Решение № 1851 от 14.9.2026 г. на Административен съд - Търговище по дело № 227/2026 г.

Оспореното Решение №1040-25-26/ 21.04.2026г. на директора на ТП на НОИ – Търговище и потвърденото с него Разпореждане № 253-00-6-5 от 23.03.2026 г., издадено от И. Д. - гл. експерт по осигуряването - за ръководител на осигуряването за безработица, съгласно Заповед №1015-25-52/19.04.2023 г. на директора на ТП на НОИ – Търговище, са издадени от материално и териториално компетентни органи съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" и ал.3 от КСО, респ.чл.54ж ал.1 КСО. Компетентността на органа, издал потвърденото разпореждане произтича от Заповед №1015-25-52/19.04.2023г.на директора на ТП на НОИ – Търговище, приложена по делото. При тези данни съдът приема, че липсва отменителното основание по чл. 146 т.1 АПК.

При проверката за наличие на отменителните основания по чл. 146 т.2, т.3, т.4 и т.5 АПК съдът прецени следното:

Оспореното решение е издадено в предписаната от чл. 117, ал. 3 от КСО писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 АПК, вкл. фактически и правни основания. В същото са изложени пространни мотиви, тълкуващи и обосноваващи приложението на нормите на чл. 62 §3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и на чл. 54б ал.8 КСО. Но тези мотиви предвид съдържанието им не са достатъчни да обосноват основанието и начина, по които органът е изчислил приетия от него общ осигурителен доход за референтния 24-месечен период. От решението не става ясно точно какъв размер осигурителен доход и на какво основание е взет предвид за всеки месец от този период. А обосноваването на тези съобразени данни е от изключително важно значение за правилното формиране на общия осигурителен доход, респ.за законосъобразното определяне размера на обезщетението за безработица. Тази необоснованост е силно подчертана в потвърденото с решението разпореждане, в което липсват мотиви относно начина, по който е формиран съобразения осигурителен доход за референтния период. Наличната по преписката служебно генерирана справка в табличен вид не може да се приеме като част от мотивите на оспорените актове, а и от същата не се изяснява на какво основание вписаните в същата суми са включени при формирането на общия осигурителен доход, послужил като основа за определяне размера на отпуснатото ПОБ. В рамките на административното производство са събрани редица документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, вкл. е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост – Нидерландия. В преписката са приложени изготвени на чужд език документи, които са представени от заявителката и за които само може да се предполага, че съдържат информация за периодите ѝ на заетост в Нидерландия, както и за получените тогава заплати. От данните по преписката не се установява органът да е указал на заявителката да придружи с превод на български език представените от нея документи на чужд език, както изисква чл. 14 ал.3 АПК. Посочената норма предвижда, че ако съответният орган не може сам да провери верността на превода, той назначава преводач за сметка на заинтересованото лице, освен ако в закон или международен договор е предвидено друго. Така представените документи са останали без превод, което означава, че същите не са били взети предвид от административния орган при разглеждане на заявлението, и същевременно това препятства възможността на съда да прецени съдържанието им в настоящото производство. При така изложените констатации съдът намира, че решението и потвърденото с него разпореждане не отговарят в необходимата степен на изискването на чл. 117 ал. 3 от КСО и на общото изискване на чл. 59 ал.1 АПК за мотивираност, което обосновава отменителното основание по чл. 146 т.2 АПК. Установеното несъобразяване на представените от жалбоподателката в хода на административното производство документи за получения от нея доход от осигурената й заетост в чужбина представлява съществено нарушение на процесуалните правила на чл. 9, ал. 2 АПК, чл. 35 и чл. 36 ал.3 АПК, изискващи от органа да събере, провери и прецени всички необходими и относими доказателства преди да издаде своя административен акт. Констатираното нарушение засяга съществено правата на участващия в производството гражданин, тъй като извършената преценка на представените от него доказателства би могла да доведе до изводи, различни от приетите в обжалвания административен акт. Ето защо съдът намира, че е налице и отменителното основание по чл. 146 т.3 АПК.

Относно правилното прилагане на материалния закон и съобразяване с целта на закона при постановяване на оспорения акт, съдът прецени следното:

Като държава-членка на Европейския съюз/ЕС/ от 01.01.2007г., Република България е обвързана с приложението на европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Последните са пряко приложими за всяка държава – членка на ЕС съгласно чл. 288 ДФЕС. Понастоящем тези правила се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 20.05.2004г., наричан Основния регламент, както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, влязъл в сила на 01.05.2010г., наричан Регламент по прилагането. Съгласно чл. 3 §1 от Регламент (ЕО) №883/2004 материалният обхват на този регламент е приложим към всички законодателства относно изброените в тази норма клонове на социално осигуряване, сред които са и обезщетенията за безработица /чл. 3 §1 б.“з“/. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл.2, §1, която предвижда, че същият се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. По делото не се оспорва качеството на жалбоподателката на гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, и следователно спрямо нея намират приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) №883/2004, е очертан в преамбюла на регламента и се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Именно в ГЛАВА 6 „Обезщетения за безработица“ от Дял Трети на Регламент (ЕО) № 883/2004 е регламентацията на механизма за определяне на паричните обезщетения за безработица. Разпоредбата на чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 съдържа специални правила, представляващи изключения от въведения общ принцип, че държавата-членка по последна заетост е компетентна държава по предоставянето на обезщетения за безработица. В случая е релевантно изключението, предвидено в чл. 65, §2 изр.първо от регламента, съгласно което, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Съгласно чл. 65, §3 изр.първо от регламента, безработното лице по първото изречение на параграф 2 се регистрира като лице, търсещо работа в компетентните служби по заетостта в държавата-членка по пребиваване, спрямо него се прилага контролна процедура, организирана там и спазва условията, установени от законодателството на тази държава-членка. Разпоредбата на чл. 65, §5 б.“а“ от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда следното : „Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.“. В процесния случай България е държавата по обичайното пребиваване на жалбоподателката и се явява компетентна съгласно горецитираните разпоредби да ѝ изплати парично обезщетение за безработица, тъй като нейната заетост преди подаване на заявление за ПОБ в България е била в друга държава – членка, но тя е пребивавала постоянно в България. Регламентацията на чл. 65 от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда приложение на националното законодателство на държавата по пребиваване спрямо работилия в друга държава – членка неин гражданин.

По делото между страните липсва спор по отношение на компетентността на България като държава – членка, която следва да разгледа и реши подаденото от жалбоподателя заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица въз основа на неговата заетост в друга държава – членка. Не е налице спор и по въпроса за това дали при определяне на ПОБ следва да се съобрази само полученото от лицето възнаграждение при последната му заетост или освен това възнаграждение и всички доходи в Република България, както и доходите в други държави, за които се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването, както предвижда разпоредбата на чл. 54б ал.8 КСО (обн.в ДВ, бр. 67 от 09.08.2024 г., влязла в сила от 13.08.2024г.). В случая от приложената по преписката справка за изчисляване на осигурителния доход на жалбоподателката е видно, че съобразеният референтен период е 24 месеца преди месеца, в който е прекратено осигуряването, което е в съответствие с изискването на чл. 54б ал.8 във вр.с ал.1 КСО и с Решение на Съда (шести състав) от 23 април 2026 година по дело C-116/25.

Спорът между страните е правен по същността си и се свежда до въпроса: дали осигурителният орган следва да редуцира реализирания от лицето трудов доход до максималния осигурителен доход, определен със ЗБДОО за съответната година, и да ползва последния като основа за определяне размера на ПОБ.

Единственият документ по преписката, позволяващ да се предположи въз основа на какви доходи е изчислен приетият в разпореждането и потвърждаващото го решение общ осигурителен доход, е служебно генерираната в хода на административното производство справка от специализирания програмен продукт на НОИ - ПП ПОБ. От същата е видно, че при изчисляване на общия осигурителен доход през референтния период длъжностното лице не е взело предвид възприетия от него като месечен брутен доход, отразен в актуализирания СЕД U004, в размер на 2 808.78 евро, а вместо него за периодите на положен от жалбоподателката труд в Нидерландия е съобразил максималния месечен осигурителен доход, определен със ЗБДОО за 2023г., 2024г., респ.за 2025г. За частта от 24-месечния референтен период от 01.12.2023г. до 30.11.2025г., извън трите периода на заетост в чужбина, е видно, че длъжностното лице е отчело като месечен доход размера на минималната работа заплата, определена за Република България, без да става ясно на какво основание е извършено това, като може да се предполага предвид вписването в съответната графа, че това е станало на основание чл. 54б, ал. 7 т.4 КСО, т.е за периоди, за които лицето не е осигурено за безработица. При така приложеният подход от органа същият се е отклонил от изискването на чл. 54б ал.8 т.2 КСО да вземе предвид всички доходи на лицето в България и в други държави членки, вкл. и доходи по чл. 54б ал.7 КСО през референтния 24-месечен период. Без да съобрази реално получените от лицето доходи за съответните месеци на заетост, длъжностното лице е заместило тези доходи с размера на определения за България максимален осигурителен доход за съответната година, което е незаконосъобразно и лишено от правно основание, каквото органът не е и посочил. Незаконосъобразността на поставянето на ограничения на получавания доход от лице, работило в друга държава – членка на ЕС, докато е пребивавало обичайно в България, е коментирана и в решения на ВАС по повод редуцирането на получения от такива работници доход до максималния размер на осигурителния доход по чл. 6 ал.2 т.1 КСО. Именно този подход е определен като противоречащ на чл. 62 от Регламент (ЕО)№883/2004. В т.см. е Решение №152228/07.12.2018г. по адм. дело №13/2018г. на ВАС, Шесто отделение, в което е посочено следното: „Осигурителният орган не може да ограничава максималния му размер, позовавайки се на чл.6, ал.2, т.1 от КСО, нито може да го намалява, като го разпределя върху по - дълъг период от време от този, за който реално е получаван доходът. Посочените по-горе норми на общностното право не предвиждат възможност за компетентната институция на държавата членка да прилага въведени с националното ѝ законодателство ограничения спрямо дохода от осигурена заетост, от който се изчислява обезщетението за безработица, когато този доход е получаван в друга държава-членка на общността. Доколкото в случая релевантният доход от осигурена заетост … в друга страна-членка на Европейския съюз, е по-висок от максималния осигурителен доход за България, при определянето на обезщетение за безработица следва да бъде взет предвид пълния размер на този релевантен доход от осигурителна заетост.“. В същия смисъл е и Решение №6026/09.05.2018г. по адм. дело №84/2017г. на ВАС, Шесто отделение. И докато за изчисляването на обезщетенията при временна неработоспособност и трудоустрояване нормата на чл. 41 ал.4 КСО поставя ограничение, предвиждайки, че сумата, от която се изчисляват паричните обезщетения, не може да бъде по-голяма от максималния месечен размер на осигурителния доход, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за периода, от който се определят паричните обезщетения, то по отношение изчисляването на обезщетения за безработица липсва въведено такова законово ограничение. Нормата на чл. 54б ал.2 КСО поставя минимален и максимален предел на размера на определеното ПОБ, но не и изричен лимит на основата, върху която то се изчислява и която според чл. 54б ал.1 КСО е среднодневното възнаграждение или среднодневния осигурителен доход. При така изложените съждения относно дефинирания основен спорен въпрос следва извода за основателност на жалбата като съдът приема, че с ограничаването на реално получените от лицето трудови доходи до размера на максималния осигурителен доход се нарушава материалния закон и се допуска несъответствие с целта му.

