Решение № 12479 от 23.6.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 55180/2025 г.

дело № 20251110155180 по описа за 2025 година Предявени са от Ц. Н. Б. срещу „•••“ ЕООД – в несъстоятелност обективно кумулативно съединени осъдителни искове за осъждане на ответника да заплати на ищцата на основание чл. 220, ал. 1 КТ сумата от 1291.43 евро/2525.81 лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 16.12.2025г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 66.98 евро/131.01 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.08.2025г до 15.12.2025г. върху обезщетението по чл. 220, ал.1 КТ; на основание чл. 222, ал.1 КТ сума в размер на 1291.43 евро/2525.81 лева, представляваща обезщетение при уволнение поради съкращаване на щата на основание чл. 328, ал.1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 16.12.2025г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 66.98 евро/131.01 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.08.2025г до 15.12.2025г. върху обезщетението по чл. 222, ал.1 КТ; на основание чл. 222, ал.3 КТ сума в размер на 7748.56 евро/15154.86 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение и придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на брутното трудово възнаграждение за шест месеца, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 16.12.2025г. до окончателното плащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 401.92 евро/786.08 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.08.2025г до 15.12.2025г. върху обезщетението по чл. 222, ал.3 КТ; на основание чл. 224 КТ сумата от 3727.95 евро/7291.23 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 32 дни за 2024г и от 24 дни за 2025г, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 16.12.2025г. до окончателното плащане; на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 193.37 евро/378.19 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.08.2025г. до 15.12.2025г върху претендираните обезщетения по чл. 224 КТ. В исковата молба и в уточнителна молба от 13.02.2026г. се излагат твърдения, че на 17.09.2012г. между страните е възникнало трудово правоотношение, като ищцата е заемала длъжност „учител“. Сочи се, че със заповед № ••/24.06.2025г трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено без предизвестие считано от 25.06.2025г. на основание чл. 328, ал.1, т.2 КТ – поради закриване на щата. Изтъква се, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. В исковата молба се сочи, че в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение било посочено, че същата има право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на общо 56 дни в размер на 7291.23 лева, която сума обаче не и била заплатена. Поддържа се, че на ищцата се дължи и обезщетение за прекратяване на трудовото и правоотношение без да бъде спазено предизвестието, както и обезщетение по чл. 222, ал.1 КТ, тъй като не е започнала работа при друг работодател. Именно поради това във фиша за заплата за м.06.2025г са били начислени на ищцата обезщетения по чл. 220, ал.1 КТ и по чл. 222, ал.1 КТ, но същите са останали неизплатени. В допълнение ищцата твърди, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, поради което и се дължи и обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 6 брутни заплати. Във връзка с това се сочи, че ищцата е подала сигнал до Дирекция „Инспекция по труда“, от където след проверка е получила отговор, че безспорно има право да получи обезщетение по чл.222, ал. 3 КТ. Изтъква, че ответникът е изпаднал в забава за заплащане на посочените обезщетение, поради което дължи и изплащане на мораторна лихва. С оглед всичко изложено се исковете да бъдат уважени, като в полза на ищеца бъдат присъдени сторените по делото разноски. От ответника „•••“ ЕООД в срока по чл. 131 ГПК, а и до настоящия момент, не е депозиран отговор на исковата молба. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Между страните не съществува спор, че са били обвързани с валидно трудово правоотношение, което е било прекратено със заповед №51/24.06.2026г. за прекратяване на трудов договор на основание чл. 328, ал.1, т. 2, предл. 2 КТ – поради съкращаване на щата и извършен подбор, считано от 25.06.2025г. Това обстоятелство се потвърждава и от представения по делото трудов договор № 10/14.09.2012г., сключен между ищцата Ц. Н. Б. и Асоциация „•••“, по силата на който ищцата е била назначена на длъжност „Учител детска градина“ с място на работа Асоциация „•••“ и Частна детска градина „•••“. Съгласно уговореното между страните основното трудово възнаграждение на ищцата е било в размер на 513 лева и допълнително трудово възнаграждение за прослужено време в размер на 20 %. Посочено е и, че към датата на сключване на трудовия договор ищцата е имала 20 години, 10 месеца и 24 дни трудов стаж по специалността. Следва да се отбележи, че в действителност трудовият договор не е сключен с ответника, а с юридическо лице с нестопанска цел, което съгласно Търговския регистър е едноличен собственик на капитала на ответното дружество „••“ ЕООД, но към 2012г ответното дружество не е съществувало, тъй като е било учредено през 2017г. Същевременно видно от приетата по делото справка от Национална агенция за приходите и от направените отбелязвания в трудовата книжка на ищцата е бил извършена промяна в работодателя на ищцата и като такъв е вписано именно ответното дружество. Във връзка с това в трудовата книжка на ищцата изрично е посочено, че промяната в името на работодателя е осъществена на основание чл. 123, ал.1, т. 4 КТ, като ищцата е била „преназначена“ при ответника. Съдът намира за необходимо да отбележи при хипотезата на чл. 123, ал.1, т. 4 КТ трудовото правоотношение със служителя не се прекратява при преминавана на обособена част от едно предприятие към друго. В случая обособена част от юридическото лице с нестопанска цел е била отделена, за да се учреди нов правен субект – ответното дружество, което да продължи изпълнението на част от дейностите. Това обстоятелство се потвърждава и от представеното по делото допълнително споразумение № ••/31.10.2023г към трудов договор № •••/14.09.2012г., сключено между ищцата и ответника вече в качеството му на работодател. Следователно между страните не е съществувал спор, че сключеният трудов договор с едноличния собственик на капитала на ответника още през 2012г не е прекратяван, а е продължил действието си, като е бил променен работодателя на основание чл. 123 КТ. Съгласно представеното допълнително споразумение считано от 01.10.2023г основното трудово възнаграждение на ищцата е в размер на 1720 лева. В трудовата книжка на ищцата е отбелязана и последваща промяна в размера на трудовото възнаграждение, съгласно която считано от 02.01.2024г трудовото възнаграждение е увеличено на 1860 лева. По делото е установено от представената трудови книжки на ищцата, че още от 2008г ищцата полага труд на длъжност „учител в детска градина“, като считано от 17.09.2012г полага труд първоначално в Асоциация „••••“ до 01.01.2017г, като в последствие на основание чл. 123, ал.1, т. 4 КТ е продължила да полага труд в ответното дружество до 25.06.2025г и то винаги на длъжност „учител в детска градина“. По делото е представена и заповед № ••/24.06.2025г, издадена от управителя на ответното дружество. Съгласно същата на основание чл. 328, ал.1, т. 2 КТ - поради съкращаване на щата и след извършен подбор на основание чл. 329 КТ е прекратено трудовото правоотношение на ищцата, считано от 25.06.2025г. Посочено в заповедта е, че работодателят няма да спази предвиденото в трудовия договор предизвестие. Указано е да бъде заплатено дължимото трудово възнаграждение на ищцата до датата на прекратяване на трудовото и правоотношение, както и обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ за неизползвания от нея платен годишен отпуск. В заповедта не са посочени конкретни размери на дължимите на ищцата суми по посочените обезщетения. Не се спори между страните, а и се установява от направеното отбелязване върху заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, че същата е връчена на ищцата на 25.06.2025г. Прието като доказателство е и сведение, изготвено от директора на „•••“ ЕООД, във връзка със съкращаване на щата и прекратяване на трудови правоотношения на служители на ответника считано от 25.06.2025г относно броя на дните платен годишен отпуск, който служителите имат право да ползват. В тази справка по отношение на ищцата Б. е посочено, че има право на общо 56 дни, от които 32 дни платен годишен отпуск от 2024г и 24 дни платен годишен отпуск за 2025г. От ищцата към исковата молба е представен и фиш за заплата за месец юни 2025г., съгласно който професионалният стаж на ищцата е 33г, 6 месеца и 12 дни, поради което и е определено за допълнително трудово възнаграждение 33 %. Във фиша е начислена и сумата от 2525.81 лева – обезщетение по чл. 220 КТ и сумата от 7291.23 лева – обезщетение за 56 дни по чл. 224 КТ. Видно от представения фиш месец юни 2025г не е пълен отработен месец за ищцата. По делото е представено и разпореждане № •••••••••• от 21.07.2025г за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст на Ц. Н. Б. считано от 27.06.2025г. От ищцата е приложена и справка от Национална агенция за приходите, съгласно която след прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата същата не е започнала работа при друг работодател, като липсват направени отбелязвания и в трудовата книжка на ищцата, представена на съда в открито съдебно заседание. По делото като доказателство е прието и решение № 697/01.06.2026г. по т.