Решение № 100 от 27.1.2026 г. на Районен съд - Русе по дело № 5396/2025 г.

Производството е по обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл.128, т. 2 вр. чл.242 от КТ, по чл.221, ал.1 от КТ и по чл. 224 от КТ. Ищецът В. А. Х. основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: Твърди, че имал сключен трудов договор с ответното дружество - № •••••••••••••г. Въпреки, че добросъвестно изпълнявал трудовите си задължения, работодателят не му изплатил дължимото трудово възнаграждение за месец януари 2025г., до изтичане на уговорения в чл.5 от трудовия договор срок, поради което на 17.03.2025г. отправил до работодателя писмено волеизявление, че едностранно прекратява трудовото правоотношение без предизвестие на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, поради забавяне изплащането на дължимото му трудово възнаграждение. Твърди, че в същия ден – на 17.03.2025г. ответното дружество издало заповед № 31, с която удостоверило извършеното от работника едностранно прекратяване на трудов договор № •••••••••••••г. на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ, поради забавено изплащане на трудовото възнаграждение, считано от 17.03.2025г. В тази заповед работодателят изрично посочил също така и че дължи на работника на основание чл.221, ал.1 КТ обезщетение в размер на брутно трудово възнаграждение за срока на предизвестието и на основание чл.224, ал.1 КТ обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 28 дни. Твърди, че работодателят не му заплатил дължимите суми. Моли съда да се произнесе с решение, с което да осъди ответника „••••••••••••“ АД с ЕИК •••••••• да му заплати следните суми, след направено изменение на иска: сума в размер на 489,53 евро (957,44 лв.), частично от 766,94 евро (1500,00 лв.), представляваща дължимо и неплатено нетно трудово възнаграждение за месец януари 2025г.; сума в размер на 480,07 евро (938,94 лв.), частично от 766,94 евро (1500,00 лв.), представляваща дължимо и неплатено нетно трудово възнаграждение за месец февруари 2025г.; сума в размер на 215,02 евро (420,54 лв.), частично от 383,47 евро (750,00 лв.), представляваща дължимо и неплатено нетно трудово възнаграждение за периода от 01.03.2025г. до 17.03.2025г.; сума в размер на 543,17 евро (1062,35 лв.), частично от 920,33 евро (1800,00 лв.), представляваща дължимо и неплатено обезщетение по чл.221, ал.1 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието и сума в размер на 722,83 евро (1413,76 лв.), частично от 1175,97 евро (2300,00 лв.), представляваща дължимо и неплатено обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за 28 дни неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху претендираните главници от датата на подаване на исковата молба и до окончателното изплащане. Претендира деловодни разноски. В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът е депозирал отговор на исковата молба. Не оспорва обстоятелството, че между страните е бил сключен трудов договор, като ищецът е заемал длъжността „заварчик“, както и че трудовият договор бил прекратен на 17.03.2025 г. Не оспорва обстоятелството, че работодателят не е изплатил трудовото възнаграждение за месеците януари, февруари и частично за м. март 2025 г., както и дължимите обезщетения по чл.221, ал.1 от КТ и чл.224, ал.1 от КТ. Оспорва размера на претенциите. След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна: Видно от представения трудов догово𠹕••••••••••• г. ищецът е започнал да работи при ответното дружество считано от 28.01.2013г. на длъжността „заварчик“, на основание чл.68, ал.1, т.2 от КТ с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 310 лева при пълен осемчасов работен ден. Видно от приложената Заповед № •••••••••••• г. на изпълнителните директори на „••••••••••••“ АД с ЕИК ••••••••, на основание чл. 327, ал.1, т.2 от КТ е прекратено трудовото правоотношение с ищеца, считано от 17.03.2025 г. Посочено било в заповедта, че на работника се дължи обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ за срока на недадено или неспазено предизвестие – една брутна заплата и по чл.224, ал.1 от КТ – за неизползван годишен отпуск за 28 дни. Видно от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, последният пълен отработен месец преди уволнението на ищеца е месец ноември 2024 г., в който същият има отработени 21 работни дни. БТВ на ищеца месец ноември 2024 г. е в размер на 1069,22 лв. Последният отработен месец преди уволнението на ищеца, през който същият е отработил повече от 10 раб. дни е месец януари 2025 г. Вещото лице е посочило БТВ за процесния период: БТВ на ищеца за месец януари 2025 г. е 1233,83 лв., а дължимата чиста сума за получаване възлиза на 957,44 лв. БТВ на ищеца за месец февруари 2025 г. е 1210,01 лв., а дължимата чиста сума за получаване възлиза на 938,94 лв. БТВ на ищеца за месец март 2025 г. е 541,95 лв., а дължимата чиста сума за получаване възлиза на 420,54 лв. Дължимото обезщетение по чл. 221 ал. 1 КТ на ищеца възлиза в брутен размер на 1180,39 лв., а чистата сума за получаване възлиза на 1062,35 лв. Брутна сума на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ на ищеца за 28 дни неизползван платен годишен отпуск е в брутен размер на 1570,84 лв., а дължимата чиста сума за получаване възлиза на 1413,76 лв. При така приетата фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: По предявения иск с правно основание чл. 128, т.2 вр. чл.242 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение: Съгласно нормата на чл. 128, т.2 от КТ работодателят е длъжен да плаща уговореното трудово възнаграждение за положения труд. В настоящия случай между страните е съществувало валидно трудово правоотношение в периода от м. януари 2025 г. до 17.03.2025 г., включително. Трудовото правоотношение между страните е прекратено на 17.03.2025 г. със Заповед № •••••••••••• г. на изпълнителните директори на ответното дружество, на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. По силата на сключения между страните трудов договор за работника е възникнало задължението да престира труд срещу насрещното корелативно задължение на работодателя-ответник да заплаща уговореното възнаграждение, което задължение е и законово регламентирано с разпоредбата на чл. 128, т. 2 от КТ. За основателността на иска в тежест на ищеца бе да докаже, че през процесния период е престирал работна сила по трудовото правоотношение с ответника, както и размера на дължимото трудово възнаграждение. В тежест на ответника бе при доказване на горните факти, да докаже положителния факт на плащане на дължимото трудово възнаграждение. Съдът счита, че въз основа на събраните доказателства безспорно се установява, че работника-ищец е престирал труд в процесния период. Същият доказа, че му се дължи и трудово възнаграждение в претендирания размер. Ответникът, чиято е доказателствената тежест, не релевира доказателства за изплащане на дължимото се възнаграждение. Напротив, същият признава, че не е заплатил положения от ищеца труд, което прави претенцията за заплащане на трудово възнаграждение за доказана по основание. От това следва, че предявените искове следва да се уважат изцяло в претендирания размер след направеното изменение на иска, а именно: сума в размер на 489,53 евро (957,44 лв.), представляваща дължимо и неплатено нетно трудово възнаграждение за месец януари 2025г.; сума в размер на 480,07 евро (938,94 лв.), представляваща дължимо и неплатено нетно трудово възнаграждение за месец февруари 2025г.; сума в размер на 215,02 евро (420,54 лв.), представляваща дължимо и неплатено нетно трудово възнаграждение за периода от 01.03.2025г. до 17.03.2025г.. Върху уважените суми се дължи законна лихва от датата на предявяване на иска. Предявеният иск с правно основание чл.221, ал.1 от КТ е основателен и доказан. Съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 1 от КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал.1, т. 2 от КТ, работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово възнаграждение. Между страните не се спори, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 327, ал.1, т. 2 от КТ, при което за ищеца е възникнало правото на обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ. Ответникът не доказа, че е заплатил претендираното обезщетение за прекратяване на трудово правоотношение без предизвестие, поради което искът се явява основателен. Съгласно изготвената съдебно-счетоводна експертиза дължимото обезщетение по чл. 221 ал. 1 от КТ на ищеца възлиза на 1062,35 лв. (543,17 евро), в какъвто размер предявеният иск следва да се уважи. Върху уважената сума се дължи законна лихва от датата на предявяване на иска. По отношение на иска по чл. 224 ал. 1 от КТ: Съгласно чл. 224, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. Обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ се изплаща независимо от вида на основанието за прекратяване на трудовия договор. Съгласно чл. 224, ал. 2 от КТ обезщетението за неизползван платен годишен отпуск се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването на трудовото правоотношение, а именно за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. В случая работодателят е представил данни на вещото лице през кой месец ответника има последен отработен месец преди уволнението на ищеца, през който същият е отработил повече от 10 работни дни. Въз основа на това и на отразеното в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, според което работодателят дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 28 дни, вещото лице е изчислило, че обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ за неползван платен годишен отпуск е в размер на 1413,76 лв. (722,83 евро). Ответникът признава факта, че не го е заплатил при прекратяване на трудовия договор, поради което искът се явява основателен и доказан. Върху уважената сума се дължи законна лихва от датата на предявяване на иска. По делото ищецът претендира на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК направените разноски по делото, но не представя доказателства за това, поради което такива не му се дължат. При този изход на делото на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът дължи направените от ищеца разноски. Съобразно представения списък по чл.80 от ГПК ищецът претендира 398,82 евро (780,02 лева), представляваща разноски по привеждане в действие на допуснатото обезпечение на предявените искове по изпълнително дело. Съгласно т. 5 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решение, с което се разглежда спора по същество и съобразно неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в защита на правните последици от решението. Съобразно практиката на ВКС в тази насока не се визират разноските по налагане на допуснатите обезпечителни мерки, които представляват разноски в изпълнителното производство и следва да се съберат чрез съдебния изпълнител /в този смисъл Определение № 336/21.07.2016 г. на ВКС, I т.о. по ч.т.д. № 874/2016 г., Определение № 876/02.12.2014 г. на ВКС, I т.о. по ч.т.д. № 3490/2014 г./. Предвид изложеното в настоящото исково производство тези разноски по изпълнителното дело в размер на 398,82 евро (780,02 лева) не следва да се присъждат в полза на ищеца. Претендира се и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.2 от ЗА. По делото е представен договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на ищеца е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА- на материално затруднено лице. В случая при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по делото следва да се съобрази цената на уважените искове, извършената от адвоката работа и липсата на фактическа и правна сложност на делото, като Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения на адвокатската работа следва да служи за ориентир. При съобразяване на горните критерии съдът определя дължимото адвокатско възнаграждение в размер на 1100 лева (562,41 евро). На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС-Русе дължимата ДТ върху уважените размери на исковете, както следва: за иска по чл.128, т.2 вр.чл. 242 от КТ – в размер на 47,38 евро (92,68 лв.), за иска по чл. 221, ал. 1 от КТ – в размер на 25,56 евро (50,00 лв.), за иска по чл. 224, ал. 1 от КТ – в размер на 28,19 евро (56,55 лв.), както и 204,52 евро (400,00 лв.) за възнаграждение за вещо лице, общо в размер на 305,38 евро (599,23 лв.). На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК и във връзка с цитираната т. 5 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС-Русе дължимата ДТ по обезпечителното производство по ч.гр.д. №•••••••••••/2025 г. по описа на РРС в размер на 20,45 евро (40 лева), съобразно чл.22, т.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, доколкото такава не е събрана, т.к. молителят е бил освободен от заплащане на държавна такса на основание чл.83, ал.1, т.1 от ГПК. На основание чл. 242, ал. 1 от ГПК, следва да се постанови предварително изпълнение на решението относно присъдените трудови възнаграждения и обезщетение за прекратяване на трудовия договор. Водим от горното, съдът