Определение № 3200 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 343/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. О. А., чрез адв. М. против решение № 928/5.11.2024 г. по в.гр.д. № 1331/2024 г. на Окръжен съд Бургас, с което като е потвърдено решение № 1390 от 9.07.2024 г. по гр.д. № 7161/2022 г. на Районен съд Бургас, са отхвърлени предявените от касатора против Поделение за товарни превози П. при „БДЖ Товарни превози“ ЕООД, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ – за признаване за незаконно на уволнението и съответно за отмяна на заповед № 12-01-352/09.09.2022 г., с която му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ е прекратено трудовото правоотношение, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „стрелочник, маневрен“ в Бизнес център Б. при Поделение за товарни превози П. при „БДЖ Товарни превози“ ЕООД и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение в размер на 7 924,58 лв. за периода от 9.09.2022 г. до 9.03.2024 г. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите на съда, че процесната заповед на работодателя отговаря на изискванията на чл.195, ал.1 КТ, както и че последният е провел успешно доказване, че описаните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина, са извършени от ищеца. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните процесуалноправни въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ Длъжен ли е въззивния съд да обсъди/да се произнесе относно относимостта и значението за спора на всички събрани по делото доказателства; 2/ Задължен ли е въззивният съд да извърши цялостна преценка на събраните по делото доказателства и въз основа на тях да формира свои фактически и правни изводи по спорния предмет; 3/ Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля, като такива без доказателствена стойност и 4/ Следва ли въззивната инстанция, при осъществяване на решаващата си дейност да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите констатации и правните й изводи да са обосновани. По първите три въпроса се поддържа, че при постановяване на решението си въззивният съд е действал в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.2 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК, т.19 от ТР № ј.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК и на съдебната практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. По последния въпрос се твърди, че въззивният съд е процедирал в противоречие с казуалната практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 1649/2010 г. на IV г.о., по гр.д. № 1609/2014 г. на IV г.о. и по т.д.№ 3459/2014 г. на II т.о. Ответната страна по жалбата – Поделение за товарни превози П. при „БДЖ Товарни превози“ ЕООД, чрез пълномощника си юрк. П. е депозирала отговор, в който поддържа, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по тях не е налице сочения допълнителен критерий, доколкото въззивният съд е извършил цялостна преценка на събраните по делото доказателства и е формулирал правните си изводи въз основа на установените по делото факти, като е спазил правилата на формалната и правна логика. Изложено е и становище за неоснователност на доводите за неправилност и необоснованост на въззивното решение, т.е. на сочените касационни основание по чл.281, т.3 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, въззивният съд е приел, че издадената на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ заповед № 12-01-352/09.09.2022 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ е връчена на ищеца при условията на отказ, удостоверен от двама свидетели на 19.09.2022 г. и същата е законосъобразна от формална страна, тъй като при издаването й е спазена разпоредбата на чл.195 КТ – нарушението е описано с неговите обективни и субективни признаци. Посочил е, че е налице известна неприцизност при формулиране на точното нарушение на трудовата дисциплина, но същата не е до степен, затрудняваща разбирането на това в какво се изразява нарушението. Съдът е съобразил, че по изложените в заповедта факти относно извършена полицейска акция на 27.08.2022 г. на територията на жп гара „Дружба“, страните нямат спор, а и същите се установяват от събраните по делото писмени доказателства – отговор от Второ РУ „Полиция“ при ОДМВР ГР.Б. от 3.11.2022 г., заповед за задържане на лице от 27.08.2022 г. и доклад от ръководителя на Бизнес център Б. до директора на Поделение за товарни превози П. от 1.09.2022 г. Приел е, че съгласно изложените в оспорената заповед факти и обстоятелства, допуснатото от ищеца нарушение на трудовата дисциплина се изразява в това, че на 27.08.2022 г. е съхранявал на работното си място пълни туби с гориво с различна вместимост, като се е възползвал от служебното си положение противозаконно да ги присвои с цел извличане на изгода за себе си или за другиго. Това нарушение е квалифицирано от работодателя като такова по чл.190, ал.1, т.4 и т.7 КТ, които кореспондират частично на нормите на чл.187, т.8 –злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието и на т.10 КТ – неизпълнение на трудови задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за вътрешния трудов ред, в КТД или определени при възникването на трудовото