Решение № 18 от 26.1.2026 г. на Окръжен съд - Ловеч по дело № 613/2025 г.

С решение № 434/17.09.2025 г., постановено по гр.д. № 816/2025 г. на РС Ловеч, съдът е отхвърлил предявения от Г. И. И. против „КРИС ФЕШЪН ИНДЪСТРИЙС“ АД обективно и кумулативно съединени искове с правно основание по чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 242 КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 795,22 лв., претендирана като дължимо от работодателя трудово възнаграждение за месец април на 2022 г., както и обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата върху дължимото вземане за периода от 12.05.2022 г. до датата на подаване на исковата молба (09.05.2025 г.), със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба (09.05.2025 г.) до окончателното й изплащане. Със същото решение съдът се произнесъл и по отговорността за разноските, присъждайки такива в полза на ответника в общ размер на 426,43 лв. Против решението е подадена въззивна жалба от Г. И. И., в която са направени оплаквания за неговата неправилност с поддържане на съображения за нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, свеждащи се до: основаване на решаващите мотиви на районния съд на погрешни логически и правни изводи, несъответни на събраните доказателства и установените факти; неприлагане от районния съд на последицата по чл. 190, ал. 2, вр. чл. 161 ГПК, с оглед непредставяне от ответника на поисканите от ищеца на разчетноплатежни ведомости и вътрешни актове за определяне на работната заплата, по които се определя начина на отчитане на заработеното и се определя нормата на труд; неправилно вменяване от районния съд на процесуално задължение към ищеца да доказва отрицателни факти и нарушаване правото на ищеца на справедлив процес; превратно позоваване от районния съд на чл. 247, ал. 1 КТ, приемайки, че в предприятието на ответника се прилагала сделна форма на заплащане, като възнаграждението се определяло в зависимост от действително заработеното в месеца нормовреме на база уговореното основно месечно трудово възнаграждение, при игнориране на изрично установеното в трудовия договор и допълнителното споразумение, вкл. продължителността на работното време, и задълженията на ищцата в длъжностната характеристика, според които минималната работна заплата е гарантираният минимум на трудово възнаграждение, което работникът следва да получи; игнориране от съда на даденото от инспекцията на труда становище по жалба на ищцата, според което за месеците, предхождащи април на 2022 г. работодателят е доплащал размера на основното месечно трудово възнаграждение, уговорен в трудовия договор, каквото доплащане лисва за месец април на 2022 г. Във въззивната жалба е направено искане за отмяна на обжалваното решение, за постановяване на ново такова, с което да се присъдят претендираните вземания, вкл. за присъждане на разноските за двете инстанции. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от въззиваемия е постъпил писмен отговор, в който се дава становище за неоснователност на оплакванията във въззивната жалба, моли се за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на разноските за въззивното производство. Въззивникът взема участие в съдебното заседание – лично и чрез адв. Х. Д., който поддържа въззивната жалба, а в хода на устните състезания излага съображения за нейната основателност, моли за отмяна на решението в обжалваната му част, за присъждане на трудовото възнаграждение на ищцата в пълния му претендиран размер, вкл. на разноските по делото за двете инстанции. Въззиваемият не взема участие в съдебното заседание - чрез представляващия го по регистрация орган или процесуален представител по пълномощие. В представено по делото писмено становище от пълномощника адв. А. Т., се моли за разглеждане на делото в нейно отсъствие, като се оспорва въззивната жалба, а по същество се моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноските за въззивна инстанция. Ловешкият окръжен съд, след като прецени доводите на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, приема следното: Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, а в атакуваната част и допустимо, поради което настоящият състав следва да обсъди неговата правилност по оплакванията, посочени във въззивната жалба (чл. 269 ГПК). Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Г. И. И. против „КРИС ФЕШЪН ИНДЪСТРИЙС“ АД обективно и кумулативно съединени искове с правно основание по чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 242 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1265,32 лв. – общ размер на неизплатени трудови възнаграждения за месец април и месец част от месец май на 2022 г., ведно с дължимата законна лихва в размер на 336,60 лв. В писмения отговор на исковата молба ответника се правят защитни възражения, основани на твърдения и доводи за недължимост на претендираните суми и за изплащане на трудовото възнаграждение в пълния му дължим размер. Районният съд е допуснал изменение на иска чрез намаляване на неговия размер на 755,22 лв. – представляващ претендираното възнаграждение за месец април на 2022 г., като с решението в обжалваната му част съдът е отхвърлил иска в претендирания му размер от 795,22 лв. и в частта за законната лихва. Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства по отделно в тяхната съвкупност и взаимовръзка и като съобрази становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна: Не е спорно, а и това се установява от приетия трудов договор № 23/26.06.2019 г. и допълнително споразумение към същия от 04.01.2022 г., че Г. И. И. работила при ответника „КРИС ФЕШЪН ИНДЪСТРИЙС“ АД на длъжност „контрол/окачествител“. От трудовия договор е видно, че същият е сключен като срочен (до шест месеца), с означение „на норма“, като първоначалният размер на основното месечно трудово възнаграждение е 650 лв., а на допълнителното (за трудов стаж и професионален опит) – по 0,6 % за всяка прослужена година. С допълнително споразумение от 04.01.2022 г. към същия трудов договор се установява, че договорът е за неопределено време, с нормална продължителност на работно време (8 часа), основното трудово възнаграждение е определено „на норма в размер на 890 лв.), а на допълнителното възнаграждение (за трудов стаж и професионален опит) – по 0,6 % за всяка прослужена година. Със заповед № 12/11.05.2022 г. трудовото правоотношение с ищцата е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 и ал. 2 КТ, считано от 12.05.2022 г., като фактическо основание за прекратяването е означено „Отправено писмено предизвестие до работодателя с вх. № 89/11.04.2022 г. В заповедта е разпоредено на Г. И. И. да се изплати обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неползван отпуск в размер на 14дни. Заповедта е връчена на Г. И. И. лично на 12.05.2022 г., което се установява от положения подпис и дата. От показанията на свидетеля М.К.Г., работила при ответника на длъжност „Организатор цех – нови технологии“ за времето от месец януари на 2022 г. до месец май на 2022 г. се установява, че в изпълнение на възложените й функциите от заеманата длъжност ОТК, ищцата трябвало да окачестви крайния продукт от конфекцията, като огледа всяко изработено изделие, да почисти наличните конците, при наличие на дефекти, да го върне за отстраняването им, след което отново извършва контрол на качеството, а при точна изработка или липса на дефекти, да предаде изработения продукт за гладене и опаковане. Задачите по извършване проверка на качеството са възлагани на ищцата от свидетелката, като за уплътняване на работното време, на ищцата са възлагани и други помощни задачи. Работата по извършвания контрол на качеството се отчитала чрез специални магнитни карти, съпровождащи всяка от проверяваните групи продукция, като ищцата следвало да маркира на специален четец началото и края на свършената работа по съответната проверена група. Другият начин, по който се отчитало обема на свършената работа, бил чрез хартиен носител – операционна бележка, които след попълването им от работника, се събират в съответен класьор, който ежедневно се предава на отчетника в администрацията, за да се определи конкретното количество на изработеното, чрез въвеждане в системата на информацията от бележките. От показанията на свидетеля се установява, че ищцата и още един работник са работели като ОТК, че другият работник е отчитал работата си чрез магнитни карти, а за ищцата нямало такова устройство, поради което тя се отчитала чрез операционни бележки. От свидетелските показания се установява, че когато нямала възможност да извършва проверка на качеството, на ищцата са давани „помощни задачи, за да й се уплътни работното време и да няма престой в работния ден“. От заключението на приетата на първа инстанция съдебноикономическа експертиза се установява, че чистата сума за получаване от Г. И. И. на дължимото от работодателя й трудово възнаграждение за месец април 2022 г. е в размер на 94,78 лв. Същото се определя от вещото лице въз основа на наличните при ответника данни от отчетените технологични карти и при часова тарифна ставка от 5.2775 лв. на час, определена на база договореното основно месечно трудово възнаграждение в размер на 890 лв. Вещото лице е констатирало, че по отчетените от ищцата технологични карти нормовремето за месец април е 23,85 часа, при което заработката на лицето е в размер на 125,87 лв., че заради възлагани и други задачи от низови ръководители на фирмата, на ищцата са й отчетени още 848 минути (14.13 часа), от които се начислява заработка за още 74,87 лв., при което общата заработка на Г. И. И. за същия месец (април на 2022 г.) в размер на 200,74 лв. При отчетената заработка и следващото се допълнително възнаграждение за прослужено време от 1,2% (за прослужени пълни 2 години) – 2,41лв, брутното трудово възнаграждение е в размер на 203,15 лв., от която сума след приспадане на следващите се удръжки за сметка на работника, се формира чиста сума за получаване в размер на 94,78 лв. При така установените факти настоящата инстанция прави следните правни изводи: Предявеният иск по чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 242 КТ за заплащане на трудово възнаграждение за месец април на 2022 г., както и този по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, са основателни за част от претендирания размер. По трудовото правоотношение работникът или служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и да спазва установената трудова дисциплина, а работодателят - да осигури на работника или служителя условия за изпълнение на работата и да му плаща възнаграждение за извършената работа (чл. 124 КТ). Работникът или служителят трябва да изпълнява трудовите си задължения точно и добросъвестно (чл. 125 КТ). Нормативно установено е както задължението на работодателя да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд, така и да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа (чл. 128, т. 2 КТ). Размерът на трудовото възнаграждение се определя според времетраенето на работата или според изработеното (чл. 247, ал. 1 КТ), като ако неизпълнението на трудовите норми не е по вина на работника, последният получава трудово възнаграждение според изработеното, но не по-малко от уговореното възнаграждение за пълно изпълнение (чл. 266, ал. 1 КТ). В случая за процесния месец април 2022 г. ищцата не е изпълнила установената й норма за изработка, с оглед на която е заложено тя да постигне договорения размер на основното трудово възнаграждение от 890 лв. Разрешението на отнесения до съда правен спор относно това какъв е размерът на дължимото от ответника (работодателя) възнаграждение е обусловено от отговора на въпроса дали това неизпълнение е било по вина на ищцата (работника) или не (чл. 266, ал. 1 и 2 КТ). При неизпълнение на трудовите норми по вина на работника или служителя той има право на трудово възнаграждение според изработеното (чл. 266, ал. 2 КТ), като в тези случаи изработеното трудово възнаграждение може да бъде в по-нисък размер и от минималната работна заплата, установена за страната. За приложението на чл. 266, ал. 2 КТ е необходимо от работодателя да се докаже виновно поведение на работника – такова бездействие и/или действие, довело до неизпълнение на установената норма, доколкото добросъвестността при изпълнение на трудовите задължения се предполага до установяване на противното (чл. 8, ал. 2 КТ). В случая прояви на недобросъвестно поведение не са доказани от работодателя. Напротив, установява се, че през месец април на 2022 г., както и през предходните месеци, на ищцата са възлагани „помощни задачи, за да й се уплътни работното време и да няма престой“, че тя е изпълнявала и тези допълнителни задачи, с оглед на което следва да се приеме, че тя е била добросъвестна и че неизпълнението на трудовата норма не е по нейна вина. Затова тя има право на трудово възнаграждение според изработеното, но не по-малко от уговореното възнаграждение за пълно изпълнение, което за конкретния месец и съгласно последното споразумение към трудовия договор е в размер на 890 лв. (чл. 266, ал. 1 КТ). Отчитайки дължимия договорен размер на основното трудово възнаграждение, при клас от 1,2 % (10,68 лв.) брутното такова се определя на 900,68 лв. Вземайки последното за база при определяне на дължимите осигурителни плащания за сметка на работника (75,48 лв. - Фонд ДОО (8,38%), 28,82 лв. – ЗОВ (3,2%) и 19,81 лв. – ДЗПО (2,2%), а след приспадане на техния общ размер (124,11 лв.) и получаване на облагаемата данъчна основа от 776,57 лв. и приспадане на дължимия ДОД от 77,66 лв. (10% от 776,57 лв.), дължимото нетно възнаграждение за месец април 2022 г. се определя на 698,91 лв. От ищцата се признава, а и по делото се установява, че за този месец на нея е начислено и изплатено по ведомост нетно трудово възнаграждение в размер на 94,78 лв., като след приспадането му от дължимото