Решение № 129 от 14.2.2026 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 4048/2024 г.

Предявени са обективно кумулативно съединени искове по чл. 229, ал.1, т.9 /предишна т.8/, във връзка с чл. 212, ал.5, т.2, предложение второ от ЗМВР от 1997 г. /отменен/ и по чл. 212, ал.1, т.3, във връзка с чл. 211, ал.5, т.2, предложение второ от ЗМВР от 2006 г. /отменен/, както и иск по чл. 86 ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба на К. Д. Н. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието. Ищецът твърди, че до 25.03.2024 г., когато служебното му правоотношение било прекратено поради навършване на пределна възраст, е работил като държавен служител - надзирател от надзорноохранителния състав на ответника ГД „ИН” при Министерство на правосъдието, с местоизпълнение на служебните му задължения - Затвора гр.Стара Загора.

По - точно в исковия период от 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г., ищецът изпълнявал служебните си задължения в ЗОЗТ „Черна гора“ към Затвора гр.Стара Загора.

През времетраене на служебното му правоотношение, ищецът работил на сменен режим на работа, като работните му смени са изпълнявани по предварително утвърден от Началника на Затвора гр.Стара Загора месечен график, а работното му време се е изчислявало сумирано за отчетен период, който в исковия период е бил тримесечен.

Работното време на ищеца като служител, работещ в условията на сумирано изчисляване на работното време /СИРВ/, се изчислявало в часове на отчетни тримесечия по следния начин:

Всички изработени часове от ищеца в отчетното тримесечие се сумирали и в случаите, когато надвишават нормата работно време за съответния отчетния период, часовете над установеното работно време представлявали за служителя положен от него извънреден труд, който, съгласно относимите разпоредби на ЗМВР, в периода от 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г. следвало да му бъде компенсиран с допълнително възнаграждение за извънреден труд за часовете до 50 часа на отчетен период и допълнителен платен отпуск за часовете извънреден труд над 50 часа на тримесечие.

Нормата работно време за служителите, работещи при СИРВ, измерваща се в работни часове, била с различна продължителност, като същата варирала от 480 часа /при месец с 19 работни дни в отчетното тримесечие/ до 520 часа /при месец с 23 работни дни в отчетно тримесечие/. Същата се образувала като се сумират броя на работните дни от всеки месец в тримесечието/ или от работните дни в месеца и полученото число се умножи по 8 /колкото е нормалната продължителност на работното време по часове по трудовото законодателство, в частност и по ЗМВР/.

За определяне на индивидуалната норма работно време за отчетен период на съответния служител от общия брой нормативно определени часове по горепосочения начин се приспадали дните /приведени отново в работни часове/, в които служителят е ползвал законоустановен платен отпуск /редовен годишен, допълнителен или поради временна неработоспособност/, като за целта всеки ден ползван платен отпуск се приравнявал на 8 часа, колкото е нормалната продължителност на работния ден.

Изчисляването на отработените часове за отчетен период ставало в края на периода или началото на следващия такъв, тъй като по времето на полагане на самия труд, поради спецификата на работния режим на смени и работното време при СИРВ не можело да се установи дали е налице превишаване на нормата или не, защото било възможно да има периоди с по-голямо натоварване, които до края на отчетния период да бъдат компенсирани с почивки, и едва тогава можело да се установи дали съответния служител е изработил нормативно установената за него норма, или общият брой изработени часове надвишават индивидуалната му норма за периода, като във втората хипотеза часовете труд над установената нормална продължителност на норматива часове, представлявала за съответния служител - извънреден труд.

Претендира, че през времетраенето на служебното му правоотношение с ГДИН, работодателят му - ответната Дирекция, не е изчислявал правилно работното му време, което е довело до ощетяването му, тъй като през цялото време ищецът е полагал труд над установената норма работното време, който нито е бил отчитан от работодателя му правилно, нито му е бил заплащан по съответния ред, или пък компенсиран с допълнителен платен отпуск, който да може да ползва.

В исковия период - от началото на 2003 г. до 31.12.2011 г. ищецът е работил по предварителен месечен график, изготвящ се ежемесечно в затвора, като е давал по график всеки месец 12 часови смени - дневни и нощни в следния алгоритъм - дневна 12-часова смяна, нощна 12-часова смяна, последвани от два дни междудневна почивка. По посочения начин се твърди, че съобразно броя на работните дни в тримесечието, ищецът е полагал минимум 46 броя 12-часови смени по график. Допълнително към тях ищецът е давал и по 1 или 2 бр. 12-часови допълнителни смени месечно на външно охраняем пост, по време на които са охранявали лишени от свобода по време на болнично лечение в болница на територията на гр.Стара Загора или конвой и охрана на лишени от свобода при работата им извън територията на затворническото общежитие.

Твърди, че заради характера на изпълняваната от него постова дейност, не са му били предоставяни и не е могъл да ползва същинска почивка за хранене през работните смени, защото не е могъл да напуска поста си, без разрешение на прекия си ръководител. А в случаите, когато му е осигурявано време за хранене, е бил длъжен да остава на територията на Затвора, продължавал е да е под ръководството и на разположение на началника си и е бил длъжен да изпълнява неговите нареждания по всяко време, в това число и такива за прекъсване на храненето и изпълнение на конкретни задачи.

Поради естеството на изпълняваната от него работа по време на дежурствата му, ищецът през цялото времетраене на смяната фактически е изпълнявал специфичните за длъжността му служебни задължения без възможност да се отклонява от тях и нито е била предоставяна почивка за хранене и отдих по време на смяната, нито е могъл изобщо да ползва такава, поради самото естество на надзорно-охранителната дейност в ГДИН. През цялото време на смяната, същият бил длъжен да се намира на територията на ЗО „Черна гора“ към Затвора Стара Загора, без да може да напуска територията на същия; в специфичното работно облекло и оборудване; под ръководството на прекия си ръководител и със задължението да изпълнява неговите заповеди във всяка една минута.

Въпреки посоченото обаче, ответникът ГДИН не е отчитал пълната продължителност на положения от него труд по време на работните му смени, като не включвал към работното му време, времето, което ищецът е ползвал, за да се нахрани по време на смяната, което ответникът квалифицирал като „почивка за хранене”, а такава ищецът не е могъл да ползва поради спецификата на изпълняваната от него дейност и непрекъсваемостта на работния процес и изискването за постоянна бойна готовност.

По описания начин се твърди, че от работните часове за всяко 12-часово дежурство на ищеца били приспадани като „почивки за хранене”, които не са му осигурявани и не е могъл да ползва по 45 минути.

В периода от началото на 2008 г., поради влизане в сила на заповед № ЛС-03- 1182/10.10.2007 г. на Министъра на правосъдието, при сумиране на работното му време, от работните часове за тримесечията били изваждани по 4 часа от 24-часовите смени, под предлог, че същите часове съставлявали „почивка за отдих”, защото съответният служител не бил на самия пост. Твърди се, че през тези часове от всяко дежурство, ищецът е продължавал да „носи службата” си, като имал задължението и е бил на разположение на прекия си ръководител и в постоянна готовност да изпълнява специфичните си задължения при необходимост и по негова писмена или устна заповед.

Освен това, ответникът ГДИН, не включвал в изработените от ищеца часове - времето за инструктаж, развод, приемане, сдаване, развод и освобождаване от дежурство, което било част от работното му време и служебни задължения и безспорно представлявали „действия при изпълнение на служебните задължения” по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ЗМВР.

Ищецът твърди, че за него тези минути и часове представлявали работното време, което следвало да бъде сумирано с останалите отработени часове за тримесечието. По заповед на съответния началник, ищецът бил задължен да идва на работа 30 минути преди всяка смяна по график за извършване на инструктаж и приемане на смяната и да остава още 30 минути след приключване на смяната за сдаване на дежурството.

Това правело продължителността на всяко негово дежурство по 13 часа - за 12 часовите смени, съответно по 25 часа - за 24-часовите.

По време на инструктажа - ищецът заедно с другите застъпващи на смяна надзиратели, е бил запознаван с оперативната обстановка, с разпределението на постовете, със станалите произшествия през изминалата смяна, особеностите на съответните постове, текущите задачи; при развода, и отвода, същите били развеждани до съответния пост, на който е следвало да застъпят на смяна и съответно отвеждани от него от по-горестоящия им ръководител; при приемането и сдаването на поста - приемащия и сдаващия дежурството служители са се запознавали с особеностите на конкретния пост; попълвали са постова книга, докладвали са за резултатите от дежурството, особености, инциденти и т.н.

Също така твърди, че през посочения период ГДИН не е отчитала като част от работното време на ищеца извършваните от него претърсвания и обиски и т.н. служебни занятия, които били извършвани през дните, които са му се полагали за междудневна почивка и за които в периода до 2010 г., ответникът ГДИН не е водил нарочна документация.

Претърсванията и/или обиските били с минимална продължителност от 2-3 часа на отчетен период, а служебните занятия за повишаване квалификацията на ищеца са се провеждали ежемесечно на територията на Затвора Стара Загора, като тяхната продължителност била минимум по 3 часа на месец. След 2010 г. тези допълнителни дейности на надзорно-охранителния състав на Затвора Стара Загора започват да се водят в нарочни книги, като конкретната им продължителност могла да бъде установена от тях, но същите не са били по-малко от 2-3 часа на тримесечие за претърсвания/обиски и минимум 3 часа месечно за служебните занятия.

Видно от гореизложените фактически обстоятелства, през целия исков период от началото на 2003 г. до 31.12.2011 г., ответната ГДИН, не е отчитала в пълнота всички положени от ищеца часове труд през отчетните тримесечия, което е довело до системно ощетяване на последния, предвид невъзможността му да ползва предвидените компенсации за положен от него извънреден труд, а същият претендира, че през цялото време е работил в условията на такъв труд.

Спорните обстоятелства между ищеца и ответника в исковия период от началото на 2003 г., когато е била в сила ЗМВР от 1997 г. до 31.12.2011 г. се свеждат до непризнаване, съответно неотчитане като работното време на: времето през времетраенето на неговите смени, използвано от ищеца за хранене /през всички дежурства/, т.нар. „неактивна част от дежурството”; непризнаване и неотчитане като част от работното му време на минутите и часовете, които съпътстват основната нарядна дейност, предхождат и следват самото дежурство; неотчитането на претърсванията, обиските и служебните занятия като част от работното време.

Посоченото непризнаване на изброените категории работни часове за такива, и съответно изключването им от изработеното от ищеца работното време за отчетен период, не намирало законова опора в нито един от специалните закони и подзаконови нормативни актове, приложими за ищеца през исковия период - ЗИН, ЗИНЗС, ППЗИН от 1990 г. и ППЗИНЗС от 2010 г., ЗМВР от 1997 г., ЗМВР от 2006 г. и НА по прилагането им.

Никъде в изброените специални за ищеца правни норми в нормативните актове не съществували такива, които да уреждат изрично по различен начин спорните факти, или да забраняват или ограничават приложението на общи правни норми от трудовото законодателство /КТ и ЗДСл и подзаконовите актове по приложението им/, даващи право на ищеца да претендира, че оспорваните часове и минути за него като служител работещ в режим на смени при СИРВ представляват работни такива и са част от работното му време. В ППЗМВР от 1998 г. съществувала правна норма - чл. 148, ал. 3, която предвижда че: „3) (Изм. - ДВ, бр. 39 от 2003 г.)

Времето за почивка на държавните служители, включително на работещите на смени, когато им е осигурена такава, не се включва в продължителността на работното време.” Видно от самото съдържание на цитираната разпоредба - невключването в работното време на минутите, часовете, предоставени за „почивка” не се изключват по общо правило за всички служители на МВР, в това число и за тези, работещи на смени, а по изключение - доколкото и ако им е осигурявана такава.

Въпрос на доказване било дали е предоставяна изобщо такава възможност на ищеца да се ползва от същинска почивка по време на всяко дежурство, като в този смисъл, ищецът твърди, и със свидетелски показание ще доказва, че на практика в нито едно от положените от него дежурства през годините не е ползвал „почивка” за хранене или за отдих по време на дежурство, че прекият му ръководител не е издавал нарочна заповед - кога през времетраене на дежурството да почива и не го е освобождавал от носенето на службата; нито пък е имал възможност за реално ползване на каквито и да е същински почивки с пълно откъсване от служебните задължения и прякото ръководство на прекия началник, поради самото естество на извършваната от него надзорно-охранителна дейност. По време на т.нар. „почивки” по време на смените си, ищецът не се е откъсвала напълно от изпълнението на служебните си задължения; бил с работно облекло и с пълно бойно снаряжение и на място, указано му от прекия му началник на територията на ЗО „Черна гора“ към Затвора Стара Загора, като дори когато не е бил ангажиран пряко с осъществяване на специфичните си правомощия, последният нито е могъл да напуска района на ЗО „Черна гора“ към Затвора Стара Загора, нито е могъл да съблече униформата си, и да свали снаряжението си, нито да изключи станцията си, нито пък да прекара определеното за „почивка” време на определено от него самия място и както намери за добре. През цялото времетраене на дежурството, в това число и през минутите, които евентуално са му били предоставяни за хранене/отдих, същият е оставал на разположение на прекия си началник, и „почивката” и в най-добрия случай, се е изразявала в „хапване” по време на смяната в самото поделение на общежитието към Затвора Стара Загора, ако има възможност за това и оперативната обстановка го позволява.