правоотношение. От съдържанието на издадената заповед е видно, че на ищеца е наложено наказание дисциплинарно уволнение за това, че с поведението си е злоупотребил с доверието на работодателя и е уронил доброто му име пред трети лица /“Лукойл България“ ЕООД/, както и за неизпълнение на конкретни задължения, обективирани в заповед № 209/28.04.2015 г. на управителя на БДЖ „Товарни превози“, в длъжностната му характеристика и във вътрешния трудов правилник. Възраженията на въззивника-ищеца, че по делото не са ангажирани доказателства, обосноваващи извод за съпричастността му към твърдяното съхранение на намерените на работното място туби с гориво с цел присвояване, са приети за неоснователни от въззивния съд по следните съображения: при съобразяване на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства – показанията на св. П. и П., установяващи събитията около извършената от органите на МВР проверка на гарата на 27.08.2022 г., довели до задържането на ищеца и на още един работник за 24 часа, както и на писмените обяснения на ищеца, дадени по реда на чл.193 КТ, че в този ден на смяна в маневрената бригада са били трима души, като по време на полицейската проверка един от тях не е бил на място, може да се обоснове извода, че именно ищеца и другия работник на смяна са съхранявали на работното си място туби, пълни с гориво и по този начин са нарушили задължения, възложени им от работодателя със заповед № 209/28.04.2015 г. на управителя на БДЖ „Товарни превози“ и описани подробно в заповедта за уволнение. Приел е, че така описаните действия могат да бъдат подведени под правното основание чл.190, ал.1, т.4 КТ, тъй като представляват такива, които не оправдават доверието на работодателя - очакването, че служителят ще се отнася отговорно към изпълнение на служебните си задължения, ще се стреми да опазва имуществото на работодателя, респ. ще се въздържа от посегателства спрямо него, като тежестта на извършеното нарушение е достатъчна за да обуслови налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Въззивният съд е посочил, че дори и да бъде възприета тезата на ищеца, че той няма отношение към намерените на територията на гарата туби с гориво, то безспорно последният е бил длъжен да изпълни възложените му със заповед № 209/28.04.2015 г. на управителя на БДЖ „Товарни превози“ и с вътрешния трудов правилник, задължения да уведоми ръководството за установеното количество гориво в туби на територията на гарата с цел да се избегне увреждане на товара и съответно нанасянето на вреда на дружеството-работодател. От данните по делото е установено, че от една страна няма как въпросните туби с гориво са не бъде забелязано от служителите на смяна, а от друга – че това не е първият случай на посегателство върху намиращо се на гарата гориво, поради което и служителите, които са били на смяна е следвало да бъдат по-стриктни при спазване на задълженията си, за които са били инструктирани ежедневно. При така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора, поставените от касатора процесуалноправни въпроси не могат да обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на въпроса ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Повдигнатите процесуални въпроси макар и да покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК нямат претендираното от касатора значение, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие със сочената от касатора задължителна и казуална практика на ВКС, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в разрешаването на материалноправния спор, а проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Преценката на въззивния съд относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност – мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, очертан с въззивната жалба на ищеца и отговора на ответника, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Отделно от това, в касационната жалба и изложението касаторът не сочи кои конкретни доказателства, надлежно събрани по делото, не са обсъдени от въззивния съд и съответно какво е тяхното значение за спора, т.е. формулираните въпроси са обосновани с оплакванията на касатора във връзка с възприетата от въззивния съд фактическата обстановка и преценката на събраните по делото доказателства, т.е. с доводи за необоснованост на съдебното решение. Така възприетата от съда фактическа обстановка обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288, ал.1 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността и неправилността на решението не са сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК. Позоваването на необосноваността във фазата по допускане на касационно обжалване има значение само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, каквито в конкретния случай не се твърдят и не се разкриват от съдържанието на въззивното съдебно решение. С оглед изложеното, повдигнатите въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на обжалваното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. На насрещната страна следва да присъдят на основание чл.78, ал.3 вр. ал.8 ГПК, своевременно поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство, които са в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,