Решение № 4231 от 5.3.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 48233/2025 г.

дело № 20251110148233 по описа за 2025 година Предявени са обективно кумулативно съединени искове от И. П. У. срещу „..“ ЕООД с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225 КТ, за отмяна на заповед № .г на управителя на „.“ ЕООД за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ като незаконосъобразно, за възстановяване на ищеца на заеманата до прекратяване на трудовото правоотношение длъжност „мияч съдове /ръчно/“ в „.“ ЕООД и за присъждане в полза на ищеца на сумата от 1617 лева – обезщетение за оставане без работа за периода от 05.08.2025 г. до 04.11.2025г. /при съобразяване на допуснатото изменение по реда на чл. 214 ГПК в проведено открито съдебно заседание/. Предявен от ищеца е и иск по чл. 344, ал.1, т.4 КТ за поправка на основанието за уволнение, вписано в единния електронен трудов запис/в трудовата книжка на ищеца, с твърдението, че трудовото правоотношение не е прекратено на основание чл. 325, ал.1, т. 1 КТ, а на основание чл. 328, ал.1, т. 12 КТ. Ищецът И. П. У. твърди в исковата молба и в уточнителни молби, че се е намирал в трудово правоотношение с ответника „.“ ЕООД и е полагал труд в ресторант в . на непълно работно време. От ищеца се твърди, че размерът на брутното му възнаграждение било 539 лева месечно, като независимо от уговореното в трудовия договор, подписан на 16.05.2025г, е престирал труд по 10-12 часа на ден. Поддържа се, че на 08.08.2025г ищецът се е явил на работа, но му е било заявено, че няма повече да работи там и да не се връща, без да му бъдат връчени каквито и да било документи или да му бъде дадено обяснения защо. Предвид това се сочи, че заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение е издадена при неправилно прилагане на материалния закон. Подчертава се, че във връзка със случилото се У. е подал сигнал до ., която е извършила проверка и го е уведомила, че трудовият му договор е бил прекратен по взаимно съгласие. Изтъква се, че основанието сочено от работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение – „по взаимно съгласие“ не съответства на реалното основание за прекратяване да договора, а именно по инициатива на работодателя без спазване на предизвестието. Моли се исковете да бъдат уважени, като в полза на ищеца да бъдат присъдени и сторените по делото разноски. Ответникът в срока за отговор по чл. 131 ГПК оспорва предявените искове, като счита същите за неоснователни. Изтъква се, че между страните е бил сключен трудов договор на 16.05.2025г, по силата на който ищецът е бил назначен на длъжност „мияч съдове /ръчно“ на непълно работно време – 2 часа дневно, с място на работа – . и уговорено трудово възнаграждение 270 лева месечно. Твърди се, че в последствие е сключено допълнително споразумение към трудовия договор от 24.06.2025г, с което е изменена продължителността на работното време – на 4 часов работен ден и основното трудово възнаграждение на 539 лева. Посочва се, че на 04.08.2025г. У. се е явил на работа и след края на смяната си заявил, че повече не желае да работи в дружеството и че на следващия ден ще дойде да подпише документи за прекратяване на договора. С оглед неговото желание се подчертава, че работодателят е изготвил всички необходими документи, в това число и заповед № .г. за прекратяване на трудовото правоотношение, но ищецът така и не се появил. Ето защо се твърди, че работодателят е изпратил всички документи по пощата на ищеца, но пратката се върнала непотърсена с отбелязване „отсъстващ“. Застъпва се становището, че е налице злоупотреба с права от страна на служителя, тъй като за връчването на документите относно прекратяването на трудовия договор същият не се е явил да ги подпише, но когато на същия адрес с пощенски запис му е изпратена парична сума, У. се е явил да ги получи. С оглед изложеното се моли исковете да бъдат отхвърлени. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Страните в настоящото производство не спорят, че между ищеца и ответника е съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „мияч, съдове /ръчно/“ в „.“ ЕООД – ресторант в ., както и че размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца е било 539 лева на месец. Това обстоятелство се потвърждава и от приетия по делото трудов договор № 34/16.05.2025г., от който е видно, че е сключен на основание чл. 67, ал.1, т. 1 КТ, т.