Посоченият ППЗМВР се е прилагал до 09.06.2006 г., когато бива отменен с ППЗМВР от 2006 г. в сила от 09.06.2006 г., в който на подзаконово нормативно н•••••••••• нямала нито една разпоредба, касаеща работното време на служителите от МВР, неговото отчитане и компенсиране. През целия исков период организацията на работното време, неговото отчитане и компенсиране ставало с вътрешноведомствени актове на МП и ГДИН, Началници на затвори, които не са били обнародвани и чиито конкретни разпоредби не са му известни.

Предполага, че непризнаването и неотчитането на спорните часове като работни такива, вероятно е намерило „законова” опора в посочените вътрешноведомствени актове на МП/ГДИН/ на Началника на Затвора Стара Загора, но последните актове, предвид техния характер, не са известни на ищеца и не могат да бъдат представени от него.

В случай, че ответникът се позове на разпоредби от такива вътрешноведомствени актове на МП, ГДИН, МВР, моли на основание чл. 15, ал. 3 от ЗНА, съдът да констатира тяхната материална незаконосъобразност, предвид прот••••••••••речието им с правни норми от по- висок ранг, вкл. и с посочената чл. 148, ал. 3 от ППЗМВР /която не изключва времето за „почивка” изобщо от работното време на служителите на МВР, а сочи - предпоставката последните да не бъдат включвани в работното време, а именно - ако са били осигурявани такива/ и да ги игнорира от доказателствения материал по делото.

Относно работното време и конкретно възможността при непрекъсваем работен процес да бъдат ползвани същински „почивки” съществувал нормативен акт на Европейския съюз /ЕС/ - Директива 2003/88/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време.

Директивата се прилагала във всички области на дейност в частната и публичната сфера с изключение на транспорта. Същата била приложима за страната като държава членка на ЕС и с подписването на договора за присъединяване на България в сила от 01.01.2007 г. - България е поела задължението да синхронизира, инкорпорира в националното си законодателство правото на Европейския съюз /ПЕС/, в това число и посочената Директива.

При анализа на българското трудово законодателство обаче правело впечатление, че същото - КТ, ЗДСл е в пълен синхрон с посочената Директива и трудовото законодателство на ЕС, още преди присъединяването към ЕС.

Разпоредбите в КТ, регламентиращи „времето за хранене” като част от работното време при непрекъсваем работен процес /чл. 155, ал. 3 от КТ/ и легалното определение на понятието „работно време” в ДР на КТ съществуват в кодекса на трудовото законодателство още преди присъединяване на РБ към ЕС.

Съгласно чл. 155, ал. 3 от КТ (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г., изм. - ДВ, бр. 25 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г.). В производства с непрекъсваем процес на работа и в предприятия, в които се работи непрекъснато, работодателят осигурявал на работника или служителя време за хранене през „работното време”.

Специалното законодателство - ЗМВР от 1997 г. и от 2006 г. също не правели изключение и са в пълен синхрон с общото национално и общностно законодателство, в лицето на КТ, ЗДСл, Директива № 2003/88/ЕО, но на практика редица основни принципи на трудовото законодателство вероятно са били погазвани от силовите ведомства, работещи по ЗМВР чрез използване на вътрешноведомствени актове и методи за налагане, основани на принципите на централизма и единоначалието.

Съгласно чл. 2 от посочената по-горе Директива 2003/88/ЕО на ЕС, „работно време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а "почивка" означава всеки период, който не е работно време”. Директивата, като част от вторичното право на ЕС, макар да няма директно приложение спрямо националните законодателства на държавите членки, било възможно да има по изключение „директно” действие за гражданин на държава членка, при която директивата не е достатъчно добре и напълно транспорирана, правната норма, на която същият се позовава е достатъчно ясна и точна по смисъл, и от нея могат да се извлекат права за гражданина и то по отношение на институциите на държавата членка, която не е синхронизирала напълно националното си законодателство с това на ЕС /а не спрямо друг/и гражданин/и/.

Ищецът счита, че попада именно в тази хипотеза в периода до нормативно установените промени в ЗМВР от 2014 г., които му признават като част от работното време - времето за отдих/хранене.

Отделно от директното приложение на самата Директива, въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време, е била предмет на разглеждане в решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/ по различни дела. С тези решения постановени по преюдициални запитвания, които са задължителни и за държавите членки като България, които не са отправили директни запитвания до ЕС, се давало тълкуване, че разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлявало работно време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено от работодателя.

Преюдициалните заключения на СЕС са правнообвързващи за всички национални юрисдикции, ако не са отправили преюдициално запитване по същия въпрос. Разпоредбите на правото на ЕС следвало да се прилагат по отношение на всички така, както ги е тълкувал СЕС. Поради това тълкувателните преюдициални заключения обвързвали по еднакъв начин всички субекти на правото на ЕС, поради което намирали приложение и при разглеждане на процесния казус.

Синхронизация на нормативно н•••••••••• с общото трудово законодателство и общностното такова, в силовите ведомства, работещи по ЗМВР, се извършило едва през края на 2012 г., когато бива приета първата обнародвана Инструкция на ЗМВР /в сила от 14.12.2012 г./, в която се изброяват дейностите, които се включват в работното време и сред тях са времето за хранене, времето за отдих при непрекъсваем работен процес; за инструктажи, приемане, сдаване, отвод, развод по време на дежурство.

Подобно разрешение е мотивирано от множеството заведени по места граждански дела за компенсиране на извънреден труд от служители на МВР против последната институция и структурните и териториалните й поделения, последвани и от образуваното т.д. №8 от 2013 г., по което било издадено ТР № 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, в което разграничителния критерий дали неактивната част от дежурствата при смени съставлява част от работното време бил възприет и посочения по-горе в ПЕС, а именно дали съответния служител е длъжен да е на територията на работното си място или може сам да разполага с времето си и дали по това време е на разположение или не със задължението да изпълнява служебните си задължения при необходимост.

Въпреки посочените нормативни и тълкувателни разрешения по въпроса за неактивната част на дежурствата при работа на смени, положението в ответната дирекция, след 2013 г., а още повече и с изменението на ППЗИНЗС от 07.03.2014 г. не се променило по отношение на непризнаването на онези часове труд, които съпътстват полагането на дежурствата - т.нар. инструктажи, приемане, сдаване, тъй като след 20.03.2014 г., ответната ГДИН му отчитала само по 12 часа за всяка 12-часова смяна и по 24 часа за всяка 24-часова смяна, без да се съобрази с тяхната реална фактическа продължителност, в която не са включвани инструктажите, и др. дейности при и по повод изпълнение на служебните задължения, изброени в чл. 16е, т. 3 от ППЗИНЗС.

Времето, през което ищецът е на инструктаж, приема и сдава дежурството си, както и освобождаването от дежурство от Началника на Затвора гр.Стара Загора съдържало всички характерни признаци на понятието за работно време, чиято легална дефиниция се намира в т. 11 от § 1 от ДР на КТ, а именно : „Работното време е всеки период от време, при което работникът е длъжен да изпълнява работата, за която се договорил” и безспорно представлявала „действия при изпълнение на служебните задължения”, съгл. § 1, т. 6 от ДР на ЗМВР, съгласно който: 6. „Действия при изпълнение на служебни задължения“ са такива действия или бездействия, които съставляват изпълнение на задължения, произтичащи непосредствено от заеманата длъжност.

Конкретно при държавните служители, с оглед спецификата на служебното правоотношение, като възникващо не по договоряне на страните, а с административен властнически акт от органа по назначаването, не можело да става и дума за договаряне на работното време, същото се определяло едностранно от органа по назначаване, а служителят само се съгласявал с него, подписвайки се в актовете за назначаване и встъпване в длъжност. В този смисъл, при определяне на това, кое време е част от работното време за държавните служители като ищеца, следвало да се изхожда от критерия „длъжен”.

Конкретно в силовите ведомства, при които принципите за централизъм, подчиненост и строга йерархичност са в основата на самото съществуване на тези системи, задълженията на държавния служител, в частност на ищеца се определяли от една страна в длъжностната му характеристика, а от друга от началниците му /чиито заповеди по силата на самите нормативни разпоредби има задължение да спазва/.

Предвид изложеното счита, че не е налице съмнение относно характера на съпътстващите дежурството при работа на смени дейности - те не са с пожелателен характер за съответния служител, а задължителни по силата на заповеди /писмени и устни/ на прекия му и по-горестоящите от него ръководители; служителят не може да определя нито дали, нито кога да се яви, съответно да си тръгне от работа, защото последните обстоятелства му се оказват от работодателя; по време на тях, ищецът е с работното си облекло и снаряжение, на разположение на своя пряк началник, изпълнява неговите разпореждания във всеки един момент /това особено личи при инструктажите, които обикновено се водят от прекия ръководител/ и престира работна си сила, която дори да не е основната и служебна функция по длъжностна характеристика, е жизнено необходима и свързана с последната, за да може конкретната система за сигурност да действа при спазване на принципите за ефективност, приемственост и единоначалие.

Конкретно, задължението на ищеца да бъде инструктиран преди започване на постовата си дейност на конкретен пост, е регламентирано на подзаконово н•••••••••• с ППЗИН и ППЗИНЗС. В чл. 305, 306, 307 и чл. 308 от последния НА изрично бивали регламентирани задълженията на инструктираните и инструктиращите служители, което еднозначно сочело за задължителния характер на този вид съпътстваща постовата дейност задачи. Съгласно разпоредбата на чл. 305 в първоначалната й редакция при обнародването на ППЗИНЗС от 02.02.2010 г., която била в сила до края на исковия период, служителите от надзорно- охранителния състав са били длъжни да се явят на работа 15 минути преди започване на инструктажа. По данни на ищеца такова било положението и преди началото на 2010 г. от самото начало на исковия период. По Заповед на Началника на затвора, ищецът е следвало да се явява на работа 15 минути преди инструктажа, или общо 30 минути преди самото застъпване на смяната и на конкретния предварително определен пост.

За задължението на служителя да сдаде/приеме своето дежурство, също едва ли има съмнение, че същото не може да стане на мига при приключване на работната смяна от един и застъпване от друг служител, защото имало изисквания както за информиране на приемащия, така и за попълване на книжа, за което е нужно време, което несъмнено се явявало работно за служителя, най-малкото защото процесът в надзорно-охранителната дейност на МВР е непрекъсваем по своята природа и службата не може да се преустановява самоволно и напуска, без да е застъпила на работа новата смяна /съгл. общото задължение на чл. 141, ал. 6 от КТ - (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г.) - „При производства с непрекъсваем процес на работа работникът или служителят не може да преустановява работата си до идването на сменящия го работник или служител без разрешение на непосредствения ръководител. В тези случаи непосредственият ръководител е длъжен да вземе необходимите мерки за идването на сменящ работник или служител.”/. Посочената обща разпоредба е реципирана и в ППЗИНЗС - чл. 311, ал. 5 от съшия. На подзаконово н•••••••••• задълженията, които съставляват част от работните функции на ищеца след приключване на постовата му дейност и застъпване на новата смяна са регламентирани в чл. 311, ал. 1 - до ал. 8 вкл., а преди влизане в сила на ППЗИНЗС, задълженията по приемане и сдаване на поста, по данни на ищеца били абсолютно същите и са се осъществявали извън нормативно установената продължителност на работната смяна, но не са му били отчитани като работно време. По време на същите ищецът е следвало да запознае застъпващия на смяна с оперативната обстановка, особености и станали произшествия, да обходят заедно поста и да проверят наличностите и изправностите на врати, прозорци, лишени от свобода и т.н., след което да докладва за резултатите от постовата си дейност на прекия си ръководител, а при станали инциденти и да напише докладна записка и докладва за това писмено. Едва след извършване на тези свои задължения, последващи самата постова дейност по охрана и наблюдение, ищецът бил освобождаван от своето дежурство и работната му смяна приключвала. По данни на ищеца, сдаването на всеки негов наряд и реалното му освобождаване от дежурство са ставали минимум 30 минути след законоустановения краен час на всяка негова смяна. По посочения начин реалната продължителност на всяка смяна на ищеца била минимум 13 часа.

По аналогичен начин и заради необходимостта от извършването на съпътстващите всеки наряд дейности - инструктажи, приемане-сдаване, освобождаване от наряд, продължителността и на смените на ищеца извън график за охрана на лишени от свобода при болничен престой и при работа, била минимум 13 часа, вместо нормативно установените 12 часа.

Нормата работно време за ищеца през отчетните периоди, които са били тримесечни през целия исков период се е образувала като се сумират броя на работните дни от трите месеца от тримесечието и се умножат по нормалната продължителност на работния ден - по 8 часа. Полученото число представлявало нормата работно време за ищеца през съответния отчетен период, като за исковите периоди същият е може да варира от 480 до 520 часа, взависимост от брой работни дни през съответните календарни месеци. Аналогично - при едномесечен отчетен период - нормата на ищеца варирала от 144 ч /при 18 р.дни/ до 184 ч. /при 23 р.дни/. Върху индивидуалната норма работно време се отразявало ползването на платен годишен отпуск, както и ползването на т.нар. болнични - на отпуски за временна неработоспособност, като 1 ден платен отпуск се равнявал на 8 часа, които се приспадат от индивидуалната норма работно време на ищеца при ползването на платени отпуски през периода.

За да се установи налице ли е или не неизплатен извънреден труд, следвало всички часове положен труд от ищеца, които за него са част от работното му време /наряди по график, и такива извън него, съпътстващите дежурствата трудови дейности - инструктажи, приемане, сдаване, отводи, разводи/, извършените непланирани други дейности, които са част от работното му време - да се сумират. Към тези часове е следвало да бъдат прибавени часовете, през които ищецът е полагал труд извън графика под формата на претърсвания/обиски и служебни занятия, защото същите били част от служебните му задължения.

В случаите, когато така полученият сбор от работни часове за отчетен период надвишава индивидуалната норма на работното време за ищеца, както и ако последните са повече от признатия и заплатен от ответника извънреден труд за отчетния период, бил налице извънреден труд, който до 50 часа на отчетен период е следвало да и бъде заплатен с увеличение от 50 процента върху основното трудово възнаграждение, получавано през отчетния период. За нуждите на изчисляването на изв.труд следвало установените часове над нормата работно време да се умножат по часовата ставка за извънреден труд, образувана от нормалната часова ставка за 1 час труд, умножена с 1.5.

За часовете над 50 часа на отчетен период от 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г., ищецът е следвало да бъде компенсиран с допълнителен платен отпуск съгласно предвиденото в чл. 212, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР от 1997 г. и чл. 211, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР от 2006 г.

По гореописания начин, чрез неотчитане на всички часове труд, положени от ищеца през исковия период - 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г., същият претендира, че за него е възникнало правото да иска осъждане на ответната ГДИН да му заплати обезщетение за неизползваните по 12 дни допълнителен платен годишен отпуск годишно, които са му се полагали като компенсация за положения от него извънреден труд над 50 часа за отчетно тримесечие за периода от 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г., и на което е имал право на основание чл. 229, ал. 1, т. 9 /предишна т. 8/, във вр. с чл. 212, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР от 1997 г. /отм./ и на основание чл. 212, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 211, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР 2006 г. (отм.).

Подробно изброява в исковата си молба правните източници, от които черпи права.

Относимите към служебното положение на ищеца разпоредби за права и задължения на държавните служители от ГДИН по отношение на исковия период - 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г. били уредени в два специални закона - ЗИН от 1969 г., отм. с ДВ бр. 25 от 03.04.2009 г., в сила от 01.06.2009 г. и ЗИНЗС от 2009 г. в сила от 01.06.2009 г., които по силата на изрични правни норми - чл. 20, ал. 2 от ЗИН и чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС препращат за държавните служители от ГДИН към съответния ЗМВР, който е в сила към периода на действие на специалния закон.

Към исковия период претендираните от ищеца права били регламентирани в два специални закона - ЗМВР от 1997 г., отм. с § 2 от преходните и заключителните разпоредби на ЗМВР - ДВ, бр. 17 от 24 февруари 2006 г., в сила от 01.05.2006 г.; ЗМВР от 2006 г., в сила от 01.05.2006 г., отм. с § 4 от преходните и заключителните разпоредби на ЗМВР - ДВ, бр. 53 от 27 юни 2014 г., като от 09.02.2010 г. е приет и Правилник за прилагане на ЗИНЗС в сила и до днес, както и вътрешноведомствените актове, издадени от МП и ГДИН, които следвало да се прилагат, доколкото последните два вида актове не прот••••••••••речат на погорестоящи правни норми както от националното законодателство, така и от общностното право на ЕС и международните договори, които са ратифицирани и обнародвани от Република България.

При празноти в специалната правна уредба или „мълчание” на специалния закон, както и предвид обстоятелствата, че ищецът е бил държавен служител и като такъв служебното му правоотношение по определение се състояло както от административновластнически елементи, така и от трудовоправни такива, на общо основание за неуредените случаи със специални правни норми в ЗМВР, следвало да намерят приложение - ЗДСл и КТ като общи основополагащи източници на трудовото право в страната. Изричното позоваване на Конституцията на Република България се явявало излишно, доколкото чрез същата са прокламирани основни трудови права на всички граждани на Република България, и които намират директно приложение спрямо всеки български гражданин, в частност и ищеца.

Отделно от това, като гражданин на държава членка на ЕС, ищецът разполагал с всички права, които му предоставя правото на ЕС /ПЕС/ - първично и вторично такова, сред които са и европейските Директиви и Решенията на СЕС, постановени по преюдициални запитвания на държави- членки и които представляват задължителна съдебна практика по уеднаквяване на ПЕС и националните законодателства на държавите-членки, като тяхната задължителност касае и държавите-членки, които не са отправили преюдициално запитване по конкретния въпрос.

Конкретно от източниците от ПЕС, в областта на работното време съществувал нормативен акт на Европейския съюз /ЕС/ - Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време. Директивата се прилагала във всички области на дейност в частната и публичната сфера с изключение на транспорта. Преюдициалните заключения на СЕС относно тълкуването на разпоредби на националните законодателства в контекста на принципите на ПЕС, залегнали във първичното и вторичното право на ЕС са правнообвързващи за всички национални юрисдикции, ако не са отправили преюдициално запитване. Разпоредбите на правото на ЕС следвало да се прилагат по отношение на всички така, както ги е тълкувал СЕС. Поради това тълкувателните преюдициални заключения обвързвали по еднакъв начин всички субекти на правото на ЕС, и намирали приложение и при разглеждане на процесния казус на ищеца.

Посочва в исковата си молба хронологически относимите правопораждащи правото на компенсация на положения извънреден труд разпоредби в ЗИН, ЗИНЗС и двата ЗМВР в сила през исковия период от 25.02.2003 г. до 30.06.2014 г.

Твърди, че в резултат на непълното отчитане на работното му време, през всеки отчетен период от 2003 г. до 2011 г. вкл. винаги е полагал труд повече от 50 часа за отчетен период, като горницата над 50 часа на тримесечие следвало да му бъде компенсирана с часове допълнителен платен отпуск, които обаче не са му били предоставяни. Предвид това, ч е до прекратяване на служебното му правоотношение, ищецът не е използвал предоставения му по закон допълнителен отпуск за извънреден труд над 50 часа на отчетно тримесечие, за Н. била налице единствено възможността да иска паричната равностойност на непредоставения му допълнителен отпуск, под формата на обезщетение за неизползван платен отпуск. Паричната компенсация на допълнителния отпуск за положен извънреден труд била забранена при висящо служебно правоотношение, съгл. чл. 229, ал. 4 от ЗМВР от 1997г. и чл. 212, ал. 4 от ЗМВР от 2006г. По аргумент за противното, както и предвид изричната разпоредба на чл. 277. (1) от ППЗМВР от 2006г. - „при прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители се изплаща обезщетение за неизползвания отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 1 - 3 от ЗМВР“.

В ЗМВР от 1997г. и в ЗМВР от 2006г. липсвали специални правила относно определяне на размера на обезщетението за неползван допълнителен отпуск, предвид което при определянето му следвало да намерят приложение общите правила по чл.224, ал.2, във вр. с чл.177 от КТ, а именно за база за изчисляването му следвало да се използва среднодневното брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ, този, през който е било прекратено трудовото правоотношение на ищеца и са били отработени най-малко 10 работни дни : Чл. 177. (1) КТ (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г., изм. - ДВ, бр. 108 от 2008 г.) „За времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползуването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни“. А среднодневното брутно трудово възнаграждение се определяло като брутното месечно възнаграждение за месеца, използващ се за база за изчислението, се раздели на броя работни дни за месеца и в него се включват основното и допълнителните трудови възнаграждения, които имат постоянен характер, като тези за допълнителни възнаграждения за продължителна служба, за специфични служебни дейности, за специфични условия на труд, за нощен труд, за научна степен, т.е. без това за извънреден труд, което зависело от полагането или не на извънреден труд през предходен отчетен период и нямало постоянен характер.

Предвид горното, ищецът претендира, че за всяко отчетно тримесечие в периода от 2003 г. до 2011 г. вкл., е полагал по минимум 74 часа извънреден труд на тримесечие, като за 24-те часа над 50-те часа на тримесечие, е следвало да получи и ползва допълнителен платен отпуск в размер на 3 дни като компенсация за положения извънреден труд над 50 часа на тримесечие и които не са му били предоставени за ползване от работодателя и през времетраенето на служебното му правоотношение, поради причината, че ответникът отричал изобщо полагането на извънреден труд в твърдените от ищеца размери. Поради последното, ищецът претендира, че има право да получи по 150 лева за неизползвания 3 дни допълнителен отпуск, на които е имал право за всяко отчетно тримесечие от исковия период, като общият сбор на всички претендирани от него обезщетения за неизползван допълнителен отпуск по отчетни периоди възлиза на сумата от 5 400 лева за общо по 12-те дни годишно допълнителен отпуск, на който е имал право за всички 9 календарни години в исковия период от 2003г. до 2011г. вкл.

Видно от приложените Заповед ЛС-03-26 от 26.01.2007г. и Заповед ЧР- 06-94 от 29.08.2013г. за видовете и реда за ползване на отпуските в системата на ГДИН и ГДО, ищецът имал право да ползва придобитите от него отпуски от положен извънреден труд до края на службата му при ответника, тъй като същите заповеди съдържали изрични специални правни норми в насока, че отпуските могат да се ползват до края на службата, т.е. съдържат изрични „правосъхраняващи” специални норми.

В ЗМВР от 2014г., който бил действащ към датата на прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, се съдържали изрични специални правила относно начина, по който се определя обезщетението за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд, визирани в чл. 239, ал. 1.

За база за изчисляването му следвало да се използва среднодневното брутно трудово възнаграждение, включващо възнагражденията по чл.239, ал.1 от ЗМВР, за месеца, предхождащ този, през който е било прекратено трудовото правоотношение на ищеца и са били отработени най-малко 10 работни дни.

А среднодневното брутно трудово възнаграждение се определяло като брутното месечно възнаграждение за месеца, използващ се за база за изчислението, се раздели на броя работни дни за месеца и в него се включат основното и допълнителните трудови възнаграждения, които имат постоянен характер, като тези за допълнителни възнаграждения за продължителна служба, за специфични служебни дейности, за специфични условия на труд, за научна степен, т.е. без това за извънреден труд, което зависело от полагането или не на извънреден труд през предходен отчетен период и нямало постоянен характер.

Съгласно чл.238, ал.10 от ЗМВР, (10) (Нова - ДВ, бр. 14 от 2015 г.) Обезщетенията по този член се изплащат в тримесечен срок от датата на прекратяване на служебното правоотношение.

Ищецът претендира, че полагаемото му се обезщетение за неизползваните дни допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд не било изплатено от бившия му работодател нито в рамките на тримесечния срок от прекратяване на служебното му правоотношение, нито му било изплатено изобщо и до днес.

Ищецът претендира, че има право и на мораторна лихва за забавеното изпълнение на паричното му вземане на извънреден труд, която следвало да се начисли от първото число, следващо изтичането на тримесечния период за доброволно плащане от страна на ГДИН, т.е. в случая от 02.11.2022г. до датата на завеждане на исковата молба в съда. Определя размера на дължимата мораторна лихва на 100 лева.

По отчетни периоди претенциите за обезщетения на ищеца за неизползван допълнителен отпуск били както следва:

1. Обезщетение в общ размер на 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3 дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 25.02.2003г. до 31.12.2003г. - /3 дни допълнителен отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;

2. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3 дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2004г. до 31.12.2004г. - /3 дни отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;

3. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3 дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2005г. до 31.12.2005г. - /3 дни отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;

4. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3 дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2006г. до 31.12.2006г. - /3 дни отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;

5. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3 дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2007г. до 31.12.2007г. - /3 дни отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;

6. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3 дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2008г. до 31.12.2008г. - /3 дни доп.отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;

7. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3 дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2009г. до 31.12.2009г. - /3 дни отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;

8. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3 дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2010г. до 31.12.2010г. - /3 дни отпуск * 50 лв./ден =150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;

9. Обезщетение в общ размер 600 лева за неизползвания допълнителен отпуск по 3 дни /общо 12 дни годишно/ за 24-те часа извънреден труд над 50-те часа, положени през всяко от четирите отчетни тримесечия в периода от 01.01.2011г. до 31.12.2011 г. - /3 дни отпуск * 50 лв./ден = 150 лв. на тримесечие * 4 = 600 лв./годишно/;

Предвид обстоятелството, че не разполага с точни данни за размера на последното получено брутно възнаграждение при изработен от ищеца месец с поне 10 работни дни, условно приема, че среднодневното и брутно възнаграждение към последния месец преди прекратяване на служебното му правоотношение е било в размер на 50 лева.

По гореописания начин, общият размер на претендираното от ищеца обезщетение за всички полагаеми му се и неизползвани дни допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа през всяко отчетно тримесечие през исковия период от 25.02.2003г. до 31.12.2011г. се явява в размер на 5 400 лева. Посочва в табличен вид с исковата молба претенциите си по отчетни тримесечия и по години.

Искането към съда е да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 5400 лева /пет хиляди и четиристотин лева/, представляваща сбор от обезщетенията за неизползваните по 12 дни годишно допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 /предишна т. 8/, във вр. с чл. 212, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР от 1997г. /отм./ и по чл. 212, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 211, ал. 5, т. 2, пр.второ от ЗМВР от 2006 г. (отм.), на който ищецът е имал право за общо 864 /по 96 часа годишно или по 24 часа на отчетно тримесечие/ положен извънреден труд над 50-те часа за всяко тримесечие в периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011г., както и мораторна лихва върху сумата, считано от 05.06.2024г. до датата на завеждане на исковата молба в съда - 10.09.2024г., ведно законната лихва върху цялата главница, считано от предявяване на исковата молба в съда до окончателно изплащане на сумата. Претендират се разноски.

С нарочна молба ищецът уточнява, че размерът на мораторната лихва е 100 лева

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответната страна.

На първо място оспорва пасивната процесуална легитимация на ГД „ИН“ София в настоящия процес, за периода: от 01.01.2003 г. до 01.06.2009 г., като не се оспорва същата за останалата част от процесния период, а именно: за периода от 01.06.2009 г. до 31.12.2011 г.

Безспорно кръгът от страни в исковия процес се сочел само от ищеца, но наличието на пасивна процесуалноправна легитимация на ответника в исковото производство се явявало процесуална предпоставка от категорията на абсолютните както за предявяване на иска, така и за неговото разглеждане по същество. Съдебната практика била константна в разбирането си, че насочването на исковата претенция срещу ненадлежна страна, обуславяло процесуалната недопустимост на иска, правната последица от която е прекратяване на образуваното съдебно производство.

По силата на чл. 12, ал. 2 и ал. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), ГД „ИН” е юридическо лице към министъра на правосъдието със седалище гр.София и второстепенен разпоредител с бюджетни кредити, считано от 01.06.2009 г.

В периода от 01.01.2003 г. до 01.06.2009 г., ГД „ИН” не е персонифицирано юридическо лице (съобразно действащата в този период нормативна уредба - ЗИН и ППЗИН) и за този период претенцията на ищеца, не била насочена към пасивно легитимиран ответник.

Не оспорва правният интерес на К. Д. Н. от водене на настоящото исково производство, поради факта, че през очертания в исковата молба процесен период същият е служител на ЗОЗТ „Черна гора“ към Затвора Стара Загора.

Отправя възражение за погасяване по давност на исковата претенция. Институтът на погасителната давност имал важна функция от една страна към своевременното упражняване на субективните граждански права и от друга страна към осигуряването на справедл•••••••••• съдопроизводство поради трудността за доказване на факти, които са се осъществили далеч назад във времето. Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) давността започвала да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като по отношение на вземанията за наем, за лихви и други периодични плащания, приложима е специалната 3-годишна давност - чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Моментът на преустановяване на срочните задължения бил изтичането на срока им, още повече че съгласно разпоредбата на чл. 70, ал. 1 от ЗЗД, срокът се смятал уговорен в полза на длъжника.

Искът за установяване наличието на право на допълнителен платен годишен отпуск намерил своето основание в чл. 211, ал. 2 т. 5 от ЗМВР (отм.), където било уредено и заплащането на положен извънреден труд, по същество имащо имуществен характер.

В конкретния случай, главното задължение (правото на служителя да иска допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа за тримесечие) се явявало срочно, тъй като изискуемостта на задължението е настъпило на 20-то число на месеца, следващ съответното тримесечие.

При липсата на твърдения и доказателства за спиране или прекъсване на давността, обосновано било да се приеме, че погасени по давност са всички вземания, чиято изискуемост е настъпила преди повече от три години назад, считано от датата на подаване на исковата молба.

За неуредените въпроси в специални закони - ЗИНЗС, ЗМВР (отм. ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г.) и съответните подзаконови нормативни актове се прилагали разпоредбите на ЗДСл, по силата на §1а от ЗР на ЗМВР (отм.), към който чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС препраща, респ. след отмяната (от 01.01.2011 г.) - по аналогия (чл. 46, ал. 2 от ЗНА). В този смисъл били и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013г. по тълк.дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следвало да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения.

Разпоредбата на чл.125 от Закона за държавния служител (ЗДСл.), не съдържала ограничения, изключения, разлики, с оглед вида на търсената защита. Разпоредбата визирала 3-годишната погасителна давност за всички имуществени спорове по съществуващо служебно правоотношение и е приложима за всички видове искове относно тях.

Счита, че следва да се съобрази и обстоятелството, че част от правото на допълнителен платен годишен отпуск към момента на прекратяване на правоотношението между страните вече било погасено по давност на друго основание, а именно:

С разпоредбата на чл. 59а, ал. 1 от ЗДСл (в сила от 01.03.2011г.) било въведено правилото, когато платеният годишен отпуск или част от него не е използван до изтичане на две години до края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползване да се погасява по давност.

Конституционният съд на Република България имал възможност да се произнесе по въпроса за давността при ползването на платен годишен отпуск с Решение № 12/11.11.2010 г. В решението си посочил, че давността не е новост за българското трудово законодателство, но че при прилагането на този институт следвало да се има предвид времето, когато е възникнало правото на отпуск и че материално - правните норми, които го уреждат следва да се прилагат за в бъдеще, а не с обратна сила.

От горното следвал извод, че за възникналите права на отпуск до момента на влизане в сила на разпоредбата на чл. 59а, ал. 1 от ЗДСл ( в сила от 01.03.2011 г.) двугодишния давностен срок не може да бъде приложен, но той се прилагал за правото на отпуск, което е възникнало след това.

По този начин се оформяли два процесни периода. Първият - от 25.02.2003 г. до 31.12.2010 г., а вторият - от 01.01.2011 г. до 31.12.2011 г., тъй като ЗДСл бил изменен преди приключване на първото тримесечие на 2011 г.

Оспорва предявения иск по основание и размер.

Не било спорно, че през процесния период /25.02.2003 г. - 31.12.2011 г./ са действали ЗМВР от 1997 г. (отм.) и ЗМВР от 2006 г. (отм.). Според разпоредбите на чл. 212, ал. 1 и ал. 3 от ЗМВР 1997 г. (отм.), съответно чл. 211, ал. 1 и ал. 3 от ЗМВР 2006 г. (отм.) нормалната продължителност на работното време на държавните служители била 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5- дневна работна седмица; работното време на държавните служители се изчислявала в работни дни - подневно, а за работещите на 8, 12 или 24-часови смени - 21 сумирано за тримесечен период.

Според ал. 5 на чл. 212 от ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 211 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) работата извън редовното работно време се компенсирала с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа, в размер на 12 дни годишно.

При сумарното отчитане на работното време, установената нормална продължителност на работното време се спазвала средно за определен по- продължителен от деня и седмицата период от време. В този случай продължителността на работното време пред отделните дни могло да надвишава нормалната, но работата в повече се компенсирала с почивка в границите на отчетния период. По този начин балансът на работното и свободното време се запазвали средно за периода на отчитане. Когато в края на отчетния период нормата работно време била превишена, щял да е налице извънреден труд, който съгласно съгл. чл. 212, ал. 6 от ЗМВР от 1997г. (отм.) и чл. 211, ал. 6 от ЗМВР от 2006г. (отм.) се заплащала с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Аналогични текстове имало в Инструкция № 1з-1331/25.08.2006г. за реда за разпределяне на работното време в МВР, отчитането му и компенсиране работата на държавните служители извън редовното работно време, съгласно която работата над редовното време на държавните служители в системата на МВР се компенсирала с възнаграждение за извънреден труд за отработените до 50 часа на отчетен период - с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение и с допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни - за отработеното време над 50 часа - чл. 12, ал. 2 от инструкцията. Съгласно чл. 25, ал. 2 от Инструкция № 1з- 343/05.03.2009г. за реда за определяне на работното време на държавните служители в МВР, отчитането му и компенсиране работата извън установеното работно време, редът за ползване на допълнителния платен годишен отпуск като компенсация за работа над редовното работно време се определяла със заповедта за отпуските на държавните служители. Предвидено е още в същата инструкция, че изпълняването на служебните задължения от държавни служители извън установеното работно време се извършва въз основа на заповед за полагане на извънреден труд, издадена от ръководителите им, положеният извънреден труд да се отчита почасово, с протокол /пр. 4/, както и да се документира в специална книга по образец /пр. 6/. Съгласно чл. 15, ал. 1 от Инструкцията, отчитането на работното време и компенсиране на работата извън установеното работно време, времето за обедна почивка и почивката за хранене, както и времето на разположение не се включват и не се отчитат като работно време, в алинея 3 е отразено, че фактически извършената работа през времето на разположение се отчита и компенсира като извънреден труд. В § 1, т. 4 от Допълнителните разпоредби на инструкцията се сочело, че дежурство е специфична организация на работата при подневното отчитане на работното време, като през времето на дежурство служителят се явява на работното си място и изпълнява служебните си задължения в рамките на продължителността на дежурството.

Съгласно чл. 52, ал. 1, изр. 2 и ал. 2 от ЗДСл, намиращ субсидиарно приложение и по отношение на държавните служители в структурите на МВР, почивката за хранене не можело да бъде по-малка от 30 минути като тя не се включвала в работното време. Разпоредбата кореспондирала с нормата на чл. 151 от КТ. Аналогични текстове имало и в Инструкция № 1з-343/05.03.2009г. за реда за разпределяне на работното време на държавните служители в МВР, отчитането му и компенсиране на работата извън установеното работно време (издадена на осн. чл. 211 ал. 7 от ЗМВР). В чл. 15, ал. 1 на същата се предвиждало, че времето за обедна почивка и почивката за хранене, както и времето на разположение не се включват и не се отчитат като работно време, в алинея 3 било отразено, че фактически извършената работа през времето на разположение се отчита и компенсира като извънреден труд. В § 1, т. 4 от Допълнителните разпоредби на инструкцията се сочело, че дежурство е специфична организация на работата при подневното отчитане на работното време, като през времето на дежурство служителят се явявал на работното си място и изпълнявал служебните си задължения в рамките на продължителността на дежурството.

Разпоредбата на чл. 231 от ППЗИН (нова ДВ, бр. 71 от 2006г.), а в последствие на чл. 301, ал. 2 от ППЗИНЗС /в редакцията си от 01.02.2010г. до 07.03.2014г./ предвиждал, че „Средната денонощна продължителност на работното време на служителите от надзорноохранителния състав за месеца не може да превишава установената продължителност на работния ден”. Като доразвитие на тази разпоредба се явявала Заповед № ЛС-03- 1182/10.10.2007г. на министъра на правосъдието за реда и разпределяне на работното време в ГД „ИН” и ГД „Охрана” и териториалните им звена, отчитането му и компенсиране на работата на държавните служители извън редовното работно време. Според т. 11, в структурните звена, в които характерът на работа изисква непрекъсваемост на работния процес, се въвежда работа на смени по утвърден месечен график. В т. 18 е посочено, че работното време на тези служители се изчислява сумарно за тримесечен период, като изчисляването на нормата работно време в часове се извършва, като броят на работните дни, включени в периода, се умножава по нормалната продължителност на работния ден - 8 часа. Според т. 24 от заповедта, положеният труд над редовното работно време, се отчитал почасово с протокол. В т. 28 на заповедта се сочело, че работата над редовното работно време на държавните служители по т. 10, се компенсира: с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение; с допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни - за отработеното време над 50 часа. С оглед императивния характер на същата, ГД „ИН” се е намирала в условия на обвързана компетентност.

Съгласно разпоредбата на чл. 301, ал. 4 от ППЗИНЗС /в редакцията си от 01.02.2010г. до 07.03.2014г./ „Когато службата се носи без прекъсване, за работно време от 8 часа на постовия се осигурява половин час почивка, за работно време от 12 часа - 45 минути почивка, и за работно време от 24 часа - 90 минути почивка“.

Според нормата на чл. 305, ал. 1 ППЗИНЗС /в редакцията си от 01.02.2010г. до 07.03.2014г./ „назначените в наряд трябва да се явят в поделението най-малко 15 мин. преди определеното за инструктаж време“, като в настоящата редакция нормата изисквала явяването да е в определеното за инструктаж време.

Местата за лишаване от свобода (затвор, затворническо общежитие, арест) се характеризирали със специфичен характер на организация на работа и ползване на почивки от надзорно-охранителния състав. Същите напускат поста, определен по ежедневна нарядна ведомост и по време на почивката пребивават на място различно от мястото, определено от началник на затвора. Непрекъсваемост на надзора се осигурява, чрез заместването на един служител с друг. Докато се намират на служба надзирателите, в частност и ищеца имат качеството на длъжностно лице в наряд и предвид на това не можело да се напуска района на службата. Нарушаването на тази забрана би довело до ангажиране не само на дисциплинарна, но и на наказателна отговорност, предвид нарушение не само на преките задължения на служителя, разписани в длъжностната му характеристика, но и както на правилата за организацията на постовата и конвойната служба, посочени в Глава десета от ППЗИНЗС, така и на извършване на съставомерно деяние по Глава тринадесета, Раздел IV от НК „Престъпления против караулната постовата, патрулната, вътрешната и граничната служба”.

Отчитайки горните задължения, законодателят разписал на служителите от ГД „ИН“, в т.ч. и на ищеца права и привилегии, с разпоредбите на ЗИН, а впоследствие и на ЗИНЗС, които на другите държавни служители не са предоставени, така н.р.: чл. 22 (допълнително възнаграждение за продължителна работа върху основното месечно възнаграждение в размер 2 на сто за всяка година трудов стаж), чл. 23 (ежемесечно храна или левовата й равностойност), чл. 24, ал. 1 (трудът се зачита за първа категория при пенсиониране), ал. 3 (задължително застраховане за сметка на републиканския бюджет) и ал. 5 (социално и здравно осигуряване за сметка на републиканския бюджет), чл. 26 (безплатно пътуване в общ. градски транспорт при изпълнение на служебни задължения); чл. 202 от ЗМВР (допълнителни възнаграждения и за: изпълнение на специфични служебни дейности; резултати в служебната дейност; извънреден труд; научна степен; специфични условия на труд).

