Решение № 2718 от 24.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 11576/2025 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 13448 от 09.07.2025 г. по гр.д. № 6877/2024 г. по описа на СРС, 77 с-в, е осъден „ЦЕНТЪР ЗА ГРАДСКА МОБИЛНОСТ“ ЕАД, ЕИК 202218735 да

заплати на Г. М. С., ЕГН ••••••••••, на основание чл. 217 КТ сумата 6703,03 лева - обезщетение при трудоустрояване за периода от 01.07.2023 г. до 09.11.2023 г., ведно със законната лихва за периода от 07.02.2024 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 43,65 лева - мораторна лихва за периода от 22.01.2024 г. до 07.02.2024 г.; на основание с чл. 224, ал. 1 КТ сумата 525,35 лева - разлика между дължимо и действително заплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва за периода от 07.02.2024 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата 3,42 лева - мораторна лихва за периода от 22.01.2024 г. до 07.02.2024г.; на основание чл. 59 КТ вр. чл. 72, ал. 5 КТД сумата 100,00 лева - средства от фонд „социални разходи“ за периода 2021 г. до 2023 г., ведно със законната лихва за периода от 07.02.2024 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 0,65 лева - мораторна лихва за периода от 22.01.2024 г. до 07.02.2024 г., като е отхвърлил като неоснователен иска по чл. 217 КТ за обезщетение при трудоустрояване за горницата над посочената сума до пълния предявен размер 6831,02 лева, иска за мораторна лихва за забава върху обезщетението при трудоустрояване за горницата над посочената сума до пълния предявен размер 44,48 лева; иска по чл. 224, ал. 1 КТ за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, за горницата над посочената сума до пълния предявен размер 546,43 лева, иска за мораторна лихва за забава върху обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за горницата над посочената сума до пълния предявен размер 3,56 лева; исковете по чл. 59 КТ вр. чл. 69 КТД за заплащане на сумата 75,00 лева - средства за поевтиняване на храна за периода от 26.06.2023 г. до 30.06.2023 г. и чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 0,49 лева - мораторна лихва за забава върху средствата за поевтиняване на храна за периода от 22.01.2024 г. до 07.02.2024 г.; иска по чл. 59 КТ вр. чл. 72, ал. 5 КТД за средства от фонд „социални разходи“ за горницата над посочената сума до пълния предявен размер сумата 230,0 лева, иска за мораторна лихва за забава върху средства от фонд „социални разходи“ за горницата над посочената сума до пълния предявен размер 1,50 лева; исковете по чл. 59 КТ вр. чл. 73, ал.2 КТД за заплащане на сумата 2340,00 лева - еднократна парична помощ при продължително боледуване за периода от 19.12.2022 г. до 16.06.2023 г. и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 15,24 лева - мораторна лихва за забава върху еднократната парична помощ при продължително боледуване за периода от 22.01.2024 г. до 07.02.2024 г.

В срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу така постановеното решение, в частта на отхвърляне на исковете, е подадена въззивна жалба от ищеца Г. М. С., като са изложени доводи за неправилност на постановеното решение; необоснованост и незаконосъобразност, поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон.

Поддържа, че неправилно съдът е отхвърлил претенциите на ищеца като е приел неправилно, че в обезщетението по чл.217 КТ не следва да се включат средствата за санитарно-хигиенни нужди, които следва да бъдат включени в БТВ за определяне на неговия размер. Идентични оплаквания излага и по отношение на претенцията по чл.224, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, тъй като в БТВ не е включено това допълнително възнаграждение с постоянен характер. Излага доводи, че неправилно съдът не е присъдил в цялост сумата по чл.72, ал.5 КТД, чийто размер възлиза на сумата 230 лв. За неправилен счита извода на съда, че не притежава компетентност по отношение на вземането за обезщетение по чл.73, ал.2 КТД, представляващо еднократна парична помощ при продължително боледуване. Заявление за изплащането му е било направено от ищеца преди прекратяване на ТПО и решението на Съвета се явява неправилно.

Моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове, като основателни. Претендира разноски.

Въззиваемата страна и ответник в производството „ЦЕНТЪР ЗА ГРАДСКА

МОБИЛНОСТ“ ЕАД е подала писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК, в който изразява становище за нейната неоснователност. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно в обжалваната част. Съдът е постановил обосновано и мотивирано решение, като в производството и при постановяването му не са допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част, като валидно, допустимо, правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

В срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу така постановеното решение, в частта на уважаване на исковете, е подадена въззивна жалба от ответника „ЦЕНТЪР ЗА ГРАДСКА МОБИЛНОСТ“ ЕАД, като са изложени доводи за неправилност на постановеното решение; необоснованост и незаконосъобразност, поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон.

Поддържа, че неправилно съдът е приел, че на ищеца се дължи обезщетение за трудоустрояване за време, в което последния не се е явил на работа. С оглед това и като сурогат на неполучено трудово възнаграждение работникът би имал право на обезщетение за трудоустрояване при явяване на работа, какъвто не е настоящия случай. Излага съображения, че поведението на работника е било недобросъвестно и виновно, тъй като същият не се е явил на работа за продължителен период и работодателя е бил в неведение за това дали същият е в отпуск или в болничен, дали иска трудоустрояване или обезщетение. Едва след година ищецът е поискал трудоустрояване на 03.11.2023 г. като е поискал обезщетение за липса на трудоустрояване за времето от 19.06.2023 г. до 09.11.2023 г. Поради това бездействие и недобросъвестно поведение на ищеца, трудовото му правоотношение е било прекратено едва на 09.11.2023 г. независимо, че предписанията на НЕЛК са от 2022 г. Сочи, че за времето до 17.06.2023 г. на ищеца е било изплатено обезщетение за временна неработоспособност, а за времето от 19.06.2023 г. до 30.06.2023 г. същият е бил в платен годишен отпуск. Претенцията на ищеца за обезщетение по чл.217 КТ се отнася за времето от 01.07.2023 г. до 09.11.2023 г. Излага становище, че при произнасяне по тази претенция съдът не е обсъдил всички доказателства и решението му в обжалваната част се явява неправилно.

Неправилно съдът при определяне дължимото обезщетение по чл.224 КТ за неизползвания платен годишен отпуск е съобразил среднодневно БТВ за м.октомври 2023 г. вместо за м.ноември 2022 г., тъй като именно в последния посочен месец ищецът е имал отработени 10 дни. Поради това и разликата за доплащане е в размер на 102.20 лв., а не 587.35 лв.

Неправилно, според ответника, при определяне на обезщетението по чл.75, ал.2 КТД съдът не е съобразил, че трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено на 09.11.2023 г., т.е. два месеца преди изтичане на пълна календарна година. С оглед това и втората сума за второто полугодие не следва да бъде изплащана на ищеца, тъй като същият е бил в отпуск, а след това е прекратено трудовото му правоотношение.

Моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове, като неоснователни. Претендира разноски.

Въззиваемата страна и ищеца в производството Г. М. С. е подала писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК, в който изразява становище за нейната неоснователност. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно в обжалваната част. Съдът е постановил обосновано и мотивирано решение, като в производството и при постановяването му не са допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част, като валидно, допустимо, правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивните жалби са допустими – същите са подадени от легитимирани страни в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Разгледани по същество, съдът намира въззивните жалби за неоснователни. Съображения:

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с доводите за неправилност по въззивните жалби, съдът намира следното:

Производството е образувано по предявени от Г. М. С. срещу „ЦЕНТЪР ЗА ГРАДСКА МОБИЛНОСТ“ ЕАД осъдителни искове, както следва:

• с правно основание чл. 217 КТ за заплащане на сумата 6831,02 лева - обезщетение при трудоустрояване за периода от 01.07.2023 г. до 09.11.2023 г., ведно със законната лихва за периода от 07.02.2024 г. до окончателното изплащане и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 44,48 лева - мораторна лихва за периода от 22.01.2024 г. до 07.02.2024 г.;

• с правно основание с чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата 546,43 лева - разлика между дължимо и действително заплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва за периода от 07.02.2024 г. до окончателното изплащане и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 3,56 лева - мораторна лихва за периода от 22.01.2024 г. до 07.02.2024 г.;

• осъдителни искове с правно основание и чл. 59 КТ вр. чл. 69 КТД за заплащане на сумата 75,00 лева - средства за поевтиняване на храна за периода от 26.06.2023 г. до 30.06.2023 г., ведно със законната лихва за периода от 07.02.2024 г. до окончателното изплащане и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 0,49 лева - мораторна лихва за периода от 22.01.2024 г. до 07.02.2024 г.;

• осъдителни искове с правно основание чл. 59 КТ вр. чл. 72, ал. 5 КТД за заплащане на сумата 230,00 лева - средства от фонд „социални разходи“ за периода 2021 г. до 2023 г., ведно със законната лихва за периода от 07.02.2024 г. до окончателното изплащане и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 1,50 лева - мораторна лихва за периода от 22.01.2024 г. до 07.02.2024 г.;

• осъдителни искове с правно основание чл. 59 КТ вр. чл. 73, ал.2 КТД за заплащане на сумата 2340,00 лева - еднократна парична помощ при продължително боледуване за периода от 19.12.2022 г. до 16.06.2023 г., ведно със законната лихва от 07.02.2024 г. до окончателното плащане и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 15,24 лева - мораторна лихва за забава за периода от 22.01.2024 г. до 07.02.2024 г.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, съдът е приел, че искът по чл.217, ал.1 КТ е основателен за сумата 6703,03 лева определен с помощта на даденото от експерта по ССчЕ заключение, който представлява брутното трудово възнаграждение, което ищецът би получил за времето от 01.07.2023 г. - 09.11.2023 г. Обосновал е изводите си при прилагане на сочената материалноправна разпоредба предвиждаща, че работодателят дължи обезщетение на работника или служителя при трудоустрояването му в размер на брутното трудово възнаграждение от деня, в който е получил предписанието за трудоустрояване, до неговото изпълнение. За неоснователни е счел доводите на ищеца, че в БТВ следва да бъде включено като допълнително възнаграждение с постоянен характер и договореното по чл.70 КТД предвиждащо, че членовете на синдикалните организации, които са присъединени към КТД следва да получават и средства за санитарно хигиенни нужди по 2 лева на ден. За обосноваване на последния посочен извод, съдът е изложил доводи, че допълнителното възнаграждение по чл.70 КТД се заплаща при действително отработено време, каквото в случая за исковия период не е налице, както и че същото не е с постоянен характер по см. на чл. 177 КТ вр. чл.15 и чл. 17, ал. 1 НСОРЗ. По отношение на предявения иск по чл. 224, ал. 1 КТ съдът е приел за дължима на посоченото основание сума в размер на 525,35 лева, чийто размер е определен с помощта на заключението на експерта по ССчЕ , представляваща дължимо и неизплатено обезщетение за неползваните от ищеца 31 дни платен годишен отпуск. За обосноваване на този извод съдът отново е изложил доводи за размера на БТВ, за определяне на обезщетението, в което е намерил, че не следва да се включват сумите за санитарно хигиенни нужди по чл.70 КТД. Предявеният иск по чл. 59 КТ вр. чл. 69 КТД, съдът е намерил за неоснователен при изложени съображения, че според цитираните разпоредби, на които ищеца основава претенциите си, средства за поевтиняване на храната по 15,00 лева на ден се заплащат и са дължими на работниците за действително отработено време и по изключение на лицата, които са ползвали платен годишен отпуск по чл. 159, чл. 163 и чл. 164 КТ, какъвто в случая за исковия период от 26.06.2023 г. до 30.06.2023 г. не е бил ползван от ищеца. Обосновал е изводите си с правни и фактически доводи, че основният и удължен платен годишен отпуск по чл.155 КТ, както и допълнителният платен годишен отпуск по чл. 156 КТ не попадат в предвидените в КТД изключения за отпуск на синдикални дейци по чл. 159 КТ, отпуск поради бременност и раждане по чл. 163 КТ и отпуск за отглеждане на дете до 2-годишна възраст по чл. 164 КТ, при които се дължи изплащане на средства за поевтиняване на храната.

С постановеното решение съдът е намерил претенцията по чл. 72, ал.5 КТД за основателна за сумата 100,00 лева, дължими средства от фонд „социални разходи“.

С постановеното решение съдът е намерил претенцията по чл. 73, ал.2 КТД за неоснователна, тъй като взетото от Съвета за социално сътрудничество решение по повод искането на молителя ищец за заплащане на еднократна парична помощ при продължително боледуване на чл. 73, ал. 2 от КТД е законосъобразно, тъй като е в кръга на компетентността на Съвета и в предвидената от закона форма. Изплащането на суми на това основание, според съда, е в зависимост от броя предявени искания и наличните парични средства. Именно решенията на съвета създават основание за изплащане на еднократна парично помощ при продължително боледуване и изключителни случаи, така и определят в какви срокове, на кои лица и в какъв размер се дължат такива.

Решението е валидно, допустимо и правилно. Въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното:

Фактическите констатации на СРС са правилни, като съдът намира същите за обосновани, чрез събраните пред първата инстанция доказателства. В този смисъл, настоящата инстанция констатира следното:

Страните не спорят, от събраните по делото доказателства е установено и съдът е обявил с доклада по делото за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че страните са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „касиер абонаментни карти“; че първоначално с експертното решение № 90328/19.09.2022 г. на ТЕЛК - II МБАЛ-София, на ищеца е била опредЕ. 74% трайна неработоспособност, със становище, че ищецът може да продължи да работи на длъжност касиер абонаментни карти в „Център за градска мобилност“ ЕАД; че след обжалване по административен ред, на 10.09.2022 г. НЕЛК е отменил експертното решение на ТЕЛК- II МБАЛ-София и е издал Експертно решение № 91441/14.12.2022 г., с което на ищеца е бил определен 100% трайна неработоспособност със становище, че не може да работи като касиер/абонаментни карти и следва да бъде трудоустроен на подходяща длъжност; че ЕР на НЕЛК е било връчено на работодателя на 21.12.2022 г.

Установено е, че с Акт за прекратяване № РД-12-3М-35/01.11.2023 г. трудовият договор между ищеца и ответника е бил прекратен на основание чл. 325, ал.1, т.9 КТ поради липса на подходяща длъжност, отговаряща на посочените противопоказни условия на труд за ищеца в ответното дружество.

Установява се, че в периода от 19.12.2022 г. до 16.06.2023 г. ищецът е ползвал отпуск поради временна неработоспособност, а в периода от 19.06.2023 г. до 30.06.2023 г. е ползвал платен годишен отпуск. На 21.09.2023 г. ищецът е получил Експертно решение № 00587 от 21.09.2023 г. на ТЕЛК за общо заболявания при IV МБАЛ-I състав- София, с което не му бил разрешен отпуск за временна неработоспособност със становище работодателя да оправдае отсъствието на служителя от работното място по друг подходящ начин и да вземе предвид противопоказните условия на труд по ЕР на НЕЛК № 91441 от 14.12.2022 г., с което след обжалване по административен ред, НЕЛК издава Експертно решение № 00189/18.10.2023 г., с което потвърждава решението на ТЕЛК и изразява препоръка пред работодателя да трудоустрои работника на подходящ длъжност предвид опредЕ.та му 100% трайна неработоспособност.

При така установеното, съдът намира следното от правна страна:

По иска с правно основание чл. 217, ал. 1 КТ:

Съгласно чл. 317, ал. 1 КТ, необходимостта от преместване на работника или служителя на друга подходяща работа или на същата работа при облекчени условия, характерът на работата, условията на труда и срокът на преместването се определят по предписание на здравните органи. При неизпълнение на предписанието на здравните органи от работодателя той дължи на работника обезщетение по чл. 217 КТ - чл. 317, ал. 4 КТ. Съгласно чл. 317, ал. 2 КТ предписанието за трудоустрояване, издадено от здравните органи, задължава работника или служителя да не изпълнява работата, от която се премества, а работодателя - да не го допуска до тази работа, като е длъжен да премести работника или служителя на подходяща работа съгласно предписанието на здравните органи в 7-дневен срок от получаването му /ал. 3 на чл. 317 КТ/.

При така посоченото, настоящия състав намира за правилни фактическите констатации и правни изводи на първата инстанция, че обезщетението по чл.217 КТ е дължимо от работодателя- ответник в посочения размер, тъй като в проведеното производство не е установено в срок от седем дни от получаване на предписанието на здравните органи работодателят да е преместил работника на по-лека работа, която да е съобразена със здравното предписание. От акта за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ е установено, че при работодателя не е налице подходяща длъжност за заемане от ищеца с оглед здравните предписания и противопоказания.

Оплакванията на ответника, че в периода от 01.07.2023 г. до 31.10.2023 г. ищецът е отсъствал от работа без да представи документ, оправдаващ отсъствието му, не изключва отговорността на дружеството за изплащане на обезщетение на основание чл.217 КТ. Както бе посочено след получаване на здравните предписания, което в случая е било изпълнено на 23.12.2022 г. /датата, на която работодателят получил експертното решение № 91441/14.12.2022 г. за трудоустрояване/ до 09.11.2023 г. - датата на връчване на заповед за прекратяване на трудовия договор работодателя е следвало да не допуска до тази работа ищеца.

Размерът на дължимото обезщетение е бил правилно определен от първата инстанция при съобразяване дадените констатации от ССчЕ, която настоящия състав кредитира напълно по реда на чл.202 ГПК. Искът по чл.217 КТ правилно е бил уважен до посочения от вещото лице в основната експертиза размер 6703,03 лева /3427,21 евро/, съобразно варианта на заключение с промяна на основната работна заплата без включване на средствата за санитарно хигиенни нужди по 2 лева на ден, които средства са били заплащани от работодателя на основание чл.70 КТД за действително отработено време. Оплакванията на ищеца в обратен смисъл, настоящия състав намира за неоснователни.

Както правилно е посочил в постановеното решение СРС тези средства нямат характер на допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата и същите са били изплащани за действително отработено време. Допълнително настоящият състав намира че следва да отбележи, че като дължими за действително отработеното време са предвидени по чл.69 КТД и средствата за поевтиняване на храната, като с разпоредбата изрично е предвидено в кои случаи същите се дължат и на лица в отпуск по чл.159, чл.163 и чл.164 КТ, какъвто несъмнено не е бил ползвания от ищеца.

В допълнение съдът намира че следва да посочи, че Според постановките на ППВС № 4/1968 г., в размера на трудовото възнаграждение, което се взема предвид за база при определяне размера на имуществените вреди, се включват всички добавки, които имат постоянен характер. Разпоредбата на чл. 15 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата сочи изрично и чрез препращане кои са допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер: тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Към тях следва да се причислят и всички предвидими и сигурни плащания, определени в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. Изплащаните суми за нощен труд, труд в официални празници, заплащане на труд, при който отчитането зависи от възприетия от различните работодатели начин на отчитане на работното време - подневно или сумирано, не могат да бъдат отнесени към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Целевите награди и бонусите поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да премират показан висок трудов резултат, явно не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Към тях не спадат и други непостоянни начисления.

С постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 50233 от 06.06.2023 г. по гр.д. № 330/2022 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, което се възприема от настоящия състав, е посочено дали е с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата допълнително възнаграждение, което е в зависимост единствено от отработеното време, без изплащането му да зависи от качеството на положения труд и преценката на работодателя. Отговор на този въпрос е бил даден, за да се провери съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на ВКС, изразена в решение № 847 по гр. д. № 1558/2009 г., IV г.о, и решение № 55 по гр. д. № 4256/2013 г., IV г.о.

В цитираните решения е прието, че чл.15 НСОРЗ определя като допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер тези, които се заплащат за образователна и научна степен и за придобит трудов стаж и професионален опит, както и тези допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Според чл. 17, ал. 1 НСОРЗ в брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 КТ или на обезщетенията по чл. 228 КТ се включва основното трудово възнаграждение, възнаграждението над основната заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда, допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективния или индивидуалния трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, доколкото друго не е предвидено в КТ, и други изрично изброени възнаграждения. В решенията изрично е посочено и кои плащания не могат да бъдат отнесени към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Това е прието за изплащаните суми за нощен труд, труд в официални празници, увеличен нощен труд, тъй като отчитането им зависи от възприетия от различните работодатели начин на отчитане на работното време - подневно или сумирано. Освен това целевите награди и премиите, поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат, също не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Настоящият съдебен състав напълно възприема даденото в сочената съдебна практика разрешение на правния въпрос.

Предвид изложеното, правилно и законосъобразно искът по чл.217 КТ е бил уважен за сумата 6703,03 лева /3427,13 евро/- обезщетение при трудоустрояване за периода от 01.07.2023 г. до 09.11.2023 г., ведно със законната лихва за периода от 07.02.2024 г. до окончателното изплащане, като на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е присъдена и сумата 43,65 лева /22.32 евро/- мораторна лихва за периода от 22.01.2024 г. до 07.02.2024 г.

По отношение на предявения иск по чл. 224, ал. 1 КТ, съдът намира за правилни изложените от първата инстанция фактически констатации и правни изводи, че на ищеца е дължима и сумата 525,35 лева, чийто размер е определен с помощта на заключението на експерта по ССчЕ, представляваща дължимо и неизплатено обезщетение за неползваните от ищеца 31 дни платен годишен отпуск.

Доводите на ответника, че за определяне размера на дължимото обезщетение неправилно е съобразено среднодневно БТВ за м.октомври 2023 г., а не за м.11.2022 г., съдът намира за неоснователни. Според констатациите на ССчЕ разликата между дължимото и изплатеното обезщетение за неползваните от ищеца 31 дни годишен отпуск е в размер на 525,35 лева. Същевременно, според настоящият състав позоваването на чл. 18, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата е в нарушение на материалния закон, доколкото тази разпоредба касае начина на определяне на дължимото възнаграждение за времето на платения годишен отпуск и кореспондира с разпоредбата на чл. 177 КТ, където е предвидено, че за база при определяне на възнаграждението се ползва месеца преди отпуска, през който работникът или служителят е работил най- малко 10 работни дни. Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от Наредбата не може да се разбира като препращаща към тази на чл. 18 от същата относно начина на изчисляване на обезщетението по чл. 224 КТ, доколкото това би било в противоречие със закона (по-висок по степен нормативен акт). Според указанията на чл.224, ал.2 КТ обезщетението за неизползван платен годишен отпуск се изчислява по реда на чл. 177 КТ към деня на прекратяването на трудовото правоотношение. Както е посочено в разпоредбата на чл.20 от Наредбата, в брутното трудово възнаграждение извън случаите по чл. 177 и 228 от Кодекса на труда се включват основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, определени с индивидуалния трудов договор, доколкото друго не е предвидено в Кодекса на труда. Според чл.21 от същата наредба, при увеличение на работната заплата, което увеличение не се е отразило в базата, от която се изчислява възнаграждението за платен отпуск по реда на чл. 177 от Кодекса на труда, към възнаграждението за отпуска се заплаща добавка, изчислена с процента на увеличение на новото и предишното брутно трудово възнаграждение, определени по трудовото правоотношение.

Правилни са фактическите констатации и правни изводи на първата инстанция, че предявеният иск по чл. 59 КТ вр. чл. 69 КТД е неоснователен. Оплакванията на ищеца в обратен смисъл, съдът намира за неоснователни.

Както е предвидено в цитираната разпоредба на чл.69 КТД, средства за поевтиняване на храната по 15,00 лева на ден се заплащат и са дължими на работниците за действително отработено време. Страните не спорят и се установява, че за исковия период от 26.06.2023 г. до 30.06.2023 г. ищецът е ползвал 5 дни платен годишен отпуск по чл.155 и по чл.156 КТ. С оглед това и същият не попада в изключенията посочени изрично в чл.69, ал.2 КТД за получаване от правоимащите и по време на ползвания платен годишен отпуск по чл. 159, чл. 163 и чл. 164 КТ.

С оглед това и правилно претенцията на посоченото основание е била отхвърлена като неоснователна.

Настоящият състав намира за правилно постановеното решение и в частта на произнасяне по претенцията по чл. 72, ал.5 КТД. Сумата 100,00 лева /заплащана от по 50 лв. два пъти годишно/ е дължима на ищеца на посоченото основание, тъй като същият е бил служител на дружеството за 2023 г. Сумата е дължима на всички служители на дружеството. Същата е от фонд „социални разходи“, която ищецът като служител на дружеството ответник има право да получи за 2023 г. Доводите на ответника, че нейния размер следва да бъде намален при съобразяване, че трудовото правоотношение на ищеца е било прекратено на 09.11.2023 г. не намират правно основание в разпоредбите на КТД, поради което съдът намира същите за неоснователни.

Неоснователни се явяват оплакванията на ищеца, че претенцията му по чл. 73, ал.2 КТД неправилно е била оставена без уважение. Действително, искането на ищеца за заплащане на тази еднократна помощ за неговото заболяване е било отправено до компетентния орган - Съвета за социално сътрудничество по време, в което същият е бил в трудово правоотношение с ответника. Въпреки това обаче е налице отказ за отпускане на тази еднократна парична помощ от компетентния за това орган - Съвета за социално сътрудничество на 26.06.2024 г. и това обстоятелство следва да бъде отчетено от съда при решаване на този спор. Предоставянето на тази еднократна парична помощ с предвиден максимален размер до три минимални работни заплати за страната, според указанията на сочената разпоредба, е обвързано от подаване на заявление и решение на Съвета за социално сътрудничество в изключителни случаи – при наличие на описаните предпоставки – тежко заболяване, продължително боледуване – над 121 календарни дни и при необходимост от животоспасяващи лекарства.

В случая е установено, че заявление за отпускане на тази помощ е било подадено от ищеца, но решението на компетентния орган е отрицателно по съображения, че трудовото му правоотношение е било прекратено, считано от 10.11.2023 г. Както е посочено в цитираната разпоредба на чл.73 КТД, средствата от присъединителните вноски по чл.10, т.2 КТД се изразходват за социално подпомагане след подадено заявление и решение на Съвета за социално сътрудничество, в който влизат представители и на работодателя и на синдикалните организации, както е удостоверено и в съставения протокол за това.

Доводите на ищеца, че този орган овластен с тези правомощия по КТД не е компетентен, респ. че неговата преценка подлежи на съдебен контрол, съдът намира за несъобразени с цитираната разпоредба, поради което същите се явяват неоснователни. С разпоредбата на чл.293 КТ е предвидено, че начинът на използуването на средствата за социално-битовото и културното обслужване се определя с решение на общото събрание на работниците и служителите. Предвидено е, че средствата за социалнобитовото и културното обслужване не могат да се изземват и използуват за други цели. Както е посочено в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 326 от 05.12.2011 г. ПО ГР. Д. № 1395/2010 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС, което становище се споделя от настоящия състав, дали работодателят може да отдели средства и в какъв размер е негово дискреционно право, което е извън прерогативите /преценката/ на съда, а разпределението и използването на средствата е въпрос от компетентността на колективен орган - общото събрание на работниците и служителите. Това становище е обосновано с нормите на чл. 292, чл. 293 и чл. 294 КТ, които възлагат на работодателя финансирането на тези дейности, а на общото събрание на работниците и служителите - разпределението и използването на средствата.

При така посоченото доводите на страните по подадените въззивни жалби се явяват неоснователни. Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което атакуваното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1, пр.1 ГПК като правилно.

Така мотивиран, съдът