е за неопределено време, при двучасов работен ден. Съгласно уговореното между страните по договора ищецът е бил назначен на длъжност „мияч, съдове /ръчно/“ в ресторант при месечно трудово възнаграждение в размер на 270 лева и с допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 0.60 % за всяка година трудов стаж. Включена е и клауза, според която срокът на предизвестието за прекратяване на трудовия договор е 30 дни. Към трудовия договор е било сключено допълнително споразумение от 24.06.2025г. /л.72 от делото/, с което е увеличен размерът на трудовото възнаграждение на ищеца от 270 лева на 539 лева. С химикал е допълнено, че се променя и продължителността на работния ден на четири часов, като това допълнение липсва в представения от самия работодател екземпляр към отговора на исковата молба. Приета по делото е и длъжността характеристика на длъжност „мияч съдове“ /л.68-69 от делото/, която е била връчена на ищеца срещу подпис. По делото е представена и заповед от 16.05.2025г на работодателя, с което се въвежда сумарно отчитане на работното време с едномесечен период на отчитане, считано от 16.05.2025г до 16.09.2025г. Като доказателства по делото от ответника са представени и разчетно-платежни ведомости за м.05.2025г и м. 06.2025г. От същите е видно, че ищецът в качеството си на служител е получил за м.05.2025г в брой сумата от 121.30 лева срещу подпис– трудово възнаграждение, а за м. 06.2025г. – в брой 172.20 лева срещу подпис. Приета е и ведомост за м.07.2025г, от която е видно, че ищецът следва да получи сумата от 433.33 лева в брой като трудово възнаграждение. В последната ведомост е отбелязано изрично и, че основното трудово възнаграждение на ищеца е именно 539 лева, като през този месец ищецът не е използвал отпуск. Във ведомостта е включена и постоянна надбавка в размер на 19.44 лева. Така посочената обаче ведомост за плащане на суми за м.07.2025г. не е подписана от ищеца. Приет като доказателство е и фиш за заплата за м. 07.2025г. /л.97 от делото/, от който е видно, че за м.07.2025г на ищеца са начислени освен основно трудово възнаграждение в размер на 539 лева, така и допълнително възнаграждение в размер на 19.44 лева и възнаграждение за нощен труд в размер на 19.44 лева, т.е общият размер на начисленията е 558.44 лева. За м.08.2025г също е представена ведомост /л.98 от делото/, от която е видно, че на И. У. са начислени суми за 2 работни дни в размер на 51.33 лева, постоянна надбавка от 16.20 лева, т.е брутно трудово възнаграждение 67.53 лева. Начислено е и обезщетение по КТ в размер на 120.70 лева, поради което е изчислено, че ищецът за м.08.2025г следва да получи сумата от 161.03 лева. Към тази ведомост е изготвен и фиш за заплата за м.08.2025г, в който е уточнено, че обезщетението в размер на 120.70 лева всъщност е обезщетение по чл. 224 КТ. Приобщен по делото е и работен график в „.“ ЕООД за м.08.2025г /л.84 от делото/, от който е видно, че И. У. е било предвидено да бъде първа смяна на 01.08.2025г и втора смяна на 02.08.2025г, а на 03-04.08.2025г да е в почивка. След тези дати липсва вписване на работни смени за ищеца У., като на този график не е положен и негов подпис. Прието като доказателство по делото е и приложеното към отговора на исковата молба Предложение за прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ, в което е посочено, че изхожда от ищеца И. У. и е адресирано до ответника „.“ ЕООД. В предизвестието е посочено, че служителят моли трудовото му правоотношение да бъде прекратено по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал.1, т. 1 КТ считано от 05.08.2025г. Отбелязана е и дата на изготвянето 05.08.2025г. Това предложение обаче не се спори от страните, че не е било подписано от ищеца, като дори ответникът признава в отговора на исковата молба, че именно той го е изготвил. По делото е приложена и заповед № .г. за прекратяване на трудово договор № 34/16.05.2025г., издадена от работодателя. Съгласно заповедта се прекратява на основание чл. 325, ал.1, т. 1 КТ трудовото правоотношение на ищеца У., като на основание чл. 224, ал. 1 КТ следва да му бъде заплатена сумата от 120.70 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Тази заповед не е била връчена на ищеца срещу подпис. Приети като доказателства са и електронни трудови записи на НАП /л. 74 и л.77 от делото/, от които е видно, че работодателят е декларирал пред НАП трудовото правоотношение с ищеца с посочено основно трудово възнаграждение в размер на 539 лева и дата на прекратяване на същото – 05.08.2025г. Установено по делото е и, че е направен опит процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение да бъде връчена на ищеца, чрез пощенска пратка, видно от приетото по делото известие за доставяне /л.37 от делото/. Съгласно направеното отбелязване в известието за доставяне пратката е съдържала именно заповед за прекратяване на трудово правоотношение и е изпратена от ответника до ищеца У. на адрес в .. В него е посочено, че на 13.08.2025г. е постъпило известието, като на 15.08.2025г е направено отбелязване, че адресатът на съобщените отсъства. Не е установено да е извършено друго посещение на адреса на ищеца, нито същият да е бил уведомен в последствие за наличието на пратка за получаване. Като доказателства по делото са представени служебен бон от 15.08.2025г. и известие за доставяне на изпратен от „..“ ЕООД до И. У. с адрес в ., паричен превод на сумата от 594.36 лева с посочено основание „трудово възнаграждение за м.07.2025г и за м.08.2025г.“ В известието за доставяне е отбелязано, че ищецът е получил лично превода на 25.08.2025г. По делото е прието и писмо от НАП от 05.02.2026г, с което е предоставена информация, че ищецът има регистрирани два трудови договора в периода от 05.08.2025г до 31.12.2025г., а именно трудов договор от 16.05.2025г с ответното дружество и прекратен на 05.08.2025г. и данни за начислен месечен облагаем доход за м.08.2025г – 172.73 лева и трудов договор от 07.11.2025г. с „.“ ДЗЗД с месечен облагаем доход от 538.50 лева за м.11.2025г. Установено от събраните по делото доказателства е и, че ищецът И. У. е подал сигнал на 11.08.2025г до . „.“ – ... срещу ответника „..“ ЕООД,в който твърди, че на 08.08.2025г е бил изгонен от работа без да му бъде изплатено трудово възнаграждение за 3 месеца. Изтъква се, че между страните било уговорено заплащането на 1800 лева, която е останала неплатена. Твърди се, че ищецът е бил бит и изгонен в 2часа през нощта. Във връзка с така подадения сигнал от ищеца е била извършена проверка при работодателя, като същият е бил призован да се яви в . „.“ – ... и да представи набор от документи, в това число графици и отчетни форми за присъствие, ведомости за заплати и трудови досиета. Всички изискани документи са били предоставени, като след извършване на проверката ищецът е уведомен с писмо с изх.№ 250910095/11.09.2025г, че е установено прекратяване на трудовото му правоотношение на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ със заповед от 05.08.2025г, която е била изпратено до служителя по пощата, но е върната. Изрично е посочено, че при проверката органите на . „.“ – ... не са констатирали наличие на незаплатени суми по трудовия договор. По делото като свидетел е разпитан и ., който посочва, че живее с ищеца от 9 години и са се запознали именно в .. И.ов си спомня, че ищецът е работил в ресторант „.“, но е бил уволнен дисциплинарно, защото свидетелят му е бил на гости в квартирата. И.ов свидетелства, че работодателят на ищеца му е осигурил квартира, от която в последствие го е изгонил в 3 часа и му е нанесъл побой. В последствие свидетелят изтъква, че работодателят е помоли ищеца отново да се върне на работа, но същият е отказал. Въпреки това понастоящем ищецът вече желае да се върне при стария си работодател. При така установеното от фактическа страна Софийски районен съд намира от правна страна следното: По иска с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 от КТ: От представената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение се установява, че същото е прекратено на основание чл. 325, ал.1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, са свързани с липсата на отправяне на писмено искане /молба/ за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на ищеца. От ищеца са направени и общи възражения за неспазване на материално правни норми. Същевременно от ответника е въведено възражение, че поведението на ищеца представлява злоупотреба с право, поради което следва да се приеме, че прекратяването на трудовото правоотношение е било изцяло законосъобразно. За да бъде прието, че уволнението е извършено законосъобразно следва при условие на пълно и главно доказване да бъде установено наличието на следните кумулативно дадени елементи от фактическия състав на чл. 325, ал.1, т. 1 КТ, а именно отправяне на писмено изявление от страна на работника с искане за прекратяване на трудовото правоотношение, писмено приемане от страна на работодателя на това изявление, т.е пълно съвпадение на двете писмени волеизявления и издаване на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение след постигане на съгласието. Тези елементи на фактически състав се извеждат от самия текст на нормата на чл. 325, ал.1, т. 1, изр. 1 КТ, съгласно която трудовият договор се прекратява по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Това означава, че двете насрещни волеизявления на страните, както предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, така и приемането на същото, е необходимо да са изразени писмено. Писмената форма е условие за действителността им. Не е възможно формиране на взаимно съгласие за прекратяване на трудов договор чрез устни волеизявления на двете страни или на едната от тях. Всяка от страните трябва да изрази волята си за прекратяването на трудовия договор ясно, категорично и безусловно. Взаимното съгласие се счита постигнато в момента, когато съвпаднат двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор. Последващото издаване на заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 325, т. 1 кт има само констативно действие. Подписването на заповедта от работника или служителя като получател удостоверява единствено получаването й, а не воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Направеното писмено изявление от работника или служителя за прекратяване на трудовия договор на някое от предвидените в КТ основания за едностранно прекратяване от негова страна с достигането му до работодателя води до прекратяване на трудовото правоотношение на съответното основание, а не е израз на воля за прекратяване по взаимно съгласие. В този смисъл е непротиворечивата съдебна практика, обективирана в решение № 183/21.12.2011г по гр.д.№ 565/2010г. на ВКС, III г.о., решение № 383/29.11.2012г. по гр.д.0 141/2012г. на ВКС, III г.о., решение № 146/07.05.2013г. по гр.д.№ 935/2012г. на ВКС, I V г.о., която се споделя и от настоящия съдебен състав. При съобразяване на така посочено и след извършване на съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства съдът намира, че от страна на ответника, чиято е доказателствата тежест, не е установено ищецът да е направил писмено изявление, че желае трудовото правоотношение да бъде прекратено по взаимно съгласие. Приложеното по делото предложение за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, изготвено от самия ответник, с оглед изрично направеното признание за това в отговора на исковата молба, ценено по чл. 175 ГПК, не представлява годно доказателство за установяване на отправено от ищеца писмено изявление. Същото не носи негов подпис. Същевременно извод за отправяне на писмено изявление от ищеца за изразено съгласие и/или желание за прекратяване на трудовото правоотношение не може да се направи и от останалите събрани по делото писмени доказателства. Нещо повече, дори самият ответник не твърди да е било отправяно писмено предложение от страна на ищеца за прекратяване на договора по взаимно съгласие, а се твърди единствено наличие на устна уговорка, а както беше посочено и по-горе дори и при установяване на устна уговорка между страните за прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие, то същата е ирелевантна и не поражда действие. Както беше посочено и по-горе взаимното съгласие се счита постигнато в момента, в която е налице съвпадение на двете писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор – на работодателя и на служителя, предвид това дори и да се приеме, че издаването на процесната заповед представлява писмено изявление на работодателя, то отново липсва другият елемент от фактическия състав на чл. 325, ал.1, т.1 КТ – писменото изявление на служителя. На следващо място, за пълнота на изложението следва да се отбележи, че от страна на ответника не е установено и наличието на устна уговорка между страните. Напротив, налице е противоречие между изложените от него твърдения и приложените по делото доказателства, а именно между твърдението, че ищецът на 04.08.2025г е бил на смяна и в края на работния ден е заявил на работодателя желание да прекрати трудовото правоотношение, въпреки че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че на 04.08.2025г ищецът не е бил на работа, тъй като съгласно работния график на 03.08.2025г и на 04.08.2025г същият е бил в почивка. Необосновано е становището на работодателя, че е налице злоупотреба с право от страна на служителя, поради което въпреки неспазването на изискуемата от закона форма, да се приеме, че трудовото правоотношение е законосъобразно прекратено. Дори и да се приема, че все пак между страните е била постигната устна уговорка за прекратяване на трудовото правоотношение, в това число и договореност работодателят да изготви всички необходими документи, а ищецът да се яви да ги подпише, то неявяването му на работа в разрез с обещаното поражда право за работодателя да прекрати трудовото правоотношение на ищеца на друго основание, а не възможност да се позовава на злоупотреба с право. Наличието злоупотреба с право не е предвидена от закона възможност за саниране на пороци при незаконно уволнение. В допълнение следва да се посочи, че връчването или не на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, съответно дали ищецът умишлено се е укрил, е ирелевантно в настоящия случай, доколкото заповедта в хипотеза на чл. 325, ал.1, т. 1 КТ има само констативен, а не конститутивен характер. С оглед всичко изложено Софийски районен съд намира, че от ответника, чиято е доказателствената тежест, не е установено при условие на пълно и главно доказване, наличието на предпоставките за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца У. на соченото от него в заповедта основание по чл. 325, ал.1, т. 1 КТ. Ето защо искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да бъде уважен. Досежно искът по чл. 344, ал. 1, т.2 от КТ: Съгласно разясненията дадени в Тълкувателно решение № 2/23.10.2012г. по тълк.д. № 2/2012г. на ОСГК на ВКС искът по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ е конститутивен и с него се упражнява субективното преобразуващо право да се възстанови съществуването на трудовото правоотношение между работника или служителя и работодателя. Това право на работника или служителя възниква от незаконното уволнение и то предпоставя признаването му за незаконно и неговата отмяна, но също така и съществуването към момента на постановяване на решението на материалното субективно преобразуващо право на възстановяване. В конкретния случай с оглед основателността на предявения от ищеца У. иск по чл. 344, ал.1, т.1 КТ съдът намира, че е налице първата от така посочените предпоставки. Що се касае до наличието на втората предпоставка, а именно съществуването към момента на постановяване на решението на материално субективно преобразуващо право на възстановяване, настоящият състав приема следното: Безспорно по делото от сключения трудов договор е видно, че същият е сключен като безсрочен /за неопределен срок/. Това обуславя и наличието на втората предпоставка необходима за уважаване на предявения по чл. 344, ал.1, т. 2 КТ иск. Поради което съдът намира, че искът по чл. 344, ал.1 т. 2 КТ също следва да бъде уважен. По осъдителния иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ : Съгласно чл. 225, ал. 1 от КТ при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но не за повече от 6 месеца. Следователно основателността на иска изисква оставане без работа на работника за съответния период, което е в причинна връзка с незаконното уволнение, както и размера на брутното трудово възнаграждение, получено за последния пълен отработен месец преди уволнението. Посочените предпоставки са налице за период от 05.08.2025г до 04.11.2025г. От представените по делото доказателства – справка за всички трудови договори на И. У. от НАП, се установява, че ищецът е останал без работа в рамките на исковия период, доколкото трудовото му правоотношение с ответника е било прекратено на 05.08.2025г, а считано от 07.11.2025г У. е сключил трудов договор с друг работодател. Същевременно от приложения по делото фиш за м.07.2025г и за м.08.2025г се установява, че последният пълен отработен месец на ищеца е бил именно м.07.2025г, като брутният размер на трудово му възнаграждение е бил 539 лева. Това обстоятелство е обявено за безспорно между страните. Установено от фиша за м.08.2025г и направения паричен превод е, че на ищеца е заплатено трудово възнаграждение за първите два работни дни от м.08.2025г. Предвид това искът следва да бъде уважен за сумата от 1617 лева, какъвто е размерът на основното трудово възнаграждение на ищеца за три месеца, съгласно твърденията и на самия него. Сумата от 1617 лева, погрешно е била превалутирана обаче от ищеца на 827 евро. При прилагане на официалния курс на еврото следва да се посочи, че равностойност на сумата 1617 лева е 826.76 евро. Същевременно ясно личи волята на ищеца в молбата по чл. 214 ГПК да увеличи размера на претенцията си именно до сумата от 1617 лева. Предвид това съдът намира, че искът следва да бъде изцяло уважен за сумата от 1617 лева. По допустимостта на предявения иск по чл. 344, ал.1, т. 4 КТ: Искът е конститутивен и с предявяването му ищецът иска настъпване на промяна на вече вписаното основание за прекратяване на правоотношението, защото вписаното е неправилно и неточно. По отношение допустимостта на така посочения иск съществуват две становище. Съгласно първото с иск по чл. 344, ал.1, т. 4 КТ разполага само служител, който не е оспорил законността на уволнението по реда на чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. В тази връзка поддръжниците на това становище приемат, че при предявяване на иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за работника липса правен интерес от иск по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ, защото при отмяна на уволнението работодателят е длъжен да впише в трудовата книжка, че извършеното уволнение е незаконно по реда на чл. 346 от КТ. В този смисъл решение № 31/19.03.2019 г. по гр. д. № 2008/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 193/16.07.2014 г. по гр. д. № 5948/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 193/04.12.2015 г. по дело № 7197/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. Съществува и съдебна практика, съгласно която исковете по чл. 344, ал.1, т.1 КТ и чл. 344, ал.1, т. 4 КТ могат да бъдат предявяване заедно, под формата на обективно кумулативно съединяване в съотношение на обуславящ към обусловен, поради което съдът дължи произнасяне и по двата иска. Предвид това се посочва, че при спор на кое основание е прекратено трудовото правоотношение, единственото адекватно средство за защита на неговите права е предявяването на двата иска-по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и по чл. 344 ал.1, т. 4 КТ. В този смисъл решение № 110 от 23.07.2020 г. по гр. д. № 3144/2019 г., на ВКС, IV г. о. При съпоставяне на така посоченото в съдебната практика съдът намира, че следва да се направи разграничение между случаите, в които се предявява иск по чл. 344, ал.1, т.1 КТ съединен с иск по чл. 344, ал.1, т. 4 КТ с твърдения, че уволнението е незаконно, защото не е осъществено на соченото основание в заповедта за прекратяване, а на друго основание, т.е твърди се, че трудовото правоотношение все пак е прекратено, и случаите, в които се твърди, че уволнението е незаконосъобразно и трудовото правоотношение изобщо не е прекратено. В единия случая ще е налице правен интерес за предявяване на иска по чл. 344, ал.1, т. 4 КТ заедно с иска по чл. 344, ал.1, т.1 КТ, доколкото изхода на спора по иска по чл. 344, ал.1, т.1 КТ ще обуславя изхода на спора по втория иск. В другия случай, какъвто според съда е спорът и по настоящото дело, липсва дори на база твърдения в исковата молба и множеството уточнителни молби обусловеност на двата иска. Нещо повече, в последната уточнителна молба за първи път се сочи основание, на което било прекратено трудовото правоотношение в действителност - чл.328, ал.1, т. 12 КТ, и за първи път се излагат твърдения, различни от изложените в предходни уточнителни молби относно фактите по делото. Нещо повече в открито съдебно заседание от страна на процесуалния представител на ищец се посочва, че правният му интерес от предявяване на иска по чл. 344, ал.1, т.4 КТ е обусловен от предявяването на иска по чл. 344, ал.1, т.3 КТ, а в последствие се сочи, че за уволнението му е било необходимо предизвестие. Съдът намира, че така наведените твърдения от ищеца продължават да са противоречиви и не обосновават наличието на правен интерес от предявяване на иска по чл. 344, ал.1, т. 4 КТ, ведно с исковете по чл. 344, ал.1, т. 1 и т. 2 КТ. Ето защо производството по отношение на така предявения иск следва да бъде прекратено поради липса на правен интерес, съответно и и поради това,че и към края на устните състезания исковата молба продължава да е нередовна, а указанията на съда по отношение на този иск не са изпълнени. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и да беше редовна исковата молба и допустимо разглеждането на иска по чл. 344, ал.1, т. 4 КТ в конкретната хипотеза, то същият се явява неоснователен. От ищеца не са ангажирани никакви доказателства, че е била налице обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Липсата на квартира не е обективна невъзможност за изпълнение на трудовите задължения.Следва да се посочи, че основанието по чл. 328, т. 12 КТ е самостоятелно и не се припокрива с никое друго от основанията за прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя. То може да се използва тогава, когато е настъпила обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор от страните, по причина, която е извън специално уредените (в решение № 2301/24.01.2007 г. по гр. д. № 947/2004 г., на ВКС, ІІІ г.о, решение № 50080/24.07.2023г по гр.д№ 3133/2022г на ВКС, ІІІ г.о). Налице е, когато по една или друга причина от обективен характер, възникне нова фактическа обстановка, при която е невъзможно работникът да изпълнява задълженията си по конкретната трудова длъжност. Обективният характер на причината не касае възможност това обстоятелство да е подвластно на волята на някоя от страните по трудовото правоотношение, а в случая съгласно твърденията на ищеца управителят на ответното дружество го е изгонил от обитаваното жилище и тъй като няма как да пътува от дома си до работното място, служителят е бил в невъзможност да полага труд. Следователно дори само на база твърдения причината за наличието на обстоятелството „оставена без квартира“ не е обективно, а зависи от волята на работодателя, за който се твърди, че е изгонил ищеца от жилището. Нещо повече, според свидетелските показания на доведения от самия ищец свидетел причина за изгонването от жилището е неспазване на изисквания на работодателя от страна на самия ищец – допускане на трети лица в предоставеното за живеене жилище, поради което дори свидетелят твърди, че ищецът е бил дисциплинарно освободен. А наличието на „дисциплинарно уволнение“ изключва възможността от приложение на нормата на чл. 328, ал.1, т. 12 КТ. По разноските: При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски за исковете по чл. 344, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 КТ има ищеца И. У.. Във връзка с това от процесуалния му представител адв. М. е направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА за предоставена безплатна правна защита и съдействие. Съгласно приложения по делото списък по чл. 80 ГПК адв. М. претендира възнаграждение за всеки един от предявените искове. По отношение на искането в полза на адвокат М. да се присъди адвокатско възнаграждение за всеки иск, настоящият съдебен състав приема, че не следва да намери приложение разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа, в която е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. Така цитираната разпоредба съдът намира, че не следва да намери приложение в настоящия случай, доколкото при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и при приложение на разпоредбата на чл. 38 ЗА, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/20024 г. минимални размери. В този смисъл е и разрешението по т. 1 от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с което се приема, че чл.101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Като допълнителен аргумент в подкрепа на горните изводи, съдът намира, че възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, и действително извършената работа в този смисъл Определение № 1016/06.03.2024 г. по ч.гр. д. № 4123/2023 г. по описа на ВКС, IVг.о. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА размерът на адвокатското възнаграждение, следва да е и справедлив и обоснован. С оглед на гореизложеното възнаграждението, определено по правилата на Наредбата, само и единствено според броя на исковете и защитавания интерес, противоречи на изискването н а чл. 36, ал. 2 ЗА за справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение. Справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. В настоящия случай от адв.М. е депозирана искова молба и три уточнителни молби и същата се е явил в единственото проведено открити съдебни заседания, като делото не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност. В рамките на проведеното съдебно заседание освен разпит на единствения доведе свидетел от ищеца, не са извършвани други действия по събиране на доказателства. Ето защо при използване като ориентир на нормата на чл. 7, ал. 1,т.1 и чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004г съдът намира, че адвокатското възнаграждение на адв. М. следва да се определи на 1200 лева или 613.55 евро при съобразяване на извършената работа, правната и фактическа сложност на делото. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на СРС дължимата държавна такса в общ размер за трите предявени иска – 224.68 лева или 114.88 евро. С оглед приемането на Закон за въвеждане на еврото в .. съдът следва да изчисли дължимите суми и в евро, въпреки че искът по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ е предявен в лева. Воден от гореизложеното, съдът