С ТР № 8 от 14.11.2014 г. по ТД № 8 по описа за 2013 г. на ОСГК се давало разрешение на въпроса „При работа на смени /дежурства/ включват ли се в работното време нормативно определените почивки за хранене”, като е прието, че „При непрекъсваем производствен процес /смени, дежурства/ нормативно определеното време за хранене се включва в работното време, ако работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя“.

С оглед спецификата на процесния случай, ответникът застъпва становище, че Тълкувателно решение № 8/2013г. по тълкувателно дело № 8 по описа за 2013г. на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд не е относимо, предвид следното:

• тълкувателното решение се издава при спорни въпроси по тълкуването и прилагането на закона, но същото не допълва/изменя съществуваща правна норма;

• разпоредбата на чл. 301, ал. 4 от ППЗИНЗС използва израза „почивка” така, както и разпоредбата на чл. 151, ал. 1 от КТ, а разпоредбата на чл. 151, ал. 3 от КТ използва израза „време за хранене”.

С ТР № 1 от 27.04.2022г. по ТД № 1 по описа за 2020г. на ОСТГК е прието, че спрямо служителите на МВР са приложими разпоредбите на специалния ЗМВР и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, а не разпоредбите на КТ и на НСОРЗ.

Със Заповед на МП №2207/10.05.2003 г. отм., Заповед №ЛС-03- 1182/10.10.2007г., отм. със Заповед №ЧР-05- 400/06.08.2012 г. бил определен редът за разпределяне на работното време в ГД „ИН“, като в последните две заповеди се предвиждало, че времето за почивка не се включва и не се отчита за работно време, времето на разположение се включвало и отчитало в работното време, работата над редовното време се компенсирала с възнаграждение за отработени до 50 часа за отчетен период и допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни за отработено време над 50 часа.

Служителите по време на ползваната нормативно установена почивка за хранене по време на всяко 8/12 часово дежурство не присъствали физически на поста - мястото, определено по ежедневна нарядна ведомост.

Възразява досежно заявената претенция за присъждане на мораторна лихва.

Присъждането на лихва върху обезщетението не било предмет на регламентация в ЗМВР, ЗИН/ЗИНЗС, ЗДСл, поради което намирала приложение общата разпоредба на чл. 86 от ЗЗД. В този смисъл цитира Решение от 29.06.2012г. по гр.дело № 213/2012 г. на Районен съд Стара Загора, потвърдено с Решение по въззивно гр.дело № 374/2012 г. на Окръжен съд Стара Загора.

Относно обстоятелствата, на които се основава исковата молба заявява, че ищецът К. Д. Н. е държавен служител по смисъла на чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, поради което в отношенията между него и ГД „ИН” били приложими разпоредбите, относно държавната служба в ЗМВР, доколкото в ЗИНЗС не се предвиждало друго.

В системата на ГД „ИН”, служителите работещи на смени покривали норматив от 504 часа за тримесечие (3 месеца х 21 работни дни х 8 часа). За определяне на индивидуалната месечна норма обаче, която всеки служител трябвало да изработи било необходимо от така определеното работно време по норматив, да се изключи времето на ползване на платен отпуск/отпуск за временна неработоспособност. По този начин се постигало реално отчитане на действително отработеното време.

При сумарното отчитане на работното време, установената нормална продължителност на работното време се спазвала средно за определен по- продължителен от деня и седмицата период от време. В този случай продължителността на работното време пред отделните дни можело да надвишава нормалната, но работата в повече се компенсирала с почивка в границите на отчетния период. Така балансът на работното и свободното време се запазвали средно за периода на отчитане. Когато в края на отчетния период нормата работно време била превишена, щял да е налице извънреден труд, който се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

В структурите на ГД „ИН” бил утвърден норматив - непрекъснат 8, 12, 24 часов график в рамките на денонощието, които са част от редовното работно време и работната седмица. Възприемането на становище, че почивките от 30, 45, 90 мин. съответно при 8, 12, 24 часов график следвало да бъдат извадени от редовния норматив часове и да се заплатят като извънреден труд, означавало да се нарушат изискванията за редовния норматив часове, защото всъщност смените нямало да бъдат от пълни 8 часа /12 часа/ 24 часа, а от по-малко часове. Така например при 8 часов работен ден в държавните учредения и институции н.р., работното време е от 8,30 сутрин до 17,00 часа следобед, с 30 минути почивка - т.е. работното време е 8 часа и 30 минути при 8 часов работен ден. Дори и да се приемело, че е налице незаплатената част от дежурството, то тази част не следвало да определя като извънреден труд, а като част от редовното дължимо за отработване време. В този случай, дължимото възнаграждение трябвало да бъде начислено със ставка за нормалното заплащане на час, а не като извънреден труд, със съответния увеличен коефициент.

При всеки непрекъсваем процес на работа се извършвало предаване и приемане между предаващата и застъпващата смяна (така както е н.р и при дежурствата в лечебните заведения), това било нормално обусловено от самото естество на работа, с което всеки един работник/служител е запознат и е приел преди встъпване в длъжност.

През никаква част от процесния период, а и към момента не е имало издадена заповед от Началника на Затвора Стара Загора, задължаваща служителите да се явяват на работа преди началото на всяко дежурство за провеждане на инструктаж и да останат на работа след приключване на дежурството, за да сдадат и освободят наряда. С оглед естеството на работа и спецификата на конкретното дежурство времетраенето на сдаване и приемане е различно, но никога не било от по 30 минути преди, и след приключване на всяко дежурство. Със Заповед № Л-2788/11.08.2019г. на Гл. директор на ГД „ИН”, въз основа на протоколи от всички затвори в страната е утвърден норматив от общо 30 минути на всяко едно дежурство.

Не отговаряли на обективната действителност твърденията на ищеца за честота и продължителността на извършваните претърсвания и обиск, учебни служебни занятия, охрана на външни болнични постове, както и представения в исковата молба табличен вариант на претенции по отчетни тримесечия и години.

Възразява спрямо искането на ищеца за допускане на двама свидетели, тъй като от една страна за доказването на едни и същи факти се искало едновременно събирането на гласни и писмени доказателства, и от друга страна не били разграничени обстоятелствата, за които ще свидетелстват лицата.

Не възразява по отношение на искането за допускане на съдебно- икономическа експертиза, но моли съдебният експерт да изготви заключението си, след като извърши проверка на място в счетоводството на Затвора Стара Загора, както и след като бъдат събрани всички писмени и гласни доказателства по делото.

В открито съдебно заседание ищецът се явява лично и със процесуален представител, като поддържа исковите претенции. В проведеното на 14.11.2025 г. открито съдебно заседание съдът е допуснал изменение на иска, като е увеличен размерът на последния от сумата 5400,00 лева до сумата 8167,50 лева. По отношение иска за мораторна лихва по чл. 86 ЗЗД е направен отказ от страна на ищеца, като производството в тази му част е прекратено.

В открито съдебно заседание ответникът не се явява, а вместо него процесуален представител, който оспорва исковите претенции.

Старозагорски районен съд, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, въз основа на приложимото право намери за установено следното:

По делото не е спорно, че ищецът е работил като надзирател в ЗО Черна гора, считано от 14.05.1996г., като за процесния период 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г. е работил на сменен режим с продължителност на работната смяна от 12 часа – дневна, нощна и два дена почивка, а служебното му правоотношение е било прекратено със заповед от 21.03.2024г. на главен директор на ГД“ИН“, считано от 27.03.2024г. В същата е разпоредено на служителя да се изплатят дължимите обезщетения по ЗМВР. Не се оспорва по същество още, че със Заповед № 1-1298/21.03.2024 г. на Главния директор, ГД „ИН“, при Министерството на правосъдието, служебното правоотношение между страните е било прекратено, като е било разпоредено да бъдат изплатени на ищеца следните обезщетения – на основание чл. 234, ал.1 ЗМВР – 20 брутни месечни възнаграждения на обща стойност 50 628,00 лв., за прослужени 27 години; на основание 234, ал. 5 ЗМВР – обезщетение за еднократно допълнително вещево имущество – 600,00 лв; на основание чл. 234, ал.8 ЗМВР за неизползван платен годишен отпуск– общо 8 дни в размер на 968,00 лв.

По делото са представени от страните и редица заповеди свързани с реда за изпълнение на дежурства от надзирателите и справки за ищеца в процесния период, както и справки за отпуск и положен труд от ищеца в процесния период, от които се установява нормативния ред за изпълнение на дежурства от надзирателите, вкл. тяхното времетраене и компенсиране и съобразени от вещото лице при изготвяне на съдебно-икономическата и повторната съдебно-икономическа експертизи. Конкретно по делото са приобщени представените от ответника документи, относими към определяне часовете положен извънреден труд и размера на дължимото обезщетение, а именно: справка за полагаем и ползван платен годишен отпуск за периода от 2003 г. – 2011 г.; Справка за начислените работни заплати за периода от 2003 г. до 2011 г.; Справка отпуск поради временна нетрудоспособност за периода от 2003 г. до 2011 г.; Справка за изплатени суми за положен извънреден труд за периода от 2003 г. до 2011 г.; Справки за положения труд от ищеца 01.2011 г. – 12.2011 г.

Съгласно Заповед № Л-2207/10.05.2003 г. на главния директор на ГДИН /л. 64-67 от делото/ работното време на служителите в системата е от 8:30 до 17:00 ч. с половин час обедна почивка, като началниците на затворите могат да определят и друг начален час на работния ден, когато характерът на работата изисква това /т. 1 и т. 2/. Според т. 6 от заповедта времето за почивки, както и времето за бойна и мобилизационна подготовка и за участие в изпълнение на задачи, свързани с нея, не се включва и не се отчита като работно време. Аналогични текстове се съдържат и в Заповед № ЛС-03-1182/10.10.2007 г. на министъра на правосъдието /л.38-39 от делото/. Според Заповед № ЛС-03-26/26.01.2007 г. на министъра на правосъдието /л.72-76 от делото/ държавните служители имат право на допълнителен платен годишен отпуск по реда на чл. 211, ал. 5 ЗМВР за компенсиране на работа извън редовното работно време - до 12 работни дни, чийто размер за работещите на смени със сумирано отчитане на работното време се определя за отработени над 50 часа за тримесечния отчетен период /т. 2, б. „в“ и т. 9, б. „б“/. Съгласно т. 16 и т. 18 от заповедта се забранява компенсирането на платен годишен отпуск с парично обезщетение, освен при освобождаване от служба, като среднодневният размер на паричното обезщетение за неползван отпуск се определя спрямо месечното възнаграждение, определено към датата на прекратяване на служебното правоотношение. По делото е представена заповед № Л- 2788/14.05.2019 г. на главния директор на ГДИН, с която е било определено време от 30 минути за време, което е необходимо за подготовка и провеждане на инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство на постовете /л. 77 от делото/.

С оглед установяване обстоятелствата по делото са назначени първоначална и повторна съдебно-икономическа експертизи.

Първоначалната експертиза (л. 138 – л. 170) е изготвена преди изслушване на свидетелите и същата отговаря на въпроси на страните при различни варианти (вж. л. 173 от делото). От заключението на първоначалната съдебно-икономическа експертиза се установява, че за процесния период ищецът е изпълнявал служебните си задължения на сменен режим на работа, като е полагал труд на смени по график всеки месец 12 – часови смени – дневни и нощни в следния алгоритъм – дневна 12 часова смяна, нощна 12 часова смяна, последвани от два дни междудневна почивка, изчислен при отчитане на индивидуалната норма, утвърден ред за ежемесечни дежурства, като са направени изчисления с добавен 1 час за подготовка, инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд за всяко дежурство + 13 часа на тримесечие за сл. занятия. Това заключение установява два варианта на положен извънреден труд през исковия период. В случай, че се приеме, че за процесния период от 25.02.2003 г. – 31.12.2011 г. се добави един час към всяка отработена смяна се установяват 91 дни за компенсиране. При условие, че към всяка отработена смяна се добави един час плюс 13 часа за всяко тримесечие се установяват 138 дни за компенсиране. Вещото лице установява, че при първия вариант евентуално дължимото обезщетение за ищеца би било 9701,12 лв. – брутна сума или 8731,01 лв. нетна сума. При втория вариант евентуално дължимото обезщетение би било 11464,96 лв. брутна сума или 10318,46 лв. нетна сума. В това заключение вещото лице изчислява, че се възприеме норматив от по 30 минути подготовка, инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд за всяко дежурство размерът на извънредния труд за процесния период е както следва: за 2003 г. – 5 дни, за 2004 г. – 7 дни, за 2005 г. – 3 дни, за 2006 г. – 5 дни, за 2007 г. – 4 дни, за 2008 г. – 6 дни, за 2009 г. – 2 дни, за 2010 г. – 6 дни и за 2011 г. – 6 дни или общо – 44 дни отпуск за компенсиране. Евентуалното дължимо обезщетение за ищеца в този случай би било 5324,00 лв. брутна сума или 4791,60 лв. нетна сума.

