Решение № 13 от 24.1.2025 г. на Окръжен съд - Добрич по дело № 410/2024 г.

Производството по делото е образувано по реда на глава XX от ГПК по повод въззивна жалба с вх.рег.№ 7402 от 10.04.2024г. по регистратурата на Районен съд – Добрич, уточнена с молба с вх.№ 5284/22.08.2024г. по регистратурата на Окръжен съд – Добрич, подадена от •••, Булстат 124140232, гр. Варна, •••, чрез адвокат А. Т. от АК – Варна, срещу решение № 238/18.03.2024г. по гр.д.№ 2461/2022г. по описа на РС – Добрич, в частите, с които въззивникът е осъден да плати на М. Г. Д. ЕГН •••••••••• гр. Добрич, •••, сумата от 8019, 55 лв. - дължим остатък в брутен размер от обезщетение по чл. 224 от КТ за неизползван платен годишен отпуск за 77 дни общо за 2020г., 2021г. и 2022г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 23.08.2022г. до окончателното плащане и сумата от 352, 89 лв. - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 7217, 60 лв., представляваща нетен размер на обезщетение по чл. 224 от КТ за периода 01.03.2022г. – 23.08.2022г., както и в частите, с които въззивникът е осъден да плати на адвокат Б. К. от АК - Добрич възнаграждение по чл. 38, ал.2 от ЗА в размер на 2587 лв. и по сметка на Районен съд - Добрич сторени съдебни разноски в размер на 1 382, 48 лв. - изплатени от бюджета на съда възнаграждения за вещи лица и 420, 78 лв. - дължима държавна такса.

Въззивникът счита решението в обжалваните части за неправилно, немотивирано и постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. В нарушение на процесуалния закон, съдът не обсъдил изложените своевременно от ответника доводи, твърдения и възражения, подходил предубедено и не тълкувал и обсъдил обективно, всестранно, поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Необосновано, без каквито и да е мотиви, съдът изключил от доказателствения материал по делото, оспорената от ищцата по реда на чл. 193 от ГПК молба/заявление за ползване на платен годишен отпуск в размер на 72 дни, приемайки, че ответникът не е провел пълно доказване на автентичността на документа. С този извод на съда въззивникът не е съгласен, като изтъква, че съдът изобщо не е обсъдил и оценил събраните свидетелски показания на основание чл. 194, ал. 1 от ГПК, не оценил фактите и обстоятелствата при условията на чл. 202 от ГПК предвид двете противоречиви експертизи, не съобразил становището на ответника във връзка с тези заключения, както и не направил анализ на същите по отделно и в съвкупност с останалите доказателства. По спорния между страните въпрос за броя действително ползвани дни платен годишен отпуск от ищцата съдът, при неправилно прилагане на чл. 182 от ГПК, като и не съобразил свидетелските показания на лицето, съставяло фишовете за работна заплата, формирал извод само на база счетоводната експертиза, без да вземе под внимание и да анализира в тяхната съвкупност и логическа свързаност останалите по делото достатъчен обем писмени и гласни доказателства, в т.ч. вътрешните актове на ••• и в частност Правилника за атестация, заетост, оценка на труда и заплащане на преподавателите, със задължително по отношение на академичната му общност действие, съдържащ правилата за ползване на годишния платен отпуск на преподавателите. Съдът не взел под внимание това, че ищцата не представила доказателства за отчитане на положен труд през процесиите периоди, които да изключат ползването на платен годишен отпуск през време на студентските ваканции и в частност през периода, посочен в молба/заявление за отпуск от 72 дни; че ищцата не твърдяла и не доказала причина да е била възпрепятствана или пък специално на нея да не й е била осигурена възможност да упражни правото си да ползва платен годишен отпуск в рамките на календарната година, за която й се полага; че ищцата излагала противоречиви твърдения относно ползването на отпуск и подаването на молби за разрешаването му. Уважаването на исковата претенция само въз основа на информацията, съдържаща се в приложените по делото фишове за изплатена заплата, водело до неправилност на решението и до постановяването му в разрез с установената от ВКС практика. Въззивникът настоява за отмяна на решението и постановяване на друго за отхвърляне на исковете, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

В отговор на въззивната жалба въззивницата оспорва същата. Счита, че решението е постановено след пълно и обстойно изследване на фактите и съобразяване с нормативната база, а възраженията в жалбата за неправилност и немотивираност на решението поради противоречие с материалния и с процесуалния закон са неоснователни, в голямата си част неверни, нелогични, в противоречие на материалния закон и/или в преповтаряне на вече изложени защитни тези. В пространно изложение с анализ на процесуалните действия и събраните доказателства въззиваемата страна е обосновала становището си за неоснователност на оплакванията в жалбата по съображения, поддържани в първата инстанция, както и виждането си, че първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено. Заявено е искане жалбоподателят да заплати на процесуалния представител на ищцата - адвокат Б. П. К., определен от съда размер на адвокатско възнаграждение за безплатно оказана адвокатска помощ, съдействие и защита във въззивната инстанция, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

Като постави на разглеждане подадената жалба, Окръжен съд – Добрич установи следното:

Жалбата е подадена на 09.04.2024г. (дата на предаване на куриер) - в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна с правен интерес от оспорване на неизгодното за нея решение, чрез надлежно упълномощен адвокат, и е допустима.

Добричкият окръжен съд разгледа съдържащите се във въззивната жалба оплаквания, становището на противната страна и с оглед на тях, в съответствие с уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на настоящата инстанция – служебна проверка на валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, а по правилността – в рамките на посоченото в жалбата, и събраните по делото доказателства провери обжалваното решение и основателността на исковете, като приема за установено следното:

Първоинстанционното производство е образувано по повод искова молба, подадена от М. Г. Д. ЕГН •••••••••• гр. Добрич, •••, с която против •••, Булстат 124140232, гр. Варна, •••, са предявени искове:

1 ) за прогласяване недействителността на клаузата в точка 6 от допълнителното споразумение от 26.09.2019г. към трудов договор № 35/09.07.2018г., сключен между М. Г. Д. и •••, поради противоречие с императивните разпоредби на чл.155, ал.5 от КТ и чл.25 от НРВПО - иск с основание чл. 74, ал. 1 вр. ал. 4 от КТ;

2) за осъждане на ••• да заплати на М. Г. Д. сумата 5580, 31 лв., представляваща дължим остатък от обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност, ведно със законната лихва върху сумата от датата на завеждане на иска до окончателното плащане - иск с основание чл. 224 от КТ;

3) за осъждане на ••• да заплати на М. Г. Д. сумата 272, 82 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху 5580, 31 лв. за периода от 01.03.2022г. до 23.06.2022г. - иск с основание чл. 86, ал. 2 от ЗЗД.

В исковата молба са изложени обстоятелства за възникнало между страните трудово правоотношение за длъжността "•••“ по силата на сключен трудов договор № 35/09.07.2018г.; за неговото прекратяване на 18.01.2022г. със заповед № 1/2022 на ректора на •••, връчена в същия ден, за неизплащане в пълен размер на дължимото от работодателя обезщетение за неизползван от ищцата платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. Към 18.01.2022г. на обезщетяване подлежали 70 работни дни неизползван платен отпуск за 2020г., 2021г. и 2022г., но в заповедта за уволнението било невярно посочено, че на обезщетяване подлежат 23 работни дни неизползван отпуск, като обезщетението за тях било и грешно изчислено, при несъобразяване на чл. 224, ал. 2 от КТ вр. чл. 177, ал. 1 от КТ. Ответникът изплатил на ищцата посоченото в заповедта обезщетение и й дължал заплащане на допълнителна сума за обезщетението за тези 23 дни (поради грешното изчисляване), както и обезщетение за още 47 работни дни неизползван отпуск, които по години се разпределяли така: 23 дни за 2020г., 23 дни за 2021г. и 1 ден за 2022г. Претендираната сума е в размер от 5580, 31 лв. Обезщетението по чл. 224 от КТ се дължало при изплащане на последното възнаграждение. Ответникът следвало да изплати на ищцата пълен размер на обезщетението за неизползван платен отпуск до края на месец февруари 2022г., което той не сторил и изпаднал в забава. За периода от 01.03.2022г. до момента на подаване на исковата молба той й дължал обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неплатената главница 5580, 31 лв., което се изчислявало в размер на 272, 82 лв. до датата 23.08.2022г.

Ищцата е изтъкнала, че невярно посоченият в заповедта на ректора на ••• размер на подлежащите на обезщетяване дни неизползван отпуск е резултат на грешно изчисление. Ответникът приел, че й се полага платен отпуск от 25 работни дни за календарна година, а не 48 работни дни, като съобразил договореното в точка 6 на допълнително споразумение от 26.09.2019г. към трудов договор № 35/09.07.2018г., в която било записано, че платеният годишен отпуск се променя на 25 работни дни. Изложени са обстоятелствата, поради които ищцата счита, че клаузата на т. 6 от допълнителното споразумение противоречи на закона и е дискриминационна; заявено е, че тя лишила ищцата от възможността да използва удължения платен годишен отпуск за творческа и изследователска дейност, както и за подготовка на хабилитационен труд за доцент и е поискано преюдициално установяване на нейната недействителност, с оглед предявяването на иска по чл. 224 от КТ за заплащане на обезщетение при прекратяване на трудовия договор за неизползвания платен годишен отпуск в оставащия дължим размер (за 47 работни дни) и с оглед на предявяването на иск по чл. 86, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава.

