззивника, че съдът е бил длъжен да осигури възможност на ответната страна да се запознае с писмената защита на ищеца и да вземе отношение по доводите в нея, което е изисквало предоставянето на по-дълъг срок в сравнение с определения срок на ищеца във връзка с искането по чл. 149, ал. 3 от ГПК. Съгласно чл. 149, ал. 1 ГПК, след събиране на доказателствата по делото, съдът отново приканва страните към спогодба и ако такава не се постигне, дава ход на устните състезания - израз на правото на защита на страната. Чрез въведените в устните състезания доводи, страната излага своята теза относно фактическите обстоятелства по делото и правните си доводи с цел да убеди съда в правотата на становището си. Според разясненията по т. 11 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС писмената защита не може да се квалифицира като продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, което страната е изложила устно пред съда; даването на възможност за поточно обосноваване на разбирането на страната по приложението на закона не променя характера на съдебните прения, нито ги прави писмени. По тези съображения се налага извод, че посоченото от въззивника нарушение на чл. 149, ал. 3 от ГПК, независимо че съставлява процесуално нарушение, не води до лишаване на страната от участие в устните състезания. Принципът на равнопоставеност на страните, предвиден в чл. 9 ГПК, не е нарушен. Представянето на писмена защита от ищеца след изтичане на определения едноседмичен срок – в случая същият е изтекъл на 23.09.2025г., а такава е била депозирана на 24.09.2025г., както и непредоставянето на възможност на ответника да ангажира такава в допълнителен срок, не опорочава постановеното съдебно решение. Уредената възможност за представяне на писмена защита при определени условия – при фактическа и правна сложност на делото в чл. 149, ал. 3 ГПК съставлява единствено писмено излагане на доводите и аргументите в подкрепа на становището на страните по съществото на спора. Писмената защита не е продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, което страната вече е изложила устно пред съда. Този извод се налага от тълкуване на цитираната норма, която не установява процесуална възможност за въвеждане на нови, невъведени в производството обстоятелства, нито позволява за първи път да бъдат правени възражения, спрямо които противната страна не може да ангажира становище. По същество на правния спор: Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50 % или смърт на работника или служителя, работодателят отговора имуществено, независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/. За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител имуществени и неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици – намаляване на имуществения актив, увеличаване на имуществения пасив или направата на разноски, а по отношение на неимуществените вреди – претърпени болки и страдания от пострадалия или лица, които имат право да получат обезщетение (съобразно Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК) и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и причинените имуществени и неимуществени, тоест да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената отговорност на работодателя за обезвреда възниква независимо от обстоятелството дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на пострадалия – при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би отпаднала работодателската имуществена отговорност само при умишлено самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван термина „груба небрежност”) отговорността на работодателя може само да бъде намалена. Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните доказателства се установява, че към датата на процесната злополука – 10.08.2024г., между ответника и С. К. Б. е съществувало трудово правоотношение, по силата на което последната е заемала длъжността „касиер” в заведение за бързо хранене – жк “Дружба 1”, както и че на посочената дата, през време и по повод извършваната работа – при издаване на храна, пострадалата се спънала в маркуч за газоподаване на газова бутилка и паднала на земята, в резултат на което получила счупвания, обхващащи няколко области на един долен /ляв/ крайник, закрито. Не се спори между страните, че посочената злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт. Квалификацията на злополуката като трудова и обстоятелствата, при които е настъпила, са установени и в представеното разпореждане № 35750 от 22.08.2024г. на НОИ – Териториално поделение – София град. Спорните между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с наличието на основание за изключване отговорността на работодателя при твърдения, че пострадалият е причинил умишлено увреждането; относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и наличието на съпричиняване от страна на пострадалия. Според установената практика на ВКС, когато трудовата злополука е установена с административен акт, в правомощията на гражданския съд е да установи дали са налице предпоставките за изключване отговорността на работодателя, ако пострадалият сам е причинил умишлено увреждането. Разяснено е още, че разпоредбата на чл. 55, ал. 3 КСО не изключва приложението на чл. 201, ал. 1 КТ, тъй като двете норми имат самостоятелно значение и следва да бъдат тълкувани във връзка една с друга. Прието е, че независимо от наличието на влязъл в сила административен акт гражданският съд, разглеждащ иска по чл. 200 от КТ е длъжен да разгледа своевременно заявените възраженията на ответната страна за изключване на отговорността по чл. 201, ал. 1 КТ, респ. за намаляването , когато е налице груба небрежност. Възражението за умишлено причиняване на злополуката е обстоятелство от значение за преценката за изключване на отговорността на работодателя по чл. 201, ал. 1 КТ, поради което при предявен иск по чл. 200, ал. 1 от КТ, съдът е длъжен да се произнесе по него, стига да е своевременно въведено. В конкретния случай възражението за умишлено причиняване на трудовата злополука от ищеца/работник е въведено с отговора на исковата молба и впоследствие се поддържа в подадената от страната въззивна жалба. Настоящият съдебен състав счита правоизключващоо възражение за неоснователно. Нарушаването на установените за извършване на трудовата дейност правила, дори и да е умишлено, може да доведе до приложение на правилото на чл. 201, ал. 2 от КТ, но не и до изключване на отговорността на работодателя по чл. 201, ал. 1 от КТ. По своето естество умишленото нарушаване на установените за извършване на трудовата дейност правила може да е в причинна връзка с настъпилото увреждане, поради което в такъв случай е налице груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ. В този смисъл са решение № 202/12.12.2014 година, постановено по гр. д. № 1298/2014 година и решение № 18/08.02.2012 година, постановено по гр. д. № 434/2011 година, двете на ІІІ г. о. на ВКС, а също така и решения № 79/27.02.2012 година, постановено по гр. д. № 673/2011 година, № 60/05.03.2014 година, постановено по гр. д. № 5074/2013 година и № 218/13.06.2014 година, постановено по гр. д. № 845/2014 година, всичките на ІV г. о. на ВКС. Освобождаването на работодателя от отговорност за трудова злополука по чл. 201, ал. 1 от КТ обаче настъпва при едно допълнително условие, а именно пострадалият да е причинил умишлено увреждането. Налице е разлика в субективното отношение на работника при двете хипотези – умишлено увреждане и увреждане при груба небрежност. При грубата небрежност липсва умисъл за увреждане. При нея работникът може да нарушава умишлено установените за извършване на трудовата дейност правила, но да не желае или да не се съгласява с настъпването на увреждането на здравето. В случаите по чл. 201, ал. 1 от КТ умисълът е насочен не към нарушението на установените за извършване на трудовата дейност правила, а към самото увреждане. При това съгласно решения № 542/07.02.2012 година, постановено по гр. д. № 1083/2010 година и № 348/11.10.2011 година, постановено по гр. д. № 387/2010 година и двете на ІV г. о. на ВКС, умисълът по наказателното и гражданското право не се различават, като гражданското не прави разлика между пряк и евентуален умисъл. Затова, за да е осъществена хипотезата на чл. 201, ал. 1 от КТ към умисъла за нарушаване на установените за извършване на трудовата дейност правила, трябва да се прибави и умисъла за реализиране на самото увреждане. В случая ответникът не е конкретизирал обстоятелствата, които сочат на умисъл за причиняване на самото увреждане, а предвид изложеното само евентуалното нарушаване на установените за извършване на трудовата дейност правила, без доказан умисъл у работника, не може да изключи отговорността на ответното дружество. Ето защо се налага извод за неоснователност на релевираното правоизключващо възражение. По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите С. А. и П. Б., от които се установяват релевантни обстоятелства, относими към изясняване на установената в дружеството практика във връзка с използването на газови бутилки и газови котлони. Двамата свидетели са колеги на ищцата и са били на работа заедно с нея към момента на настъпване на инцидента, но нямат непосредствени възприятия относно механизма на увреждане. Всеки един от тях е бил зает с конкретните си задължения и не е имал видимост към пострадалата. Те са чули шум от падане, погледнали са и са установили, че ищцата е паднала на земята до газовата бутилка. Тя споделила, че се е спънала в маркуча на газовата бутилка, който е за котлона за палачинките. Въз основа на техните показания се установява, че в обекта има газова бутилка, която е свързана с газов котлон посредством дълъг маркуч. Газовата бутилка се поставяла в едно празно пространство под касата, а маркучът излизал от долу и се свързвал с газовия котлон, който се намирал от дясната страна на касата. Сочат още, че маркучът следвало да се прибере /да се постави/ зад един шкаф в същата ниша. При този начин на прибиране на маркуча, той не докосвал земята, а висял във въздуха. За всички тези задължения служителите били инструктирани устно всекидневно и един път месечно се подписвали документи във връзка с инструктажа. Свидетелят Б. е категоричен, че непосредствено преди настъпване на инцидента, маркучът на газовата бутилка е висял свободно надолу и е стигал до земята. Свидетелите твърдят още, че ищцата е имала задължение да прибира маркуча зад шкафа, но много често не го правела, както и че в деня на злополуката тя била обута с “подпетени” обувки /обувката не е обута изцяло, а задната част е настъпена с петата на крака/. Състоянието на пострадалата непосредствено след инцидента, както и по време на възстановителния период, се установява от показанията на свид. Б.Б. – бивш съпруг на ищцата и на свид. И.Г. – дъщеря на пострадалата. Техните показания кореспондират на останалите доказателства по делото и следва да се кредитират като логични и отразяващи преки и непосредствени възприятия относно посочените обстоятелства. Противно на оплакванията на въззивника, настоящият съдебен състав счита, че не съществува забрана да бъдат разпитани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован. Не могат да се игнорират свидетелски показания само защото изхождат от близък приятел или роднина, но съдът е свободен и следва при преценката им да се ръководи от вътрешното си убеждение, като ги анализира наред с останалите доказателства самостоятелно и в съвкупност и по правилата на логиката. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. В аспекта на изложеното, дори и да се приеме, че разпитаните свидетели са заинтересовани от изхода на спора поради роднинските си отношения с ищцата, то при преценка на техните показания по реда на чл. 172 от ГПК, се налага извод, че същите следва да бъдат кредитирани. Те не са опровергани от други доказателства по делото, напротив – кореспондират с приетите медицински документи и заключението на съдебно-медицинската експертиза, като същевременно следва да се съобрази, че в тях липсват вътрешни противоречия и неясноти относно спорните факти. От същите показания се установява, че ищцата е претърпяла три операции на глезена на левия крак, който бил счупен на няколко места. Тя изпитвала много силни болки непосредствено след злополуката, била много уплашена и плачела. След първата операция била с гипсиран крак, не можела да се придвижва сама, имала нужда от постоянни грижи – за да стане от леглото, да отиде до банята и тоалетната. През цялото време й помагали свид. Б., който живеел заедно с ищцата, а когато той отсъствал, в жилището идвала нейната дъщеря – свид. Г.. Двамата пазарували, готвели, чистели, поели изцяло домакинската работа. Нуждата от постоянно обгрижване продължила около 3-4 месеца, през който период ищцата изпаднала в депресия заради своята безпомощност. След това започнала да се придвижва с проходилка и инвалидна количка. В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебномедицинска експертиза, което не е оспорено от страните и преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като пълно и обосновано. От същото се установява медикобиологичният характер на полученото увреждане, изразяващо се в двуглезенно счупване в ляво с частично изкълчване на глезенната става, което и нарушило функцията на левия долен крайник за период по-голям от 30 дни. Лечението на ищцата е протекло в няколко етапа, както следва: оперативно – наместване на фрактурите и метална фиксация с плака, винтове и супрасиндесмален винт, и медикаментозно. След изписването ходенето с проходилка без натоварване на крайника е продължило 45-60 дни, след което е била проведена рехабилитация. Извършена е втора операция за отстраняване на супрасиндесмалния винт, след което е проведена рехабилитация. На 31.01.2025г. е била извършена трета оперативна интервенция за отстраняване на двата винта. Вещото лице е посочило, че продължителността на лечебно-възстановителния период е продължила общо 266 дни според представените болнични листове и решение на ТЕЛК. Експертът е направил извод, че през различните етапи претърпените болки са били с различен интензитет и генезис. В острия период болковия синдром се дължал на нарушаването на костната структура и периоста, частичната луксация на глезенната става, нарастващите хематоми и посттравматичен оток. След операциите болките били в резултат на проникването през меките тъкани, наместването на костните фрагменти и изкълчването, отстраняването на металните импланти и постоперативните хематоми и отоци. При първоначалното раздвижване ищцата е изпитвала неприятно усещане от болка и напрежение. Освен това, вещото лице е посочило, че възстановяването на функцията и участието на ходилото в опорната фаза на походката са довели до болки, свързани с постигането на добри активни обеми на движението в ставата и нормализиране на мускулния обем и сила. При изслушването си в съдебно заседание експертът е пояснил, че обикновено срокът на лечение за такава травма е около 250 дни. При извършения личен преглед, вещото лице е констатирало, че функцията на глезена е възстановена с плантарна и дорзална флексия на глезенната става – ищцата се движи нормално и има нормална походка. Освен това пострадалата не е съобщила към момента на прегледа за болка при по-голямо натоварване на глезена. Констатирани са и два цикатрикса – от външната страна /поголемия/ и от вътрешната страна на глезена, където е разположен по-малкия. По отношение на размера на дължимото обезщетение: Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД. В ППВС № 4/68 г. е разяснено, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от увреждащото действие. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Такива факти, наред с изброените в Постановлението, са и продължителността на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социално положение, икономическата конюнктура и др. Социално-икономическото положение към момента на настъпване на вредите съставлява необходим ориентир за определяне на обезщетение, което да има на практика реална стойност. Изброяването не е изчерпателно и не може да бъде, доколкото във всеки случай се касае за различни относими обстоятелства и различни проявления на съответното увреждане и вредите от него. Принципът за обезщетяване по справедливост на неимуществените вреди, причинени от непозволено увреждане, важи за всички основания на такава обезвреда. Наред с това следва да се държи сметка и за характера и особеностите на отговорността на ответника по иска. В случая отговорността на ответника е ангажирана на осн. чл. 200, ал. 1 КТ. В практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, например решение по гр.д. № 15/2015г. на Четвърто ГО, се приема, че имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ за обезщетяване на работника за вреди от трудова злополука има обективен характер. Работодателят носи риска от травматично увреждане на работника дори и при липса на причинна връзка между условията на труда и злополуката - съгласно чл. 200, ал. 2 КТ, работодателят отговаря имуществено и когато злополуката е причинена от непреодолима сила, както и когато е настъпила по време на почивка на работника. Затова работодателят не може да бъде изцяло освободен от задължението за обезвреда, освен когато пострадалият е причинил умишлено увреждането - чл. 201, ал. 1 КТ. В случаите, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, допускайки груба небрежност (чл. 201, ал. 2 КТ), размерът на обезщетението може да бъде само намален, дори и при положена от работодателя дължима грижа за осигуряване на безопасна работа. Това е така, тъй като отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е гаранционно - обезпечителна, договорна и има обективен характер, т.е. тя е отговорност за обезщетение, за обезвреда, и не представлява санкция за неправомерно поведение на работодателя /определение по гр.д. № 4368/14г. на Четвърто ГО на ВКС за обобщаване на практиката по въпроса за отговорността на работодателя по чл. 200 КТ/. При съобразяване на посочените по-горе критерии за определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение съдът приема следното: В резултат на увреждането ищцата е търпяла физически болки и страдания от претърпяното двуглезенно счупване с частично изкълчване на лявата глезенна става, което е довело до трайно нарушена функция на левия долен крайник за период по-голям от 30 дни. В конкретния случай възстановителният период от травмата е продължил около 266 дни /около 8-9 месеца/. Търпените от ищцата болки и страдания са били с по-изразена интензивност в момента и непосредствено след нараняването, както и след всяка една от проведените три оперативни намеси, последната от които е от 31.01.2025г. Според заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза ищцата е изпитвала неприятно усещане от болка и напрежение и при първоначалното раздвижване. През този период от време тя е имала нужда от постоянна грижа за всички ежедневни дейности като къпане, тоалет, пазаруване, приготвяне на храна и други, доколкото двигателният й режим е бил силно ограничен, което от своя страна е предизвикало притеснения и неудобства. Следва да бъдат съобразени вида и тежестта на телесното увреждане довело до значителни по сила и интензитет болки и страдания и невъзможност за самообслужване за продължителен период от време – около четири месеца, интензитета на понесените болки и страдания /физически и психически/, които според вещото лице са били интензивни в началото след инцидента, вкл. от проведените операции и съпътстващият ги болничен престой, болките и трудностите при самообслужване, последвалата рехабилитация за раздвижването; възрастта на ищцата към момента на увреждането – 52 години, в активна трудоспособна възраст; проведения лечебен процес, неговата обща продължителност около 8-9 месеца, включваща болнично лечение с проведени три операции, преживените неудобства в битов и психоемоционален аспект от наложителната чужда помощ при самообслужването през голяма част от лечебния процес, преживените негативни емоции, стрес и уплаха, които са обичайни за този вид инциденти. При съобразяване на изложеното относно характера и тежестта на увреждането на здравето на ищцата, претърпените от нея болки от физическо естество след увреждането, периода и естеството на лечението, продължителността на търпените болки, причинените неудобства в битов и личен план, негативните емоционални изживявания като обичайни неимуществени вреди от такъв вид увреждане, както и съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, настоящият съдебен състав намира, че с определянето на обезщетение в размер на 22 000 лева ще бъде постигнат справедлив баланс между претърпените вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда съобразно принципа, въведен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Възражението на ответника за съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ, направено своевременно в отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК, е неоснователно. Безпротиворечиво се приема, че в областта на частното право /част от което е и трудовото/ грубата небрежност е квалифицирана степен на небрежност. Релевантно за обикновената небрежност е неполагането на дължимата грижа /най-често - тази на добрия стопанин/, а грубата небрежност се характеризира с неполагане и на най-елементарната грижа, тази, която и най-небрежният човек би положил за своите работи. При трудова злополука намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и мерки за безопасност. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т.е. при условията на пълно и главно доказване работодателят трябва да установи не само, че работникът е допуснал нарушение на правилата за безопасност на труда, но че е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и мерки за безопасност. За да има основание за прилагане на института на чл. 201, ал. 2 от КТ поведението на пострадалия следва да е в причинна връзка с настъпването на злополуката, на вредите, съответно за увеличаване на размера на вредите, като поведението на пострадалия следва да е противоправно и проведено при условията на груба небрежност. Грубата небрежност на работника е неговото субективно отношение към предприетите от него действия, допринасящи за настъпване на вредоносния резултат, тоест работникът да е знаел, че с тези действия би допринесъл за вредоносния резултат, но да се е надявал, че ще ги предотврати - модел на поведение в гражданското право, свързан с неполагане на дължимата грижа. Само при наличие на такова субективно отношение на работника, установяващо се от обективните му прояви - неполагане на грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка, би довело до прилагане на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 от КТ при установено нарушение на някое от правилата за безопасност на труда. Понятието "груба небрежност" не е легално дефинирано, но доктрината и съдебната практика безпротиворечиво приемат, че такава е налице тогава, когато от страна на работника са налице действия, респ. бездействия, които са осъществени при липса на елементарно внимание, неглижиране, пренебрегване на правилата за безопасност, липса на грижа, която и найнебрежният човек, ангажиран със съответната дейност, би положил, което поведение по своя характер е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, поради което и следва да бъде намалено дължимото от работодателя обезщетение. Изводът за съпричиняване от страна на работника не може да почива на предположения, нито може да се обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за безопасност - работникът е допуснал груба небрежност само в случаите, когато поведението му съставлява тежко нарушаване на задължението да положи дължимата грижа при изпълнение на работата. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Не всяко нарушение на правилата за безопасност на труда мотивира приложение на чл. 201, ал. 2 КТ, а само подчертано субективното отношение на пострадалия, довело до осъществяване на грубата небрежност от негова страна, като елемент от неговото виновно действие. Неизпълнението или лошото изпълнение на задълженията по безопасност на труда е основание за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 49 от ЗЗД. В конкретния случай работодателят е релевирал възражение за съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ при заявено общо твърдение за нарушаване на правилата за безопасност на труда, изразяващо се в невлагане на нужното внимание при изпълнение на трудовите задължения и нарушаване на утвърдените от работодателя правила за безопасност при свързване на газовата бутилка с газовите котлони и конкретно относно местоположението на свързващия маркуч. За доказване на тези обстоятелства са събрани гласни доказателствени средства, от които се установява, че при настъпване на инцидента свързващият маркуч е висял свободно надолу и е стигал до земята, което е предизвикало спъването на ищцата и последвалото падане на земята. По делото, обаче, не са ангажирани доказателства, че трудовите задължения на ищцата включват и действия по обезопасяване на свързващия маркуч чрез поставянето му на място и по начин, препятстващ свободното му движение, каквато дейност не е типична за заеманата от нея длъжност - касиер. Не може да се квалифицира като проява на елементарно невнимание и липса на грижа за собствената безопасност, поведение, което не включва постоянна бдителност с цел избягване на евентуални необезопасени препятствия на пода при движение на служителя в работното помещение. Същото не може да се квалифицира и като несъответстващо с правилата на елементарната житейска съобразителност, нито пък неглижиране на установени общоизвестни правила за безопасност. Нещо повече, установено е по делото, че работодателят не е изпълнил задължението си да обезопаси работното място, въведено с нормата на чл. 184 от Наредба № 7 от 23.09.1999г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване. Според посочената разпоредба за осигуряване на безопасността и здравето на работещите работното оборудване и неговите части трябва да бъдат стабилизирани чрез прикрепване, затягане, стягане, захващане или чрез други подходящи средства. В случая работодателят не е осигурил условия за стабилизиране на свързващия маркуч на газовата бутилка. Видно от представената от ответното дружество снимка на процесния маркуч, той не се прибира зад шкаф или вътре в нишата при газовата бутилка, а се поставя отстрани и след това върху шкаф, разположен между масата и котлоните, от където би могъл да падне на земята при най-малкото разместване, тъй като не е прикрепен стабилно. Дори и да се приеме, че пострадалият не е проявил особена бдителност за своята безопасност /доколкото този начин на функциониране на свързващия маркуч е бил установена практика в павилиона, където ищцата е работила от дълги години/, то бездействието на работодателя да обезопаси работното място с оглед нормативното изискване за това, е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Това е така, тъй като, ако беше спазено изискването на Наредбата, то маркучът е следвало да бъде стабилизиран по начин, изключващ възможността за свободно падане към пода на помещението. Очевидно това не е спазено /твърдения и данни за обратното не са ангажирани/ и същото е резултат от неглижирането от страна на работодателя на задължението му да осигури безопасни и здравословни условия на труд. Неоснователно е и възражението, основано на твърдение, че ищцата е допринесла за настъпване на инцидента поради обстоятелството, че същата е използвала “подпетени” обувки по време на злополуката. По делото няма никакви данни, от които да се направи обоснован извод, че вида на използваните от пострадалата обувки и начина на поставянето им на краката е в причинна връзка с настъпването на вредите. Не са събрани доказателства, че при използването на друг вид обувки уврежданията не биха настъпили или не биха били със същия интензитет. По изложените съображения се налага извод, че поради неоснователност на релевираното възражение за съпричиняване по чл. 201, ал. 2 от КТ, определеното обезщетение за вредите от настъпилата злополука не подлежи на намаляване. Предявеният иск е основателен за пълния претендиран размер от 22 000 лева. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на процесуалния представител на въззиваемата следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА. В случая делото не се отличава с фактическа или правна сложност – спорът, пренесен пред въззивната инстанция е правен; не са събирани нови доказателства; проведено е едно съдебно заседание; извършените от процесуалния представител действия по защита се изразяват в подаване на отговор на въззивната жалба, без явяване в публичното съдебно заседание. При съобразяване на изложеното се налага извод, че справедливото и обосновано адвокатско възнаграждение следва да се определи в размер на сумата от 800 евро. Предвид изложените съображения, съдът