Във връзка със становищата на страните и предвид дадените в о.с.з. свидетелски показания, по делото се изготви повторна съдебно-икономическа експертиза (л. 223 – л. 248). В заключенията на вещото лице по тази експертиза вещото лице е изготвило пет варианта, съобразно превишението на подневното работно време, във връзка с положения от ищеца труд. I вариант установява, че при приет норматив от по 30 минути за подготовка, инструктаж, за процесния период, през който ищецът е положил труд при ответника, на компенсиране подлежат 44 дни, като евентуалното дължимо обезщетение за тези дни се явява 5324,00 лв. – брутна сума или 4791,60 лв. – нетна сума. II вариант установява, че при превишение на подневното работно време от 40 минути, на компенсиране подлежат 58 дни, като евентуалното дължимо обезщетение за тези дни се явява 7018 лв. брутна сума или 6316,20 лв. – нетна сума. III вариант установява, че при превишение на подневното работно време от 45 минути, на компенсиране подлежат 66 дни, като евентуалното дължимо обезщетение за тези дни се явява 7986,00 лв. брутна сума или 7187,40 лв. – нетна сума. IV вариант установява, че при превишение на подневното работно време от 45 минути, на компенсиране подлежат 75 дни, като евентуалното дължимо обезщетение за тези дни се явява 9075,00 лв. брутна сума или 8167,50 лв. – нетна сума. V вариант установява, че при превишение на подневното работно време от 55 минути, на компенсиране подлежат 75 дни, като евентуалното дължимо обезщетение за тези дни се явява 10043,00 лв. брутна сума или 9942,57 лв. – нетна сума.

В хода на съдебното производство фактическият спор между страните се концентрира в размера на превишението на служебното време за всяко дежурство на ищеца /което безспорно между страните, а и се установява и от всички свидетелски показания е било от 08,00 часа до 20,00 часа или от 20,00 часа до 08,00 часа, т.е. дежурството е траело 12,00 часа/ в процесния период 2003-2011 г., като в резултат на техните изявления и уточнения се разграничиха две тези - от една страна ищецът твърдеше наличие на 45 минути превишение на всяко дежурство, т.е. вариант на служебно време от 12 часа, както и 45 минути - за инструктаж, развод, приемане и сдаване на дежурство, съобразно което е и направеното увеличение на иска и от друга страна ответникът твърди наличие на 30 минути превишение на всяко дежурство (в този смисъл са и неговите въпроси към експертизата), т.е. вариант на служебно време от 12 часа, както и 30 минути - за инструктаж, развод, приемане позовавайки се на Заповед № Л-2788/11.08.2019 г. /в този смисъл е и писмената защита/.

Тъй като назначената по делото експертиза единствено може да даде варианти на изчисление, за установяване на спорния между страните факт бяха разпитани свидетели по искане и на двете страни.

Свидетелят •••••••••• /без родство със страните/ твърди, че за периода 2003 г. – 2011 г. работили заедно с ищеца. Почти всички давали 12 часови дежурства. Пристигали сутринта в 07.30 часа, 15 минути преди развода трябвало да се извърши проверка дали служителите са годни за работа. Инструктажът започвал в 07.45 часа и продължавал минимум 15 минути – понякога и повече. След инструктажът отивали до дежурна стая да си вземат въоръжения – минимум за 5 минути. В 08.05 часа всеки тръгвал по постовете и започвало приемане и предаване. Който бил на вътрешен пост трябвало да обходи всички килии, а който бил на външен – трябвало да се придвижи до там – минимум 5 минути. Предаването било в рамките на 15 минути. Дежурният оставал на пост минимум до 20.20 часа, когато се явявал неговият колега да го смени. След това имало отново приемане и предаване на поста, след което следвало да се яви в дежурна стая за да доложи информация за настъпили събития. Счита, че реалната продължителност на едно дежурство била с 55 минути над задължителните 12 часа. Ищецът давал постове навсякъде, но основно давал на 7ми външен пост. До него имало минимум 5 минути придвижване. Според този свидетел времето за смяна на дежурствата във вътрешните и външните постове било еднакво. Твърди, че също води дела срещу ГДИН.

От показанията на свидетеля •••••••••• /без родство със страните, работи в ГДИН/, се установява, че в периода 2003 г. – 2011 г. заемал длъжността „Инспектор по охраната“ – негово задължение било да изготвя графиците. Свидетелят присъствал при сдаване и приемане на дежурство на служители, присъствал и на инструктажи. Инструктажът продължавал средно 5-6 минути, стигал и до 10. Ищецът приоритетно давал дежурства на външен пост номер 7, който се намирал на около 100 метра от стаята за инструктаж. Приемането на поста се изразявало в полагане на подпис в книга, която била предварително попълнена от отстъпващия дежурство. Ориентировъчно сдаването/приемането на пост №7 било 2-3 минути.

От показанията на свидетеля •••••••••• /без родство и дела със страните/ се установява, че познава ищеца, тъй като за периода от 2002 година до 2024 година били колеги с него в Затворническо общежитие в с. Черна гора. За периода 2003 – 2011 г. се явявали заедно сутрин на инструктаж, а повечето дежурства били на 12 часови смени. Всяка сутрин ищецът се явявал 07.30 часа на работа, като 07.45 часа започвал инструктажът, който приключвал до 08.00, а понякога 08.05 – 08.10 часа. Служителите следвало да са там 15 минути преди началото на инструктажа. Последният бил минимум 15 минути. Снаражяването/въоръжаването продължавало минимално 10 минути, след което служителят отивал на поста си. Приемането и предаването отнемало между 10-15 минути – ако бил вътрешен пост лично минавал да проверява лишените от свобода, ако бил външен – ходенето до поста отнемало между 10-15 минути. Смените на ищеца били от 08.00 – 20.00 часа или от 20.00 – 08.00 часа, последният не можел да си тръгне преди да дойде следващия служител. Който издал поста се разоръжавал в дежурна стая – това отнемало около 5 минути. Свидетелят твърди, че тази часова разлика от 30 минути , когато били викани порано не била компенсирана.

Свидетелят ••• /без родство и дела със страните/сочи, че в периода 2003 г. – 2011 г. е служил на длъжност „надзирател“ в „Затворническо общежитие“ с. Черна гора. Твърди, че на застъпващата смяна се провеждал инструктаж, а на отстъпващата не. За инструктажа служителят следвало да се яви с униформа и съответните помощни средства. Помещението за провеждане на инструктаж било отделено, а продължителността на инструктажа била различна – в зависимост от оперативната обстановка. Според това дали постовете били външни или вътрешни – същите били въоръжени и невъоръжени. Най-близкият пост бил на главния портал- на 5 метра от дежурна стая и 10-12 метра от стаята за инструктаж. Найотдалеченият пост бил пост № 4 – на около 600 метра от стаята за инструктаж. Постове № 3 и № 5 били средно отдалечени – на около 450 метра. Достигането до поста било индивидуално – според служителя. Сдаването и приемането на поста били с различно време, съобразно продължителността на инструктажа. Това зависело от настъпилите промени и характера на поставените задачи – обикновено инструктажът за нощната смяна продължавал по-кратко. Смяната била 12 часова – 08.00 – 20.00 часа. Свидетелят сочи, че инструктажът продължавал не повече от 5-10 минути, а за постове №3, 4, 5 и 6 продължавал много кратко, тъй като не се касаело за работа с лишени от свобода. На тези постове също работил ищецът.

Съдът кредитира показанията на разпитаните свидетели като еднопосочни що се касае до времето, в което е следвало да бъдат на работното си място преди започване на смяната, като в частта по отношение на времетраенето за сдаване на смяната след приключване на всяко дежурство са прот••••••••••речиви или слабо информативни. И двете групи свидетели (тези на ищеца и тези на ответника са единодушни, че надзирателите е следвало да идват по – рано на работа, както и че е имало задължителен инструктаж около 15 минути, а те е трябвало да бъдат поне 15 минути преди инструктажа на работното си място: свидетелят ••• “На застъпващата смяна се провежда инструктаж, а на отстъпващата смяна – не. За инструктажа се явяваме с униформа и съответните помощни средства….Тогава инструктажът започваше в 07:45 ч….Имаше период, когато идвахме 15 минути преди инструктажа. ” ; свидетелят •••••••••• „ За периода от началото на 2003 г. до края на 2011 г. имам наблюдения върху работата на К. Н., тъй като сме се явявали всяка сутрин заедно на инструктаж......От 07:30 часа до инструктажът в 07:45 часа винаги сме били длъжни да се явяваме. Дежурният командир на отделенията да си провери хората....”

По отношение на времетраенето след приключване на дежурството, съдът намира, че са налице различия: според свидетеля •••••••••• твърди, че продължавало 20 – 25 минути, докато свидетеля •••••••••• ••••••••••, чийто показания са най-точни казва, че сдаването се е случвало за кратко време: “Познавам К. Н.. Той е давал на различни постове дежурства, но приоритетно е давал точно на този пост - № 7…..Ориентировъчно сдаването при приемане не пост 7 продължителността е от порядъка на 2-3 минути.”

При така установените факти Старозагорски районен съд достига до следните правни изводи:

Старозагорски районен съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове по чл. 229, ал.1, т.9 /предишна т.8/, във връзка с чл. 212, ал.5, т.2, предложение второ от ЗМВР от 1997 г. /отменен/ и по чл. 212, ал.1, т.3, във връзка с чл. 211, ал.5, т.2, предложение второ от ЗМВР от 2006 г. /отменен/ за заплащане на обезщетение за неползван допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа за отчетен период.

Основателността на същите е обусловена от наличието на следните кумулативни материалноправни предпоставки: 1/ валидно възникнало служебно правоотношение между страните, 2/ реално положен от ищеца в процесния период извънреден труд /над нормативно установените часове при работа на смени/, 3/ наличието на некомпенсиран с допълнителен платен годишен отпуск извънреден труд; 4/ настъпила изискуемост на задължението на ответника за заплащане на обезщетение за неползвания отпуск, както и 5/ неизпълнение на същото. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, обективирани в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно предявените вземания, както и техния размер. По отношение на неизпълнението, което е отрицателен факт от действителността, е достатъчно твърдението на ищеца, като ответната страна носи доказателствената тежест да установи положителния факт, който го изключва, а именно точно изпълнение и/или други правопогасяващи или правоизключващи обстоятелства.

Безспорно е по делото, а и от събраните доказателства се потвърди, че в процесния период от 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г. ищецът е бил назначен на длъжността „надзирател“ в Затвора - гр. Стара Загора и е бил със статут на държавен служител по смисъла на чл. 20, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от Закона за изпълнение на наказанията /обн., ДВ, бр. 30 от 15.04.1969 г., отм. бр. 25 от г., в сила от 1.06.2009 г./, респ. чл. 19, ал. 1, т. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /обн., ДВ, бр. 25 от г., в сила от 1.06.2009 г./. Следователно попада в тази категория държавни служители на ответната дирекция, спрямо които се прилагат разпоредбите относно държавната служба в Закона за Министерство на вътрешните работи, по силата на препращащата норма на чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС. За процесния период е работил като надзирател в ЗО „Черна гора“ на сменен режим на работа, като смените му са били организирани като 12 часови дежурства по график, дневната смяна започвала от 08,00 часа съответно до часа, а нощната от 20,00 часа до 08,00 часа.

За така възникналото служебно правоотношение са приложими правилата на ЗИН /отм./, а за неуредените въпроси - разпоредбите на действащия към съответния период ЗМВР, към които чл. 20, ал. 4 от ЗИН /отм./ пряко препраща. В този смисъл е и нормата на чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗП /обн. ДВ, бр. 25 от 2009 г./, приложима за процесния период от 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г.

Съгласно § 9, ал. 2 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР /ДВ, бр. 85 от 2020 г., в сила от 1.01.2021 г./ при прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители се изплаща обезщетение за неизползвания отпуск по отменения чл. 189, ал. 1, т. 3 ЗМВР, а именно за „допълнителен платен годишен отпуск по чл. 187, ал. 6, т. 1 /също отм. / - /за извънреден труд/ - до 12 работни дни и по чл. 212, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 211, ал. 5, т. 2, пр. второ от ЗМВР /обн., ДВ, бр. 17 от 24.02.2006 г., отм./. Съгласно чл. 212, ал. 1 и ал. 3 ЗМВР от 1997 г. /отм./ и чл. 211, ал. 1 и ал. 3 ЗМВР от 2006 г. /отм./ работното време на държавните служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени сумирано за тримесечен период. Според чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР от 1997 г. /отм./ и чл. 211, ал. 5 от ЗМВР от 2006 г. /отм./ работата над редовното работно време на тези служители се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 9 вр. чл. 212, ал. 5 ЗМВР от 1997 г. /отм./ и чл. 213, и чл. 212, ал. 1, т. 3 вр. чл. 211, ал. 5 ЗМВР от 2006 г. /отм./ този допълнителен платен годишен отпуск е до 12 работни дни. Специалната уредба, съдържаща се в чл. 16а, ал. 1 от Правилника по приложението на ЗИНСЗ урежда по идентичен със ЗМВР начин въпросите относно нормалната

продължителност на работното време, а именно 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5- дневна работна седмица. За дейностите, чието изпълнение изисква непрекъсваем работeн процес, работното време се организира в 8-, 12- или 24-часови наряди по утвърден график. Съобразно чл. 16д, ал. 2 ППЗИНЗС работното време на държавните служители, работещи в наряд, се изчислява и отчита в часове, сумирано за тримесечен период. Разпоредбата на чл. 16е ППЗИНЗС дава изброяване на това какво включва отработеното време. При липса на аналогична норма като тази на чл. 185, ал. 5 ЗМВР, предвиждаща, че работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с допълнително възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период, който извънреден труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение, съдът, на основание чл. 19, ал. 2 ЗИНСЗ приема същата за приложима и към спорните отношения, предмет на делото. Същевременно ППЗИНЗС съдържа регламентация на дейностите, които осъществява нарядът в арестите, състоящ се от дежурен главен надзирател, дежурен командир на отделение и надзиратели /каквато длъжност заема и ищеца/. Съгласно чл. 305 ППЗИНЗС назначените в наряд се явяват в поделението в определеното за инструктаж време, годни да изпълняват служебните си задължения, облечени в установената униформа и снаряжение и в спретнат външен вид. Разпоредбата на чл. 308 ППЗИНЗС съдържа уредба относно съдържанието на инструктажа, като е предвидено, че инструктиращия следва да обяви резултатите от изпълнението на служебните задължения през изтеклото денонощие и да изясни оперативната обстановка, като постави конкретни задачи на всяко длъжностно лице от наряда и определи реда за тяхното изпълнение. Чл. 307 ППЗИНС урежда процедурата по инструктаж, а чл. чл. 311 ППЗИНС смяната на постовите.