д.№ 2490/2025г по описа на СГС, TO, VI-23 състав, съгласно което спрямо ответното дружество „•••“ ЕООД е открито производство по несъстоятелност и същото е обявено в несъстоятелност, като се прекратява дейността му. При служебна справка в Търговския регистър относно обявените актове по производството по несъстоятелност на ответника и в частност молбата за откриване на несъстоятелност, е видно, че ответникът не е включил ищцата в списъка със служители, на които не са изплатени трудови възнаграждения и обезщетения по КТ. С оглед приетите факти по делото Софийски районен съд намира от правна страна следното: По допустимостта: Във връзка с установеното по делото относно откритото производство по несъстоятелност спрямо ответното дружество съдът намира за необходимо да посочи, че обявяването на „••••“ ЕООД в несъстоятелност не влияе на допустимостта на настоящото производство. Съгласно разпоредбата на чл. 637, ал. 1 от ТЗ в действителност след откриване на производство по несъстоятелност е недопустимо да се образуват нови производства по съдебни и арбитражни дела. От така установения в закона принцип обаче е предвидено изключение за трудови спорове, какъвто е този по искове по чл. 220 КТ, чл.222 КТ, чл. 224 от КТ, а именно че трудовите спорове подлежат на разглеждане и след откриване на производство по несъстоятелност, като дори в чл. 637, ал. 6 от ТЗ изрично е посочено, че е допустимо да се образуват и нови трудови дела при съществуващо производство по несъстоятелност. Ето защо следва да се приеме, че откриването на производството по несъстоятелност спрямо работодателя не води до недопустимост на производството, доколкото законодателят е предвидил изрична възможност тези вземания да се предявят по общия исков ред, без да е необходимо вече образуваните дела да бъдат спирани или да не се допуска образуване на нови дела. Именно поради наличието на така посочените законови разпоредби съгласно константната съдебна практика, обективирана в определение № 185/16.03.2018г. по гр.д.№ 3492/2017г. на ВКС III г.о, решение № 2052 от 06.01.2006г. на ВКС, III г.о, е прието, че по трудови спорове не намира приложение разпоредбата на чл. 739 от ТЗ. Възможността, която законодателят е предвидил по отношение на трудовите спорове, а именно да не се спират при откриване на производство по несъстоятелност и дори могат да се образуват нови дела след откриване на производството – чл. 637, ал. 5, т. 2 от ТЗ има за цел да даде предварително защита със сила на пресъдено нещо на претенциите на работниците и служителите на длъжника, за да се предотврати евентуално бъдещо оспорване на техните вземания по посочения по-горе ред. Така съдебното решение по един такъв трудов спор ще има установително действие по отношение на всички участници в производството по несъстоятелност за съществуването и размера на вземането на работника или служителя, предмет на трудовия спор. Този извод може да се направи от разпоредбите на чл. 637, ал. 3 и ал. 4 от ТЗ, които предвиждат точно такова действие на решението, когато се възобнови спряно производство по имуществен спор в случай на неприемане или оспорване на вземането по него. Това е същото действие, което има и решението по исковете по чл. 694, ал. 1 от ТЗ, но при трудовите спорове е дадена възможност за предварително получаване на тази безспорност на вземането, което е оправдано и с оглед на служебното приемане на тези вземания от синдика (чл. 687, ал. 3 от ТЗ). Правеният интерес на служителя би отпаднал единствено в случай, че вземането на работника или служителя бъде включено в списъка на приетите вземания и неговото стабилизиране при липса на оспорване на това вземане предшестват влизането в сила на решението по трудовия спор. Само в този случай за ищеца - работник или служител - отпада правният интерес от водене на съдебно производство за установяване на вземането му, което вече е станало безспорно. В такъв случай по аналогия следва да се приложи хипотезата на чл. 637, ал. 2 от ТЗ и производството по делото, макар и да не е спирано, да бъде прекратено, тъй като вземането на работника или служителя е прието и поради това е безспорно – чл. 693 от ТЗ. В този смисъл е и последователната съдебна практика, обективирана в решение № 93 от 30.05.2016г. по гр.д. № 5661/2015г. на ВКС IV г.о, определение № 363 от 19.06.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 344/2009 г., I т. о., и определение № 1 от 11.01.2010 г. на ВКС по т. д. № 459/2008 г., I т. о. В разглежданата пред Софийски районен съд хипотеза обаче по настояще не е налице включване на вземанията на ищцата Б. в качеството и на служител в списъка на приетите вземания, поради което настоящото производство не се явява недопустимо и по отношение на него е налице правен интерес от продължаването му. По отношение размерите на предявените претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Следва да се посочи изрично, че в представената по делото молба в проведено открито съдебно заседание в действителност са посочени размери на мораторната лихва различни от първоначално предявените, но от страна на ищцата не е направено искане за изменение на предявените искове по реда на чл. 214 ГПК, нито е допускано такова от съда. Същевременно съдът не е давал указания на ищцата с определението за насрочване /въпреки че тя сочи в молбата си, че уточнява във връзка с дадени указания/ да отстранява нередовности в исковата молба по отношение на размерите на мораторните лихви, тъй като такива нередовности не са били налице. Указания относно размерите на претенциите по чл. 86, ал.1 ЗЗД не са давани и с първоначално постановеното от съда разпореждане по реда на чл. 129 ГПК. С оглед обстоятелството, че видно от представената молба в проведено на 02.06.2026г съдебно заседание се сочат по-ниски размери на претенциите за лихви, следва в случая че се е искало изменение на исковете чрез намаляване на претенциите да бъде направено и изрично изявление за отказ или оттегляне на исковете за разликата между първоначалните и последващите „уточнени“ размер, каквото изявление също липсва в молбата на ищцата. Ето защо за съда не е налице основание да приеме, че предявените от ищцата искове по чл. 86, ал.1 ЗЗД са за посочените в молба от 02.06.2026г размери. По отношение основателността на предявените от ищцата Ц. Н. Б. искове: По иска по чл. 222, ал. 3 КТ и по чл. 86, ал.1 ЗЗД: За да бъде уважен иска по чл. 222, ал. 3 от КТ следва да се установи при условията на пълно и главно доказване, че между страните в настоящото производство е съществувало трудово правоотношение за твърдения период, което е било прекратено независимо от основанието, като към датата на прекратяването ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, както и че ищцата е работил при ответника не по-малко от 10 години към момента на прекратяване на трудовото правоотношение. На доказване подлежи и размера на брутното трудово възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 222, ал. 3 ГПК при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж или в същата група предприятия - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за 6 месеца, като обезщетението може да се изплаща само веднъж. Въз основа на така посоченото може да се достигне до извод, че за осъществяването на фактическия състав на нормата на чл. 222, ал.3 КТ е необходимо установяването на два позитивни елемента - прекратяване на трудовото правоотношение и придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и един негативен - плащането се дължи само веднъж, т. е. работникът или служителят преди това да не е получавал гратификацията. Правото на увеличения размер на гратификацията е обусловено от един допълнителен критерии - работникът или служителят да е придобил последните 10 години трудов стаж при един и същ работодател, преди прекратяване на трудовото правоотношение, или в същата група предприятия. Преценката за наличие на предпоставките се извършва от работодателя, която на общо основание подлежи на съдебен контрол. В доктрината е прието, че паричната сума, която получават работниците и служителите, отговарящи на конкретните законови изисквания при прекратяване на правоотношението, не представлява същинско обезщетение, тъй като не възстановява на работника или служителя вреди от работодателя. Обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е едно правно задължение за работодателя, респ. субективно право на работника или служителя, то не предпоставя вреда и се дължи при наличието на предвидените в закона предпоставки. Вредата не е между тези предпоставки и съответното плащане не представлява форма на обезвреда и по същината си не представлява обезщетение. То е от категорията на плащанията, наречени „гратификационни”, т.