Решение № 19055 от 12.10.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 40310/2025 г.

Гражданско дело № 20251110140310 по описа за 2025 година Производството е по реда на глава XIII от Гражданския процесуален кодекс. Образувано е по искова молба, подадена от Д. И. Д. срещу „Н.-2“ ООД, с която (след няколкократни уточнения) са предявени следните искове: 1) за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 593,73 лв., представляваща трудово възнаграждение, дължимо за периода от 1.04.2024 г. до 18.04.2024 г. включително, 2) за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 339,27 лв., представляваща обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода от 19.04.2024 г. до 1.05.2024 г., 3) за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 419,85 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 1.02.2024 г. до 11.07.2024 г., 4) за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 348,32 лв., представляваща неполучено обезщетение за временна неработоспособност, поради неподаване от работодателя на болничен лист от 2.05.2024 г. пред НОИ, като всички суми се претендират ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.07.2026 г., до окончателното погасяване на вземането, както и 5) за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за забава в размер от 152,79 лв., начислено за периода от 1.05.2024 г. до 17.07.2025 г. върху сумата в размер от 933 лв., представляваща сбор от вземанията на ищеца за трудово възнаграждение и обезщетение за недопускане до работа. Ищецът твърди, че с ответника били в трудово правоотношение, възникнало на основание трудов договор от 01.02.2024 г., по което изпълнявал трудова дейност до 18.04.2024 г. Твърди, че впоследствие ползвал отпуск по болест за периода 02.05.2024 г. - 15.05.2024 г., като представил болничен лист на работодателя своевременно. На 19.04.2024 г. се явил на работа, но ответникът го уведомил, че ще отваря друг офис, в който ще бъде продължено трудовото правоотношение на ищеца и ограничил достъпа му до работното място. Намерението на ответника за продължаване на тази дейност така и не се осъществило. На 11.07.2024 г. ответникът подал в НАП уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ за прекратяване на трудовия договор на основание “по взаимно съгласие”, като бил посочил задна дата на прекратяване - 01.04.2024 г., която не отговаряла на реалното развитие на правоотношението, тъй като към тази дата не е налице фактическо прекратяване. Ищецът твърди, че през същия период имал сключен втори трудов договор с дружеството „У. Б. 2014“ ООД, ЕИК •••••••••. Трудовият договор с „У. Б. 2014“ ООД се отнасял до същата длъжност, която изпълнявал по трудовото правоотношение с ответника, тъй като работел в офис, находящ се в гр. •••••, бул. ••••••••••, собственост на „У. Б. 2014“ ООД, който бил отдаден на фирма „Н.-2“ ООД по договор за франчайз. По същия болничен лист вторият работодател бил изпълнил законовите си задължения и е подал в НОИ необходимите документи съгласно чл. 10 от Наредбата за паричните обезщетения и помощи от ДОО (НПОПДОО). В резултат на това НОИ бил е изплатил парично обезщетение за временна неработоспособност по това правоотношение. Твърди, че ответникът по настоящото дело не бил подал болничния лист в НОИ, въпреки че ищецът го бил представил своевременно. Това представлявало неизпълнение на задължение по чл. 10 от НПОПДОО и довело до неизплащане на полагаемото се обезщетение, въпреки че ищецът бил осигурено лице към датата на настъпване на временната неработоспособност. Вследствие на това ищецът бил понесъл имуществена вреда в размер на 348,32 лв., представляваща дължимо обезщетение за периода 02.05.2024 г. - 15.05.2024 г., което би следвало да получи, ако ответникът бил изпълнил задължението си. С уточнителна молба от 9.10.2025 г. ищецът уточнява, че периодът на действие на трудовия договор с ответника бил 1.02.2024 г. до 1.04.2024 г. Уточнява, че през периода 19.04.2024 г. - 01.05.2024 г. се явявал на работното място, но поради отнет ключ за офиса от работодател и поради невнасяне на оборотни средства от негова страна, упражняването на трудова дейност било възпрепятствано. Твърди, че бил представил болничен лист на 02.05.2024 г. на ответника. Претендира изплащане на вземането от 933 лв. за трудово възнаграждение в брутен размер. Уточнява, че периодът на претендираното вземане за обезщетение за забава върху сумата от 933 лева е от 01.05.2024г. до 17.07.2025г., а размерът на лихвата за забава за този период е в размер на 152.79 лева. Обезщетение за забава върху обезщетението за неплатен годишен отпуск претендира от датата на предявяване на исковата претенция до окончателното заплащане, като изрично заявява, че не претендира лихва за забава до датата на предявяване на иска. Заявява, че оттегля претенцията си за заплащане на обезщетение по чл.344, ал.1, т.З КТ, тъй като в действителност тя била обусловена от иск за установяване на незаконността на уволнението. Уточнява, че фактическите обстоятелства, които формират претенцията за заплащане на сума в размер на 348,32 лева били породени от това, че вследствие на неправомерното поведение на работодателя, изразяващо се в неподаване на болничния лист в НОИ бил понесъл имуществена вреда, представляваща обезщетение за периода 02.05.2024 г. - 15.05.2024 г., което би следвало да получи от НОИ, ако ответникът е бил изпълнил именно това си задължение. Подадена е и уточнителна молба от 8.07.2026 г. от ищеца, с която сочи, че претендира сумата от 593,73 лв., представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода от 1.04.2024 г. до 18.04.2024 г. включително, както и сумата от 339,27 лв., представляваща обезщетение за незаконно недопускане до работа за периода от 19.04.2024 г. до 1.05.2024 г. В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е подал отговор на исковата молба. В проведените по делото открити съдебни заседания ищецът поддържа исковата молба, а ответникът не се явява и не взема становище. Ищецът, едва в последното съдебно заседание, след събиране на доказателствата, е направил искане за постановяване на неприсъствено решение, което съдът е оставил без уважение, в съответствие с приетото в решение № 36 от 18.02.2020 г. по гр.д. № 3334/2019 г. на ВКС, I V г.о., постановено по въпроса до кой момент от процеса пред първоинстанционния съд може да се направи искане по чл. 238, ал. 1 ГПК. ВКС приема, че искането на ищеца за постановяване на неприсъствено решение следва да бъде направено в първото по делото съдебно заседание, на което ответникът не се е явил, като съдът дължи произнасяне по направеното искане, в същото съдебно заседание. Липсата на своевременно направено искане за постановяване на неприсъствено решение в първото по делото съдебно заседание води до липса на задължение на съда да се произнесе с определение по направено в последващ момент /в хода на устните състезания/ искане за постановяване на неприсъствено решение, както и до постановяване на такова. В случая първото редовно проведено по делото съдебно заседание е било на 29.06.2026 г., като тогава искане за постановяване на неприсъствено решение не е било направено от ищеца. Вместо това същият е ангажирал доказателства и е направил доказателствени искания, като същевременно в рамките на настоящия процес предяви и искове по чл. 344, ал. 1 КТ, които бяха отделени за разглеждане в друго производство. Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна: От представения по делото трудов договор № 106 от 1.02.2024 г. се установява, че между ищеца Д. Д. и ответника „Н.-2“ ООД е съществувало трудово правоотношение, по силата на което Д. Д. е изпълнявал длъжността „касиер И.“ с месторабота в гр. ••••• при условията на 8-часов работен ден, с трудово възнаграждение в размер от 933 лв. Трудовият договор е бил сключен за неопределен срок. Бил е сключен и допълнителен трудов договор № 47 от 9.03.2023 г. между ищеца Д. Д. и „У. Б. 2014“ ООД, за длъжността „касиер“ с място на работа гр. •••••, магазин Метро, бул. „••••••••••“, с посочено непълно работно време – 1 час, с основно месечно трудово възнаграждение в размер от 97,50 лв. Установява се, че в полза на ищеца Д. са били издадени 2 бр. болнични листове от 2.05.2024 г., с които му е бил определен отпуск поради временна неработоспособност за 14 календарни дни, считано от 2.05.2024 г. до 15.05.2024 г. Болничен лист № Е202400••••• е бил издаден с посочен работодател „Н.-2“ ООД, а болничен лист № Е202400••••• е бил издаден с посочен работодател „У. Б. 2014“ ООД. От справка от 16.06.2025 г. за изплатени парични обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване чрез НОИ се установява, че в полза на ищеца е било изплатено обезщетение в размер от 165,45 лв. по болничен лист № Е202400••••• с посочен осигурител „У. Б. 2014“ ООД. От справка за всички подадени уведомления по чл. 62, ал. 5 КТ за ищеца за периода от 1.07.2024 г. до 29.07.2024 г. се установява, че от „Н.-2“ ООД е било подадено уведомление за прекратяване на трудовия договор по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, с посочена дата на прекратяване 1.04.2024 г. и дата на деклариране – 11.07.2024 г. По делото не се твърди и не се установява ищецът да е получавал заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, по силата на която същото да е било прекратено, считано от 1.04.2024 г. Ищецът твърди, че прекратяването на трудовото правоотношение е настъпило на 11.07.2024 г. По делото е разпитана свидетелката Ц. М., чиито показания съдът кредитира като ясни, непротиворечиви и последователни, която сочи, че ищецът е работил в офис на „И.“ на първия етаж в магазин на веригата „Метро“ на бул. ••••••••••. Сочи, че през април 2024 г. ищецът идвал на работа, но в един момент през месец април офисът на „И.“ затворил. Въпреки това ищецът продължил да идва през 2-3 дни и да пита дали свидетелката и други работещи са виждали някой от офиса или началниците му. По делото са представени справки от „И.“ АД, от които е видно, че оператор-касиер с име Д. Д. е извършвал касови операции за периода от 1.04.2024 г. до 18.04.2024 г. в офис на представител на „И.“ АД, а именно „У. Б. 2014“ ООД. По делото е прието заключение по съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като компетентно изготвено и обосновано, и от което се установява, че за периода от 1.02.2024 г. до 11.07.2024 г. ищецът има право на 9 работни дни платен годишен отпуск, като за този период обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ ще е равно на 419,85 лв./214,67 евро. Според вещото лице за периода от 2.05.2024 г. до 15.05.2024 г., за който е издаден първичен болничен лист № Е202400•••••, се съдържат 8 р. дни, като от тях 2 са за сметка на работодателя и 6 р. дни са за сметка на НОИ. Размерът на обезщетението за 2 работни дни за сметка на работодателя е 68,75 лв., а за 6 работни дни временна неработоспособност, изплащани от НОИ, е 165,45 лв. При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи: Предявени са обективно и кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 128, т. 2 КТ, чл. 213, ал. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ, чл. 162, ал. 3 КТ, вр. чл. 40, ал. 5 КСО и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По иска по чл. 128, т. 2 КТ: По този иск в доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че в периода, за който претендира присъждане на трудово възнаграждение, между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, че е престирал съобразно уговореното, а за ответника е възникнало задължението за заплащане на месечно трудово възнаграждение в претендирания размер. В случая се установява, че между страните е бил сключен трудов договор на 1.02.2024 г., като по делото не се твърди и не се установява на ищеца да е била връчена заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, по силата на която трудовото правоотношение между страните да е било прекратено, считано от 1.04.2024 г. Съгласно чл. 335, ал. 1 КТ, трудовият договор се прекратява писмено, а съгласно чл. 335, ал. 2 КТ, регламентиращ моментът на прекратяване на трудовото правоотношение, трудовият договор се прекратява: при прекратяване с предизвестие - с изтичането на срока на предизвестието; при неспазване на срока на предизвестието - с изтичането на съответната част от срока на предизвестието; при прекратяване без предизвестие - от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването на договора. В случая вписаното основание за прекратяване на трудовото правоотношение, според представената справка от НАП, е чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, което основание за прекратяване е без предизвестие. В този случай трудовият договор се прекратява от момента на получаването на писменото изявление за прекратяване на договора. Ищецът не твърди, а и по делото не се установява, до него да е достигнало писмено изявление за прекратяване на договора към 1.04.2024 г. Ето защо трудовото правоотношение между страните е било налице в процесния период – от 1.04.2024 г. до 18.04.2024 г. По делото се установява, че ищецът в този период е полагал труд – в този смисъл са както свидетелските показания, така и справката, представена от третото за делото лице – „И.“ АД, от която е видно, че ищецът е изпълнявал длъжността „касиер“ в обекта на бул. •••••••••• в гр. •••••. Ответникът не оспорва това обстоятелство. В тази връзка съдът съобразява, че ищецът е работил по допълнително трудово правоотношение при друг работодател, който е вписан в справката, представена от „И.“ АД. И при двамата работодатели обаче ищецът е изпълнявал една и съща длъжност, като е дължал една и съща престация – видно от трудовия му договор с ответника, ищецът е изпълнявал именно длъжността „касиер И.“. При това положение на ищеца се дължи трудовото възнаграждение за посочения период. Ответникът не твърди и не установява да го е заплатил. Съдът изчисли размерът на дължимото възнаграждение по реда на чл. 162 от ГПК, като съобрази броя работни дни през април 2024 г., броя отработени дни в периода от 1 до 18 април 2024 г., както и размера на брутното трудово възнаграждение на ищеца, като намира, че за този период на ищеца се дължи сумата от 593,73 лв. (303,57 евро). Следователно предявеният иск по чл. 128, т. 2 КТ е основателен в пълен размер и следва да бъде уважен. По иска по чл. 213, ал. 2 КТ: По този иск в доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че през процесния период е бил в трудово правоотношение с ответника, че не е бил допускан на работа, въпреки че се е явил на работното си място. В случая по изложените по-горе съображения се установява, че между страните е съществувало трудово правоотношение, като датата на прекратяването му е 11.07.2024 г., според признание на самия ищец, което съдът съобразява по реда на чл. 175 ГПК. Не се твърди и не се установява преди тази дата на ищеца да е била връчвана заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, а предвид посоченото според уведомлението до НАП основание, моментът на прекратяване на трудовото правоотношение в случая ще е получаването на писменото изявление за прекратяване на договора. От свидетелските показания на свидетелката М. се установява, че през април 2024 г. достъпът на ищеца и на негов колега до офиса на „И.“ в магазин на веригата „Метро“ на бул. „••••••••••“ е бил ограничен. Ищецът е идвал многократно до работното си място, но е бил възпрепятстван да изпълнява трудовите си функции. Ответникът не твърди и не установява обстоятелства, които да изключват отговорността му по чл. 213 КТ. При това положение на ищеца се дължи обезщетение за недопускане до работа по чл. 213 КТ. Съдът изчисли размерът му, като взе предвид броя на работните дни, в които ищецът не е бил допуснат до работа – от 19 април до 30 април 2024 г. (1-ви май е почивен ден), както и размера на брутното му трудово възнаграждение, като намира, че дължимото обезщетение е в размер от 339,27 лв. (173,47 евро). Следователно предявеният иск по чл. 213 КТ е основателен в пълен размер и следва да бъде уважен. По иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Ищецът претендира законна лихва за периода от 1.05.2024 до 17.07.2025 г. върху сумата от 933 лв., представляваща сбор от дължимо трудово възнаграждение и обезщетение за недопускане до работа. С цел прецизност, следва да се определи дължимата законна лихва върху всяко от вземанията. По отношение на двете вземания работодателят изпада в забава, считано от 1.05.2024 г. Краен момент на обезщетението е денят, предхождащ датата на подаване на исковата молба, доколкото считано от тази дата, ищецът претендира законна лихва като последица от уважаване на исковете. Върху главницата от 593,73 лв. се дължи обезщетение за забава за посочения период в размер от 95,86 лв. (49,01 евро). Върху главницата от 339,27 лв. се дължи обезщетение за забава за посочения период в размер от 54,77 лв. (28,01 евро). Общият размер на вземането за обезщетение за забава е 150,63 лв. (77,02 евро). До този размер искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен, а до пълния предявен размер от 152,79 лв. (78,12 евро) – отхвърлен. По иска по чл. 224, ал. 1 КТ: По този иск в тежест на ищеца е да докаже, че е работил по трудово правоотношение с ответника за посочения в исковата молба период, размера на неизползвания платен годишен отпуск, на дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск, респ. на последното брутно трудово възнаграждение. По изложените по-горе съображения се установява, че страните са били в трудово правоотношение, считано от 1.02.2024 г. Ищецът признава, че трудовото правоотношение е било прекратено, считано от 11.07.2024 г. Не се установява то да е било прекратено в по-ранен момент, отново по изложените по-горе съображения. При това положение на ищеца се дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Не се твърди и не се установява за процесния период ищецът да е ползвал платен годишен отпуск, като в тази връзка съдът съобразява и че ответникът е възпрепятствал вещото лице да извърши пълна проверка относно отразеното в счетоводството му, което обстоятелство преценява по реда на чл. 161 ГПК. Според заключението на вещото лице, за периода от 1.02.2024 г. до 11.07.2024 г. ищецът има право на 9 работни дни платен годишен отпуск, като за този период обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ е равно на 419,85 лв./214,67 евро. С оглед изложеното, предявеният иск по чл. 224, ал. 1 КТ е основателен и следва да бъде уважен в цялост. По иска по чл. 162, ал. 3 КТ, вр. чл. 40, ал. 5 КСО: По този иск в тежест на ищеца е да докаже, че е работил по трудово правоотношение с ответника за посочения в исковата молба период, че е ползвал отпуск за временна неработоспособност през твърдения период от 2.05.2024 г. до 15.05.2024 г., размера на дължимото обезщетение за временна неработоспособност, както и че твърдените в исковата молба действия и бездействия на работодателя във връзка с обявяването на болничния лист пред НОИ са довели до причиняване на вреди за ищеца, изразяващи се в неполучено обезщетение за временна неработоспособност за периода, за който е издаден болничният лист. По изложените по-горе съображения, които съдът не намира за нужно да преповтаря, се установява, че за периода от 2.05.2024 г. до 15.05.2024 г. страните са били в трудово правоотношение. Установява се, че ищецът е имал издаден в негова полза болничен лист за периода от 2.05.2024 г. до 15.05.2024 г. Не се установява обаче бездействия на ответника да са довели до настъпване на вреда за служителя – неполучаване на дължимото обезщетение за временна неработоспособност. Не се установява ответникът да е получил от ищеца болничния лист, така че за него да възникне задължение да го представи в съответното териториално поделение на НОИ в предвидения в чл. 40а КСО срок. Въпреки че ищецът е навел твърдения в тази насока и е представил справки от НОИ, същият не е доказал в условията на пълно и главно доказване, че е предоставил на работодателя осигурител болничния лист. Фактът, че е представил другия издаден в негова полза болничен лист на работодателя по допълнителното трудово правоотношение не доказва посоченото обстоятелство по отношение на ответника по настоящото дело. Ето защо предявеният иск по чл. 162, ал. 3 КТ, вр. чл. 40, ал. 5 КСО следва да бъде отхвърлен. По разноските: При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. Ищецът е поискал присъждане на съдебни разноски. Представен е договор за правна защита и съдействие, съдържащ и разписка за платената в брой сума, от който е видно, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е в размер от 1200 лв. Съобразно уважената част от исковете, на ищеца следва да се присъди сумата в размер от 974,55 лв. (498,28 евро). Ответникът не е направил искане за присъждане на разноски по делото. Така мотивиран, Софийски районен съд