Решение № 5468 от 27.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 14689/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по подадена от „СОФ КЪНЕКТ“АД въззивна жалба срещу решение № 16413/02.09.2024г. постановено по гр.д. № 16922/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 178 състав, в цялост и с което са уважени предявените от М. О. С. искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2, т.3 от КТ и уволнението извършено със заповед №чр-10/07.02.2024г и № ЧР- 08/07.02.2024г. е признато за незаконно, същия е възстановен на длъжностите заемана преди уволнението и е присъдено обезщетение за времето, през което е останал без работа вследствие на незаконното уволнение в размер на 30 284, 05 лв. Във въззивната жалба се посочва, че въпреки обоснованите и правилни константации на първоинстанционният съд, че промянта в изискването за професионална квалификация относно длъжностите, заемани от ищеца е извършена от компетентно лице и което притежава работодателска власт по смисъла на чл.192 ал.1 от КТ, доведена е до знанието на ищеца, същия обективно не отговаря на нововъведеното изискване за професионална квалификация, вследствие на неправилно приложение на материалния закон стига до погрешен правен извод, че въведеното изискване за владеене на чужд език в съответно ниво е промяна по смисъла на чл.328 ал.1 т.11 от КТ, а не по смисъла на чл.328 ал.1т.6 от КТ. Въззивникът твърди, че направения извод от първоинстанционният съд е в противоречие както със смисловото тълкуване на разпоредбата на чл.328 ал.1 т.6 от КТ, така и с константната практика на ВКС. Твърди, че дори и съдът да приеме, че друга е правната квалификация на основанието за уволнение, същото само на това основание не може да бъде обявено за незаконно, при условие, че са изложени ясно обстоятелствата, които обосновават правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение. Посочва, че освен че заповедите за прекратяване на трудовото правоотношение отговарят на изискванията на закона от формална страна, издаването на същите не е вследствие на извършена злоупотреба с права от страна на работодателя, а с оглед обективна необходимост. Оспорва и изводите на първоинстанционният съд, че е налице нарушение на закрилата по чл.333 ал.1 т.2 от КТ, доколкото не е установен факта на трудоустрояване. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което предявените искове се отхвърлят. Претендира разноски. От насрещната страна по жалбата - М. О. С. в срока по чл.263 ал.1 от ГПК, е постъпил писмен отговор, в който се изразява становище за неоснователност на доводите изложени във въззивната жалба. Посочва, че процесноното уволнение е незаконно, тъй като длъжностната характеристика е изменена от лице без представителна власт, соченото основание за прекратяване на правоотношението е такова от категорията на тези по чл.328 ал.1 т.11 от КТ, а не чл.328 ал.1 т.6 от КТ както го е квалифицирал работодателя, както и че несъмнено е налице трудоустрояване на ищеца, независимо от липса на осъществено реално преместване на друга длъжност.Посочва, че са ирелевантни наведените от въззивника оспорвания по смисъла на чл.333 ал.3 от КТ, доколкото ищецът твърди да е налице закрила по смисъла на чл.333 ал.1 т.2 от КТ. За извършената извършена злоупотреба с права от страна на работодателя не е необходимо установяване на обстоятелството, че ищеца заема ръководна синдикална длъжност, като от събраните доказателства се установява както обстоятелството, че е извършвал действия в интерес на работниците и служителите и е защитавал техните права и законни интереси, респ.отказвал е изпълнение на разпореждания, които поставят в опасност здравето на работниците, а от друга страна - липса на проведено изпитване за ниво на владеене на езика от ищеца, както и липса на изискване за владеене на език на ниво С2 по отношение на останалите служители в дружеството, вкл. и заемащи длъжности „директор“ и „ръководител“. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски. М. О. С. е сезирал въззивния съд и с частна жалба срещу определение № 43936/29.10.2024г. постановено по реда на чл.248 от ГПК, с което се оставя без уважение подадената от него молба да изменение на горецитираното съдебно решение в частта за разноските. В същата се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е формирал правните си изводи относно наличие на доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение, поради което и не е присъдил такова. Моли въззивният съд да отмени обжалваното определение и присъди адвокатско възнаграждение в размер на 5490, 00 лв. В срока по чл.276 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна по нея -„СОФ КЪНЕКТ“АД, в която счита, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно, а при условията на евентуалност – че съдът счита, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение, поддържа възражението си за прекомерност. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата. Първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции с правно основание чл.344 ал.1 т.1 т.2 и т.3 от КТ. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното: По иска с правно основание чл.344 ал.1 т.1 от КТ Не е предмет на оспорване пред въззивната инстанция фактическата обстановка по делото, установена от първоинстанционния съд, а именно: Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК, а и се установява от представения трудов договор, ч е към дата 07.02.2024г. между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността "Ръководител отдел "Отопление, вентилация, климатизация, газификация и автоматизация", и че същото е прекратено с със заповед № ЧР-10/07.02.2024г. издадена от пълномощник на законния представител на дружеството - ответник, както и че при хипотеза на "вътрешно съвместителство" ищецът е заемал при ответника длъжността "Директор дирекция "Поддръжка, строителство и ремонт" до възлагане на длъжността на друго лице, и че трудовото правоотношение за тази длъжност е прекратено със заповед № ЧР-8/07.02.2024 г. издадена от пълномощник на законния представител на дружеството – ответник. При прекратяване на трудово правоотношение немотивираността на заповедта, липсата на фактически основания посочени в нея, както и противоречието между тях до степен неяснота е самостоятелно основание обуславящо незаконността на уволнението. В случая съдът счита, че както предизвестията ЧР-07 и ЧР-09, така и заповедите № ЧР- 8/07.02.2024 г. и ЧР-10/07.02.2024 г. са издадени от компетентно лице, в кръга на правомощията му, в същите има изложени фактически и с цитиране на съответните приложими правни норми основанията за прекратяване на трудовото правоотношение. Дали действително е налице соченото основание за прекратяване на трудовото правоотношение е предмет на проверка в хода на производството и то съобразно заявените от ищеца основания за незаконност на уволнението. В разпоредбата на чл. 328 КТ е уредено субективното право на работодателя едностранно да прекрати трудовото правоотношение с работника/ служителя при наличие на определените в хипотезиса на цитираната норма предпоставки и е относимо както към безсрочните, така и към срочните трудови договори. Надлежното упражняване на потестативното право на работодателя на уволнение се осъществява чрез отправяне на писмено изявление/предизвестие до работника служителя, което според разпоредбата на чл.328 ал.1 вр.чл. 326 ал.2 от КТ е 30 –дневно /като в случая уговореното в трудовия договор е за същия законоустановен срок/. В настоящият случай правоотношението е прекратено по реда на чл.335 ал.2 т.2 от КТ – без да е спазен срока за предизвестието и което е право на работодателя и което е ирелеватно за законността на уволнението, а само поражда потестативно право за работника/служителя да получи обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ. Следователно всяко едно от трудовите правоотношения следва да се счита за прекратено именно от датата на връчване на съответното предизвестие и заповед - 07.02.2024г. и към този момент следва да се преценява дали са налице основания за прекратяване на същото. Разпоредбата на чл.328 ал.1 т.6 КТ включва два фактически състава при прекратяване на трудовото правоотношение - липса на образование и/или квалификация на работника/служителя, като в случай, че са посочени и двата, съдът е длъжен да ги разгледа и само ако и двата не са налице, следва да отмени уволнението като незаконосъобразно. Прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл.328 ал.1 т.6 КТ изисква кумулативното наличие на следните материални предпоставки: настъпила промяна в изискванията за образование и/или професионална квалификация за заемане на длъжността, установена в нормативен акт, длъжностна характеристика, щатно разписание; промяната в изискванията да е настъпила след възникването на трудовото правоотношение, което се прекратява и преди връчване на заповедта/предизвестието за прекратяване на правоотношението; работникът/служителят да не отговаря на новите променени изисквания за заемане на длъжността. Съгласно ТР №4/2017 г. на ОСГК на ВКС, не е налице основанието по чл.328 ал.1 т.6 КТ за прекратяване на трудовия договор, ако при сключването му работникът или служителят не отговаря на въведените от работодателя изисквания за образование или професионална квалификация за изпълняваната работа, но е налице основанието за прекратяване на трудовия договор по тази разпоредба, когато при сключването му работникът или служителят не отговаря на въведените с нормативен акт изисквания за образование или професионална квалификация за изпълняваната работа. Няма законова пречка работодателят да предвиди по-високи по степен образование и квалификация от предвидените в законите и другите нормативни актове, предвид нуждите на предприятието. Съгласно константната практика на ВКС, преценката на работодателя за промяна на изискванията за заемане на дадена длъжност е суверенна и е по целесъобразност - тя не подлежи на съдебен контрол, освен ако по този начин се нарушава императивна правна норма, злоупотреба с право или се установява дискриминационен подход. В доказателствена тежест на ответника – работодател е да установи наличието на всички обстоятелства по законосъобразността на уволнението. В настоящият случай, от събраните писмени доказателства, а и не е спорно между страните, че работодателят е упражнил потестативното си право да прекрати трудовите правоотношения с ищеца, поради извършена от него промяна в длъжностната характеристика за длъжностите – „Директор дирекция „Поддръжка, строителство, ремонт““ и „Ръководител отдел „отопление, вентилация, климатизация, газификация и автоматизация““ с въвеждане на изискване за ниво на владеене на английски език С2 от Общата Европейска езикова рамка, установена като необходима професионална квалификация за заемане на същите тези длъжности. С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвидцитираната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси в настоящото производство са: надлежно ли е извършена промяната в длъжностните характеристики - от компетенто лице; промяната в изискването за ниво на владеене на английски език извършено в длъжностната характериктика на ищеца и относно двете заемани от него длъжности е промяна в изискванията за професионална квалификация по чл.328 ал.1 т.6 от КТ или е промяна в другите изисквания за заемане на длъжностите по смисъла на чл.328 ал.1 т.11 от КТ; налице ли е специална закрила за ищеца по смисъла на чл.333 ал.1 т.2 от КТ при прекратяване на правоотношенията и същата преодоляна ли е от работодателя по предвидения в закона ред; налице ли е злоупотреба с права от страна на работодателя при въвеждане на новите изисквания за заемане на длъжностите от ищеца. Едно от възраженията, което ищецът релевира в исковата молба и поддържа в отговора на въззивната жалба е промяна на длъжностните характеристики на заеманите от ищеца длъжности от лице, което не притежава работодателска власт. Безспорен е факта, че че новите длъжностни характеристики и респективно промяната в тях относно изискването на ниво на владеене на английски език - C2, са издадени и подписани не от законния представител на ответното дружество – Х.К.П., а от лицето А.П.Д. – служител в дружеството – ответник. Към отговора на исковата молба са представени заповед от 18.07.2021г. и пълномощно от законния представител на ответното дружество – л. 76-80 от делото на СРС, с които упълномощава А.П.Д. на длъжност „главен директор, човешки ресурси“ „да прекратява трудовите правоотношения със служителите и работниците, независимо от основанията“.., “да утвърждава и променя длъжностите характеристика на всички видове длъжности“ вкл. и да представлява работодателя пред трети лица т.е. налице е изрично упълномощаване за правомощия, включени в обхвата работодателската власт и за които няма пречка да бъдат упражнявани по пълномощие /ТР № 6/11.01.2013г. по т.д. №6/2012г. на ОСГК на ВКС/. Следователно доколкото е налице делегиране на работодателска власт за прекратяване на трудови правоотношения вкл. и на основание дисциплинарно наказание „уволнение“, то по аргумент на по-силното основание в обхвата на делегираната работодателска власт се включва и промяна на длъжностната характеристика по отношение на съществуващите в дружеството длъжности, освен че е и изрично посочено като делегирано правомощие – т.1.1 от заповедта /която с оглед текста и съдържанието й представлява писмено упълномощаване/ и в този смисъл извършените промени в длъжностните характеристики е компетентно лице, упражняващо работодателска власт. Относно спорния въпрос промяната в изискванията за ниво на владеене на чужд език относно заеманите от ищеца длъжности в кое уволнително основание поподата – чл.328 ал.1 т.6 или т.11 от КТ. Съгласно разясненията дадени с Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС разпоредбите на чл. 328, ал. 1 т. 6 и т. 11 от КТ съдържат различни хипотези, които са самостоятелни основания за прекратяване на трудовия договор от работодателя с предизвестие, които не се дублират, като промяната в изискванията за заемане длъжността извън тези по чл.328 ал.1 т.6 от КТ, попадат в обхвата на чл. 328, ал. 1, т. 11 от КТ. В хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ промяната се отнася конкретно до изискванията за образование и професионална квалификация, а в другата хипотеза по т. 11 – каквито и да са други професионални изисквания – трудов стаж, изискване на владеене на чужд език; компютърна грамотност; придобита правоспособност за управление на МПС и др., но без да се променят изискванията за образование и професионална квалификация, т. е. всички останали общи изисквания, необходими за изпълнението на трудовата функция, които не са свързани с професията и специалността на служителя. Въпреки посоченото принципно положение е необходимо във всеки един случай да се изследва въпроса променените изисквания за заемане на длъжността дали касаят професионалната квалификация за съответната длъжност или квалификация, която се отнася до други знания и умения на работника/служителя, преценени от работодателя като необходими за ефективното изпълнение на трудовите му задължения. В КТ на труда липсва легална дефиниция на понятието „професионална квалификация“, въпреки че уредба за такава се съдържа в гл. XI от КТ. В други нормативни актове – закон и подзаконови номративни актове, законодателят борави с термина „професионална квалификация“ и дава уредба в съответната професионална област - ЗПОПО, ЗВО, ЗППК, ЗЗ. С ДВ, бр. 13 от 8.02.2008 г., в сила от 8.02.2008 г., доп., бр. 41 от 2.06.2009 г., във връзка с членството на България в ЕС, е приет Закон за признаване на професионалните квалификации, като съгласно §1Т.2. от ДР по смисъла на този закон "професионални квалификации" са квалификациите, удостоверени с доказателства за професионални квалификации, удостоверения за правоспособност по смисъла н а чл. 25 т. 1, буква "а" / За целите на признаването и в случаите, когато се изисква стаж за приспособяване или изпит за признаване на правоспособност, доказателствата за професионални квалификации се групират в следните квалификационни нива: 1. удостоверение за правоспособност, издадено от компетентен орган в друга държава членка на основание: а) преминат курс на обучение, който не е част от обучението за придобиване на свидетелство или диплома по смисъла на т. 2, 3, 4 или 5, или положен специален изпит без предварително обучение, или на основание упражняване на професията в държава членка през последните 10 години при пълно работно време в продължение на три последователни години или с равностойна продължителност при непълно работно време/ и/или професионален опит. Основни понятия в Националната класификация на професиите и длъжностите /НКПД/ са: Професия - съвкупност от сходни знания и умения, придобити в резултат на обучение или трудов опит и определящи способността за реализация в определен вид трудова дейност; Специалност - съвкупност от знания и умения за конкретен вид трудова дейност, включена в една професия; Професионална квалификация - мярка за степента на владеене на знания, умения и професионално значими качества, придобити чрез обучение или трудов опит; Занятие - трудова дейност на дадено лице, която му осигурява работна заплата или друг доход.; Длъжност (длъжностно наименование) – съвкупност от функции, задачи и други изисквания към лицето, като знания и умения за конкретен вид трудова дейност, изпълнявани на работно място. Наименованията на професиите и длъжностите могат да съвпадат в случай, че изискванията като знания и умения, отнасящи се за дадена професия, съвпадат с тези на длъжността. При съвкупния анализ на посоченото, както и при съобразяване граматическото и смислово тълкуване на двете разпоредби вкл. и съобразно ТР Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС и при съобразяване със споделяната от настоящия състав практика на ВКС обективирана в решение № 223/16.04.2025г. по гр.д. №2796/2024г. на III г.о., включително и смисъла на Директива 2005/36/ЕО от 07.09.2005г. относно признаваето на професионалните квалификации, настоящят състав приема, че професионалната квалификация представлява нивото на знания, умения и опит и чрез които е възможно извършването на определена дейност в общественото разделение на труда. / Тя е свързана с придобитите умения и знания в дадена професионална област и определя способността на човек да изпълнява трудовите си задължения на определено ниво. /в случая на т.нар регулирани професии е недопустимо упражняването на съответната дейност без изискуемата професионална квалификация/. С оглед горното, професионална квалификация е "лекар", "медицинска сестра", "лекар по дентална медицина", "ветеринарен лекар", "акушерка", "магистър- фармацевт", "архитект", „електроинженер“, „лизенциран преводач“, „учител по английски език“, „икономист“ /по тясното понятие е специалност напр. специалност „право“ и професия „съдия“/ и попадащи в хипотезата на чл.328 ал.1 т.6 от КТ, като всички останали изисквания преценени от съответни нормативни актове или от работодателя като съществени изисквания с оглед изпълнение на конкретната длъжност – ниво на владеене на английски език извън хипотезата, когато трудовите функции са свързани и предполагат владеенето на такъв /преводач, екскурзовод за определени държави, учител по английски език/ попадат в обхвана на разпоредбата на чл.328 ал.1 т. 11 от КТ, както е в настоящият случай – изискването на ниво на владеене на английски език по никакъв начин не влияе нито на качеството, нито на възможността ищецът да упражнява ръководните длъжности, които заема с оглед неговата професионална квалификация като инженер и с оглед спецификата на отделите му поверени за ръководство и контрол и именно както работодателя твърди - липсата на владеене на английски език от ищец ана определено ниво затруднява комуникацията с ръководството, участие в работни срещи, оперативност и бързина при комуникация т.е. останалите важни за работодателя изисквания, които заедно с образованието и професионалната му квалификация, биха довели до очакваното и изискуемо от него ниво и качество на изпълняваната работа. Само обстоятелството, че вместо на основание чл. 326 ал.1 т.11 от КТ работодателят в прекратителните заповеди като основание за прекратяване на трудовите правоотношения е посочил на чл.328 ал.1 т.6 от КТ, не обосновава незаконност на уволнението. Тук следва да се има предвид, че дори и да е неточно посочване на правната квалификация на основанието, въз основа на което се прекратява трудовото правоотношение или пък да е в противоречие със словестното изложение, то няма да е основание за отмяна на заповедта на формално основание, ако по ясен и недвусмилен начин са посочени фактите, обосноваващи основанието за уволнение и именно срещу които работникът/служителят следва да организира защитата си /в т. в т.см. и постановени по реда на чл.290 от ГПК /отм/ решение№ 105 от 11.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4992/2013 г., III г. о., ГК на ВКС /. Несъстоятелно е възражението направено от ищцовата страна, че прекратявайки трудовите правоотношения поради обстоятелството, че ищецът не владее английски език на ниво С2, определено като изискване за заемане на длъжностите в нови длъжностни характеристики, е следвало да предостави срок на ищеца да представи доказателства дали притежава такава квалификация /която не е „професионална квалификация“/. Следователно, работодателят не е длъжен и да даде възможност на работника/служителя да отговори на новите изисквания преди да прекрати трудовия му договор, освен ако същия не възрази своевременно, че отговаря на новите изисквания, каквото твърдение ищецът не е направил нито при връчване на уволнителните заповеди, нито в хода на настоящото производство. Отговора на предходния спорен въпрос - относно правното основание за прекратяване на трудовото правоотношение, логически изисква и даване на отговор на въпроса към датата на уволнението ищецът ползвал ли се е със специална защита по чл.333 от КТ и ако отговора е положителен, дали работодателят надлежно е преодолял същата./това е така, тъй като при уволнение на основание чл. 328 ал.1 т.6 от КТ наличието на предпоставките по чл.333 от КТ е ирелевантно, напротив – закрилата е приложима при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.328 ал.1 т.11 от КТ и което е и