нетно такова (698,91 лв.) се получава разлика от 604,13 лв., която сума се явява неизплатеното от ответника нетно трудово възнаграждение. Ето защо искът по чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 242 КТ за заплащане на трудово възнаграждение за месец април на 2022 г., се явява основателен само за 604,13 лв., не и за горницата до пълния претендиран размер от 795,22 лв. Отчитайки, че трудовото възнаграждение в горния размер не е платено при прекратяване на трудовото правоотношение, ответникът дължи обезщетение за забавено изпълнение на същата сума в размер на законната лихва (чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Обезщетението за забава върху сумата 604,13 лв. от 12.05.2022 г. (датата на прекратяване на трудовото правоотношение) до подаване на исковата молба (09.05.2025 г)., изчислено с онлайн калкулатор, се определя на 228,18 лв. Ето защо искът за заплащането му по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява основателен само са тази сума, не и за горницата до пълния претендиран размер от 336,60 лв. Крайните изводи на двете съдебни инстанции по основателността на исковете не съвпадат изцяло, доколкото районният съд ги е отхвърлил в пълния им претендиран размер, а настоящият състав приема, че претенцията за заплащане на трудовото възнаграждение и за заплащане на обезщетението за забавено изпълнение са частично основателни. На основание чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която исковете са отхвърлени за вземанията в тези размери (до сумата от 604,13 лв. – за заплащане на трудово възнаграждение и до сумата от 228,18 лв. - за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение), както и в съответната част за присъдените на ответника разноски, като вместо него се постанови друго, с което същите суми се присъдят. В останалата обжалвана част, с която съдът е отхвърлил исковете за горницата над двете суми, решението е правилно и следва да се потвърди. Отговорността за разноските за двете инстанции следва да се разреши съобразно изхода относно материалноправния спор. За първа инстанция районният съд е определил възнаграждение на ответника в размер на 426,43 лв., редуцирайки го при установения по норматив минимум и с оглед конкретния защитаван интерес, като присъждането му в този размер е съобразно отхвърляне на исковете в пълния им претендиран размер и прекратяване на производството, поради дезезиране на съда за част от тях (чл. 78, ал. 3 и 4 ГПК). Същото следва да се намали до сумата от 145,93 лв. – за първа инстанция, отчитайки съотношението на общия размер, за който исковете са отхвърлени и производството по част от тях прекратено (433,01 лв.) към общия размер на претендираните вземания (1265,32 лв.), а за въззивна инстанция да се присъди в размер на 112,84 лв. отчитайки съотношението на общия размер, за който исковете са отхвърлени (299,51 лв.) към общия размер на претендираните вземания, предмет на делото, очертан с въззивната жалба (1 131,82 лв.). Приемайки съображенията на районния съд за прекомерност на възнаграждението, претендираното такова от ищцата също следва да се редуцира на 426,43 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата следва да се присъди част от последното възнаграждение за всяка от двете инстанции, както следва: 280,48 лв. – за първа инстанция, отчитайки съотношението на общия размер, за който исковете са уважени (832,31 лв.) към общия размер на претендираните вземания (1265,32 лв.), респ. 313,59 лв. – за въззивна инстанция, отчитайки съотношението на общия размер, за който исковете са уважени (832,31 лв.) към общия размер на претендираните вземания, предмет на делото, очертан с въззивната жалба (1 131,82 лв.). Съобразявайки, че ищецът е освободен от заплащане на държавна такса и разноски (чл. 359 КТ) и с оглед частичната основателност на предявения иск, ответникът следва да бъде осъден за заплати държавна такса върху уважения размер на исковете, както и заплатените от бюджета на съда разноски (чл. 78, ал. 6 ГПК). Изчислена като 4 % от размера на сумата по всеки от двата иска (604,13 лв. - по чл. 128, т. 2 във вр. с чл. 242 КТ и 228,18 лв. – по чл. 86, ал. 1 ЗЗД), (чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК), дължимата държавна такса за първата инстанция е 51,13 евро (100 лв. – за два иска по 50 лв.), а за въззивното производство съгласно чл. 18 от Тарифата – 25,56 евро (50 лв.). Освен тях, ответникът следва да заплати на районния съд и разноските в размер на 127,82 евро (250 лв.), представляваща заплатено от бюджета съда възнаграждение за вещото лице. Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът