Решение № 940 от 11.8.2023 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 750/2023 г.

Производството по делото е по чл. 258 и сл. от ГПК и е образувано по повод въззивна жалба вх.№1372/27.03.2023г., подадена от А. И. С., ЕГН ••••••••••, чрез адв. Станислав Рандев- АК- Сливен, със съдебен адрес: гр.Сливен, ул., , Г.С.Раковски“ №1, офис 6, срещу Решение №55 от 15.03.2023г., постановено по гр.д.№978/2022г. по описа на РС-Карнобат. С горецитираното решение, съдът е отхвърлил предявеният от А. И. С. иск с правно основание по чл.215, ал.2 във вр. чл.121а от КТ за осъждане на ответника "НЕНКОВ-82" ЕООД, със седалище и адрес на управление гр.Карнобат, ул. "Ганчо Хардалов" № 40, ЕИК 200451069, представлявано от Павел Георгиев Ненков да му заплати, сумата от 4399, 91 лева, като неоснователен. Със същото решение, съдът е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца на основание чл.215, ал.1, във вр. чл.121 от КТ сумата от 1441, 16 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на постъпване на исковата молба в съда - 24.02.2022г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил претенцията над уважения до претендирания размер от 2181, 73 лева, като неоснователен. Съдът е осъдил всяка от страните да заплати съдебно- деловодни разноски съобразно уважената/отхвърлена част от исковите претенции. С жалбата се излагат съображения за неправилност на постановения съдебен акт в отхвърлителната част. Твърди се, че въззивникът бил в трудови правоотношения с въззиваемото дружество, като през процесния период работил в чужбина. Посочва се, че страните сключили Допълнително споразумение към трудовия договор, в което договорили съответното (допълнително) възнаграждение (чл.2), както и финансовите условия при командироване на работника в различни държави (чл.7) съгласно Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина. Навеждат се доводи във връзка с направената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявените искове (чл.215, ал.2 вр.чл.121а от КТ). Подчертава се, че в конкретния случай не се касаело за изпращане на работник или служител в предприятие ползвател, установено в друга държава. Изразява се несъгласие с констатациите, отразени в заключението на вещото лице, като се развиват подробни съображения в тази насока. Излагат се аргументи във връзка с размера на дължимото допълнително възнаграждение за командировка. Твърди се, че работодателят дължал на въззивника трудово възнаграждение за срока на договора в общ размер от 4900.35 лева, като до настоящия момент била заплатена сумата от 2560 лева. Направен е подробен анализ на методиката на изчисляване съответното възнаграждение. Посочва се, че ишецът в първоинстанционното производство заявил в първото проведено съдебно заседание, че не претендира минималното договорено възнаграждение за периода на трудовия договор, тъй като е изплатено от работодателя. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част и постановяване съдебен акт на настоящата инстанция, с който бъдат уважени исковите претенции изцяло. Претендира се присъждане на направените в производството пред въззивната инстанция съдебно- деловодни разноски. В указания законов срок е депозиран отговор на въззивната жалба от въззиваемото дружество "НЕНКОВ-82" ЕООД, с който същата се оспорва изцяло. Посочва се, че въззивникът бил назначен на трудов договор в търговското дружество, при договорно месечно трудово възнаграждение в размер на 650 лева. Твърди се, че съгласно заключението по назначената по делото комплексна съдебна експертиза, за периода 21.11.2021г.-27.01.2022г., на работника е било начислено нетно трудово възнаграждение в размер на 1250.57 лева. Подчертава се, че съобразявайки изявлението на ищеца в първоинстанционното производство относно извършеното към него плащане, работодателят дължал сумата от 740.57 лева, представляваща трудово възнаграждение за периода 21.11.2021г.-27.01.2022г. Отбелязва се, че ищецът извършил частичен отказ от претенцията за трудово възнаграждение, касаеща договореното брутно такова- 650 лева. Навеждат се доводи, че с оглед заключението на вещото лице, работодателят дължал сумата от 1441.16 лева за възнаграждение за командировка. Излага се становище за недействителност на сключеното допълнително споразумение. Твърди се, че като основание за сключването на същото била цитирана Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги (чл.2, ал.1). Посочва се, че видно от самите командировъчни заповеди (Заповед №1/23.11.2021г. и Заповед №56/23.11.2021г.), работникът бил командирован съгласно Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. Направен е подробен анализ- съпоставка на правната уредба, касаеща командироването на работници и служители. Излагат се съображения във връзка с приложение разпоредбата на чл.121а, ал.1 от КТ, като изчерпателно се посочват предпоставките за прилагане на съответния режим на командироване и изпращане на работници и служители. Заявява се, че при наличие на посочените командировъчни заповеди и недействителност на допълнителното споразумение, претенциите на въззивника за