другия довод за наличие на злоупотреба с права от работодателя, който също ще бъде обсъден/. Съдът не може да основе решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно п о чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, респективно въззивният съд не може да се произнася по доводи за незаконност на уволнението, които не са наведени от ищеца с исковата молба като основания на иска - решение № 555/09.02.2012 г. по гр. дело № 1224/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 430/17.01.2014 г. по гр. дело № 1475/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 174/13.10.2016 г. по гр. дело № 659/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 23/02.02.2016 г. по гр. дело № 4553/2015 г. на ВКС IV г. о. В този смисъл, ищецът в исковата молба не се е позовал на закрила по чл.333 ал.3 от КТ, а на наличие на такава по чл.333 ал.1 т.2 от КТ и която хипотеза следва да бъде разгледана. В същата разпоредба законодателят е предвидил особена процедура за прекратяване на трудовото правоотношение на изрично посочени основания с определена категория работници и служители – само след разрешение на Инспекцията по труда. Настоящата инстанция приема, че оспорените заповеди за прекратяване на трудовото правоотношение са издадени в нарушение на нормата на чл. 333 ал.1 т.2 от КТ, тъй като трудовото правоотношение е прекратено без изискуемото от закона разрешение от Инспекцията по труда, поради което и само на формално основание, уволнението подлежи на отмяна. Съображенията на горния извод са следните: По делото е представено решение на ТЕЛК № 90450827.08.2023г., с което на ищеца са признати 56% трайна неработоспособност. С решението на ТЕЛК са посочени като противопоказани следните условия на труд: тежък физически труд и нощен труд, като изрично е указано, че ищеца може да изпълнява заеманата от него длъжност при спазване на протипоказанията дадени в същото решение. При тази хипотеза, настоящият съдебен състав приема, че ищеца е трудоустроен, поради което и за нея е приложима закрилата по чл. 333 ал.1 т.2 от КТ. Трудоустрояването на работника /служител се свежда до съобразяване на изпълняваните от него трудови функции с противопоказанията за заболяването, от което стР.. В случай, че изпълняваната от него работа не е подходяща, с оглед противопоказанията за заболяването му, за работодателя възниква задължението по чл. 314 от КТ - да премести работника на друга подходяща работа. В хипотезата, при която изпълняваната от работника/служител работа е подходяща за неговото здравословно състояние, която хипотеза се установява, че е налице в конкретния случай, трудоустрояването по смисъла на чл. 314 от КТ се счита за фактически изпълнено. Наличието на противоречива съдебна практика по въпроса - следва ли да е налице изрично произнасяне за трудоустрояването от страна на здравните органи, изброени в чл. 1, ал.1 от Наредбата за трудоустрояването, или такова не е необходимо, като е достатъчно само призната ТНР и противопоказания на условията на труд, е преодоляна с постановените именно по този въпрос по реда на чл. 290 от ГПК и задължителни за настоящата инстанция и първоинстанционния съд решения: решение № 443/ 24.03.2016 г. по гр.дело № 2569/2015 г. на ІV ГО на ВКС, решение № 246 от 11.11.2015 г. по гр.дело № 1305/ 2015 г. на ІІІ ГО на ВКС, решение № 259 от 1.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 112/2020 г., IV г. о., ГК, Определение № 2447 от 20.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 134/2024 г., III г. о., ГК /. От ответника е заявено възражението за изключване на закрилата по чл. 333, ал.1 т.2 от КТ, обосновано с твърдението, че ищеца не е довел до знанието му решението на ТЕЛК преди релевантния момент- датата на уволнението. Закрилата по чл. 333 ал.1 т.4 от КТ има обективен характер и цели защита на работника по социални и хуманни критерии. Ето защо тя се прилага независимо от това дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника и независимо от това дали от последния са представени медицински документи за заболяването. Работникът или служителят придобива качеството "трудоустроен" от момента на издаване на предписанието за трудоустрояване от органите, определени в Наредбата за трудоустрояване и от този момент се ползва от установената в чл. 333 КТ предварителна закрила при уволнение. Закрилата е изключена само в хипотезата, при която работодателят е поискал информация от работника /служител за заболяванията, от които стР. и последният умишлено е укрил обстоятелството, че стР. от заболяване, за което се предвижда закрила. В този смисъл е и константната и задължителна съдебна практика- постановените по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 706 от 22.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2688/2008 г., II г. о., ГК, решение № 63 от 31.03.2011 г. по гр.дело № 1728/2009 г. на ІV ГО на ВКС, решение № 493 от 17.06.2010 г. по гр.дело № 477/2010 г. на ІV ГО на ВКС, решение № 191/ 25.04.2012 г. по гр.дело № 606/2012 г. на ІV ГО, Решение № 301 от 15.04.2010 г. по гр.дело № 4ЗЗЗ/2008 г. на ІV ГО на ВКС и др. При дадения казус ответникът не твърди и по делото не се доказва от него да е изискана от ищеца информация за заболяванията, от които стР. и съответно- умишлено укриване на сведения от последната за процесното заболяване, за което му е призната ТНР от 56% с решението на ТЕЛК. Отделно от посоченото, в представеното копие от работодателя копие на лично трудово досие на ищеца е приложено решение № 0708/26.02.2020г г., решение на ТЕЛК – предходно, с което му е призната 50% ТНР, т.