Законовите текстове не определят времевия интервал, в който следва да се извършват действията по подготовка и провеждане на инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство, извършването на които се претендира като извънреден труд. Поради това въпросите, отговорите на които предпоставят изхода на спора, а именно каква е била продължителността на всяко дежурство на ищеца и следва ли в работното време на дежурството да се включи и времето от реалното явяване на работа до реалното напускане на работното място намират отговори в следните аргументи:

Съгласно чл. 2 от Директива № 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, работното време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения, в съответствие с националното законодателство и/или практика. Предвид това допълнителното време, което тези дейности отнемат подлежи на съответно възмездяване. В практиката на СЕС е доразвито и допълнено съдържанието на понятието за работно време, като се приема, че придвижването на служителя до мястото на изпълнение на задълженията му и предварителната му подготовка за тях, са необходим инструмент за тяхното изпълнение. Само в случай, че служителят би могъл да управлява своето време без ограничения и да се посвети на собствените си интереси, то това време не би представлявало работно време по смисъла на Директива 2003/88. Следователно, горепосочените действия, за които по делото се установи, че са били извършвани извън установеното работно време на всяко дежурство и са били част от задълженията на ищеца е следвало да се извършват в работно време, доколкото ищецът е бил длъжен физически да присъства на мястото, определено от работодателя. В случай, че те не се осъществяват в установеното за служителя време, тези дейности представляват извънреден труд.

Безспорно по смисъла на чл. 307 и 311 ППЗИНЗС действията по подготовка и провеждане на инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство са част от задълженията на служителя и следва да се извършват в работно време. В случай, че те не се осъществяват в установеното за работника или служителя време, тези дейности представляват извънреден труд по смисъла на чл. 143, ал. 1 КТ. Не се спори по същество, а и съгласно свидетелските показания местоположението на ищеца по време на дежурство, в т.ч. и по време на подготовка, инструктаж, приемане и предаване на дежурство, почивка е било в рамките на предприятието - затвора. С оглед на това времето за посочените по-горе дейности не следва да бъде изключвано от отработеното време и за същото следва да се дължи възнаграждение, съответно допълнителен отпуск. Тук ще се добави още, че с приетата през 2014 г. нова разпоредба в ППЗИНЗС - чл. 16е ППЗИНЗС, в отработеното време се включва времето за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство, времето за физиологични почивки, времето за отдих и хранене, времето за провеждане на професионално обучение фактически извършената работа по време на разположение /активен период на разположение в поделението/, времето на дежурство. Макар и не касаеща процесния период, същата е в подкрепа на изложеното по-горе.

Възражението в отговора на исковата молба относно оспорване на пасивната процесуална легитимация на ответника, като същата се оспорва в периода от 01.01.2003 г. до 01.06.2009 г. и не се оспорва от 01.06.2009 г. до 31.12.2011 г. не се споделя поради следното - обстоятелството, че ГД „ИН“ се е обособила като самостоятелна структура в рамките на Министерството на правосъдието с влизането в сила на ЗИНЗС /обн., ДВ, бр. 25 от 3.04.2009 г., в сила от 1.06.2009 г./ не води до липсата на пасивна процесуална легитимация на ответника. При липсата на данни правоотношението между ищеца и Министерството на правосъдието да е било прекратено към 01.06.2009 г., след което да е било сключено ново такова с ответната дирекция, след обособяването й като самостоятелно юридическо лице и второстепенен разпоредител с бюджетни кредити при Министерство на правосъдието, считано от 01.06.2009 г., следва да се приеме, че е налице правоприемство на работодателя по смисъла на чл. 123, ал. 1, т. 7 КТ, при което трудовите правоотношения със служителя на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ не се прекратяват, а се запазват, респ. правата и задълженията на работодателя - прехвърлител са преминали към новия работодател, а именно ответникът по делото - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – така Решение № 69 от 06.03.2025г. по в. гр. д. № 29/2025г. по описа на Окръжен съд- Стара Загора и Определение № 4960 от 31.10.2025г. по к.д. № 2539/2025г. на Четвърто ГО.

От свидетелските показания на четиримата разпитани по делото свидетели, вкл. направеното признание от ответника /извършено на основание Заповед № Л-2788/11.08.2019 г./, респ. фактическо твърдение на ответната страна за превишение на всяко дежурство от 30 минути /това се иска да се приеме в писмената защита на ответника/ настоящият съд намира, че исковете са доказани по основание. Настоящият съд приема, че свидетелските показания, макар и прот••••••••••речащи си по отношение на някои обстоятелства, съдържат

достатъчно данни за преценка дали за исковия период е положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие, каквито са твърденията на ищеца. От показанията, без съответни изчисления не може да се определи точния брой часове положен извънреден труд, но че такъв е полаган за всяко тримесечие се установява от показанията и се потвърждава и от процесуалната позиция на ответника - поне 30 минути/. При анализ на свидетелските показания се налага до извод, че искът е доказан по основание, доколкото за всички тримесечия от исковия период има положен извънреден труд повече от 50 часа, за горницата над които ищецът има право на допълнителен платен годишен отпуск при условията на чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР 2006 г. /отм./ и чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР 1997 г. /отм./ - така изцяло решение № 45/07.06.2023 г. на ВКС по гр.д. № 4302/2022 г., IV г.о.

По отношение на размера на превишението, което съставлява спорния предмет по делото безспорно се установява превишение с 30 минути поради следните причини: На първо място безспорно от показанията и на четиримата свидетели се установява, че ищецът е давал дежурства, приоритетно на пост № 7 – представляващ външен пост, но е давал дежурства и на вътрешни постове и на няколко външни, които обаче не са имали охрана целогодишно, а само през някои от месеците. Безспорно се установи от показанията и на четиримата свидетели, че надзирателите е следвало да бъдат на работа половин час преди започване на всяка смяна в 8 сутринта или в 8 вечерта, като през този половин час е следвало да бъдат налични, за да се извърши проверка кой е на работа, дали има отсъстващи, да им бъде извършен инструктаж и да изпълнят задължението на съответния служител да се насочат към поста, където следва да застъпи 12 часовото си дежурство. Единодушно свидетелите •••••••••• и ••• сочат, че инструктажът продължава от 5 до 10 минути /св. •••••••••• сочи 5-6, но предвид дължината на периода съдът намира, че следва да приеме по-голям толеранс – 5-10 минути/. Освен времетраенето на инструктажа, тези свидетели сочат и в какво се състои самият инструктаж, което от една страна прави показанията им попълни, а от друга – позволяват на съда да извърши обоснована преценка за фактическите обстоятелства по провеждане на инструктажа. Тези свидетели от друга страна сочат, че разстоянието от стаята за инструктаж до пост №7, където ищецът приоритетно е изпълнявал служебните си задължения е около 100 м., което разстояние се взема за кратко време. Освен това ищецът не е работил само на този пост, а и на вътрешни такива, както и на други външни и то само през определени периоди от годината. Следва да се отбележи, че само външните постове са въоръжени, а вътрешните не са, както и че информацията за случилото се по време на дежурство се предава на командир, който всъщност и провежда инструктажа. А служителите е трябвало да се явят в пълна готовност на инструктажа т.е. няма категорични доказателства, че след приключване на всяка смяна надзирателите е следвало да продължават да изпълняват задължения че това сдаване на поста отнема 15 минути и няма как да се достигне до сочените от ищеца 45 минути превишаване. В този смисъл за същия период и при почти същите свидетели и затворническо общежитие съдът е приел в цитираното по – горе решение, че не е доказано пълно и главно такава продължителност, а в определението, с което решението не е допуснато до касация се коментират и групата свидетели на страната на ищеца – надзирател, а именно че тази група свидетели имат интерес да твърдят, че работните им смени са били с по- голяма продължителност от нормативноустановената с цел предявяване на претенции за компенсиране на евентуално положен от тях извънреден труд.

Следва да се има предвид и, че в показанията на свидетелите •••••••••• и •••••••••• се установяват съществени прот••••••••••речия. Свидетелят •••••••••• сочи, че цялата процедура, свързана с инструктаж, приемане и сдаване на дежурствата отнема 55 минути над установеното 12 часово дежурство. Следва да се има предвид, обаче, че поранното пристигане на служителите от новото дежурство се включват в остатъка от дежурството, което дават служителите, които очакват да бъдат сменени. С други думи – тъй като инструктаж се провежда само на новозастъпващите служители / и само тези служители имат необходимост от евентуално снаряжаване/ – това време не следва да се добавя към времето на отстъпващата смяна. Този свидетел не сочи поради каква причина отстъпващият смяна напуска в 20.20 часа /при дневна смяна/, след като сочи, че инструктажът и снаряжаването продължават около 20 минути, а както се посочи по-горе, времето за което служител достига от стаята за инструктаж до пост №7 /средноотдалечен/ е не повече от няколко кратки минути. От значение е и служебно известното на съда обстоятелство, че този свидетел е бил ищец по ГД № 4047/2024 г. по описа на Старозагорския районен съд, по което дело е разгледан иск с идентична правна квалификация. По това дело, с Решение № 632/30.06.2025 година съдът е приел, че служебното време, с което са превишени дежурствата на този свидетел /ищец по горното дело/ се равнява на 30 минути. •••••••••• не е обжалвал решението и се е съгласил с установеното от съда. По отношение показанията на свидетеля •••••••••• – също се наблюдават известни прот••••••••••речия. На първо място за част от процесния период този свидетел е работил като домакин. В периода, в който е бил надзирател сочи, че ходенето до поста отнема 10-15 минути и приемането и издаването на дежурство отнема също 15 минути. От показанията на свидетеля •••••••••• ••••••••••, обаче, се установи в какви фактически действия се изразява приемането и предаването на дежурството, които показания, дори да се ценят критично, не могат да доведат до извода, че приемането/сдаването на дежурството отнема 15 минути. Въпреки изложението си на реда по инструктаж, снаряжаване, приемане и сдаване на дежурство, който ако бъде кредитиран следва да доведе до заключението, че цялата процедура отнема близо 45 минути, впоследствие свидетелят ••• твърди: „тази часова разлика от 30 минути по-рано, когато ни викаха по-рано на работа не е била компенсирана“. Това твърдение внася съществено прот••••••••••речие в предходните твърдения на този свидетел и значително намаля тяхната доказателствена стойност. Не на последно място следва да се посочи и обстоятелството, че на съда е служебно известно, че този свидетел е ищец по ГД № 4044/2024 г. по описа на Старозагорския районен съд, по което дело се разглежда иск с идентична правна квалификация. Тоест всички свидетели на страната на ищеца водят дела срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ и техните показания следва да се ценят с по-голяма критичност и да се преценя цялостното им процесуално поведение и по служебно известните на съда дела, в какъвто смисъл е и приетото в цитираното от ВКС определение.

От друга страна показанията на свидетелите •••••••••• и ••• се явяват последователни и подробни. Същите, освен че сочат не само продължителността на всяка една от процедурите, свързани с удължението на служебното време на ищеца, но и тяхното съдържание – в какво обективно се изразява всяко едно действие.

Съдът намира за неоснователни доводите на ищеца, изложени в исковата молба, че към така установеното, че едно дежурство на ищеца е започвало половин час по – рано, т.ч. продължителността му е била 12 часа и 30 минути, следва да бъде прибавен още половин час след края на дежурството – необходим за приемане и издаване на дежурството. Тежестта на доказване на този факт е на ищеца, което означава, че същият следва да проведе главно и пълно доказване, т.е. да създаде сигурно убеждение у съда относно осъществяването му – че ищецът след крайния час на всяко дежурство е оставал половин час (респективно 15 минути в какъвто смисъл беше изменението на размера на претендираната сума) на работното място за приемане и издаване на дежурство, което той не стори в настоящото производство. За разлика от началния час на започване на работа – половин час преди началния час на смяната, за който се събраха безспорни доказателства (и признания на ответника, вкл. в издадени от него заповеди), то за продължаването на работа след крайния час не се събраха такива категорични доказателства. Напротив установи се, че дейностите след приключване на дежурство са били различни и с различно времетраене в зависимост от поста, в зависимост от това колко е продължил инструктажа на колегата му от следващата смяна, в зависимост от индивидуалните особености и бързина на издаващия и приемащия дежурство надзирател, в зависимост от разстоянието до поста.