заплащане възнаграждение за минимални часови ставки в страните от ЕС, се явявали неоснователни. Иска се потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт като правилен и обоснован и отхвърляне въззивната жалба като неоснователна. Претендира се присъждане на сторените по делото разноски, включително за адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание страните се представляван от процесуални с и представители, които поддържат въззивната жалба, респ. отговора на въззивната жалба. Въззивната жалба е подадена против акт на съда, подлежащ на обжалване, в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, поради което е допустима. Първоинстанционното решение в частта, с която е уважен частично иска не е обжалвано от страните и на основание чл. 296, т. 2 пр. 1 ГПК в тази му част е влязло в законна сила. Производството пред въззивната инстанция е висящо само по отношение на отхвърлителната част на решението. В останалата част, същото е влязло в законна сила. Бургаският окръжен съд, преди проверка правилността на обжалваното решение извърши проверка на неговата валидност и допустимост и установи, че същото не страда от пороци, водещи до нищожност или недопустимост. След като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните и като съобрази Закона намира, че същото в обжалваната част е правилно и законосъобразно. След извършване на самостоятелна преценка на представените по делото доказателства, доводите на страните и разпоредбите на закона, въззивният съдът намира следното: Производството пред РС-Карнобат е образувано по предявената от С. исковата молба за осъждане на ответника „Ненков -92" ЕООД да му заплати сумата от 4399.91 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение по чл.128, ал.2 КТ и сумата в размер на 1441, 16 лв. по чл.215 КТ във връзка с Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина за периода 21.11.2023г. до 27.01.2022г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба -24.02.2022г. до окончателното изплащане на задължението, всички суми дължими на основание Трудов договор № 56/21.11.2021г. и допълнително споразумение №1 от 21.11.2021г. прекратен от работодателя на 27.01.2022г. Посочва, че между страните е договорено трудово възнаграждение в размер 650 лв., а с допълнителното споразумение от същата дата са се споразумели за срок на командировка минимум 90 дни на длъжността „шофьор товарни превози“ от България-Белгия–Германия-Франция-Люксембург-Австрия-Холандия-Испания- България. Със Заповед №1/23.11.2021г. ищецът бил командирован до различни европейски градове, определени със заявка със задача превоз на стоки, като работникът е дал съгласие командироването в ЕС да бъде за повече от 30 календарни дни и заплащане на дневни командировъчни пари в размер на 35 евро, изплатени в български лева по дебитната карта на работника. Със Заповед №56/23.11.2021г. ищецът бил командирован от ответника- работодател до посочени в същата държави от ЕС и транспортно средство. Уточнено е, че претенцията не включва договореното трудово възнаграждение в размер на 650 лв., а претендираните суми са за положения труд в чужбина по ставките за всяка от държавите. Претендира разноски. Предявените искове са с правно основание чл.215, ал.2 КТ вр. чл.121а КТ за сумата от 4399.91 лв. и по чл.215, ал.1 вр. чл.121 КТ за претенцията от 2181.73 лв. /след направено изменение на иска чрез увеличение, прието в с.з.на 30.01.2023г./ В срока за отговор ответното дружество е оспорило предявените искове. Посочва, че от трудов договор № 56/21.11.2021 год. се установява, че страните са договорили основно месечно трудово възнаграждение на ищеца да е сумата сумата 650.00 лв. плюс допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит - 0.6 % за всяка година трудов стаж при настоящия работодател. Твърди, че съдържанието на учреденото трудово правоотношение било превратно тълкувано - в частта договорени между страните брутно трудово възнаграждение / заплата/ и договорено обезщетение при командировка по чл.215 от Кодекса на труда. Недопустимо било да претендира заплащането на обезщетение при командировка в чужбина по 35 евро за ден, кумулативно със съответните минимални часови ставки за страните от ЕС. Оспорва твърденията на ищеца, че за периода на съществуване на трудовото правоотношение е бил командирован за описаните в исковата молба дни. Твърди, че дните на командироване в чужбина били по-малко и това се доказвало при справка в счетоводството на „НЕНКОВ-62"-ЕООД. Оспорва записаните от ищеца в исковата молба отработени работни часове /като брой и като дестинация/ и определените от същия минимални ставки като неверни. Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски. Страните ангажират доказателства съобразно твърденията си. По делото са събрани писмени и гласни доказателства. Прието е заключение по назначена комплексна съдебно- техническа експертиза. Няма спор между страните, а и от представените неоспорени писмени доказателства се установява, че между тях, е съществувало трудово правоотношение, за исковата молба период /22.11.2021 г. – 27.01.2022 г. /, прекратено на основание чл. 71, ал.1 от КТ, видно от приложената Заповед №34 от 27.03.2022 г., връчена на ищеца на 09.02.2022г. От представения трудов договор №56 от 21.11.2021 г. се установява, че и щецът изпълнявал длъжността "шофьор, товарен автомобил международен транспорт", с основно месечно възнаграждение 650, 00 лв., 20 р. дни платен годишен отпуск, като се установява още, че ищецът превозвал товари от и до страни от ЕС, за което бил командирован от работодателя. По делото е представено и Допълнително споразумение №1/21.11.2021 г. към трудов договор №56/21.11.2021 г., сключено на основание чл. 119 от КТ във връзка с чл.2, ал.1 от Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги. В него са уговорени за срок на командировката от 90 д. освен размера на трудовото възнаграждение - 650, 00 лв. и допълнителни възнаграждения за различните държави със съответни часови ставки и дневни ставки, както и 35 евро на ден за периода на командировката – за сметка на работодателя. Посочено е в чл. 8 от същото, че пътуването от Република България до държавата, определена със заявка и обратно се извършвало с товарен автомобил, собственост на ответното дружество и по маршрут, съобразен със заявка. Със Заповед № 1/23.11.2021 г., носеща неоспорения подпис на ищеца, на осн. Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина работодателят „Ненков-82" ЕООД е командировал С. до различни европейски градове/държави, определени със заявка със задача: превоз на стоки, като пътуването следвало да се извърши с товарен автомобил, собственост на ответното дружество. Дадено е съгласие от лицето командировката да бъде повече от 30 календарни дни. На основание НСКСЧ заплащането на дневните командировки е определено на 35 евро на ден, изплатени в български лева по дебитната карта на командированото лице. Със заповед № 56/23.11.2021 г. на осн. НСКСЧ работодателят командировал С. до България-Испания-Франция-Германия-Белгия-Холандия-Люксенбург-Австрия-Германия- Франция-България, определени със заявка за срок от 2 години, считано от 23.11.2021 г. до 22.11.2023г. със задача “международен превоз на стоки”, като отново на основание чл. 121, ал.2 от КТ командированото лице е дало съгласието си командировката да бъде повече от 30 календарни дни и е определено командировъчните пари да се изплащат заедно с трудовото възнаграждение за месеца, следващ месеца, в който е одобрен пътният лист и финансовия отчет. Експертното заключение, което съдът намира за обективно и компетентно дадено и му дава вяра изцяло като съответстващо на останалите доказателства. От заключението на комплексната съдебно-техническа експертиза се установява, че за процесния период ищецът е изпълнявал задълженията си по трудов договор в продължение на 51 календарни дни и е пропътувал 17294 км.общ пробег за времето от 07.12.2021г. до 26.01.2022г. Тези данни се потвърждават от проверката по GPS система, по вписаните маршрути по пътни листове и по проверка на данни, съдържащи се в тахографа. ВЛ И. е посочила в заключението, че сумата за командировъчни пари за периода е 3491.16 лв. /35 евро/ден/, а за трудово възнаграждение 1250.57 лв. Също така от проверката в счетоводството на ответника е констатирала извършено плащане в размер на 2560 лв. на 25.01.2022г. Както бе посочено по-горе пред въззивния съд производството е висящо по отношение на иска с правно основание чл.121а, ал.4 КТ, който е отхвърлен изцяло и по отношение на иска по чл.215, ал.1 КТ в отхвърлителната част за сумата над 1441.16 лв. до пълния предявен размер от 2181.93 лв. По иска с правно основание чл. 121а, ал. 4 от КТ. Според разпоредбата на чл. 121а, ал. 4 КТ, в случаите по ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 1 за срока на командироването или на изпращането на работника или служителя се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. С посочената норма, която е в сила от 30.12.2016 г., в българското законодателство се транспонира Директива 96/71/ЕО на ЕП и на Съвета от 16 декември 1996 година, относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги и се урежда командироването на работници или служители в рамките на предоставяне на услуги на територията на друга държава - членка на ЕС, държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство на Конфедерация Швейцария. Условията, по които страните следва да постигнат съгласие, се установяват с акт на МС. Този акт е Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги (НУРКИРСРПУ), като съгласно чл. 2, ал. 1 при командироване на работници или служители в случаите по чл. 121а, ал. 1, т. 1 КТ и по чл. 107т, ал. 4 КТ работодателят и работникът или служителят уговарят с допълнително писмено споразумение изменение на съществуващото между тях трудово правоотношение за срока на командироването. В чл. 121а, ал. 1 КТ законодателят пък е дал определение за „командироване на работници или служители в рамките на предоставяне на услуги” - командироване на работници или служители в рамките на предоставяне на услуги е налице, когато: т. 1/ български работодател командирова работник или служител на територията на друга държава – членка на Европейския съюз, държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария: б. „а”/ за своя сметка и под свое ръководство въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите; б. „б”/ в предприятие от същата група предприятия. С оглед изложеното и приетата фактическа обстановка обаче, съдът намира за неприложима разпоредбата на чл. 121а от Кодекса на труда и в тази връзка Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги. Това е така, доколкото в случая не са налице всички изброени предпоставки за тяхното приложение, а именно - няма приемаща държава, на територията на която да е изпратен ищецът. Последният е „шофьор на товарен автомобил” и работата му, както е посочено в заповедта за командироване, е свързана с преминаване през повече от една държава; няма изменение на трудовото правоотношение, съгласно чл. 2 от НУРКИРСРПУ, а и тази разпоредба не може да се приложи, поради спецификата в работата на шофьори, извършващи международни превози; и не на последно място - няма и договор, сключен между работодателя и ползвател на услугата. Именно затова със заповедта за командироване при действието на двете наредби работодателят е посочил, че същата се издава на основание Наредба да служебните командировки и специализации в чужбина, приета с ПМС № 115/3.6.2004 г., която е приложима в настоящия случай. С други думи казано за шофьорите, които не са командировани да извършват услуга в полза на друга транспортна фирма, не се прилага режима на чл. 121а от КТ, доколкото на практика няма приемаща страна в държавата членка, на която те да предоставят съответната услуга. Услугата се извършва в полза на българския работодател, който ги командирова и техните разходи се определят по реда на НСКСЧ, като се имат предвид и специфичните ставки за този вид персонал в Приложение № 3, както и по реда на Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници. Предвид изложеното изводът, който се налага е, че на ищеца не се дължи сумата от 4399.91 лв., представляваща възнаграждение за работа в чужбина за процесния период, тъй като за съответните часове работа или престой в определена държава – членка на ЕС на ищеца не се следва минималното за същата трудово възнаграждение. Обжалваното в тази част решение е правилно и следва да бъде потвърдено. По иска за обезщетение при командировка по чл.215, ал.1 КТ. Съобразно посочената разпоредба при командироване по чл. 121, ал. 1 КТ работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет. Не се възприема възражението на въззивника, че в случая неправилно е приложена от първоинстанционния съд Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, вместо приложимата според него Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги, вр. чл. 121а, ал. 1 КТ по следните съображения: Съгласно посоченото в Заповед № 1/23.11.2021 г., "на основание Наредбата да служебните командировки и специализации в чужбина, приета с ПМС № 115/03.06.2004 г. " е командировал ищеца до различни европейски градове определени със заявки със задача превоз на стоки с товарен автомобил, собственост на ответното дружество като е указал на командированото лице да се изплащат по 35евро на ден – дневни. Липсват доказателства, тази заповед да е отменяна или изменявана от издателя. Така по делото липсват каквито и да било доказателства за наличие на някоя от хипотезите на 121а КТ, съгласно изискването на чл. 3, ал. 1 от Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги. В Анекса липсват реквизитите на чл. 2 от Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги. Именно по тази причина самият работодател е командировал работника по реда на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, а съгласно чл. 2, ал. 1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, който гласи, че командировка в чужбина е изпращането на лица за извършване на конкретна служебна работа в чужбина по нареждане на съответния командироващ орган. От тук съгласно заключението на вещото лице по приетата СИЕ, сумата за командировъчни за процесния период е 3491.16 лв. Тук е мястото да се посочи, че с исковата молба ищецът е признал, че на 25.01.2022 г. е получил сумата от 2050 лв. командировки, което представлява признание на неизгоден факт. Следователно тази сума следва да се приспадне от 3491.16 лв. и разликата от 1441.16 лв. е сумата, която е дължима от ответника или размерът на неизплатеното обезщетение възлиза на 1441.16 лева, а за горницата над тази сума до пълния заявен размер от 2181.73 лв. претенцията е недоказана. По делото няма данни тази сума да е заплатена, поради което предявеният иск се явява основателен до този размер. При така ангажираните от страните доказателства, въззивният съд намира, че въззивната жалба е неоснователна, а решението на КРС в обжалваната от въззивника отхвърлителни части е правилно и законосъобразно, поради което и следва да бъде потвърдено. Страните претендират разноски, но предвид изхода от спора съдът намира, че същите следва да останат за страните така, както са направени. Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд