Абсолютна давност по чл. 112 ЗЗД: Пълен правен анализ 2026

Чл. 112 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), въведен с ДВ бр. 102 от 01.12.2020 г. и в сила от 02.06.2021 г., е една от най-значимите граждански промени в последните десетилетия. Институтът на абсолютната давност има за цел премахването на феномена “вечен длъжник”, при който поредица от прекъсвания правеше невъзможно изтичането на общата погасителна давност.

Пет години след влизането в сила на разпоредбата, първите случаи на изтекла абсолютна давност предстоят да станат реалност на 3 юни 2031 г. Настоящият анализ разглежда нормативната рамка, осемте изключения, преходните правила след Решение № 4/2021 г. на Конституционния съд и практическите стъпки за позоваване.

Нормативна рамка: Чл. 112, ал. 1 ЗЗД

Със Закон за допълнение на ЗЗД (ДВ бр. 102 от 01.12.2020 г.) беше създаден нов чл. 112, който въвежда десетгодишна абсолютна погасителна давност за парични вземания срещу физически лица. Вакационният период по §3 от ПЗР е шест месеца, поради което разпоредбата влезе в сила на 02.06.2021 г.

Ratio legis на разпоредбата е ясно: преди въвеждането на чл. 112 ЗЗД кредиторите можеха чрез периодично прекъсване на давността по чл. 116 ЗЗД (признание на дълга, предявяване на иск, образуване на изпълнително производство) да поддържат вземанията си “живи” практически безсрочно. Абсолютната давност слага краен предел на тази възможност.

Приложно поле: Кой може да се позове на абсолютната давност

Абсолютната давност по чл. 112 ЗЗД е приложима само при кумулативно наличие на две предпоставки: длъжникът е физическо лице и вземането е парично. Следва да се подчертае, че еднолични търговци (ЕТ) по отношение на задължения, възникнали от търговска дейност, са изрично изключени по силата на чл. 112, ал. 2, т. 1 ЗЗД. Същото се отнася и за физически лица, съдружници в граждански дружества по чл. 357 ЗЗД, по отношение на задължения от дружествената дейност.

Осемте изключения по чл. 112, ал. 2 ЗЗД

Законодателят е предвидил осем категории вземания, за които абсолютната давност не се прилага. Тези изключения отразяват балансиране между защитата на длъжника и обществения интерес от изпълнение на определени видове задължения.

Практически проблем за адвокатите възниква при квалификацията на основанието на вземането. Например, ако физическо лице дължи обезщетение за вреди от непозволено увреждане, кредиторът може да се позове на изключението по т. 2. Квалификацията на основанието обаче не зависи от етикета, поставен от страните, а от фактическия състав, установен от съда. При спорна квалификация позоваването на абсолютна давност може да бъде отхвърлено.

Спиране на абсолютната давност: Чл. 115 и 118 ЗЗД

Ключова характеристика на абсолютната давност е взаимодействието й с институтите на спиране и прекъсване. Чл. 112, ал. 3 ЗЗД изрично препраща към чл. 115 (спиране) и чл. 118 (отказ от изтекла давност), но НЕ и към чл. 116 (прекъсване). Именно изключването на чл. 116 е същностната разлика, придаваща на давността “абсолютен” характер.

На практика това означава, че действия, които обичайно прекъсват давността (признание от длъжника, предявяване на иск, образуване на изпълнително производство), нямат ефект върху абсолютната давност. Тя продължава да тече. Единственият механизъм за удължаване на срока е спирането по чл. 115 ЗЗД.

Преходни правила и Решение № 4/2021 г. на КС

Първоначално §2 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на Закона за допълнение на ЗЗД предвиждаше ретроактивно действие: давността щеше да тече от различни по-ранни моменти за заварените случаи - от изискуемостта на вземането, от първото действие по изпълнението или от влизане в сила на акта. Това означаваше, че за някои длъжници давността би изтекла още през първите години.

С Решение № 4 от 20.04.2021 г. по к.д. № 1/2021 г. Конституционният съд обяви §2 от ПЗР за противоконституционен. Практическата последица е фундаментална: абсолютната давност по чл. 112 ЗЗД започва да тече еднакво за всички задължения от датата на влизане в сила на закона - 02.06.2021 г., без изключение. Становището на проф. д-р Огнян Герджиков пред КС подкрепи тезата, че ретроактивното прилагане е конституционно недопустимо.

Абсолютна давност и данъчни задължения

Съществено практическо значение има разграничението между абсолютната давност по чл. 112 ЗЗД и давностния режим за публични вземания по чл. 171 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Двата режима са самостоятелни и не се смесват.

Абсолютна давност и изпълнителни листове

Взаимодействието между чл. 112 и чл. 117, ал. 2 ЗЗД е едно от най-сложните практически питания. Съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, новият срок на давността е винаги пет години. Това поражда въпроса: коя давност изтича първа за вземане, за което вече е издаден изпълнителен лист?

Отговорът зависи от конкретния казус. Ако към 02.06.2021 г. вече има влязло в сила съдебно решение и образувано изпълнително производство, давността по чл. 115, ал. 1, б. “ж” се спира за времето на висящия процес. Но ако изпълнителното производство бъде прекратено, давността продължава да тече. При този сценарий абсолютната давност по чл. 112 може теоретично да изтече преди 5-годишния срок по чл. 117, ал. 2, ако длъжникът не е предприемал действия по прекъсване.

Конституционосъобразност и дискусии

Дебатът за конституционосъобразността на чл. 112 ЗЗД включва два аспекта. Първият, по който КС се произнесе с Решение № 4/2021 г., се отнася до §2 от ПЗР (ретроактивното прилагане), който беше обявен за противоконституционен с 10 гласа “за”. Вторият аспект, по отношение на самия чл. 112, остава дискусионен в доктрината.

Аргументите “за” конституционосъобразността на чл. 112 включват защитата на длъжника като по-слаба страна и социалната функция на давността. Аргументите “против”, изложени от проф. Герджиков и адв. Росен Димитров в коментарите им, акцентират върху засягането на правата на кредиторите и принципа на правовата държава. Към момента ВКС не е формирал тълкувателна практика по самия чл. 112.

Практически стъпки за адвокати

Позоваването на абсолютна давност може да се осъществи по два основни начина: чрез възражение в рамките на висящо производство или чрез установителен иск по чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за несъществуване на вземането.

За допълнителен контекст относно свързаната тема за личния фалит, вижте анализа на Закона за несъстоятелност на физически лица (ЗНФЛ). Длъжници, които не могат да се ползват от абсолютната давност поради изключенията по чл. 112, ал. 2, могат да разгледат възможността за производство по несъстоятелност като алтернативен способ за освобождаване от задълженията си.