В отговора на исковата молба ответникът е изразил становище за основателност на иска по 74, ал. 1 вр. ал. 4 от КТ и е посочил, че точка 6 на допълнително споразумение от 26.09.2019г. към трудов договор № 35/09.07.2018г. не е била прилагана при действието на трудовия договор с ищцата, която имала право и ползвала 48 дни платен годишен отпуск, разпределен по години, както следва: за 2018г. - 24 дни; за 2019г. - 48 дни; за 2020г. - 48 дни; за 2021г. - 48 дни; за 2022г. - 2 дни. Дължимото обезщетение по чл. 224 от КТ също било изчислено при съобразяване правото на ищцата на удължен платен годишен отпуск в размер на 48 дни, като размерът му бил определен към 18.01.2022г. (датата на прекратяване на трудовото правоотношение) въз основа полученото възнаграждение за месец декември 2021г. с отработени 12 дни (при среднодневно брутно възнаграждение в размер на 104, 15 лв.). Обезщетението било изплатено в по-голям от реално дължимия размер и в предвидения за това срок - на 15.02.2022г. като част от платената сума 2832, 45 лв., която включвала дължимите от работодателя обезщетение по чл. 224 от КТ, трудово възнаграждение за отработените дни, за образователна и научна степен и обезщетение за гледане на болно дете за първите 3 дни (от общо 4 дни). Ищцата използва следните дни платен годишен отпуск, респективно имала следния остатък от него: за 2018г. ищцата не била ползвала полагаемите й се 24 дни отпуск, поради което имало остатък в размер на 24 дни; за 2019г. от общо полагаемия платен годишен отпуск 48 дни за 2019г. ведно с 24 дни остатък за 2018г., ищцата имала 72 дни платен годишен отпуск, който бил използван изцяло; за 2020г. от общо полагаемия платен годишен отпуск 48 дни били използвани 16 дни, като остатъкът бил в размер на 32 дни; за 2021г. от общо полагаемия платен годишен отпуск 48 дни ведно с остатъка от 32 дни за 2020г., ищцата имала отпуск от 80 дни, от които бил използван отпуск в размер на 62 дни, като остатъкът бил 18 дни; за 2022г. от общо полагаемия платен годишен отпуск 2 дни ведно с остатъка от 18 дни за 2021г. бил налице неизползван отпуск в размер на 20 дни.

Отпуските били ползвани въз основа на подадена писмена молба от служителя до работодателя и одобрени със заповед на работодателя, с която било разрешено ползването на отпуск, в съответствие чл. 173, ал. 1 от КТ, като ответникът е посочил ползваните дни отпуск, подадената молба от ищцата и издадената от него заповед конкретно. Представил е и обобщена справка, сочеща дни отпуск за ползване по години, ползвани дни по дати и основание, неизползван остатък за годината.

Съгласно заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата било начислено и изплатено обезщетение по чл. 224 от КТ за 23 дни неизползван платен годишен отпуск, вместо за 20 дни, колкото бил реално неизползваният платен годишен отпуск. За времето на действие на трудовия договор ищцата имала право на общо 170 дни платен годишен отпуск, от които използвала общо 150 дни и дължимото обезщетение по чл. 224 от КТ следвало да бъде изчислено за 20 дни. Погрешно в заповедта за уволнение било посочено, че се дължи такова за 23 дни и платеното за повече от 20 дни обезщетение било лишено от основание. За осъждане на М. Г. Д. да върне на ••• платената й от него сума в повече в размер на 281, 21 лв., ведно със законната лихва, е предявен насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

В отговор на исковата молба по насрещния иск ответницата по него М. Г. Д. е оспорила същия по съображения, че претендираното вземане не е възникнало. Признала е, че е получила плащане на дата 15.02.2022г. на обезщетение по чл. 224 от КТ за 23 дни неизползван отпуск в брутен размер от 2395, 45 лв.; също, че декември 2021г. е последният месец, в който има отработени 12 дни и, че изчисленото среднодневно брутно възнаграждение за него е 104, 15 лв. Оттеглила е възражението си за погрешно изчисляване на обезщетението чрез използване на грешна база за това. Не е оспорила, че при действието на трудовото правоотношение е имала право на 48 дни удължен платен годишен отпуск или общо 170 дни за целия период от 09.07.2018г. до 18.01.2022г. (24 дни за 2018г., по 48 дни за 2019г., 2020г. и 2021г., 2 дни за 2022г.). Посочила е обаче, че работодателят е прилагал оспореното от нея допълнително споразумение и е считал, че тя е имала право на 25 дни отпуск, а не на 48 дни, както твърди в отговора и в насрещната си искова молба, като за това между страните имало спор, отнасян от нея и пред Комисия за защита от дискриминация и Инспекция по труда. Заявила е, че при действието на трудовото правоотношение е ползвала разрешен платен годишен отпуск общо 67 дни, за които й било плащано месечно възнаграждение по чл. 177 от КТ, така: за 2018г. - 0 дни, за 2019г. - 22 дни, за 2020г. - 5 дни, за 2021г. - 40 дни, за 2022г. - 0 дни (общо ползвани 67 дни отпуск). Неизползвани останали 98 дни (за 2020г. – 48 дни, за 2021г. – 48 дни, за 2021г. – 2 дни) непогасен по давност отпуск (на 31.12.2021г. изтекла давността на неизползвания отпуск за 2019г. от 5 дни, а за отпуска за следващите три години към 18.01.2022г. давността не била изтекла). От 98 дни неизползван и непогасен по давност отпуск били обезщетени 23 дни и се дължало обезщетение за още 75 дни. Този брой дни се основава на представените от ответната страна доказателства (платежни фишове и нареждания), с които ищцата не разполагала към момента на изготвяне и подаване на исковата молба и които тя счита за единственото годно доказателство за установяване на дните използван от нея отпуск. Ищцата е заявила, че е подавала молби до ректора на ••• - Варна, с които е искала писменото му разрешение за ползване на платен годишен отпуск в посочени периоди, че тези молби били уважавани, но не винаги в размерите, за които било правено искането. Посочила е също, че никога не са й били връчвани негови писмени заповеди, издадени на основание чл. 173, ал. 1 и ал. 4 от КТ, с които разрешава или нарежда ползване на платен годишен отпуск. Навела е конкретни твърдения кои дни отпуск е ползвала и кои твърдяни от работодателя като ползвани от нея дни отпуск не е ползвала. Оспорила е като неавтентичен документ представеното с отговора на исковата молба от ответника заявление (молба) от 17.06.2019г. за пoлзвaнe на 72 дни платен годишен отпуск за 2018г. и за 2019г., считано от 19.06.2019г. до 30.09.2019г. (л.139 от делото). Тя не била подписвала и не била подавала това заявление до ректора на ••• - Варна. Заявлението било подписано от друго лице, което имитирало подписа й. През 2019г. била в отпуск от 01.08.2019г. до 31.08.2019г. (22 дни), което се потвърждавало от платежния фиш за август 2019г. (л. 55 от делото). Платежните фишове за юни, юли и септември 2019г. (л.51, 53, 57, 59 от делото) доказвали, че не й било начислявано възнаграждение по чл. 177 от КТ за ползван годишен отпуск, което потвърждавало, че не била ползвала отпуск в тези месеци. Оспорила е като подправени документи всички останали заявления и молби за разрешаване на платен годишен отпуск, представени от ответника, в частта на ръкописно дописаните цифри и заличаване на записани цифри след положените от нея подписи (последните неоспорени). Оспорила е като антидатирани документи представените от ответника заповеди на ректора на •••, с които е разрешавано/разпореждано ползването на отпуск. Заявила е, че ако тези заповеди наистина са били издадени на посочените в тях дати, би следвало заверени копия от тях да са й предадени на 19.08.2021г., когато по нейно искане й бил издаден препис от трудовото й досие. Такива заповеди в предадените й документи липсвали, поради което ищцата счита, че са впоследствие създадени документи за целите на защитата по настоящото дело. Нямали достоверна дата и затова й били непротивопоставими. Оспорила е като невярно представяща данните обобщената справка, изготвена от ответника, като също е представила изготвена от пълномощника й обобщена справка, съдържаща данните според изложението в отговора.

С писмено становище преди първото по делото заседание ищцата е направила пояснения и допълнения към исковата си молба, част от които са изложени и в писмения й отговор на насрещния иск (относно безспорните вече факти за полагаемия й се отпуск; за правилно определеното по размер обезщетение за 23 дни неизползван отпуск и изплащането му от работодателя). Допълнила е исковата си молба, след като се запознала с представените от ответника писмени доказателства, с твърденията, че неизползваният от нея отпуск към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, който не е погасен по давност, е 98 дни (вместо първоначално заявените 70 дни), разпределени по години така: за 2020г. – 48 дни (от които за 23 дни е получила обезщетение и остават 25 дни за обезщетяване), за 2021г. – 48 дни, за 2022г. – 2 дни. Изложила е твърдения конкретно кои дни от сочените от ответника в отпуск е ползвала като такъв и кои не за целия период на действие на трудовия договор. Направила е изменение на иска по чл. 224 от ГПК като е увеличила размера на същия от 5580, 31 лв. на 7811, 25 лв., както и на иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – от 272, 82 лв. на 381, 88 лв.

Срещу процесуалното действие на ищцата по допълване на исковата молба с въвеждане на твърдения относно признатите от нея за ползвани дни отпуск за целия период на действие на трудовия договор и относно твърдяните от нея останали неизползвани дни отпуск, както и срещу предприетото от нея изменение на иска ответникът е противопоставил възраженията, че ищцата внася недопустимо промяна в предмета на спора, като разширява същия, включвайки в същия не само дните от удължения отпуск (над основния), а също и нов период – преди 2020г., както и, че изменението не съставлява само увеличение по размер на иска, а е налице едновременно изменение на основанието и петитума на иска, което не е допустимо, съгласно чл. 214, ал. 1 от ГПК.

С определение в открито заседание на 14.07.2023г. исканото увеличение е допуснато, като след приемане заключение на вещо лице с протоколно определение от заседание на 07.11.2023г. и въз основа писмена молба отново е допуснато увеличение по размер на първоначалните искове – главния иск на 8019, 55 лв. (за 77 дни неползван отпуск, който не е погасен по давност, в брутен размер) и акцесорния иск - на 352, 89 лв. С молба с вх.№ 19625/07.11.2023г. е извършено намаление на размера на иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД на 352, 89 лв., претендирано върху нетния размер на обезщетението по чл. 224 от КТ, което е допуснато от съда с определение в заседание на 07.11.2023г. В тези размери исковете са разгледани по същество от съда.

С постановеното по делото решение районният съд е уважил иска с правно основание чл. 74, ал. 1 вр. ал. 4 от КТ, уважил е изцяло исковете по чл. 224 от КТ и по чл. 86, ал. 2 от ЗЗД; отхвърлил е насрещния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. В частите по първия и третия иск решението не е обжалвано и е влязло в сила. В предмета на въззивното производство е въведен спорът между страните за дължимостта на претендираното от ищцата обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 77 дни, както и за дължимостта на обезщетение за забава в неговото плащане.

По правилото на чл. 269 от ГПК въззивният съд дължи служебна проверка за валидност на решение и за допустимост в обжалваната част, независимо от липсата във въззивната жалба на аргументи в насока недопустимост на акта поради недопустимо извършеното от ищцата изменение на иска, каквито се поддържат в представената от въззивника писмена защита.

Допълването и поясняването на исковата молба е допустимо в първото открито заседание по делото, съгласно чл. 143, ал. 2 от ГПК. Направено е и с писмена молба с препис за ответника. Искът е предявен за заплащане на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност, при твърдения за сключен трудов договор на 09.07.2018г., за прекратено трудово правоотношение на 18.01.2022г. и полагащ се удължен платен годишен отпуск, дни от който ищцата не е ползвала. Петитумът на исковата молба не съдържа искане за присъждане на обезщетение само за неизползван удължен платен годишен отпуск, т.е. за разликата над 25 работни дни до 48 дни – 23 дни, а за изцяло неизползвания отпуск през времетраенето на трудовото правоотношение, правото за ползване на който не е погасено по давност – за 2020г., 2021г. и 2022г. В обстоятелствената част на исковата молба действително ищцата е посочила, че освен за 23 работни дни, за които е получила обезщетение, има право да получи обезщетение и за още неизползвани дни отпуск – 23 дни за 2020г., 23 дни за 2021г. и 1 за 2023г., но не е сочила, че това са дни от отпуска, над основен такъв. Подобно разграничение не може и да бъде направено. Удълженият отпуск, който някои категории работници или служители имат право да ползват, съгласно чл. 155, ал. 5 от КТ, включва и отпуска по ал. 4 – основния отпуск. Всъщност основният отпуск не е „включен“ в удължения, защото това са две хипотези на редовния платен годишен отпуск, но с различна продължителност. Платеният годишен отпуск може да бъде или основен или удължен, без да има разлика в режима на ползване отделно за основния и отделно за удължения. Отпускът е един, размерът му се определя като удължен, с оглед изпълняваната работа от някои (посочени в нормативен акт) работници или служители. Касае се за редовен платен годишен отпуск с различна от основния продължителност, който се ползва при наличието на предвидените в закона обстоятелства. Щом ищцата не е заявила изрично, че претендира обезщетение само за част от редовния платен годишен отпуск (сочена от ответника като разликата над основния отпуск до общия размер на удължения отпуск), то ясно е, че тя претендира сумата, която й се следва заради неизползването на полагаемия й се редовен отпуск (в случая удължен), в размерите, които твърди и, които се установят по делото. Заявеното от ищцата, че претендира обезщетение за неизползвания от нея отпуск, правото за ползване на който не е погасено по давност (а това към момента на прекратяване на трудовото правоотношение е отпускът за 2020г., 2021г. и 2022г., при липса на твърдения за отлагане ползването на отпуска за 2018г. и 2019г.), по необходимост изисква изследване на броя дни използван отпуск от нея за всяка година от действието на трудовото правоотношение, съществувало в посочения в исковата молба период. С писменото си становище ищцата не е променила предмета на делото, а е внесла уточнение и допълнение на исковата молба касателно броя на дните ползван от нея отпуск, респективно е уточнила броя на дните от отпуска за 2020г., 2021г. и 2022г. (същия исков период), които са останали неизползвани, въз основа на представените от ответника писмени доказателства, а в последствие и въз основа заключението на вещо лице. Да се приеме, че промяната в твърдението за броя на дните неизползван отпуск съставлява изменение на обстоятелствата на иска, означава да се приеме, че всъщност е налице обективно съединяване на много искове – за всеки ден неизползван отпуск, което противоречи на разпоредбите на чл. 224, ал. 1 и 2 от КТ. Направеното уточнение е допустимо, като се има предвид, че искът по чл. 224, ал. 1 от КТ е един – за обезщетение за неизползвате дни отпуск (независимо дали основен или удължен), правото за ползване на който не е погасено по давност, а конкретният брой на дните отпуск, които не са използвани, е с правно значение за определяне дължимия размер на обезщетението, респективно за преценка дали неизползваният отпуск подлежи на обезщетяване (дали е погасен по давност). Когато иск по чл. 224, ал. 1 от КТ е предявен, съдът по необходимост изследва колко дни отпуск, полагащ се за съответните години (в случая 2020г., 2021г. и 2022г.), е използван от работника/служителя, а това неминуемо изисква преценка и дали през тези години е използван отпуск, който не е бил използван през предходните години (при отлагане на ползването или при неизползване, съгласно чл. 176, ал. 2 от КТ). Затова и наведените допълнително твърдения относно ползването на дни отпуск още от сключване на трудовия договор, не съставлява недопустимо изменение на предмета на делото, а пояснява същия по реда на чл. 143, ал. 2 от ГПК.

Въз основа на горното, допустимо е и предприетото от ищцата изменение само по размер на иска чрез увеличение на претендираната сума, респективно постановеното от районния съд решение по така предявения иск в неговия увеличен размер, е допустимо, а тъй като е и валидно, подлежи на проверка неговата правилност.

От събраните по делото доказателства Окръжен съд – Добрич установява следното от фактическа и правна страна:

Безспорно е между страните възникналото трудово правоотношение от сключен между тях трудов договор № 35/09.07.2018г. за длъжността „•••“, както и неговото прекратяване, извършено с връчена на ищцата на дата 18.01.2022г. заповед № 01/2022г., издадена от работодателя.

Безспорно е също, че на ищцата са се полагали 48 работни дни удължен платен годишен отпуск в една календарна година, на основание чл. 155, ал. 5 от КТ вр. чл. 25 от Наредба за работното време, почивките и отпуските (НРВПО). Недействителността на клаузата на чл. 6 от подписаното допълнително споразумение от 26.09.2019г. към трудов договор № 35/09.07.2018г., предвиждащ по-малък размер на отпуска (25 дни), е установена със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила първоинстанционно решение по иска с правно основание чл. 74, ал. 1 вр. ал. 4 от КТ.

Няма спор между страните, че към датата на прекратяването на трудовия договор ищцата е имала неизползван платен годишен отпуск, както и, че размерът на дължимото й се обезщетение се определя въз основа на полученото от нея трудово възнаграждение за месец декември 2021г. Безспорно е и, че работодателят е изплатил на ищцата в пълен размер обезщетение за 23 дни неизползван отпуск, което е било и дължимо, вкл. за оспорваните от работодателя 3 дни, с оглед влязлото в сила първоинстанционно решение в частта му за отхвърляне на насрещния иск.

След приемане на заключението на вещото лице по съдебно- счетоводната експертиза, съвпадащи са твърденията на страните по делото относно работните дни отпуск, на които ищцата е имала право – 24 дни за 2018г., по 48 дни за 2019г., 2020г. и 2021г., 4 дни за 2022г. – общо 172 работни дни.

Спорът по делото се заключава до това колко дни отпуск е ползвала ищцата, респективно колко са неизползваните дни платен годишен отпуск, правото за ползване на които не е погасено по давност и като резултат – има ли неизплатено от работодателя дължимо на ищцата обезщетение.

По делото са приети заключения на вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза и по допълнителна такава, от които се установява, че при полагаем за ищцата платен годишен отпуск от 48 дни за календарна година, при съобразяване времевия период, през който е била в трудово правоотношение с ответника, а именно по сключения между старините трудов договор № 35/09.07.2018г., по който е постъпила на работа на 11.07.2018г. и който е прекратен със заповед № 01/2022г., считано от 18.10.2022г., полагащият се платен годишен отпуск е общо 172 дни, в т.ч.: 24 дни за 2018г., изчислени пропорционално на отработеното време от 11.07.2018г. до 31.12.2018г.; 48 дни за 2019г.; 48 дни за 2020г.; 48 дни за 2021г. и 4 дни за 2022г., изчислени при съобразяване разпоредбите на чл. 42, ал. 3 от НРВПО.

Относно използвания и останалия неизползван отпуск, без прилагане на допълнително споразумение към трудов договор от 26.09.2019г. вещото лице е дало заключение в два варианта:

Първи вариант: само на база счетоводни платежни документи и фишове, издадени въз основа разчетно-платежна ведомост на работодателя (приети по делото), са установени 67 работни дни начислен и заплатен редовен годишен отпуск, в т.ч.: 22 дни през м. август 2019г.; 2 дни през м. януари 2020г.; 2 дни през м. юни 2020г., съответни на заявените за ползване от ищцата с молба от 22.06.2020г., разрешени за ползване със заповед № (л. 136-137); 1 ден през м. август 2020г., съответен на заявени за ползване от ищцата с молба от 27.08.2020г., разрешени за ползване със заповед № 06 (л. 142-143); 19 дни през м. юли 2021г. и 18 дни през м. август 2021г. по заповед № 4/24.06.2021г. (предоставеният отпуск е от 01.07.2021г. до 17.09.2021г. вкл., от които ищцата е ползвала 37 дни, тъй като отпускът е прекъснат с болничен лист за временна неработоспособност № Е20211745143, с времеви период от 26.08.2021г. до 08.09.2021г.); 3 дни през м. декември 2021г., съответни на заявени за ползване от ищцата с молба от 20.12.2021г., разрешени за ползване със заповед № 10 (л. 151-152). Поради липсата на записвания в молбите и заповедите за коя година се иска ползването, съответно се дава разрешаването, вещото лице е съобразило разпоредбите от КТ за ползването им преди изтичането на 2 години от края на годината, за която се полагат и е установило, че от полагащия се платен годишен отпуск на ищцата (172 дни) са използвани: отпускът от 24 дни за 2018г. е използван 22 дни през м. август 2019г. и 2 дни през м. януари 2020г.; отпускът за 2019г. от 48 дни е използван 22 дни през м. юни 2020г., 1 ден през м. август 2020г., 19 дни през м. юли 2021г., 18 дни през м. август 2021г. и 3 дни през м. декември 2021г., като правото за ползване на останалите 5 дни неизползван отпуск е погасено по давност. Така оставащият неизползван от ищцата полагаем годишен отпуск към датата на прекратяване на договора е 100 дни, в т.ч.: за 2020г. - 48 дни; за 2021г. - 48 дни и за 2022г. - 4 дни. При отчитане начисленото по платежен фиш за м. януари 2022г. обезщетение по чл. 224 от КТ за 23 дни, заплатени чрез банков превод на 15.02.2022г., неплатеният остатък е 77 дни. При среднодневно брутно трудово възнаграждение в размер на 104, 15 лв., обезщетението по чл. 224 от КТ за 77 дни е в брутен размер на 8019, 55 лв. (по допълнителното заключение).

Втори вариант: въз основа платежни документи и фишове, молби за отпуск и заповеди за ползване на отпуск е установено, че по молби и заповеди са заявени и разрешени дни за ползване на платен годишен отпуск от 150 дни:

72 дни от 19.06.2019г. до 30.09.2019г., в т.ч. начислени и заплатени по фиш за м. август 2019г. 22 дни; 6 дни от 23.12.2019г. до 03.01.2020г., в т.ч. 2 дни начислени и заплатени по фиш за м. януари 2020г.; 2 дни от 29.06.2020г. до 30.06.2020г., начислени и заплатени по фиш за м. юни 2020г.; 1 ден на 20.07.2020г., за който не е установено да е начислен и заплатен; 5 дни от 03.08.2020г. до 07.08.2020г., за които не е установено да са начислени и заплатени; 1 ден на 28.08.2020г., начислен и заплатен през м. август 2020г.; 1 ден на 09.10.2020г., за който не е установено да е начислен и заплатен; 22 дни от 04.01.2021г. до 02.02.2021г., за които не е установено да са начислени и заплатени; 3 дни от 29.12.2021г. до 31.12.2021г., начислени и заплатени по фиш за м. декември 2021г.; 37 дни от 06.07.2021г. до 25.08.2021г., начислени и заплатени по фиш за м. юли и август 2021г. Дните от полагащия се платен годишен отпуск на ищцата са използвани така: от полагащите се 24 дни за 2018г. и 48 дни за 2019г. (общо 72 дни) са използвани 76 дни, в т.ч.: 72 дни от 19.06.2019г. до 30.09.2019г. и 4 дни от 23.12.2019г. до 31.12.2019г., или са използвани 4 дни в повече; от 48 дни за 2020г. са използвани 37 дни и от 48 дни за 2021г. са използвани 37 дни (подробно в таблица 2, колона 5 и 6 от заключението, като вещото лице е приело, че предоставеният от работодателя отпуск през лятото на 2021г. е за тази календарна година, а не неизползвания от предходните). Така експертизата е определила, че оставащият полагаем годишен отпуск, неизползван от ищцата към датата на прекратяване на договора е 26 дни, в т.ч.: за 2020г. - 11 дни; за 2021г. - 11 дни и за 2022г. - 4 дни. При отчитане на начисленото по платежен фиш за м. януари 2022г. обезщетение по чл. 224 от КТ за 23 дни, заплатени чрез банков превод на 15.02.2022г., незаплатеният остатък е 3 дни, обезщетението за които в брутен размер е 312, 45 лв. (по допълнителното заключение). Изготвените два варианта по допълнителното заключение на вещото лице не са относими по спора, защото те са съобразени с обявената за недействителна клауза по допълнително споразумение от 2019г., което не е приложимо между страните.

При прекратяване на трудовото правоотношение, съгласно разпоредбата на чл. 224, ал. 1 от КТ, работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за ползване на който не е погасено по давност. Без значение за възникване на това право е основанието за прекратяване, както и причините, поради които полагащият се платен годишен отпуск е останал неизползван от работника или служителя през времетраенето на трудовото правоотношение. Обезщетението обхваща всички дни неизползван отпуск, правото за ползване на които не е погасено по давност към датата на прекратяване на трудовото правоотношение (за годината на прекратяването и за предходните години). Установената давност по чл. 176, ал. 1 от КТ е две години от края на годината, за която се полага отпускът, независимо от причините, поради които не е ползван.

Предназначението на платения годишен отпуск да осигури възстановяване на работната сила на работниците или служителите предпоставя отпускът да бъде ползван в рамките на календарната година, за която се отнася (така чл. 173, ал. 5 от КТ), както е удобно на работника/служителя – наведнъж или на части (така чл. 172 от КТ), с писмено разрешение от работодателя (така чл. 173, ал. 1 от КТ). Разпоредбата на чл. 173, ал. 5 от КТ има инструктивен характер спрямо работника или служителя и не го лишава от правото да ползва отпуска си и по-късно (след календарната година, за която се отнася), а задължава работодателя при поискване да предостави отпуска през текущата година, освен ако ползването му не е отложено. По силата на чл. 176, ал. 2 от КТ, к огато отпускът не е ползван до края на календарната година, за която се отнася (или е отложен, но твърдения за отлагане на отпуска страните не излагат), работодателят е длъжен да осигури ползването му през следващата календарна година, но не по-късно от 6 месеца, считано от края на календарната година, за която се полага, а когато работодателят не е разрешил ползването на отпуска в случаите и в сроковете по ал. 2, работникът или служителят има право сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това писмено работодателя най-малко 14 дни предварително. Ищцата не твърди да е упражнявала това свое право.

Платеният годишен отпуск е субективно право на работника или служителя по трудовото правоотношение, което се упражнява чрез волеизявление на неговия носител и на насрещната страна по трудовото правоотношение – работодателя. Волеизявлението на работника или служителя се обективира в писмена молба (така чл. 22, ал. 2 от НРВПО), в която се посочват основанието и размерът на искания отпуск, както и календарния период на неговото ползване. Волеизявлението на работодателя се обективира в писмена заповед за разрешаване на отпуска (така чл. 173, ал. 1 от КТ). Тя следва да съдържа разрешение за ползване на отпуск на определено основание с определена продължителност и през точно определен календарен период от време. Само въз основа на това разрешение работникът или служителят може да започне ползването на отпуска и то след като е узнал за писменото изявление за разрешение. Ползването на платен годишен отпуск без писмено разрешение от работодателя е нарушение на трудовата дисциплина.

Разпоредбата на чл. 173, ал. 4 от КТ предвижда три изчерпателно изброени случая, в които платеният годишен отпуск може да се ползва независимо от желанието на работника или служителя като отклонение от принципа, че като негово субективно право този отпуск се ползва само с негово съгласие. Един от тези случаи е при едновременно ползване на платения годишен отпуск от всички работници или служители, който е приложим и в хипотезата на ваканции в учебните заведения. Едновременното ползване на отпуска от всички работници и служители следва да е предвидено в нормативен акт или в правилника за вътрешния трудов ред (така чл. 37б, ал. 1от НРВПО). Разпоредбата на чл. 173, ал. 4 от КТ не следва да се разбира в смисъл, че отпускът не може да се ползва от преподавателите по друго време - извън неучебното време, както и не следва да се разбира в смисъл, че през цялото неучебно време преподавателите автоматично ползват своя отпуск. Тя дава право на работодателя да предостави платения годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие, което право той следва да упражни по реда на чл. 173, ал. 1 от КТ - с писмено изявление, което да достигне до работника или служителя. Последното е изрично предвидено в чл. 37г, ал. 2 от НРВПО, според която в случаите по чл. 173, ал. 4 от КТ работодателят предоставя ползването на отпуска в писмена форма и своевременно уведомява работника или служителя.

В чл. 6 от Правилника за атестация, заетост, оценка на труда и заплащане на преподавателите във •••, приет по делото, освен броят на полагаемия се на преподавателите отпуск – 48 работни дни, са уредени правилата за неговото ползване. Посочено е, че отпускът се ползва задължително в неучебно време, в периодите на студентски ваканции (в периода 10.12. – 28.01. задължителна отпуска от 6 до 15 дни за отделни преподаватели по решение на РС), след съгласуване с Учебен отдел и като се вземат предвид учебните ангажименти на преподавателите; в периода от 01.05. до 30.10. задължително се ползва остатъкът от платения отпуск; точният брой работни дни, прекъсвания и конкретните дни отпуск на всеки преподавател се съгласуват с Учебен отдел, като се вземат предвид ангажиментите на преподавателите. Предвидена е възможност при недостиг на отпуск, който да се ползва в регламентираните периоди, отделни преподаватели да бъдат пуснати в неплатен отпуск. Съдържанието на разпоредбата от чл. 6 на Правилника за атестация, заетост, оценка на труда и заплащане на преподавателите във ••• действително установява, че работодателят е въвел правило за ползване на платения годишен отпуск от преподавателите в неучебно време в периодите на студентски ваканции, но във всички случаи при съобразяване на конкретните ангажименти на всеки отделен преподавател. Или, това правило не е абсолютно, в какъвто смисъл въззивникът е развил доводи в жалбата си, щом в него е предвидено във всички случаи съобразяване на ползването на отпуска с конкретните ангажименти на всеки от преподавателите. Установеният ред в Правилника за атестация, заетост, оценка на труда и заплащане на преподавателите във ••• не изключва приложението на правилото по чл. 37г, ал. 2 от НРВПО, разяснено по-горе.

За ползването на отпуск от ищцата за времето от 09.07.2018г. до 18.01.2022г. ответникът е представил с отговора на исковата молба подадени от нея молби и издадени от работодателя заповеди за разрешаване ползването на отпуск, както и заповед № 4/24.06.2021г., с която е наредил всички преподаватели да излязат в платен годишен отпуск, считано от 01.07.2021г. до 17.09.2021г., вкл. Въз основа последната заповед работодателят е издал заповед № 9 към ТД № 35/09.07.2018г., с която е разрешено на М. Д. да ползва платен годишен отпуск, считано от 06.07.2021г. до 17.09.2021г. – 53 работни дни. Според отбелязване върху заповедта, отпускът е прекъснат с представяне на болничен лист от 26.08.2021г. до 08.09.2021г., вкл. (не се и спори), поради което е налице ползван отпуск от 37 дни – 19 дни през юли и 18 дни през август 2021г. Правото си по чл. 173, ал. 4 от КТ, според изложеното в отговора на исковата молба, работодателят е упражнил само в този случай. За останалите дни платен годишен отпуск е прилагана общата разпоредба на чл. 173, ал. 1 от КТ – отпуск е разрешаван по писмено искане на ищцата, предвид заявеното в отговора на исковата молба. Щом работодателят не е заявил по делото, че е упражнил в други случаи правото си по чл. 173, ал. 4 от КТ, той не може да се позовава на последиците от това свое неупражнено право, поради което всички доводи, наведени от ответника в насока, че други дни отпуск ищцата е ползвала по силата на 6 от Правилника за атестация, заетост, оценка на труда и заплащане на преподавателите и в частност 72 дни през 2019г., са неоснователни.

В първото по делото заседание ответникът е представил заповед № 09/19.07.2019г., с която разпорежда всички преподаватели да излязат в отпуск от 01.07.2019г. до 20.09.2019г., като изрично е посочил, че тази заповед не е изпратена на ищцата (на други служители е изпратено по електронен път) и не е въвел твърдение, че тя е ползвала отпуск на основание чл. 173, ал. 4 от КТ. Уточнил е, че заповедта не е връчена на ищцата, защото тя вече е била подала заявление за ползване на 72 дни отпуск на 17.06.2019г. В хода на делото ответникът е въвел твърдението, че отпуск през лятото на 2019г. е предоставен от него на ищцата по реда на чл. 173, ал. 4 от КТ. Последното е в противоречие на изложеното в първото заседание, че заповедта не е връчена на ищцата, т.е. спрямо нея тя не е произвела действие, щом с нея тя не е запозната, като за противното няма и доказателства. Довод за противното не може да се основе на факта, че и през другите години работодателят е издавал такива заповеди. Тази заповед не е произвела действие за ищцата, защото за нея тя не е уведомена. Издадената заповед № 01 от 17.06.2019г. е по повод искане на ищцата със заявление (молба) от 17.06.2019г., т.е. отпускът е разрешен не по реда на чл. 173, ал. 4 от КТ, а по реда на чл. 173, ал. 1 от КТ. Двете хипотези са различни и изискват различно по съдържание волеизявление на работодателя. Щом работодателят не е упражнил спрямо ищцата правото си да й предостави отпуска едновременно с другите преподаватели, доколкото сам твърди, че заповед № 09/19.07.2019г. не е сведена до знанието й, а е издал заповед по чл. 173, ал. 1 от КТ по повод нейна молба, той неоснователно се позовава на последиците по чл. 173, ал. 4 от КТ.

В писмена молба с вх.№ 12367/12.07.2023г. ищцата е заявила, че в периода юли 2017г. – септември 2019г. е пребивавала предимно в САЩ (изцяло в периода юли 2017г. – май 2019г., като е представила и удостоверение от ОД на МВР-Добрич, според което е регистрирано нейно излизане от страната на 17.07.2017г. и влизане 22.05.2019г., л. 433) и работела по споразумение с работодателя си (била служител във ••• от 2009г.) дистанционно (неприсъствено), не била включвана в план-график за преподаване, а основните й трудови функции били свързани с приложно- изследователска дейност и административно-маркетингова дейност, които продължавали и през летния ваканционен период, което изключвало тя да няма заетост и да има задължение да ползва през лятото отпуск. В тази молба ищцата е заявила също, че страните по трудовото правоотношение са считали за приложимо допълнителното споразумение към трудовия договор от 26.09.2019г. и след тази дата ищцата не е подавала молби за отпуск за повече от 25 дни, а работодателят е отбелязвал върху молбите й за отпуск отчитането и оставащите дни при база от 25 работни дни за календарна година. Ответникът не е оспорил, че в посочения период (от юли 2017г. до май 2019г.) ищцата е била извън територията на страната и е изпълнявала трудовите си задължения без явяване на работното си място в България. Трудовото правоотношение не е прекратено, трудовият договор не е изменен с предвиждане писмено на условията при изпълняване на работа от разстояние, но страните са продължили неговото изпълнение при съобразяване местоживеенето на ищцата.

Ищцата признава, че е ползвала дните отпуск, за които и работодателят е представил подадена от нея молба и издадена от него заповед, респективно въз основа заповед № 4/24.06.2021г. и заповед № 9 към ТД № 35/09.07.2018г., за следните дни, които са отразени в разчетно-платежната ведомост като дни в отпуск и за които е начислено и платено възнаграждение по чл. 177 от КТ (за тях твърденията на страните са съвпадащи):

• от 29.06. до 30.06.2020г. – 2 дни (по молба от 22.06.2020г., л. 136 и заповед № 3/22.06.2020г. на л. 137) - на 28.08.2020г. – 1 ден (по молба от 27.08.2020г. на л. 142 и заповед № 6/27.08.2020г. на л. 143) - от 06.07. до 25.08.2021г. – 37 дни (по заповед № 4/24.06.2021г. и заповед № 9/06.07.2021г. на л. 148 – 150) - от 29.12. до 31.12.2021г. – 3 дни (по заявление от 20.12.2021г. на л. 151 и заповед № 10/20.12.2021г. на л. 152).

С признанието си, че е подала посочените молби за отпуск и е ползвала същия, ищцата признава, че с основание е отсъствала от работа, т.е., че е било дадено разрешение от работодателя за ползване на отпуск, респективно тя е узнала за него. В този случай оспорването от нея на издадените посочени по- горе заповеди, с които ползването на поискания отпуск е разрешено, е лишено от правен интерес и логика, тъй е в противоречие на изложеното твърдение за ползване на отпуск (последицата – законосъобразно ползване на отпуск предполага изискуемия фактически състав – писменото му разрешаване от работодателя по повод писмена молба и свеждане на същото до знанието на ищцата). След като е признато, че отпуск е поискан и ползван, то това означава и, че разрешението на работодателя за ползването е дадено и е узнато от ищцата. За последното не е необходимо връчване на заповедта, достатъчно е уведомяване за издаването й.

Съвпадащи са твърденията на страните и относно това, че през 2018г. ищцата не е ползвала платен годишен отпуск от полагаемия й се от 24 работни дни, както и, че през 2022г. не е ползвала полагащите й се 4 работни дни платен годишен отпуск.

За останалите дни ползван отпуск твърденията на страните се различават.

Доказването на ползвания платен годишен отпуск като положителен факт, който изключва вземането по чл. 224 от КТ, е в тежест на работодателя, а той може да я проведе с помощта на всички доказателствени средства. Така с решение № 247/25.02.2020г. по гр. д. № 3200/2018г. ВКС, ІІІ г.о, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, е отговорено, че по въпроса може ли платеният годишен отпуск да се ползва без подаване на писмена молба и без издаване на писмено разрешение (заповед) от работодателя, въпреки изричната разпоредба на чл. 173, ал. 1 от КТ следва да се изтъкне установеното в практиката на ВКС разбиране, че липсата на писмена заповед или разрешение по смисъла на чл. 173, ал. 1 от КТ е в нарушение на Кодекса на труда и евентуално основание за търсене на дисциплинарна отговорност за неявяване на работа, в които случаи дори начисляването и получаването на възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск не заместват разрешението на работодателя за ползването на отпуска. При иск за обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ, основан на отрицателното твърдение за неползван полагаем годишен отпуск от работника или служителя, възражението, че отпуск е ползван, е установим факт в трудовия спор. Доказването, че работникът или служителят е отсъствал от работа и е ползвал именно платен годишен отпуск е в тежест на работодателя, като е допустимо с всички доказателствени средства. Начисляването и получаването на възнаграждение като за разрешен платен годишен отпуск, респективно като трудово възнаграждение, също имат доказателствено значение. В този смисъл е също решение № 188 от 16.03.2021г. на ВКС по гр. д. № 4473/2019г., III г.о. и цитираните в него.

Разпоредбата на чл. 43а от НРВПО задължава работодателя да води документация за платения годишен отпуск на работниците и служителите, която съдържа информация за ползване, прекъсване и отлагане на ползването, както и за изплатените възнаграждения по чл. 177 от КТ и за изплатените обезщетения по чл. 224 от КТ. Според ищцата най-достоверна информация съдържат съставените от работодателя месечни платежни фишове, тъй като те са изготвени въз основа редовно и вярно водената разчетно-платежна ведомост при работодателя. Според ответника тази документация съставляват подадените молби за ползване на отпуск и издадените заповеди за разрешаване на ползването му, а не платежните фишове. Неоснователно ответникът счита, че разчетно-платежната ведомост не е сред документите, които той следва да води за платения годишен отпуск на работниците и служителите, щом друга документация той самият не е твърдял да е съставял. Приложената по делото обобщена справка представя рекапитулация на данните за полагаем, ползван и неползван отпуск, период на ползване и основание, изготвена за нуждите на делото. Именно разчетно-платежната ведомост, представена в извлечение в приетите по делото платежни фишове, съдържа изискуемата от чл. 43а от НРВПО информация за ползване, прекъсване и отлагане на ползването, както и за изплатените възнаграждения по чл. 177 от КТ и за изплатените обезщетения по чл. 224 от КТ. В писмено становище с вх.№ 11113/22.06.2023г., депозирано по повод уточненията и допълненията на исковата молба от ищцата и предприетото от нея увеличение на иска, ответникът е заявил, че представените от него платежни фишове не следва да се ценят като единствени доказателства за ползвания от ищцата отпуск, защото ползваният отпуск не променял сумата, която лицето получава за съответния месец и не във всеки фиш било отбелязано ползването на платен годишен отпуск, като това не се отнасяло само до ищцата, а и до други служители. Касае се за представени от ответника писмени доказателства заедно с отговора на исковата молба и с подадената от него насрещна искова молба, в които оспорване верността на своите счетоводни записвания ответникът не заявил. На верността на тези записвания ищцата изрично се е позовала в отговора на насрещния иск, както и в уточнителната си молба по чл. 143, ал. 2 от ГПК, връчени на ответника преди първото по делото заседание. В последното ответникът е бил длъжен да направи и обоснове всичките си искания и възражения и да вземе становище по твърдението от насрещната страна обстоятелства. Своевременно оспорване на водената от самия работодател разчетно-платежна ведомост ответникът не е предявил по делото и въвеждането на подобно оспорване във въззивното производство не е допустимо, а събрани доказателства по невключено в предмета на делото обстоятелство съдът не следва да обсъжда, в частност показанията на свидетеля С. Н. (разпитът й е допуснат за изясняване на други обстоятелства по делото).

Според твърденията на ответника ищцата е подала молби и работодателят е издал заповеди за разрешение за ползване на поискания отпуск, както следва:

1. Със заявление (молба) от 17.06.2019г. ищцата поискала да й бъде разрешено ползване на 72 дни отпуск за 2018г. и 2019г., считано от 19.06.2019г. до 30.09.2019г., ползването на които било разрешено със заповед № 01 към ТД № 35/09.07.2018г., издадена на 17.06.2019г.

Заявлението е оспорено по реда на чл. 193 от ГПК като неистински частен документ – неавтентичен, с твърдението, че подписът в него не е положен от ищцата и такава молба тя не е подавала, респективно отпуск от 72 работни дни не е ползвала, а ползвала отпуск от 22 работни дни за времето от 01.08. до 31.08.2019г., което се потвърждавало от платежния фиш за август 2019г. (л. 55). Заповедта е оспорена от ищцата като неиздадена на сочената в нея дата, а като създаден за нуждите на делото документ; същата не й била връчена и не се намирала в трудовото й досие, не й била противопоставим документ. Допълнително ищцата е заявила, че в този период работодателят й е възлагал задачи по трудовия договор, които тя изпълнявала и не е ползвала отпуск, освен 22 дни през август, които са начислени в разчетно-платежната ведомост.

2. С молба (без дата) ищцата поискала да й бъде разрешено ползване на 6 дни платен годишен отпуск в периода 23.12.2019г. - 03.01.2020г.; със заповед № 02 към ТД 35/09.07.2018г., издадена на 23.12.2019г., ползването на отпуска е разрешено.

Ищцата не оспорва, че е подала тази молба, но признава да е ползвала само 2 дни отпуск във времето от 01.01.2020г. до 03.01.2020г., което се потвърждавало от платежния фиш за януари 2020г. (л. 67), и отрича ползването на отпуск в периода 23.12.2019г. - 31.12.2019г., тъй като той не й бил разрешен от работодателя. Твърди, че заповедта не й е връчена и е антидатирана. Освен това обръща внимание, че според твърденията на ответника през 2019г. тя е ползвала 76 дни отпуск, при полагаем такъв от 72 дни (24 дни за 2018г. и 48 дни за 2019г.).

3. С молба от 17.07.2020г. ищцата е поискала разрешение да ползва платен годишен отпуск в размер на 1 ден на 20.07.2020г., което е разрешено със заповед № 04 към ТД № 35/09.07.2018г., издадена на 17.07.2020г.

4. С молба от 03.08.2020г. ищцата поискала да ползва платен годишен отпуск от 5 дни за периода 3 - 7 август 2020г., ползването на който било разрешено със заповед № 05 към ТД № 35/09.07.2018г., издадена на 03.08.2020г.

5. С молба от 08.10.2020г. ищцата поискала 1 ден платен годишен отпуск на 09.10.2020г., разрешен със заповед № 07 към ТД № 35/09.07.2018г., издадена на 08.10.2020г.

6. С молба (без дата) ищцата поискала 22 дни отпуск за времето от 04.01.2021г. до 02.02.2021г., вкл. Този отпуск ответникът твърди, че бил одобрен със заповед № 08 към ТД № 35/09.07.2018г. от дата 04.01.2021г., с която е разрешено ползването на отпуск.

Ищцата не оспорва, че е подала тези молби, но твърди, че не е ползвала отпуск, тъй като не бил разрешен, както и, че заповедта на работодателя не й е връчена и е антидатирана. Неползването на този отпуск се потвърждавало от платежния фиш за съответния месец, в които липсвало начислено възнаграждение за платен годишен отпуск и отразяване за ползването му.

В откритото производство по чл. 193 от ГПК по повод оспорването автентичността на подписа на ищцата в заявление (молба) от 17.06.2019г. в районния съд са приети две заключения на вещи лица по съдебно- графологическа експертиза. Според заключението на вещото лице М. С. подписът в графата за подпис в заявлението от 17.06.2019г. е изпълнен от М. Д.. Вещото лице е изследвало образци от подписа на ищцата, изброени на стр. 2 и 3 от заключението, и е констатирало, че изпълняваният подпис има варианти, от които експертът е обследвал по-подробно в съпоставка с този на оспорения документ – в разписка от 18.11.2016г. за получено заявление от НБД „Население“ и в копие от трудов договор № 35/09.07.2018г. (приложение 27 към заключението, л. 427 от делото). Това заключение е оспорено от ищцата, която е оспорила авторството на подписа си в единия от ползваните сравнителни образци, а именно в трудовия договор № 35/09.07.2018г., който е приет по делото.

Свидетелските показания, дадени от С. Н., относно обстоятелствата, при които е подписан трудовият договор от 09.07.2018г., са допустимо събрани. За доказване истинността на документа в производството по чл. 193 от ГПК свидетелските показания са допустими, но те следва да бъдат посочени от страната в процесуалния срок за това, а по отношение на оспореното заявление (молба) от 17.06.2019г. този срок е бил в заседанието, в което е открито производството за проверка автентичността на документа. Тежестта да се докаже неговата неистинност се носи от ищцата (така чл. 193, ал. 3 от ГПК), а ответникът може да провежда насрещно доказване, но то също следва да бъде заявено навременно. Следователно ответникът несвоевременно е посочил гласните доказателства за проверка автентичността на заявление (молба) от 17.06.2019г. При разпита си свидетелката С. Н. е заявила пред съда, че трудовият договор бил подписан пред нея в канцеларията й в гр. Добрич от ищцата в началото на лятото на 2019г., когато тя се върнала от Америка и тогава едновременно с него подписала и заявлението си за отпуск за лятото на 2019г. На свидетелката обаче не са предявени приобщените по делото документи и тя не е потвърдила именно тяхното подписване от ищцата, за да може да се приеме със сигурност, че подписаните от ищцата документи са във вида на приетите по делото. При това положение не може да се приеме, че показанията касаят именно обсъжданите и приети по делото документи.

По представени от ищцата образци от подпис с нотариална заверка и другите използвани вече като такива от районния съд е допусната повторна експертиза, вещото лице по която Д. Д. е дало заключение, че подписът в оспореното заявление не е положен от М. Д., като е обследвал онези сравнителни образци, които (като оспорения) са с нечетима транскрипция (съпоставими). В заключението си експертът е обсъдил и подписа в трудов договор № 35/09.07.2018г. в съпоставка с другите безспорни образци и е намерил наличие на много различия и някои съвпадения, които е обяснил с опит подписът да бъде имитиран, поради което е посочил, че той не носи подписа на ищцата и не следва да се използва като сравнителен образец.

Предвид събраните по делото две противоречиви заключения на вещи лица, във въззивната инстанция е допусната нова графологична експертиза. Вещото лице А. А. е обследвал като образци на подписа на ищцата положени пред нея подписи, такива в безспорни документи по делото, както и подписите й в също безспорните оригинал на допълнително споразумение към трудов договор от 26.09.2019г. и документи, подписани при издаване на свидетелство за управление на МПС от 20.06.2019г. (датирани от същия период) и е дало обосновано и аргументирано заключение, че подписът в оспореното заявление не е положен от ищцата. Експертът е установил, че изследваният подпис е с нечетима транскрипция, а образците от подписите на ищцата се обособяват в групи – такива с четима и такива с нечетима транскрипция, т.е. налице е вариантност на полагания от лицето подпис. Като графически несъпоставими към изследвания вещото лице е приело образците с четима транскрипция. Сред изброените образци с нечетима транскрипция, които са съпоставимите образци с изследвания, вещото лице е посочило тези на ф.к.12-15, 21, 23 и 24 – последните две в разписка за получен и върнат документ към заявление за издаване на свидетелство за управление на МПС от юни 2019г., т.е. към периода на съставяне на оспореното заявление (молба) от 17.06.2019г. Изследването е онагледено на ф.к. 34 (изследвания подпис) и ф.к. 35 – 40 (образци по ф.к. 12-15 и 23-24) и въз основа на него експертът е установил различия по форма на движенията при изпълнение на елементите, по форма на движението при свързване, по количество на движенията при изпълнение на елементите и връзките между тях, по относително разположение на движенията (подробно описани на стр. 5 и 6 от мотивната част на заключението), както и съвпадения, които вещото лице е определило като формални и в елементи от подписите, които са лесно изпълними (подробно описани на стр. 6 от заключението). Констатираните формални съвпадения в лесно изпълнимите елементи от подписа вещото лице е обяснило с опит да бъде имитиран вариант от подписа на лицето. Това заключение следва да се кредитира от съда, защото то е изготвено въз основа на образци от подписи на ищцата, съдържащи се в безспорни документи, включително максимално доближаващи се по време на изпълнение на оспорения подпис, от безпристрастен специалист с необходимите специални познания в областта. Възраженията на въззивника срещу начина на оформление на писменото заключение от вещото лице не са от естество да обосноват извод за необоснованост или съмнения за необективност на даденото заключение.

Въз основа събраните доказателства по делото следва да се приеме, че ищцата е доказала твърдението си, че заявление от 17.06.2019г. е неавтентичен документ. В този случай, съгласно чл. 193, ал. 2 от ГПК, то следва да бъде изключено от доказателствата.

Допълнително в подкрепа на твърдението си, че не е ползвала изцяло отпуск в периода 19.06. – 30.09.2019г., ищцата е представила разпечатка от електронна кореспонденция, програма на проведен обмен на опит и предприемачески идеи на 19-20.06.2019г. в гр. Варна с нейно участие като лектор и изготвена презентация (л. 329-336). С електронно писмо от 05.06.2019г. на ищцата са възложени задачи със срок за изпълнение 30.06.2019г. и 06.07.2019г. (л. 337). С друго електронно писмо от 27.06.2019г. на ищцата е възложен превод от български на английски език с ориентировъчен срок 31.07.2019г. (л. 338), като е представено писмо за изпълнение от нейна страна на 01.08.2019г. С друго електронно писмо от 08.08.2019г. на ищцата е възложена задача за извършване на превод на други документи, която задача е изпълнена, според обратното писмо на 29.08.2019г. Тези доказателства установяват трудова заетост във времето, в което ответникът твърди, че ищцата е ползвала отпуск, като дали тя е изпълнила задължението си да отчита извършената работа в установена форма, в каквато насока въззивникът е изложил доводи, не е от значение по спора.

При така събраните доказателства, отпуск за времето от 19.06.2019г. до 31.07.2019г. и от 01.09.2019г. до 30.09.2019г. не е поискан от ищцата с писмена молба, както изисква чл. 22, ал. 2 от НРВПО; ползването му не е предоставено от работодателя на основание чл. 173, ал. 4 от КТ, тъй като издадената от него заповед не е връчена на ищцата, или тя да е уведомена за нея по друг начин; както и ищцата е доказала, че е изпълнявала възложени й от работодателя задачи, т.е престирала е труд, а не е ползвала отпуск. Ползваният отпуск не е 72 работни дни, а следва да бъде прието ползване на само 22 работни дни през лятото на 2019г., по признанието на ищцата.

Позицията на ищцата за дните платен годишен отпуск, за които ответникът твърди да е ползвала – по т. 2, 3, 4, 5 и 6 от гореизброените е идентична – тя твърди, че е подала писмена молба с искане да й бъде разрешено ползване на отпуск, но работодателят не е разрешил ползването (изцяло или частично) и такова реално не е извършено, т.е. тя е изпълнявала служебните си задължения. Издадените заповеди са оспорени с твърдението, че са съставени по-късно от посочената в тях дата и с оглед защитната теза на ответника по делото. С издадените заповеди ищцата не била запозната, препис от тях не й бил връчен, включително и когато поискала препис от трудовото си досие - в него те не фигурирали. Тези заповеди не са намерили отражение в съставяните от работодателя разчетно-платежни ведомости за заплати и в издадените въз основа на тях фишове за възнаграждения. Последните, според ищцата, тъй като отразяват съдържащите се верни данни в разчетно- платежните ведомости, са единствените годни доказателства за установяване броя на дните ползван от нея след разрешение от работодателя платен годишен отпуск.

От представените от ищцата писмени доказателства се установява, че тя е поискала от работодателя да й предостави копие на трудовото й досие. Исканите документи са й предадени с опис, изготвен от главен счетоводител А. К. на дата 19.08.2021г. (л. 194). Описът съдържа след трудов договор № 35 от 09.07.2018г. – стр. 10 молба за отпуск; стр. 9 допълнително споразумение към трудовия договор; стр. 2 – 8 молби за отпуск; стр. 1 допълнително споразумение към трудовия договор. Според описа, трудовото досие не съдържа издадените от работодателя заповеди за разрешаване ползването на отпуски. И за предходни периоди в описа се съдържат молби за ползване на отпуск, но не и заповедите на работодателя, издадени по тях, с изключение на такива за отпуски по чл. 163 и чл. 164 от КТ (стр. 20, 23, 35 и 38). От представените от двете страни копия на част от трудовото досие е видна последователността в номерацията на съдържащите се документи и липсата на поправки в същата. Следва да се приеме при това съдържание на трудовото досие, че, както е заявил ответникът в писменото си становище с вх.№ 11113/22.06.2023г., в него не са отлагани преписи от заповедите за разрешаване на платен годишен отпуск не само за процесния период, а и за предходните, т.е. като практика. Неприлагането на заповедите в личното трудово досие на ищцата не е пряко доказателство за неистинност на датата на издаването им, предвид цялостното съдържание на трудовото досие (в него по правило заповедите не са прилагани, а не инцидентно само процесните да липсват).

Ответникът не е твърдял по делото, че издадените от него заповеди, с които разрешава ползването на поискан отпуск, са връчвани на ищцата. Налице е писмено изявление на ректора на ••• в писмо до ОД на МВР – Добрич (л. 263), според което молбите за ползване на отпуск се съхраняват в трудовото досие на всеки служител и няма случай да е отказано ползване на отпуск на който и да е служител. В същото писмо ректорът е заявил, че заповед за ползване на отпуск се свежда до знанието на служителя, ако е по инициатива на работодателя (напр. по време на лятната ваканция), а когато ползването на отпуск е по молба от страна на служителя няма практика да му се изпраща заповедта за разрешаване на отпуска.

Законът не е и установил задължение за работодателя да връчи на работника или служителя заповедта за разрешение/отказ за ползване на поискан отпуск. Достатъчно е работникът или служителят да се е уведомил, че писмено разрешение за отпуск му е дадено. Ответникът обаче не е ангажирал доказателства, след оспорването от ищцата, че заповедите са издадени преди началото на разрешения с тях отпуск, че ищцата се е уведомила за разрешението да ползва отпуск, както и, че отпускът в оспорените дни е ползван. За тези обстоятелства ответникът е посочил в първото по делото заседание гласни доказателства, които са били допустими и неправилно доказателственото му искане не е било уважено от районния съд, но позоваване на това процесуално нарушение и искане за събиране на гласните доказателства от въззивната инстанция в подадената от ответника въззивна жалба не са отправени. За тези пороци въззивният съд не следи служебно, а само по оплакване на въззивника. Следователно по делото е останало недоказано оспорените от ищцата заповеди, посочени по-горе от 2. до 6., да са издадени, с тях отпуск да е разрешен и за това ищцата да е узнала. Фактическо ползване на отпуск (неявяване на работа, неизпълнение на трудовите функциите) също не е доказано по делото, предвид извършените от работодателя отразявания в съставената от него платежно-разчетна ведомост, според които в тези дни ищцата е полагала труд и работодателят й е начислил и платил трудово възнаграждение. Необосновано е самото възражение на ответника, че записванията във ведомостта били извършвани само въз основа на подадените от ищцата, а и от други служители, молби за разрешение за ползване на отпуск, които се съдържали в трудовото досие на лицето. Основанието за действително ползване на отпуск съставлява издадената заповед (разрешение) след сезиране на работодателя с искане (молба, заявление) от служителя да ползва определен дни отпуск. Липсата на записвания в разчетно-платежната ведомост относно ползван отпуск от ищцата при това положение доказва, че заповеди за разрешаване ползването на отпуск в дните, отразени като отработени, не е била издадена.

Представените от ответника платежни фишове (л. 29-130) представляват детайлна разбивка на начисленото възнаграждение и направените удръжки от него за всеки месец и на ред 4 посочват сумата на начисленото възнаграждение по чл. 177 от КТ за ползвания през месеца отпуск. В съставените от работодателя фишове за заплати, които са подробно извлечение от водената разчетно-платежната ведомост, са отразени присъствените дни през месеца, дните на временна нетрудоспособност, дните в платен годишен отпуск, както и начислените суми по пера с направените от тях удръжки. Начислените суми са платени на ищцата по банков път, видно от приложените от ответника платежни нареждания. Както сочи въззивникът, счетоводните записвания може и да не отразяват вярно действително осъществените факти, но тази проверка за невярност се извършва, само ако страната е направила своевременно оспорване. При липсата на такова, а като се съобрази и, че различни текущи записвания за отчитане на отработените дни и дните ползван отпуск обаче, на които записвания да не съответстват данните в платежните фишове, ответникът не твърди да е съставял, освен приложената към отговора на исковата обобщена справка, изготвена за нуждите на делото в обобщаване на данните по молбите за отпуск (доколкото друго не се твърди), направените от самия ответник отразявания относно ползваните дни отпуск и отработените от ищцата дни, като признание за неизгодни факти, съставляват годно доказателствено средство.

Видно е от съпоставка на съдържанието на представените от ищцата преписи на копията от подадените от нея молби за отпуск, които са й връчени на дата 19.08.2021г. като съхранявани в трудовото й досие (л. 194 - 203), и на представените от ответника с отговора на исковата молба (л. 131 – 153) преписи на същите молби и в оригинал (л. 469 - 483), че в тях е налице разлика в записванията след подписа на молителя и преди подписа на служителя в Личен състав, която е следствие от заличаване на текст с коректор. Различените данни касаят оставащите за ползване дни, след ползване на отпуска по съответната молба. В молба без дата за разрешаване ползването на 6 дни отпуск от 23.12.2019г. до 03.01.2020г. в молбата от трудовото досие фигурира отбелязването, че остават за ползване 25 дни за 2020г., липсва отбелязване за разрешен отпуск от 6 дни; в молбата, представена от ответника е отразен разрешен отпуск от 6 дни, заличено с коректор е записването, че остават неизползвани 25 дни за 2020г.; в молба от 22.06.2020г. от трудовото досие на ищцата е отразено, че остават за ползване 23 дни за 2020г.; това записване е заличено с коректор в представената от ответника по делото молба, в която има данни само за разрешения отпуск от 2 дни; в молба от 17.07.2020г. от трудовото досие има записване, че остават за ползване 22 дни за 2020г., а в молбата, представена от ответника по делото това записване е заличено с коректор, има данна само, че е разрешен отпуск от 1 ден; в молба от 27.08.2020г. от трудовото досие е записано, че остават за ползване 16 дни за 2020г., което записване е заличено с коректор в преписа, представен от ответника по делото, в който е отразен само разрешения отпуск от 5 дни; в молбата от 27.08.2020г. и в молба от 08.10.2020г. от трудовото досие има записване, че остават за ползване 16 дни за 2020г. в първата и 15 дни за 2020г. във втората, което записване е заличено с коректор в преписите, представени от ответника по делото, в които е отразен разрешения отпуск от 1 ден; в молба без дата за разрешаване ползването на 22 дни отпуск от 04.01.2021г. до 02.02.2021г. от трудовото досие на ищцата има записвания, според които ищцата има полагаем отпуск от 15 дни за 2020г. и 25 дни за 2021г., че е разрешен отпуск от 22 дни и, че има остатък за ползване от 18 дни за 2021г. В молбата, представена от ответника по делото има записване само за разрешения отпуск от 22 дни, другите са заличени с коректор.

Разликите в съдържанието на записванията след подписа на молителя и преди подписа на служителя от Личен състав, както и сравнението на представените от ищцата копия с оригиналите на документите, при непосредствена съпоставка и без нужда от специални познания доказват, че в представените от ответника молби (в препис и в оригинал) са извършени поправки чрез закриване на част от записванията с коректор след като на ищцата вече са предоставени копия от трудовото й досие и преди представянето им по делото. От тези разминавания в записванията и от самото съдържание на прикрия текст, виден от представените от ищцата преписи на молбите от трудовото й досие, следва да се приеме за вярно твърдението на ищцата, че работодателят е считал за приложимо подписаното от страните допълнително споразумение на дата 26.09.2019г., според което тя има право на отпуск от 25 работни дни, поне до януари 2021г., когато е подадена последната от изброените по-горе молби. Това се установява след проследяване на отразяваните данни относно броя на оставащите за ползване дни отпуск за съответната календарна година – от броя дни 25 са изваждани броя дни поискан за ползване отпуск. Заличеното отбелязване в първата от молбите потвърждава твърдението на ищцата за признат от работодателя неизползван през 2019г. отпуск към този момент.

Налице са съществени разминавания между подадените от ищцата молби за ползване на отпуск и съответните на тях издавани от работодателя заповеди, с които се разрешава ползване на отпуск от една страна, и отразяването в разчетно-платежната ведомост от работодателя на ползвани дни отпуск и начислени възнаграждения.

Платежните фишове, издадени въз основа ведомости за заплати, съдържат обстоятелства, установяващи неизгодни факти за страната, която ги е съставила. Поради това записванията в тях се ползват с доказателствена сила. В случая работодателят е съставил ведомостите за заплата и е издал фишовете за заплата, както изисква разпоредбата на чл. 16 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Правилно районният съд, предвид събраните по делото доказателства, е стигнало до извода, че дните отпуск, които ответникът твърди ищцата да е ползвала, но не доказал това, са останали неизползвани. При това обосновано е съобразил първия вариант от приетото по делото заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, според оставащият неизползван от ищцата полагаем годишен отпуск към датата на прекратяване на договора е 100 дни, в т.ч.: за 2020г. - 48 дни; за 2021г. - 48 дни и за 2022г. - 4 дни. При отчитане начисленото по платежен фиш за м. януари 2022г. обезщетение по чл. 224 от КТ за 23 дни, заплатени чрез банков превод на 15.02.2022г., неплатеният остатък е 77 дни. При среднодневно брутно трудово възнаграждение в размер на 104, 15 лв., обезщетението по чл. 224 от КТ за 77 дни е в брутен размер на 8019, 55 лв. (по допълнителното заключение). Главният иск правилно е уважен.

Правилно е уважен и акцесорният иск. Обезщетението по чл. 224 от КТ се изплаща не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, съгласно чл. 228, ал. 3 от КТ. Ответникът е дължал плащане на ищцата в пълен размер на обезщетението за неизползван платен отпуск до края на месец февруари 2022г., предвид прекратяването на трудовото правоотношение през януари 2022г. Като не е платил в този срок, ответникът е изпаднал в забава и за периода от 01.03.2022г. до датата на подаване на исковата молба той дължи на ищцата обезщетение за забава в размер на законната лихва (така изрично чл. 228, ал. 3, изр. второ от КТ). Обезщетението за забава е претендирано от ищцата върху нетния размер на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ, след последното изменение на иска с молба вх.№ 19625/07.11.2023г. (л. 484). Нетният размер на обезщетението по чл. 224 от КТ възлиза на 7217, 60 лв., определен от вещото лице. Обезщетението за периода 01.03.2022г. – 23.08.2022г., изчислено посредством Лихвен калкулатор, възлиза на 352, 89 лв. (размерът не е оспорен). В този размер правилно районният съд е уважил иска.

По изложените съображения първоинстанционното решение е правилно в обжалваните части и следва да бъде потвърдено. Това не налага преразглеждане на отговорността за присъдените в първата инстанция разноски.

За въззивното производство право на разноски има само въззиваемата страна, но такива тя не направила. Била е представлявана от адвокат, който е осъществил безплатно процесуално представителство. В тази случай насрещната по спора страна – въззивникът, следва да заплати на адвокат Б. К. адвокатско възнаграждение в размер от 1137, 24 лв., определено по минималния размер на възнаграждението, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, който въззивният съд намира, че е съответен на сложността на делото и извършената от адвоката работа.

Водим от изложеното, съдът