Определение № 273 от 05.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4431/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от В. Х. В. от [населено място], приподписана от адв.Т., срещу решение от 29.07.2016г., постановено по гр.д.№252/2016г. на Шуменски окръжен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 29.03.2016г. по гр.д.№524/2015г. на Шуменски районен съд за отхвърляне на предявените от В. Х. В. срещу [фирма], [населено място], искове с правно основание чл.121, ал.3 КТ, вр. чл.150 КТ, вр. чл.262 КТ. К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез процесуален представител адв.К., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Касационната жалба е частично процесуално недопустима – в частта срещу въззивното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от В. Х. В. срещу [фирма] иск с правно основание чл.121, ал.3 КТ, във вр. с чл.150 КТ, във вр. с чл.262 КТ за сумата от 5000 лв., представляваща възнаграждение за престиран извънреден труд през процесните командировъчни периоди по ставките по чл.262 КТ на база минималното трудово възнаграждение за Република Б. и за частично отхвърляне на предявения от В. Х. В. срещу [фирма], евентуален иск с правно основание чл.150 КТ, във вр. с чл.262 КТ с искане да бъде осъдено ответното дружество да му заплати същата сума, представляваща възнаграждение за престиран извънреден труд през горепосочените командировъчни периоди по ставките по чл.262 от КТ на база договореното с трудовия му договор месечно възнаграждение от 500 лв. – за размера над присъдения размер 395.62лв. до претендирания размер от 5000лв., поради това, че цената на вески от исковете е под установения в чл.280, ал.2, т.3 ГПК минимален праг за допустимост на касационното обжалване на въззивни решения по трудови спорове, поради което в тази част жалбата следва да бъде оставена без разглеждане. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от В. Х. В. срещу [фирма] частичен иск с правно основание чл.128, т.2 КТ, във вр. с чл.121, ал.3 КТ, във вр. с чл.150 КТ, във вр. с чл.262 КТ с искане да бъде осъдено ответното дружество да му заплати сумата от 45559.51 лв., от общо дължимите му се 50999.55 лева, която сума представлява разликата между платеното му от ответното дружество трудово възнаграждение от 10500 лв. за посочените в исковата молба 21 месеца, през които е бил командирован и минималното трудово възнаграждение, включващо и това за извънреден труд за длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил над 12 и половина тона“, установено за Република Б.. Съгласно разпоредбата на чл. 121, ал. 3 КТ когато срокът на командироване в рамките на предоставяне на услуги в друга държава - членка на Европейския съюз, в друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария е по-дълъг от 30 календарни дни, страните уговарят за срока на командировката поне същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. В минималните условия на работа се включват и минималните ставки на заплащане в приемащата държава /чл. 3, § 1, б. “в“ от Директива 96/71/ЕО /. В. съд е приел, че в настоящия случай не е доказана последната предпоставка за приложение на нормата на чл.121, ал.3 КТ, а именно, че е налице изменение на трудовия договор относно мястото на престиране на труда, тъй като ищецът не е престирал труд повече от 30 календарни дни без прекъсване в периода на командироване в Кралство Б.. Изложени са съображенията на съда, че ищецът не е престирал труда си единствено и само в една държава от изброените, а в периода на командироване е осъществявал международни курсове до различни страни, като няма доказателства по делото, че за период повече от 30 дни е пребивавал единствено и само в Кралство Б., за да се приеме ,че е налице приемаща държава по смисъла на чл.121 ал.3 КТ, чиито минимални условия на труд да породят действието си и между страните по процесното трудовото правоотношение. Прието е от съда, че ищецът не е престирал труд в Кралство Б. или някоя друга от посочените в заповедите за командироване държави повече от 30 календарни дни непрекъснато, за да се приеме, че е налице изменение на мястото на работа, различно от уговорено в трудовия договор. Настоящият касационен състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.3 ГПК на въззивното решение доколкото по поставения от касатора и уточнен от съда въпрос: „прилага ли се режима на чл.121, ал.3 КТ /за командироване в рамките на предоставяне на услуги в държава – членка на Европейския съюз, в друга държава – страна по Споразумението за европейското икономическо пространство, или в Конфедерация Швейцария, когато срокът на командироване е по-дълъг от 30 календарни дни/, при извършване на превоза в различни държави-членки и пр., за период по-малко от 30 календарни дни на териоторията на всяка една от тях“, съдебната практика не е достатъчна и следва да бъде развита. Останалите поставени от касатора въпроси предпоставят положителен отговор по първия въпрос, при което положение ще бъдат разгледани с решението по делото. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение