Решение № 609 от 23.5.2023 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 790/2023 г.

Производството е по реда на Глава ХХ от ГПК. Образувано е по повод въззивна жалба на „Сайтел България“ ЕООД, ЕИК 175054504 срещу Решение № 475 от 14.02.2023г. по гр.д. № 15945/2021г. по описа на ВРС, ХIV-ти състав, с което на основание чл. 220, ал. 1 от КТ е отхвърлен предявеният от въззивника срещу П. С. С. с ЕГН •••••••••• иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1000 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяване на трудов договор № 6296/03.02.2020г. Жалбата е основана на оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на решението, поради неправилния правен извод, че в конкретния случай не е настъпило прекратяване на ТПО между страните на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, а то е прекратено на друго основание, поради което ответникът не дължи обезщетение за неспазено предизвестие. Установено е по делото, че ответникът е отправил предизвестие за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, в което изрично е заявил, че няма да отработи предизвестието и че е съгласен да му бъде удържано обезщетението за неспазено предизвестие от дължимото му трудово възнаграждение за м. февруари 2020г. Неспазването на срока на предизвестието означава, че някоя от страните по ТПО решава да не изчака неговото изтичане, а то да бъде прекратено преди този момент съгласно приетото в съдебната практика. Ако страна в ТПО реши да се възползва от тази законова възможност, то трудовият договор се прекратява в деня на изтичане на тази част от срока на предизвестието, който страната, поискала прекратяването на договора, преди изтичане на срока на предизвестието, е поискала. В този смисъл се е позовал, че меродавен е моментът на прекратяването на ТПО, посочен от страната, което е поискала прекратяването му чрез неспазване срока на предизвестието. В случай, че страната заяви, че не желае срокът на предизвестието да бъде спазен изобщо, то ТПО се прекратява в момента на достигане на изявлението до другата страна, или в момента, който страната е определила като дата на прекратяване на ТПО и обезщетението по чл. 220 от КТ е дължимо. Отправил искане поради изложеното обжалваното решение да се отмени и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи. В отговор на жалбата П. С. С. оспорил доводите в нея като неоснователни. Посочил, че правилно в решението си ВРС приел, че за да произведе неспазването на предизвестието ефекта на прекратяване на трудовия договор, дължимата сума за обезщетение трябва реално да се заплати, а ако не се заплати към момента на неспазване на предизвестието, прекратяване на трудовия договор не настъпва. След като е безспорно по делото, че ответникът не е заплатил на ищеца обезщетение за неспазено предизвестие към 14.02.2020г., то трудовият договор не е прекратен от този момент. По делото липсват данни за момента на получаване на предизвестието от 15.02.2020г. от работодателя, а заповедта на работодателя за прекратяване на трудовия договор считано от 16.02.2020г. е получена от работника на 17.03.2020г. Дори и да се приеме, че обезщетението е дължимо, то по делото не е установено получено от ответника БТВ за пълен отработен месец, а е установено, че за отработените от него 10 дни е получил аванс в размер на 400 лв., в който размер евентуално би било дължимо процесното обезщетение. Обратното би довело до неоснователно обогатяване на работодателя. В този смисъл отправил искане жалбата да се остави без уважение, а решението на ВРС да се потвърди. В хода на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат заявените позиции по спора, като всяка претендира присъждане на разноски.. При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. По останалите въпроси, за да се произнесе съобрази следното: Производството пред ВРС е образувано по повод предявен от „Сайтел България“ ЕООД срещу П. С. С. осъдителен иск с правно основание чл. 220, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата от 1000 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие. Фактическите твърдения, на които е основан иска са следните: ответникът заемал длъжност „Специалист обслужване на клиенти“ по сключен между страните трудов договор, с място на работа гр. Варна за времето от 03.02.2020г. до 14.02.2020г., когато трудовото му правоотношение било прекратено едностранно от него, на основание чл. 326, ал. 1 от КТ, без да отработи срока на предизвестие или да заплати обезщетение за неспазено предизвестие. Независимо от отправената покана, до настоящия момент ответникът не е заплатил на работодателя – ищец обезщетение за неспазено предизвестие на основание чл. 220, ал. 2 от КТ в размер на брутното му трудово възнаграждение. Ето защо отправил искане за осъждане на ответника да му заплати обезщетение в претендирания смисъл. В отговор на исковата молба, П. С. С. признал възникналото между страните трудово правоотношение; факта, че на 14.02 2020г. работодателят е издал заповед за прекратяване на трудовия му договор, както и че е подписал изготвена от работодателя бланка на предизвестие за напускане. Оспорил обаче твърдението, че сам е инициирал прекратяване на ТПО с ищеца; че е подписал по своя воля и желание на 15.02.2020г. предизвестие за напускане, с намерение да дължи заплащане за неспазено предизвестие; че предизвестието е било получено от работодателя; че е получил покана от работодателя за заплащане на исковата сума, както и дължимостта на същата на претендираното основание. Посочил, че седмица след като постъпил на работа, работодателят му съобщил, че ще прекрати трудовият му договор без предизвестие, като му платил по банков път нетно трудово възнаграждение от 400 лв. до последния работен ден 15.02.2020г. вкл. На 17.03.2020г. му била връчена заповедта, съгласно която считано от 16.02.2020г. се прекратява трудовия договор на основание чл. 326 от КТ вследствие на това, че е бил въведен от работодателя в заблуждение да изпише продиктуван му от работодателя текст на 18.02.2020г. и че няма да дължи обезщетение. Така обосновал недобросъвестно упражняване на работодателската власт от страна на работодателя. Към датата на издаване на заповедта за прекратяване на ТПО /14.02.2020г./ в обективната действителност не е съществувало предизвестие, подадено от работника на 18.02.2020г. по смисъла на чл. 326, ал. 1 от КТ. Ето защо издадената заповед за прекратяване на правоотношението е незаконосъобразна. Позовал се е на съдебната практика, приемаща, че за да произведе неспазването на предизвестието ефекта прекратяване на трудовия договор, дължимата сума за обезщетение трябва реално да се заплати, а ако сумата по чл. 220, ал. 1 от КТ не се заплати към момента на неспазване на предизвестието, прекратяване на трудовия договор не настъпва. Така, след като безспорно не е заплатил на работодателя обезщетение за неспазено предизвестие към момента на прекратяване на трудовия договор, то трудовият му договор не следва да се приема, че е прекратен. От друга страна няма спор, че по правоотношението ответникът не е отработил пълен месец, поради което евентуалното дължимо обезщетение за неспазено предизвестие би било равно по размер на полученото от него БТВ или 517.76 лв. В този смисъл отправил искане да се приеме, че ТПО между страните не е прекратено по почин на работника, а от ищеца с издадената от него заповед, поради което претендираното обезщетение не се дължи, поради което искът е неоснователен и следва да се отхвърли. СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за установено следното от фактическа страна: Няма спор по делото и от Трудов договор № 6296/03.02.2020г. се установява, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което П. С. С. приел да изпълнява длъжността „специалист обслужване на клиенти“ при „Сайтел България“ ЕООД, при уговорено основно месечно възнаграждение в размер на 1000 лева. Трудовият договор е сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 вр. чл. 70, ал. 1 от КТ със срок за изпитване шест месеца в полза на работодателя, в рамките на който работодателят може да прекрати едностранно с незабавно действие трудовото правоотношение, а служителят – с „едномесечно предизвестие“. С предизвестие от 15.02.2020г. П. С. С. на основание чл. 326, ал. 1 от КТ предизвестил работодателя, че прекратява трудовия договор от 15.02.2020г., като на основание чл. 220, ал. 1 от КТ се съгласява да изплати обезщетение за неспазено предизвестие. С ръкописен текст служителят заявил съгласие да се удържи заплатата му за м. февруари, като покриване на част от задължението за неспазено предизвестие. Предизвестието е получено от прекия му ръководител Н.Ибр. на 18.02.2020г. Със Заповед № 6953/14.02.2020г., издадена от М.Д., като пълномощник на Г.Г.Уз. управител на дружеството работодател на основание чл. 326, ал. 1 от КТ прекратил ТПО на служителя, считано от 16.02.2020г. На основание чл. 220, ал. 1 от КТ посочил, че служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на 1000 лв., платими най-късно до 30 дни от датата на връчване на заповедта. Видно от отбелязването, заповедта е връчена на работника на 17.03.2020г. Пред ВРС е проведена ССчЕ, от заключението на която се установява, че месечното БТВ на ответника е в размер на 1000 лв. Последното начислено на ответника възнаграждение през м. февруари 2020г. е в размер на 500 лв. за 10 отработени дни. Обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ изчислено на база чл. 228, ал. 1 от КТ и чл. 19, ал. 1 от НСОРЗ е в размер на 1000 лв. Тъй като ТПО е прекратено в месеца на възникването му, в този случай няма БТВ, начислено в месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за прекратяването му. Поради това като база за изчисляване на БТВ на основание чл. 228 от КТ се взема последното получено от служителя БТВ. СЪДЪТ, въз основа на така установеното от фактическа страна, прави следните правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 220, ал. 1 от КТ страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. А съгласно чл. 220, ал. 2 от КТ страната, която е предизвестена за прекратяване на трудовото правоотношение, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, като дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестие. Прекратяването на трудовия договор от работника или служителя с предизвестие е лично субективно материално преобразуващо трудово право, упражнимо по свободна преценка и воля на работника – чл. 326, ал. 1 от КТ. За упражняването му е достатъчно изразената от работника или служителя воля да съдържа ясно и безусловно решение за прекратяване на трудовия договор, обективирано в писмено предизвестие, което е отправено до работодателя. В този смисъл предизвестието е предварително известяване на работодателя, който именно е насрещна страна по трудовия договор, за решението на работника или служителя да прекрати едностранно договора. Предизвестие, отправено не към работодателя, а към друг ръководител в предприятието – напр. към непосредствения ръководител, не произвежда ефекта на отправяне на предизвестие и не води до прекратяване на трудовия договор. Потестативното право на работника или служителя да прекрати трудовото правоотношение поражда действие с достигането на писменото изявление до адресата – работодател. Този е правнорелевантният момент, към който следва да се преценява законността на изявлението. Това е и моментът, към който следва да се извършва преценка съществувало ли е потестативното право и надлежно ли е упражнено то. Във всички случаи, когато трудовият договор се прекратява с писмено предизвестие, независимо от конкретното основание, респ. как е наименован писменият акт, с който е отправено предизвестието, съгласно изричната разпоредба на чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ, конститутивното действие на прекратяването на трудовоправната връзка настъпва с изтичането на срока на предизвестието, респ. с изтичането на съответната част от срока на предизвестието. Прекратяването на трудовия договор с предизвестие настъпва с изтичане на срока на предизвестието, който при срочните трудови договори законът в разпоредбата на чл. 326, ал. 2, изр. 2 от КТ определя на 3 календарни месеца като точно определена в закона продължителност и без възможност за уговарянето на по-кратък срок в индивидуалния или в КТД. Поначало страната, която прекратява ТПО с предизвестие, трябва да го спази. За работника или служителя спазването на предизвестието означава да остане на работа до изтичането на срока му, а за работодателя – да остави на работа работника през този срок. Успоредно с това обаче е предоставена законодателна възможност за всяка от страните да не спази срока на предизвестието. Вместо това отправилата предизвестието, респ. предизвестената страна може да заплати на другата страна определената в закона сума за неспазения срок на предизвестието. Касае се за заместване на първоначално дължимата престация с друга, което по правната си същност е „изпълнение чрез нещо друго“. Плащането вместо спазване на предизвестието е субективно право, удовлетворяването на което насрещната страна не може да откаже. Размерът на обезщетението е съизмеримо с брутното трудово възнаграждение за неспазения срок на предизвестието, като меродавен е срокът на предизвестието в сила за страните, т.е. законният – чл. 326, ал. 2, изр. 2 от КТ като дължимата сума се изчислява върху БТВ за този срок. Установено е в разглеждания случай, че страните са били обвързани от срочен трудов договор, сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 вр. чл. 70, ал. 1 от КТ на 03.02.2020г. По силата на договора ответникът приел да изпълнява длъжност „специалист обслужване на клиенти“ при работодателя „Сайтел България“ ЕООД със срок за изпитване шест месеца, уговорен в полза на работодателя. За работодателя, трудовият договор е сключен от Управителя на дружеството Георги Георгиев Узунов. На 15.02.2020г. работникът подписал „предизвестие за напускане“, обективиращо волята му за прекратяване на трудовия договор от 15.02.2020г. Спорен по делото е факта на отправянето на предизвестието до работодателя. Видно от приетото по делото писмено предизвестие, в текста му липса отбелязване установяващо факта и времето на получаването му от работодателя, като други доказателства установяващи релевантния факт на достигането на писменото изявление до адресата – работодател в тази връзка също не са ангажирани по делото. Както съдът вече посочи, за да породи действие упражненото от работника или служителя потестативно право да прекрати трудовото правоотношение, формалното му волеизявление /предизвестието/ следва да е отправено до работодателя, а не към друг ръководител в предприятието и да е достигнало до знанието му. В случая получаването на предизвестието на работника от работодателя не е доказано, поради което и последиците от упражняване на преобразуващото право на работника по реда на чл. 326, ал. 1 от КТ не са настъпили. Това е така, доколкото волеизявлението на работника за прекратяване на трудовия договор, което не е доведено до знанието на работодателя и за което последният не е известен, не поражда правно действие и ефект на прекратяване на договора с изтичане на срока предизвестието. Налага се извод, че по делото не е установено отправяне на предизвестие от работника до работодателя, поради което и не е осъществено основанието за прекратяване на трудовия договор по чл. 326, ал. 1 от КТ. Без значение в тази насока е издадената от работодателя заповед за прекратяване на трудовото правоотношение с П. С. на основание чл. 326, ал. 1 от КТ от 14.02.2020г., доколкото към момента на издаването й писмено предизвестие на работника в обективната действителност не е съществувало, а в хипотеза на прекратяване на трудовия договор от работника с предизвестие, заповедта на работодателя има единствено декларативно значение. При това положение и недоказано отправяне на писмено предизвестие на работника до работодателя, в отношенията между страните не е възникнал въпросът за спазване, респ. неспазване на срока на предизвестието, съответно за оставане на работа или за заместване на първоначално дължимата престация с друга. Ето защо в полза на работодателя не е възникнало правото по чл. 220, ал. 1 от КТ, поради което предявеният на това основание иск е недоказан по основание и следва да се отхвърли. Независимо от изложеното, дори да се приеме, че писменото изявление на работника е достигнало до работодателя и е налице валидно отправено предизвестие, то няма спор по делото, че въпреки изявената от работника воля за удържане на възнаграждението му за м. февруари като част от дължимо обезщетение за неспазен срок на предизвестието, удържане от работодателя не е последвало поради липса на начислено такова. Плащане на определената в закона сума от страна на работника също не е последвало. Ако сумата по чл. 220 от КТ не се заплати прекратяване на трудовия договор не настъпва и срокът на предизвестие трябва реално да се отработи. Т.е. доколкото не е последвала заместваща престация – плащане на определената в чл. 220, ал. 1 от КТ сума, то следва да се приеме, че страните мълчаливо приели изпълнение на първоначално дължимата престация, а именно спазване на срока на предизвестие чрез отработването му. Евентуално започналият срок на предизвестието, уговорен в противоречие на чл. 326, ал. 2, изр. последно от КТ като един месец от 19.02.2020г. е изтекъл на 19.03.2020г., от който момент трудовият договор между страните се е прекратил по силата на закона съгласно чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ. Без значение в тази връзка е обстоятелството дали от началният момент на течение на срока на предизвестието до изтичането му е било налице реално отработване от страна на работника или служителя, доколкото при липса на такова за работодателя е съществувала възможност да ангажира евентуалната дисциплинарна отговорност на неявилия се на работа работник. Обстоятелството, че трудовият договор е прекратен със заповед на работодателя от 14.02.2020г. на посочено основание чл. 326, ал. 1 от КТ, връчена на 17.03.2020г. е без правно значение, доколкото както съдът посочи, конститутивното действие по прекратяването на трудовото правоотношение настъпва с изтичането на срока на предизвестието. Ето защо и доколкото не е установено по делото работникът с надлежно отправено до работодателя предизвестие и чрез достигане на изявлението му до другата страна, да е прекратил трудовото правоотношение с работодателя преди да изтече срокът на предизвестието, то в неговата правна сфера не е възникнало задължението да плати на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за неспазения срок на предизвестието по реда на чл. 220, ал. 1 от КТ. В този смисъл е възприетото и в съдебната практика /Решение № 617 от 15.10.2010г. по гр.д. № 1493/2009г. на ВКС, III ГО, Решение № 873 от 18.01.2011г. по гр.д. № 1757/2009г. на ВКС, IV ГО и др./. В заключение, предявеният на основание чл. 220, ал. 1 от КТ иск за обезщетение е недоказан по основание и следва да се отхвърли. В този смисъл е произнасянето на ВРС в обжалваното решение, което като правилно следва да се потвърди. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемата страна има право на поскани разноски под формата на адвокатско възнаграждение уговорено в хипотеза на чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗА. Адвокатско възнаграждение следва да се присъди в адв. В. Д. в размер на 400 лв., съгласно регламента по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004г. В този размер разноските следва да се възложат в тежест на въззивника. Мотивиран от така изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен съд