е. изразяващи благодарността на работодателя спрямо работника или служителя за това „че е приключил живота си в труда по трудово правоотношение, придобил е право на пенсия и отива в пенсия“. А при наличие на работа повече от 10 години при един и същи работодател това плащане е и в по-голям размер, защото изразява и признателността на работодателя към излизащия в пенсия за неговата лоялност, която му е засвидетелствал с продължителната си работа и принос в дейността на предприятието. Гратификацията по чл. 222, ал. 3 КТ е превърната в задължителна за изплащане от работодателя, когато всички законови изисквания са налице, т. е. не зависи от неговата субективна преценка и е въздигната в субективно право на работника или служителя, което на общо основание може да се защитава и по съдебен ред. Това благодарствено плащане, отчитайки неговото социално предназначение, е замислено и уредено като еднократно плащане при прекратяване на трудовия договор, съответно на служебно правоотношение в изпълнение на публична дейност в изпълнителната власт или в изпълнение на публична дейност в съдебната власт. В този смисъл е Решение № 17/2018г. по к.д. № 9/2018г. на Конституционния съд на Република България. При съобразяване на така посоченото настоящият състав намира, че между страните не се спори, а и се установява и от всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, че са налице общите предпоставки на чл. 222, ал. 3 КТ предвиждащи заплащането на обезщетение, а именно правоотношението на ищцата е прекратено видно от представената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, същевременно ищцата към датата на прекратяването е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст съгласно представеното разпореждане за отпускане на пенсия. Следва да се отбележи, че съгласно чл.69в, ал.1 КСО учителите /каквато е ищцата/ придобиват право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при навършване на възраст 57 години и 10 месеца от жените и 60 години и 10 месеца от мъжете и учителски осигурителен стаж 25 години и 8 месеца за жените и 30 години и 8 месеца за мъжете. От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година, както следва до 31 декември 2029 г. възрастта за жените се увеличава с по 2 месеца за всяка календарна година, а от 1 януари 2030 г. - с по 3 месеца за всяка календарна година до достигане на 62-годишна възраст. В настоящия случай към 25.06.2025г, когато е прекратено трудовото правоотношение на ищцата Б., същата е била на 63 години и е имала повече от 33 години трудов стаж като учител. Следователно същата е имала право на пенсия за осигурителен стаж и възраст към датата на прекратяване на трудовото и правоотношение с ответника. Предвид това следва да се приеме, че по отношение на ищцата са били налице двете кумулативно дадени позитивни предпоставки по чл. 222, ал.3 КТ. Същевременно съдът намира, че липсват доказателства или твърдения ищцата Б. преди това да е получавала друга гратификацията, с оглед на което съдът намира, че искът по чл. 222, ал. 3 КТ е доказан по своето основание. Следва обаче да бъде разгледан въпроса относно това дали по отношение на ищцата е налице допълнителната предпоставка от фактическия състав на чл.222, ал. 3 КТ даваща право на служителя да получи гратификациинно плащане в по-голям размер. За да има право на това ищцата, следва да бъде установено, че същата е придобила 10 години трудов стаж при един и същ работодател, преди прекратяване на трудовото и правоотношение. Във връзка с това следва да се посочи, че съгласно §1, т. 1 ДР на КТ „работодател“ е всяко физическо и юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание, което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение. Следователно ответникът, доколкото самостоятелно наема служители по трудово правоотношение, се явява работодател по смисъла на §1, т. 1 ДР на КТ. В случая от представените доказателства се установява, че първоначално считано от 2012г работодател на ищцата е било друг лице, различно от ответното дружество, а именно Асоциация „Образователен център Монтесори“, с което обаче предвид нормата на чл. 123 КТ трудовото правоотношение не е било прекратено. Предвид това съдът намира, че следва да се приеме, че доколкото в случая е приложима нормата на чл. 123 КТ, то при извършване на преценка относно продължителността на трудовия стаж при даден работодател следва да се съобрази още първоначално сключеният трудов договор с първоначалния работодател. Във връзка с това следва да бъде разгледано и понятието „група предприятия“, което има и легална дефиниция, дадена в § 1, т. 2а ДР на КТ и препраща към дефиницията, дадена в § 1, т. 5 ДР на Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност. Съгласно същата „група от предприятия“ са две или повече свързани предприятия, като: едното предприятие по отношение на другото предприятие пряко или непряко притежава преимуществен дял от записания капитал на второто предприятие; контролира по-голямата част от гласовете, свързани с емитирания от второто предприятие акционерен капитал; има право да назначава повече от половината членове на административния, управителния или надзорния орган на второто предприятие, или предприятията се намират под единното управление на предприятието майка. Прилагайки така дадената дефиниция по отношение на ответника съдът намира, че безспорно от справка в Търговския регистър се установява, че ответникът „•••“ ЕООД и Асоциация „•••“ безспорно представляват група предприятия, доколкото едното е едноличен собственик на капитала на другото. Това обстоятелство се признава и от ответника извънсъдебно, доколкото при оформяне на трудовата книжка на ищцата именно ответникът работодател е посочил, че ищцата е работила при него общо 12 години, 8 месеца и 15 дни. Следователно по делото е установено и обстоятелството, че ищцата е работила повече от 10 години при ответника, поради което Софийски районен съд намира, че ищцата има право на увеличения размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. По отношение на размера на дължимото възнаграждение законодателят е приел, че същият се равнява на 6 месечни брутни заплати. За да установи какъв е брутния размер на трудовото възнаграждение на ищцата съдът съобрази, че в последния фиш за заплата на ищцата самият ответник е посочил, че размерът на дължимото и обезщетение по чл. 220 КТ е 2525.81 лева. Същевременно съгласно чл.220, ал.1 КТ размерът на обезщетението за неспазено предизвестие са равнява на брутното трудово възнаграждение на служителя за срока на предизвестието, а видно от представения по делото трудов договор срокът на предизвестието е един месец. Предвид това следва да се приеме, че размерът на брутното трудово възнаграждение на ищцата се равнява именно на дължимото и начислено от ответника обезщетение по чл. 220 КТ – 2525.81 лева. С оглед така приетото настоящият съдебен състав намира, че размерът на дължимото на ищцата обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ се равнява на шест брутни трудови възнаграждения, т.е на 15 154.86 лева./7748.56 евро. Ето защо искът следва да бъде уважен изцяло. Задължението на работодателя за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ е срочно и следователно с настъпването на падежа му, същият изпада в забава по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Ето защо настоящият състав приема, че ответникът дължи заплащането и на мораторна лихва считано от 01.08.2025г. до 15.12.2025г. Размерът на лихвата определен по реда на чл. 162 ГПК се равнява на 351.16 евро, до който размер искът следва да бъде уважен, като за разликата над така посочения размер от пълния предявен размер от 401.92 евро искът следва да бъде отхвърлен. По иска по чл. 222, ал.1 КТ и иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД: Съгласно материалноправната разпоредба на чл. 222, ал. 1 КТ, при уволнение поради закриване на предприятието или на част от него, съкращаване в щата, намаляване обема на работа, спиране на работата за повече от 15 работни дни, при отказ на работника или служителя да последва предприятието или неговото поделение, в което той работи, когато то се премества в друго населено място или местност, или когато заеманата от работника или служителя длъжност трябва да бъде освободена за възстановяване на незаконно уволнен работник или служител, заемал преди това същата длъжност, работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя. Обезщетението е в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. С акт на Министерския съвет, с колективен трудов договор или с трудовия договор може да се предвижда обезщетение за по-дълъг срок. Ако в този срок работникът или служителят е постъпил