Предвид изложеното съдът счита, че са налице отменителните основания по чл. 146 т.2, т.3, т.4 и т.5 АПК, поради което обжалваното решение и потвърденото със същото разпореждане следва да бъдат отменени като незаконосъобразни. Доколкото естеството на оспорените актове не позволява делото да се реши по същество, следва преписката да се изпрати на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Търговище, за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя при съобразяване с изложените в мотивите на настоящето решение указания за спазването на административнопроизводствените правила по събиране, проверка и преценка на всички относими доказателства и надлежно мотивиране на разпореждането по чл. 54ж ал.1 КСО и на решението по чл. 117 ал.3 КСО, както и за правилно тълкуване и прилагане на материалния закон относно начина на формиране на общия осигурителен доход на заявителя през референтния период по чл. 54б ал.1 КСО.

По претенцията за разноски – Съгласно препращащата норма на чл. 118 ал.3 КСО отговорността за разноски по дела от типа на настоящото следва да се определи по правилата на чл. 143 на АПК. Според чл. 143 ал.1 АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. От оспорващата страна е направена претенция за присъждане на съдебни разноски в размер на 300 евро за платено адвокатско възнаграждение за съдебното производство, 150 евро за платено адвокатско възнаграждение за административното производство пред директора на ТП на НОИ – Търговище, и 5.12 евро – платена държавна такса по делото. Към списъка на разноските са приложени договор за правно обслужване от 30.03.2026г., в който за защита по обжалване по административен ред на Разпореждане № 253-00-6-5/23.03.2026 г. е договорен и заплатен в брой адвокатски хонорар в размер на 150 евро; договор за правно обслужване от 03.06.2026г., в който за защита по настоящото съдебно дело е договорен и заплатен в брой адвокатски хонорар в размер на 300 евро. По делото липсва приложен документ за плащане на държавна такса, а и такава не е изисквана предвид нормата на чл. 120 ал.1 КСО, поради което и тези претендирани разноски за държавна такса не следва да бъдат присъждани на оспорващата страна. Съдът намира за доказано извършването на останалите претендирани разноски, но не всички подлежат на присъждане с настоящото решение. Правилото на чл. 143 ал.1 АПК урежда отговорността за разноски, направени само в съдебното производство и съответно съдът може да присъди само такива разноски. Независимо от приетото с Решение № 6 от 5.06.2025 г. на КС по к. д. № 28/2024 г. обявяване за противоконституционна на разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от КСО (обн., ДВ, бр. 110 от 1999 г.; последно изм. и доп., бр. 25 от 2025 г.), разноските в административното производство подлежат на претендиране по друг ред, а не в рамките на съдебното производство по обжалване на административния акт. В мотивите на цитираното решение на КСРБ изрично тези разноски в случай на отмяна на обжалвания административен акт са определени като попадащи на общо основание в рамките на понятието за вреда по чл. 7 от Конституцията на РБ. А причинените от актовете на административни органи вреди се обезщетяват по реда на ЗОДОВ. С оглед направеното в писмената защита на ответника възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар следва да се отбележи, че съгласно чл.8 ал.2, т.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа размерът на адвокатското възнаграждение за дела по КСО е 500 лева. Платеното от оспорващата страна адвокатско възнаграждение за съдебното обжалване надвишава тази сума с 86.75 лева. Съдът намира, че извършената от пълномощника работа по изготвяне на жалба, депозиране на писмени доказателства пред съда, лично явяване в двете проведени съдебни заседания, както и правната сложност на спора, налагащ обсъждане на приложимото общностно право, обосновават по – високия размер на това възнаграждение. При това положение възражението за прекомерност, което не е и мотивирано, се явява неоснователно. Ето защо учреждението, към което принадлежи ответния административен орган, следва да бъде осъдено да заплати на жалбоподателя сумата от 300 евро, представляващи присъдени съдебни разноски за платено адвокатско възнаграждение по настоящото дело.