В обобщение - след анализ на показанията на свидетелите, които имат преки лични впечатления за организацията на работното време в затвора- Стара Загора и пресъздават същите при разпита им по ясен и последователен начин, се установява, че в процесния период от 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г. ищецът е полагал труд на 12-часови дежурства по график, като преди всяко дежурство е бил длъжен да се яви 30 минути по-рано, за да се оборудва със снаряжението и да премине инструктаж. Така всяко 12-часово дежурство фактическата продължителност на работното му време е била увеличена с общо 30 минути, които не са отчитани, респ. не са му били заплащани. Така изложените от свидетеля обстоятелства се потвърждават и от Заповед № Л-2207/10.05.2003 г. и Заповед № ЛС- 031182/10.10.2007 г. свързани с разпределението и отчитането на работното време в ГДИН.

С оглед на така приетото, настоящият съд намира, че в общата продължителност на положените от ищеца 12-часови дежурства в процесния период следва бъдат включени установеното от свидетелските показания времето от общо 30 минути за извършване на съпътстващи дежурството дейности /снаряжение, инструктаж, отчет/, които не са отчетени като работно време поради следното: От една страна от приложимата нормативна уредба на ЗИН /отм./, ЗИНЗС, ЗМВР от 1997 г. /отм./, ЗМВР от 2006 г. /отм./ и подзаконовите актове по приложението на посочените закони следва, че характерът на работата в местата за лишаване от свобода и арестите изисква непрекъсваемост на работния процес, поради което дежурните служители ползват полагащите им се почивки без да напускат района на затвора и без да събличат униформеното си облекло. При това положение и доколкото служителят е длъжен да присъства физически на работното място в рамките на ползваните почивки за храна и физиологични нужди, то тези почивки не следва да бъдат изключвани от отработеното време /така т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2013 г. на ОСГК на ВКС/. В областта на работното време съществува и нормативен акт на Европейския съюз /ЕС/ - Директива 2003/8 8/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, приложима във всички области на дейност в частната и публичната сфера е изключение на транспорта. Съгласно чл. 2 от директивата работно време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а „почивка“ означава всеки период, който не е работно време. Въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време е бил предмет на разглеждане от СЕС по отправени преюдициални запитвания. Според даденото от СЕС тълкуване

разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя. Когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд /решение от 03.10.2000 г. по дело С303/98 Sindicato de Medicos de Asistencia Publica /Simap/ срещу Conselleria de Sanidad y Consumo de la Generalidad Valenciana/. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено от работодателя /решение от 09.09.2003 г. по дело С-151/02 Landeshauptstadt Kiel срещу Norbert Jaeger/.

Съобразявайки гореизложеното, настоящият съд приема, че в работното време следва да бъде включено и времето преди дежурството от обшо 30 минути, което е нужно за подготовка, провеждане на инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд или дежурство, тъй като през това време служителят е бил длъжен да присъства на територията на затвора и да вземе участие в посочените съпътстващи поста му дейности.

От заключението на първоначалната и повторната съдебно-икономическата експертиза, които съдът кредитира напълно като компетентно изготвено, правилно и обосновано /тъй като и двете в тази им част сочат един и същ извод/, се установява, че в периода от 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г. същият е положил извънреден труд над ограничението от 50 часа за всяко тримесечие, които са за компенсиране е платен отпуск от 12 дни годишно, като за целия период допълнителният платен годишен отпуск като компенсация за положения извънреден труд възлиза на 44 дни, а дължимото брутно обезщетение за неползването му - в размер на 5324,00 лв. /възприема се вариант № 1 от повторната експертиза за 12.30 минути служебно време на дежурство/. Изводът на вещото лице е идентичен, независимо дали са преобразувани часовете положени от ищеца нощен труд в дневен, поради което не е необходимо да се обсъжда въпроса за възможността за преобразуване.

В чл. 229, ал. 4 от ЗМВР 1997 г. /отм./ и чл. 212, ал. 4 от ЗМВР 2006 г. /отм./ е предвидена принципна забрана за компенсиране на допълнителния платен годишен отпуск по чл. 212, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 1997 г. /отм./, респ. чл. 211, ал. 5 от ЗМВР от 2006 г. /отм./, освен при освобождаване от служба. Затова и вземането на ищеца за обезщетението, представляващо паричен еквивалент на полагащия му се, но неползван допълнителен отпуск, е възникнало едва при прекратяване на служебното му правоотношение, тоест в случая на 25.03.2025 г. /така решение № 208/28.12.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6566/2014 г., III г.о., решение № 427/03.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 503/2010 г., IV г.о. и впоследствие постановеното Тълкувателно решение № 6/11.02.2022 г. на ВКС по т.д. № 6/2017 г. на ОСГК, постановено по аналогичен въпрос, касаещ военнослужещ, за чието служебно правоотношение също е приложим ЗМВР/.

Възражението на ответника за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като съгласно Тълкувателно решение № 6/11.02.2022 г. на ВКС по т.д. № 6/2017 г., ОСГК прилагащо се в настоящия случай вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл. 358, ал. 1, т. 3 във връзка с ал. 2, т. 2 КТ. Удължаването на работното време на военнослужещ, даващ дежурства по график, се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни. Ползването на почивките и на отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Такава трансформация не е предвидена в закона, тъй като би заобиколила законоустановената им функция за възстановяване на работната сила. В хода на съществуващо правоотношение военнослужещият може да реализира правото си на почивка по предвидения в закона ред. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. Тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно и длъжникът изпада в забава след покана, на практика обикновено с подаването на искова молба в съда /така изрично и решение № 50217/17.01.2023 г. на ВКС по гр.д. № 1846/2020 г., IV г.о., решение № 50229/05.05.2023 г. на ВКС по гр.д. № 3703/2019 г., IV г.о., решение № 50164/21.10.2022 г. на ВКС по гр.д. № 802/2020 г., III г.о. , решение № 50165/22.12.2022 г. на ВКС по гр.д. № 1621/2020 г., IV г.о./. В случая служебното правоотношение на ищеца е прекратено, считано от 27.03.2024 г. и от тази дата е възникнало правото му за обезщетение.

Не се споделя възражението на ответника за погасяване правото на допълнителен платен годишен отпуск към момента на прекратяване на правоотношението между страните на основание чл. 59а, ал. 1 ЗДСл. /от 2011 г./. Този довод на ответника е в прот••••••••••речие с постоянната практика на ВКС, формирана по този въпрос /решение № 135/18.07.2022 г. на ВКС по гр.д. № 1242/2019 г., III г.о., решение № 130/12.07.2022 г. на ВКС по гр.д. № 1053/2019 г., III г.о., решение № 268/08.04.2020 г. на ВКС по гр.д. № 1313/2019 г., IV г.о., решение № 50200/14.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 673/2020 г., III г.о./. В нея се приема, че по своето естество погасителната давност представлява изтичането на установен в закона период от време, през който, ако носителят на правото не го упражни, то се погасява. Същата представлява санкция за носителя на правото, който бездейства и не го упражнява, поради което не може да бъде прилагана, когато то не може да бъде упражнено поради законови пречки за това. Разпоредбата на чл. 59, ал. 6 ЗДСл. дава възможност на служителя в случай, че органът по назначаването не осигури ползването на отложения отпуск до края на следващата календарна година, той сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това в седмодневен срок преди ползването на отпуска. По аналогичен начин разпоредбата на чл. 176, ал. 3 КТ дава възможност, когато работодателят не е разрешил ползването на отпуска в случаите и в сроковете по ал. 2 от разпоредбата, работникът или служителят сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това писмено работодателя най-малко четиринадесет дни предварително. Именно тези възможности обуславят погасяването на правото на правото на отпуск по чл. 59а ЗДСл и по чл. 176а КТ. За разлика от посочените разпоредби тези на ЗМВР не предвиждат възможността държавният служител в МВР да упражни правото да ползва платения годишен отпуск е едностранно предизвестие. Характерът на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си платен годишен отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. Освен това отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира е парично обезщетение - чл. 229, ал. 4 ЗМВР - 1997 г. /отм./ и чл. 212, ал. 4 ЗМВР - 2006 г. /отм./, освен при прекратяване на служебното правоотношение. При положение, че правото на платен годишен отпуск не може да бъде трансформирано в парично обезщетение докато съществува служебното правоотношение, нито може да бъде упражнено едностранно от служителя, то за него давност не може да започне да тече до момента на прекратяването на правоотношението. С оглед на това разпоредбата на чл. 59а ЗДСл е неприложима в конкретния случай. Исковата молба е подадена на 10.09.2024 г., следователно искът е предявен преди изтичането на 3-годишната погасителна давност за предявяването му по съдебен ред /чл. 358, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 2 КТ/.

Следователно предявеният иск е доказан по основание и размер за сумата от 5324,00 лв. ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба до окончателното плащане, а предявеният иск в останалата му част до сумата от 8167,50 лв., следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Следва да бъде присъдена посочената брутна сума, тъй като ищецът в последното по делото заседание уточни, че претендира брутна сума, а освен това дори и при липсата на изрично уточнение за претендирана нетна сума се приема, че това е брутната сума претендирана от ищеца, тъй като брутното трудово възнаграждение на ищеца служи за основа за определяне на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, респ. извънреден труд /поради това в обстоятелствената част на исковата молба обезщетението ясно се съизмерява е брутното трудово възнаграждение, както и ответникът в представената от него справка също сочи брутно възнаграждение, също изчисленията в експертизата са направени съгласно брутното трудово възнаграждение/.

Освен това работникът/служителят никога не може да получи частта от брутната сума, представляваща дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски, но за да се съберат тези публични държавни вземания е необходимо в съдебното решение ясно да е посочено дали се присъжда брутното трудово възнаграждение, в който случай съдебният изпълнител е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения, или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски /така решение № 154/24.06.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6134/2014 г., III г.о., решение № 166/25.02.2010 г. на ВКС по гр.д. № 220/2009 г., III г.о./. Освен това по същите правни спорове срещу Т7ТИН е присъждана брутната сума на обезщетението именно поради изложеното по-горе - така определение № 436/03.02.2025 г. на ВКС по гр.д. № 160/2024 г.. III г.о.. решение № 135/18.07.2022 г. на ВКС по гр.д. № 1242/2019 г.. III г.о..решение № 130/12.07.2022 г. на ВКС по гр.д. № 1053/2019 г.. III г.о.. решение № 112/28.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 2983/2019 г.. III г.о. Предвид обстоятелството, че ответникът не твърди или установи в производството, че за съответните години на ищеца е издавана заповед, е която е определян допълнителния платен годишен отпуск за положен извънреден труд при сумарно отчитане на работното време, безспорно се установи по делото, че ответникът дължи на ищеца сумата от 5324,00 лева брутно възнаграждение, за периода от 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г. /определение № 405/ 22.04.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1513/2016 г. IV г.о., решение № 208/28.12.2015 г. на ВКС по гр.д. № 6566/2014 г. III г.о., решение № 243/05.10.2016 г. на ВКС по гр.д.№ 1513/2016 г., IV г.о., решение № 55/07.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5169/2014 г., III г.о./.

Предвид направения в о.с.з. отказ от иска с правно основание чл. 86 ЗЗД – обсъждането на същия се явява безпредметно.

По разноските:

Предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца направените по делото разноски, съразмерно с уважената част от иска. В пледоарията си в о.с.з., процесуалният представител на ответната ГД „ИН“ е направила възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът намира същото за неоснователно. Видно от представения по делото договор за правна помощ и съдействие – ищецът е заплатил на процесуалния си представител сума в размер на 1200,00 лева. Съдът споделя трайната съдебна практика на ВКС, че предвид решение на СЕС по дело C-438/2022 г., Наредба №1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа няма задължителен характер за съдилищата, но същата може да се приеме за ориентир при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение. В този смисъл се установява, че заплатеният от ищеца размер на адвокатско възнаграждение от 1200,00 лева надвишава незначително минималния такъв /1116,75 лева/. От друга страна не може да се характеризира с ниска фактическа и правна сложност – по същото се разгледаха и обсъдиха значителен брой доказателства, проведени са 7 на брой открити съдебни заседания, като процесуалният представител на ищеца – адв. Н. П. се е явил по всяко едно от тях. Ето защо и размерът на адвокатското възнаграждение не следва да бъде присъждан в по-нисък размер. Предвид изложеното следва да бъде осъдена ответната ГД „ИН“ да заплати на ищеца сумата в размер 782, 87 лева /399, 96 евро/, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение, присъдено съразмерно с уважената част от иска.

На основание чл. 78, ал.3 ГПК следва да бъде осъден ищеца да заплати на ответника сторените по делото разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо ищецът следва да заплати на ответната ГД „ИН“ сумата в размер на 69,63 лева /35,75 евро/, представляваща заплатен от ответника депозит за възнаграждение на вещо лице, съразмерно с отхвърлената част от иска. На основание чл. 78, ал.8 ГПК, във връзка с чл. 37 ЗПП съдът определя на ответника сумата от 200,00 лв. представляваща юрисконсултско възнаграждение. Следва да бъде осъден ищеца да заплати на ответната ГД „ИН“ сумата в размер на 69,63 лева / 35,75 евро/, представляваща юрисконсултско възнаграждение, присъдено съразмерно с уважената част от иска.

Ответникът на основание чл. 78, ал. 6 ГПК вр. е чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК следва да заплати на съда дължимата държавна такса в размер на 212,96 лв. / 108,88 евро/ и възнаграждение за вещото лице за изготвената експертиза в размер на 684,44 лв./349,95 евро /първоначално заплатени от бюджета на съда/.

Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски районен съд

Водим от горното, съдът,