е. същия е имал знание, че ищеца вече е бил трудоустроен. С оглед изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че по делото е безспорно доказан фактът на трудоустрояване на ищеца, поради което същия се ползва от закрилата по чл. 333 ал.1 т.2 от КТ. Като последица от това и предвид обстоятелството, че спорното уволнение е извършено без наличието на предварително разрешение от Инспекцията по труда, изискуемо от нормата на чл. 333 ал.1 от КТ, същото се явява незаконосъобразно и само на това основание подлежи на отмяна, без да се изследва дали е налице обективно основанието за прекратяване на трудовото правоотношение. При несподеляне на решаващия извод на настоящата съдебна инстанция, различен би бил изхода на делото, доколкото е неоснователно възражението на ищеца, че е налице злоупотреба с права от страна на работодателя при приемане и изменение на изискванията за заемане на длъжността – определено ниво на владеене на английски език – С2, поради следното: Прекратяването на трудовия договор не може да е поради поведението на работника или служителя, тъй като основанието за уволнение по чл. 328 ал. 1 т. 11 КТ е безвиновно, нито поради причина, че работникът или служителят не отговаря на въведените от работодателя с длъжностната характеристика и/или щатното разписание изисквания извън тези за образование и професионална квалификация по чл.328 ал.1 т.6 от КТ, които с приемането на работа, двете страни по договора са се съгласили, че не представлява обективна пречка за изпълняваната работа. В този смисъл е необходимо да се посочи, че в длъжностните характеристика на длъжностите, заемани от ищеца в ответното дружество и до изменението им на 07.02.2024г. –л.30 и л.35 от делото на СРС, се установява, че в изискванията за заемане на длъжността работодателят е посочил „владеене на английски език “/за длъжността ръководител отдел „Отопление, вентилация, климатизация, газификация и автоматизация“/ и „ползване на английски език – работно ниво“ /за длъжността директор на дирекция „Поддръжка, строителство и ремонт“/. Следователно работодателят към дата 26.07.2023г. – относно трудовото правоотношение на длъжността ръководител отдел „Отопление, вентилация, климатизация, газификация и автоматизация“ и дата 01.03.2019г. за длъжността директор на дирекция „Поддръжка, строителство и ремонт“, когато са утвърдени и връчени на ищеца цитираните по – горе длъжностни характеристики, работодателят е приел, че ищецът отговаря на поставените изисквания за заемане длъжността вкл. и досежно необходимото ниво на владеене на английски език, поради което и поставянето на по – високи и конкретни изисквания за владеене на ниво на езика, следва да бъде обосновано и макар да е в оперативната самостоятелност на работодателя да завиши изискванията за заемане на длъжността, с оглед направеното възражение за злоупотреба с права. Съдът следва да извърши проверка – дали изменението в изискванията е въведено с оглед нуждите на работата или е продиктувано от други, най-често субективни обстоятелства, във връзка с конкретния служител. Злоупотреба с право е налице, когато въведените от работодателя изисквания не са свързани по никакъв начин с характера на работата или когато се установи, че със законово допустими средства работодателят цели да постигне единствената цел – прекратяване на трудовия договор с конкретен работник или служител. Преценката за наличието й е конкретна и е съобразно установените за всеки отделен случай обстоятелства. Съгласно чл. 8, ал. 2 от КТ се презумира, че работодателят е действал добросъвестно при извършеното уволнение, така че оборването на презумпцията е изцяло в тежест на работника или служителя. /решения по гр. д. № 1659/2018 г., III ГО; по гр. д. № 846/2016 г., ІV ГО; по гр. д. № 13/2011 г., ІІІ ГО; по гр. д. № 870/2012 г., ІІІ ГО; по гр. д. № 284/2012 г., ІV ГО; по гр. д. № 2600/2014 г. и гр. д. № 4531/2016 г., двете на ІV ГО и др. Решение № 83 от 8.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2947/2020 г., IV г. о., ГК, /. В конкретния случай доводът за злоупотреба с право е обоснован от ищеца твърдения, че работодателят е променил изискванията за заемане на длъжността и квалифицирал по същите с оглед заобикаляне на закрилата по чл.333 ал.1 т.2 от КТ; поради извършвана от ищеца синдикална дейност и по защита правата на работници/служители и поради проявено дискриминационно отношение /доколкото ищецът твърди, че има и други служители на ръководни длъжности, за които не са изменени длъжностните характеристики и не се изисква владеене на английски език на ниво С2./ Доколкото в изложението по – горе бяха изложени подробни мотиви относно наличието на предварителна закрила по смисъла на чл.333 ал.1 т.2 от КТ и се разглеждат другите наведени доводи от ищеца, които евентуално самостоятелно биха обосновали неговата незаконосъобразност, настоящият състав намира следното: От събраните писмени доказателства – л.197 от делото на СРС – заявление от М. С. за присъединяване към КТД, както и показанията на свидетелите М.К., А.Д., а и докладни изготвяни от ищеца и адресирани до ръководството на ответното дружество, се установява, че ищецът в качеството си на директор и ръководител на съответните звена е предприемал действия, с които именно в изпълнение на трудовите си задължения е информирал работодателя за необходимостта от промяна в условията на труд на част от работниците – увеличаване на трудови възнаграждения, охраняване безопасността на живота и здравето на работниците, заплащане на извънреден труд. Показанията на свидетелите М.К., А.Д. и Н. Л. преценени по реда на чл.172 от ГПК съдът кредитира – свидетеля А.Д., макар и лице, което е упражнявало работодателски правомощия в дружеството обективно, изчерпателно и ясно дава отговор на поставените й въпроси, показанията й корепондират с останалите събрани по делото доказателства - гласни и писмени, като наличието на разминавания относно преценката за ниво на владеене на език и съответно нужда от помощ и превод на ищеца на работните срещи с показанията на свидетелите К. и Л. е формално, доколкото свидетелите имат преки и непосредствени наблюдения относно различни работни срещи, в различен състав и различен времеви период. На следващо място, показанията на свидетеля К. не се дискредитират само поради обстоятелството, че срещу нея е имало дисциплинарно производство, твърдения за наказателно производство във връзка с дейността й като синдикален член за учредяване на синдикалната организация в ответното дружество, респективно към настоящия момент същата не е служител в ответното дружество, доколкото това са факти некасаещи нейните свидетелски показания и не обосноват връзка на заинтересованост или предубеденост спрямо релевантните за предмета факти. По отношение на показанията на свидетеля Л. не са налице каквито и да са обстоятелства, които да обосноват неговата заинтересованост или предубеденост – нито в полза на ищеца, нито във вреда на ответника. Показанията на свидетеля Д., настоящият състав макар и да счита, че не са предубедени, същите на са подробни и описателни, поради което и ги кредита доколкото не противоречат на останалите събрани гласни доказателства. При съобразяване на доказателствената стойност на обсъдените свидетелски показания и при съпоставката им със събраните писмени доказателства – доклади от името на ищеца на английски език, както и непротиворечиво установените факти, че представляващия дружеството е физическо лице, което не е български гражданин, както и в процеса на работа и след осъщественото приемство по чл.123 от КТ от „СОФ КЪНЕКТ“основната работа е изпълнение на проект за реновация на терминал 1 и 2 и изграждане на нов терминал 3 на Летище „Васил Левски“ – гр. София, като в този процес са привлечени чуждестранни консултанти – като юридически, така и физически лица и комуникацията между всички изисква добро ниво на познания по английски език, както и че е неудобно във всеки един момент да се търси преводач с оглед оперативността и в интерес на работата, независимо, че такъв е имало назначен в ответното дружество – един преводач. При това макар и ищецът да е имал към датата на сключване на трудовите договори вкл. и изменение на длъжностната характеристика достатъчно за изпълняваната от него работа ниво на владеене на английски език и да е осъществявал комуникация с неговите ръководители вкл. и на английски език /като основно писмените документи на английски език са били изготвяни от служителите пряко подчинени на ищеца и изпащани от него за одобрение – показанията на свидетеля Л., Д./, то към датата на уволнението и преди това, се установява, че обективно е имал нужда от съдействие и помощ с превод при комуникация, с оглед недопускане на неясноти и неразбирателство относно детайли свързани с процеса на работа, поради което работодателят поставяйки по – високи изисквания за заемане на длъжността досежно владеене на английски език на точно определено ниво – С2, според Европейската езикова рамка, предполагаща изразяване и формулиране на тези/аргументи и съставяне на документи/писмена кореспонденция по начин, който позволява свободна комуникация и общуване без да е необходим преводи и/или помощ от трети лица, не е злоупотребил с права и предприетото изменение е целесъборзано с оглед необходимостта от ежедневна комуникация с чуждестранни лица – на неформални работни срещи и на представителни такива, консултанти и наложен работен език в предприятието – английски, респективно въвеждането на това изискване не е свързано с дейността на ищеца като синдикален член на една от съществуващите в ответното дружество синдикални организации и с едниствената цел ищецът да бъде уволнен. Недоказано се явява и възражението за наличие на дискриминационен подход предприет от работодателя с единствената цел да се прекратят трудовите правоотношения именно и само с ищеца. В практиката си ВКС приема, че когато работникът твърди, че уволнението му е проява на дискриминация, то съгласно чл. 9 от ЗЗДискр, ответникът-работодател следва да докаже, че правото на равно третиране не е било нарушено, но след като ищецът докаже факти, от които може да се направи извод, че е била налице дискриминация Решение № 115 от 2.08.2013 г. по гр. д. № 626/2012 г., IV ГО. Съгласно легалната дефиниция, пряка дискриминация е различно третиране на лица при сходни обстоятелства въз основа на дискриминационен признак /чл. 4 ал. 1 от ЗЗДискр./, а непряка е дискриминацията, при която има еднакво третиране на лица въз основа на неутрално правило, което поставя група от тях в неблагоприятно положение /чл. 4, ал. 3 от ЗЗдискр./. Посоченото от свидетелите Д. и Д./за наличие на други директори, които са имали затруднение с комуникацията на английски език и са ползвали превод вкл. и от свидетелите по отношение на които не е предприета промяна в длъжностната характеристика за ниво на владеене на английски език/ не обосновава пълно и главно факти, от които може да се направи извод, че е налице неравно третиране, доколкото нито е доказано кои лица на ръководни длъжности не притежават съответното ниво на познание на английски език, нито какво е точната им длъжност, предполага ли същата непрекъснато и/или достатъчно често и интензивно ползване на английски език на определено ниво, участие в работни срещи и комуникация –формална и неформална на английски език, които обстоятелства се установиха безспорно, че са част от ежедневното изпълнение на трудвите функции на ищеца.Следователно при пълно и главно установени конкретни факти от значение за съставомерността на релевираното дискриминационно нарушение от работодателя, следва да се приеме, че такова не е предприето от работодателя. Доколкото се установи обаче наличието на формално основание за отмяна на оспорваните заповеди за прекратяване на трудовото правооношение, а именно – липса на разрешение от Инспекцията по труда за уволнение на трудоустроен работник/служител чл.333 ал.1 т.2 от КТ, от уволнението е незаконно и като такова подлежи на отмяна, до който законосъобразен извод е стигнал първоинстанционният съд. Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания включително и относно уважените обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.344 ал.1 т.2 и т.3 вр. чл.225 ал.1 от КТ, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269 изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди на основание чл.271 ал.1 изл.1 хип.1 от ГПК. По частната жалба срещу определение постановено по реда на чл.248 от ГПК. Въпреки изхода на делото, първоинстанционният съд не е присъдил претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение като е счел, че липсват доказателства за изплащането му. Въззиваемата страна – ищец в хода на първоинстанционното производство и преди приключване на устните съсетазния по делото е представил списък по чл.80 от ГПК, по който претендира разноски за запатено адвокатско възнаграждение в размер на общо 5490лв. По договор за правна защита и съдействие – л.445 от делото на СРС. На присъждане по реда на чл.78 ал.1 от ГПК, несъмнено подлежат действително направените разноски от страните. В съотвествие с приетото в т.1 от ТР 6/2012г. на ОСГТК е представил доказателства, както за уговорения размер на адвокатското възнаграждение, но правилно първоинстанционният съд е счел, че липсват доказателства за плащането му, доколкото с оглед начина на уговаряне в цитирания договор за правна защита и съдействие начин на пащане – алтернативен – по банков път или в брой, е необходимо представяне на допълнителни доказателства за направения избор от доверителя за начина на плащане т.е. обективирано последващо изявление, както и доказателства за извършено плащане съобразно това изявление. В случая по начина, по който е уговерено плащането в договора за права защита и съдействие и изявлението на процесуалният представител на ищеца, че плащането е в брой, не може с обратна сила да се придаде сила на изрично предвидената уговорка в чл.3 от договора. Същата би имала действие, а и без изрично да е предвидено като разпоредба, ако в договора беше недвусмислено изразена волята на страните, че при подписване на същия уговорения размер на адвокатското възнаграждение е платен. С оглед изложеното, частната жалба срещу определението на първоинстанционният съд постановено по реда на чл.248 от ГПК е неоснователна. По отношение на искането за присъждане на разноски от насрещната по частната жалба страна, съдът намира, че доколкото се касае за жалба срещу акт по чл. 248 от ГПК функционално свързано с производството по съществото на спора, не се присъждат разноски на страните, като по този въпрос има формирана трайна съдебна практика / виж Определение № 493/26.10.2016 г. по гр. д. № 4088/2016 г. на 4-то гр. отд. на ВКС; Определение № 683/21.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5089/2015 г. на 3-то гр. отд. на ВКС; Определение № 296/15.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1758/2017 г. на 3-то гр. отд. на ВКС; Определение № 114/20.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1847/2016 г. на 2-ро гр. отд. на ВКС /. Разноски С оглед изхода на въззивното производство и разпоредбата на чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК, въззиваемата страна има право да й бъдат присъдени направените по делото разноски. По делото е представен списък по чл.80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие от 23.04.2025г., видно от който уговорения размер на адвокатско възнаграждение от 5000, 00 лв. е платен в брой и за което плащане договора има характер и на разписка в съответствие и с т.1 от ТР 6/2012г. на ОСГТК. Въззивникът чрез своя процесуален представител на направил своевременно възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК а ко заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С- 438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/. Именно с аргумента, че с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, в конкретния случай присъждане на възнаграждение от 2300, 00 лв. е съответно и непротиворечащо на чл.3 от ГПК предвид извършените от адвоката действия по делото, включително при съобразяване на необходимата правна квалификация за извършване на тези действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита. Тази преценка кореспондира с критериите по чл.78 ал.5 от ГПК за отчитане на фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от пълномощника на страната процесуални действия, а именно – подаване на отговор на въззивна жалба, мотивирани писмени становища по делото, явяване в проведеното открито съдебно заседание във въззивната инстанция. В настоящият случай съдебният състав отчитайки горните критерии и конкретиката на случая счита, че адвокатско възнаграждение от 3000, 00 лв. не е прекомерно и до който размер следва да бъде присъдено. Така мотивиран, Софийски градски съд