на работа с по-ниско трудово възнаграждение, той има право на разликата за същия срок. В настоящия случай страните не спорят, че са били в трудово правоотношение, прекратено със заповед № •••/24.06.2025 г., поради съкращаване на щата - чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. Не се спори, че след прекратяването на трудовото правоотношение ищцата не е започнала работа, като това обстоятелство се потвърждава и от представената по делото трудова книжка и справка от НАП. От приетите за безспорни факти следва, че в полза на служителя е възникнало право н а претендираното обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 1 месец. Съгласно чл. 228, ал. 1 КТ брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по този раздел е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Размерът на брутното трудово възнаграждение на ищцата за последния пълен отработен месец преди прекратяването на трудовото правоотношение се установява от представения по делото фиш за заплата, както беше посочено и по-горе и е 2525.81 лева. Предвид това именно за сумата от 2525.81 лева/1291.43 евро следва да бъде уважен предявения иск за обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ. Предвид основателността на главния иск за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ, основателно се явява и акцесорното вземане за законна лихва. Съгласно чл. 228, ал. 3 КТ обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ, дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ - при съкращаване на щата, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено освен ако в колективния трудов договор не е договорен друг срок, като е посочено, че след изтичване на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със законната лихва. В настоящия случай трудвото правоотношение между ищцата и ответника е прекратено, считано от 25.06.2025 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, поради което ответникът е следвало да изплати на ищцата Б. обезщетение най-късно до 30.07.2025 г. Ответникът е изпаднал в забава, считано от 01.08.2025 г., като за периода от 01.08.2025 г. до 15.12.2025 г. върху дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ цялото в размер на 1291.43 евро, определен на основание чл. 162 ГПК, при използване на лихвен калкулатор за просрочени задължения към НАП, размерът на законната лихва за този период възлиза на сумата от 58.53 евро, до който размер искът е основателен и доказан, като за разликата до пълния предявен размер от 66.98 евро искът следва да бъде отхвърлен. По иск по чл. 224, ал.1 КТ и чл. 86, ал.1 ЗЗД: Според разпоредбата на чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност. От изричната разпоредба на чл. 224, ал. 1 КТ следва изводът, че единствените предпоставки за правото на това обезщетение са прекратяване на трудовото правоотношение и работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за годината на прекратяването и за предходните години. Няма никакво правно значение на какво основание и по какви причини/субективни или обективни/ не е ползван платеният годишен отпуск. /същия смисъл решение № 30/13.03.2018г. по гр.д.№ 694/2017г. на ВКС, IV г.о, решение № 49/07.03.2016г. по гр.д.№ 4185/2015г. на ВКС, III г.о./ В настоящата хипотеза както беше посочено по-горе по делото безспорно е установено, че трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено считано от 25.06.2025г. и че същата не е използвала полагащият и се платен годишен отпуск в общ размер на 56 дни за 2024г. и 2025г. Следователно по делото е установено наличието и на двете кумулативно дадени предпоставки. Съдът намира, че от страна на ответника е извършено признание както на дължимостта на това обезщетение, така е на неговия размер, доколкото от страна на работодателя - ответник сумата от 7291.23 лева/3727.95 евро за 56 дни неизползван платен годишен отпуск е била начислена по фиш за заплата за месец юни 2025г на ищцата. Това начисляване следва да бъде ценено по реда на чл. 175 ГПК от страна на ответника. Същевременно по делото не са ангажирани нито доказателства, нито са изложени твърдения, че така начислените суми в представения по делото фиш са били реално изплатени на ищцата. Ето защо съдът намира, че предявеният от Б. иск по чл. 224, ал.1 КТ следва да бъде изцяло уважен. Както беше посочено и по-горе съгласно разпоредбата на чл. 228, ал.3 КТ мораторна лихва върху обезщетение по чл. 228, ал.1 КТ се дължи считано от 01.08.2025г до 15.12.2025г и определена по реда на чл. 162 ГПК същата възлиза на 168.95 евро, до който размер предявеният иск следва да бъде уважен. За разликата над 168.95 евро до пълния предявен размер от 193.37 евро искът следва да бъде отхвърлен. По иск по чл. 220, ал.1 КТ и чл. 86, ал.1 ЗЗД: Съгласно чл. 220, ал. 1 КТ страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. В текста на разпоредбата ясно са очертани хипотезите, в които се дължи обезщетение - тогава, когато се прекратява трудово правоотношение на някое от основанията, за които законът предвижда отправяне на предизвестие. Именно такъв случай е хипотезата на чл. 328, ал.1, т. 2 КТ, в която е предвидено прекратяване на трудово правоотношение поради съкращаване на щата с предизвестие. Следователно доколкото видно от заповед № 51/24.06.2025г ищцата Б. е била освободена от длъжност на основание чл. 328, ал.1, т. 2 КТ, и ответникът изрично е посочил в заповедта, че няма да спази срока на предизвестието, то на ищцата се дължи обезщетение по чл. 220, ал.1 КТ. Дължимостта на същото се признава извънсъдебно и от ответника, която начислява във фиша за заплата за месец юни 2025г на ищцата Б. обезщетение по чл. 220, ал.1 КТ в размер на 2525.81 лева. Предвид това съдът намира, че искът следва да бъде уважен в пълния предявен размер от 2525.81 лева/1291.43 евро. Същевременно не са ангажирани доказателства начислените с фиша за заплата суми да са били изплатени от ответника. С оглед разпоредбата на чл. 228, ал. 3 КТ ищцата има право и на мораторна лихва върху обезщетението за неспазено предизвестие за периода от 01.08.2025г до 15.12.2025г., която се равнява на сумата от 58.53 евро. Предвид това искът по чл. 86, ал.1 ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 58.53 евро и отхвърлен за разликата над 58.53 евро до пълния предявен размер от 66.98 евро. По разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има ищеца съразмерно с уважената част от исковете. От същата с оглед представен списък по чл. 80 ГПК се претендират разноски в размер на 1600 лева/818.07 евро – адвокатско възнаграждения. При съобразяване на разяснения дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, в настоящия случай съдът приема, че са представени доказателства за извършеното плащане на посочената сума, доколкото по делото е представен договор за правна защита и съдействие с уговорено възнаграждение в размер на 1600 лева и с направено отбелязване, че сумата е платена в брой. Ето защо в полза н а ищцата следва да бъдат присъдени и сторените от нея разноски в размер на 1600 лева/818.07 евро съразмерно с уважената част. Съгласно разясненията, дадени в т.5 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г., постановено по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решението (по обезпечения иск), с което се разглежда спора по същество и съобразно неговия изход. При изложеното, именно настоящият състав е компетентен да се произнесе по искане за присъждане на разноски във връзка с проведено от ищеца производство за обезпечаване на иска. От името на ищцата е направено своевременно искане за присъждане на разноски по ч.гр.д. 52898/2025г. по описа на СРС, 180 състав, в което е допуснато обезпечение на разглежданите искове. По делото е представено доказателства за извършени в производството по ч.гр.д. 52898/2025г. по описа на СРС, 180 състав разноски само за заплатени държавна такса в размер на 40,00 лева. По отношение на претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева с ДДС, по делото не са ангажирани доказателства, че такива разноски са заплатени – не е представен нито договор за правна защита и съдействие,нито друг документ установяващ плащането на адвокатско възаграждение в размер на 300 лева или пък уговарянето да се предостави безплатна правна помощ. Предвид това следва да бъдат рисъдени разноски за обезпечителното производство в размер само на 40 лева/20.45 евро. В случай се дължат разноските в обезпечителното производство в пълен размер, доколкото исковете по чл. 86 ЗЗД видно от представената обезпечителна заповед не са били предмет на обезпечаване. С оглед отхвърлянето на част от исковете по чл. 86 ЗЗД право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има и ответника съразмерно с отхвърлената част, но същият не претендира такива и не представя доказателство за плащане. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на СРС дължимата държавна такса в размер на 651.61 евро при съобразяване на изхода на спора и отхвърлената част от исковете. Воден от гореизложеното, съдът